Дан Симънс
Петата купа (50)

Девет

Петък, 14 април, 14:45 часа

Господин Дръмънд, Холмс, Джеймс и полковникът обиколиха всички горни етажи на Земеделското здание, перистила при източния вход, гигантското Здание на промишлеността и свободните изкуства и променадата на южната страна на Зданието на електричеството, като хапнаха набързо заедно с полковника в покритата с брезент временна кухня, обслужваща работниците.

Когато стигнаха до североизточния ъгъл на Земеделското здание, Холмс посочи към един стълб, поставен в самия край на тясната променада. От него към седем– или осемфутовия маркер, който се намираше на трийсетина фута от дигата край морето, се спускаше кабел.

— Това нещо има ли някакво предназначение? — попита детективът. — Може би да придържа Земеделското здание, ако се извият бурни ветрове?

Полковник Райс извади пурата от устата си и се ухили.

— Има още един такъв на югоизточния край на Зданието на промишлеността и свободните изкуства от другата страна. На някого му хрумна идеята по кабелите да се развяват знаменцата на всички народи, за да може хората на корабите, които спират на края на кея, да се чувстват посрещнати с отворени обятия.

— Тази идея ще се осъществи ли? — попита Холмс.

Райс поклати глава.

— Вятърът непрекъснато разкъсваше знаменцата, така че се отказаха да го правят. Просто още не са свалили кабелите.

— Този минава твърде ниско над маяците или осветителните мачти, както там се наричат — каза Дръмънд. — Това не представлява ли опасност при навигацията на малките лодки?

Райс отново поклати глава.

— Онези маяци са поставени там, за да предупреждават всички, дори най-малките съдове. Цялата площ под водата, чак до малките бетонни островчета на маяците, е пълна с парчета скали и бетон, нахвърляни там, докато строяхме морския вал. Могат да разпорят дъното на някой скиф.

Джеймс беше силно впечатлен от перистила и дългата му редица от колони в коринтски стил и огромната триумфална арка, през която пристигащите по вода пътници щяха да влязат в Панаира и да видят великолепната гледка.

— Перистилът свързва малката сграда на казиното в края на големия пристан „Казино“ ей там, на южния край, с Мюзикхола на северния край — каза полковник Райс. — Четирийсет и седем гигантски колони… по една за всеки щат и територия. Там горе има и променада, но до нея се стига само по стълбището в южния край.

— Моля ви, позволете ни да се насладим на гледката — каза Холмс.

Над Колумбовата Арка в центъра на променадата на перистила — която наистина предлагаше изумителна гледка както към Белия град, така и към езерото Мичиган — те се озоваха точно срещу Административното здание, където президентът щеше да изнесе речта си.

— Според вас какво е разстоянието дотам, полковник? — попита Холмс.

Райс присви очи.

— Петстотин и трийсет ярда. Не повече от петстотин и петдесет.

— Със сигурност е твърде голямо за някой, въоръжен с обикновена пушка, да се прицели и да улучи някого.

Райс, Дръмънд и Холмс се спогледаха.

Райс заговори пръв.

— Най-добрите съвременни военни пушки могат да ви гарантират улучване на мишената от хиляда ярда — рече тихо той, изваждайки пурата от устата си, сякаш за да изрази уважението си към това постижение. После се обърна към Холмс. — Знаете ли какво оръжие възнамерява да използва Лукан Адлер?

— Да — отвърна Холмс, — мислим, че знаем. От миналата есен той е убил четирима могъщи политици в Европа, като всеки път е използвал пушка „Маузер“, модел 1893, най-вероятно с телескопичен оптичен мерник. Не оставя след себе си гилзи, но всеки от мъртъвците е убит със седеммилиметрови патрони без издаден фланец. Маузер ’93 — който беше пуснат на пазара миналата есен с големи продажби в Испания и за испанските войници в Куба — е с плъзгащ се затвор и пълнител от пет патрона.

Полковник Райс като че ли се намръщи.

— Не съм запознат с маузерите — поне не с този. Знаете ли каква е началната скорост на куршума?

— Две хиляди и триста фута в секунда — отвърна Холмс.

— А действителният оперативен обхват?

— Малко над две хиляди ярда. Мисля, че точното число е две хиляди сто и шейсет.

Тези данни не говореха нищо на Джеймс, но очевидно направиха силно впечатление на полковник Райс. За пръв път набитият джентълмен не само извади подгизналата пура от устата си, но и свали износената си шапка и потърка оплешивяващата си глава.

— Мили боже — прошепна той. — Само ако имахме такива пушки при Гетисбърг.

Холмс кимна.

— Бихте могли да стреляте по избрани мишени почти веднага, след като конфедератите се покажат иззад дърветата в обсег от една миля на онзи широк смъртоносен терен. С пет куршума без презареждане.

Райс въздъхна дълбоко.

— Е, вече няма значение. Вашият Лукан Адлер ще иска да се приближи колкото се може повече.

— И защо? — попита Джеймс. — Особено щом може да простреля мишената си от разстояние малко повече от миля?

Райс се усмихна.

— Човекът ней хартиена мишена — каза той и Джеймс почувства, че този мъж, който бе завършил войната като бригаден генерал, нарочно бе използвал граматичната неправилност в изречението. — Ако върви със средна скорост две мили в час, човек би изминал около два фута за времето, необходимо за куршума да го достигне. — Той посочи към Административното здание, което се намираше западно от тях край дългата Лагуна. — Това би означавало, че ще го пропусне. Разбира се, президентът Кливланд ще стои неподвижен с лице насам, но стрелецът ще трябва да го гледа през мерника на пушката, вдигнат с осемнайсет инча.

— Не разбирам — каза Джеймс.

Агент Дръмънд вдигна ръце и огради с пръстите си в рамка мястото пред далечното Административно здание, където щеше да стои мишената.

— Това означава, господин Джеймс — рече тихо той, — че за да стреля достатъчно точно и да улучи президента в гърдите — които, признаваме, са доста широка мишена — Лукан Адлер трябва да използва телескопичния си мерник, за да се прицели с осемнайсет инча по-високо — да речем, в челото на президента.

— Мисля, че изстрел в главата е за предпочитане — каза Джеймс, изненадан от собствените си думи.

— Главите ни се движат много повече, отколкото си мислим — рече полковник Райс, — особено когато изнасяме реч. Средата на тялото е по-сигурна мишена.

Всички се умълчаха за миг. Най-накрая Райс каза:

— И така, да отидем да обиколим Зданията на промишлеността и електричеството, после да обядваме и да приключваме с това?

Холмс, Дръмънд и Джеймс заслизаха мълчаливо след него от променадата на перистила.

* * *

Зданието на промишлеността и свободните изкуства беше най-голямата и най-впечатляваща от всички сгради. Този ден във вътрешността му цареше хаос — изключително контролиран хаос, както би забелязал човек при внимателно вглеждане — докато хилядите предмети от изложбите се вадеха от сандъците, сглобяваха се и се подготвяха за излагане. В другия край на обширния, отрупан с вещи под, Джеймс зърна елегантен телескоп, който сигурно беше висок поне шейсет фута.

— Трябваше да видите тази зала, докато беше празна — каза полковник Райс, докато чакаха асансьорът на Отис и Хейл да се спусне пред тях; в момента кабината като че ли висеше във въздуха между железните греди на около двеста фута над главите им.

— В края на октомври миналата година проведохме тук церемония по Посвещението — продължи Райс. — Това помещение заема площ от трийсет и два акра и в онзи ден беше запълнено с повече от сто и четирийсет хиляди жители на Чикаго. Дърводелците трябваше да построят платформа, която да издържи пет хиляди важни особи, насядали на малките си жълти столове. Бившият кмет Харисън имаше място на платформата, но прекара повечето време в ръкуване с всеки един от стоящите сто и четирийсет хиляди жители. А денят беше студен… пукаха се дърво и камък. Мъжете стояха с палтата и шапките си, а жените се опитваха да се скрият в кожените си палта и когато не размахваха белите си кърпички в такт с музиката, бързаха да пъхнат ръцете си в маншоните. А и церемонията беше адски дълга. Някъде час след началото й чух някакъв звук, който приличаше на приближаваща се маршируваща армия, и осъзнах, че всичките стоящи мъже тропат с крака по земята, за да ги стоплят. През цялото време на раздутата церемония виждахме как дъхът ни се кълби пред лицата ни и мога да се закълна, че след първия половин час горе, под железните греди на покрива, се образуваха малки облачета от дишането ни.

— Успя ли някой да чуе речите? — попита Джеймс.

— Десетина души, които се намираха на платформата или най-близо до подиума — отвърна полковник Райс. — Това място е толкова грамадно и кънтящо, че организаторите трябваше да използват едни бивши военни, доведени от мен, които размахваха сигнални флагове, за да подсказват на оркестъра от петстотин музиканти и петхилядния хор кога е настъпил моментът да свирят или да пеят.

— Излезе ли нещо интересно от този ден? — попита Дръмънд.

— Ами, някакъв мъж, редактор в детско списание, написал клетва, която Бюрото по образованието разпратило във всяко едно проклето училище в цялата страна, така че на Деня на посвещението, двайсет и първи октомври, всички малки деца във всички училища да направят своя принос за нацията.

— Клетва? — изрече със съмнение Джеймс.

— Не си спомням нищо от нея, освен началото — каза Райс. — Започва с „Кълна се във вярност към моя флаг и републиката, която той символизира…“.

— Да принуждаваш деца да рецитират клетва към нацията не ми изглежда особено американско — каза Джеймс.

— И на мен — съгласи се Джеймс. — Изглежда ми германско. Твърде германско.

* * *

Изкачването с асансьора до нивото на променадата беше истинска изненада за Хенри Джеймс. Буквално му спря дъхът. Компанията „Отис-Хейл“ бе построила високоскоростен асансьор, представляващ обикновена клетка, отворена от три страни, която профучаваше толкова бързо нагоре през пръстени от електрически светлини и високи платформи, че човек се чувстваше едновременно издигнат на високо и по-тежък. Когато най-после спря на върха и задните му врати се отвориха към променадата, Джеймс си помисли за миг, че краката му са се отлепили от пода на асансьора.

— Този асансьор сам по себе си трябва да е атракция — каза той, когато успя да си поеме дъх.

— Сигурен съм, че ще бъде — каза полковник Райс.

— А аз не съм сигурен, че ще поискам да се возя на него повече от един път — заяви Дръмънд.

Променадата на Зданието на промишлеността и свободните изкуства се наричаше Наблюдателната палуба и обикаляше изцяло заемащата трийсет и два акра сграда. Вместо парапет от камък или пластмаса, тя беше оградена с обикновена телена ограда, която засилваше още повече усещането за височина. Гледката бе изумителна. Джеймс осъзна, че дори господин Ферис да построи своето Колело, гражданите в издигналия се най-високо вагон щяха да се намират на същата височина като онези на Наблюдателната палуба.

Естествено, Холмс, Дръмънд и Райс се интересуваха единствено от онези части на Наблюдателната палуба, които биха позволили на един луд човек да убие президента от разстояние.

— На три от ъглите на Наблюдателната палуба са монтирани онези големи прожектори — отбеляза сякаш за себе си Холмс.

Въпреки това Райс му отговори:

— Да, сър. Те са германско производство и са ужасно ярки и концентрирани. Ще бъдат използвани, за да осветяват сградите, фонтаните и Залесения остров, както и други неща през нощта. Един от тези прожектори може да ни освети заек, който се намира на една миля оттук.

Всеки от германските прожектори имаше квадратна, широка около шест фута черна основа, и беше висок два фута и половина. Стоманата беше покрита с черен лак.

Намираха се на югозападния ъгъл на Наблюдателната палуба, даващ най-добър изглед към Административното здание и терена, където след малко повече от две седмици щеше да застане президентът Кливланд.

Холмс приклекна, посочи към една ключалка в основата на прожектора и каза:

— Случайно да имате ключ за това отделение, полковник Райс?

Райс отново се ухили, без да вади пурата от устата си.

— През последните два часа непрекъснато ме чувахте да подрънквам. На този пръстен имам ключове за абсолютно всичко на терена на Панаира.

След миг той измъкна един малък ключ, който отключи отделението.

Холмс легна по корем, за да погледне вътре, и Дръмънд се присъедини към него, но Джеймс не искаше да цапа сакото си, затова приклекна колкото се може по-ниско, за да надникне над рамото на детектива. В тъмното пространство се виждаха най-различни дебели изолирани жици, но в общи линии беше празно. Високият до коленете черен куб очевидно бе поставен там единствено за да поддържа високия седем фута прожектор.

— Благодаря ви, полковник Райс — каза Холмс, след като се изправи на крака и започна да изтупва панталоните и сакото си. — Сега ще отидем ли и до югоизточния ъгъл?

И последните от сутрешните заплашителни облаци вече бяха изчезнали и сега четиримата мъже се облегнаха на металния парапет, за да се насладят на пролетното слънце.

— Изстрелът оттук ще е по-труден — каза господин Дръмънд. — Добавя поне още стотина ярда към изстрела от югозападния ъгъл, където бяхме преди малко.

— Така си е — рече Холмс. — И няма да е лесно да застопори пушката върху този нисък метален парапет. Но ако човек застане върху стойката на прожектора… — Той посочи с бастуна си назад, без да се обръща. — … ще може да опре пушката върху горната част на прожектора.

— Каква дължина има модел 93 на „Маузер“? — попита полковникът.

— Четирийсет и осем инча — отвърна веднага Холмс, но после се усмихна леко. — Без байонета му.

* * *

Зданието на електричеството се хареса на Джеймс най-много от всичките големи сгради и перистила, които бяха разгледали досега. То имаше възхитителна извита променада, която гледаше към лагуните, мостовете и, в голямата част от югоизточната си страна, към Административното здание. До елегантния вход на сградата се издигаше голяма статуя на Бенджамин Франклин, а от обширния й интериор вече се разнасяше миризмата на озон.

Холмс прояви интерес не толкова към променадата, колкото към осемте високи кули, които се издигаха над ъглите на сградата.

— Имат ли стълби, по които посетителите да се изкачат вътре в тях? — попита господин Дръмънд.

— Разбира се — отвърна полковникът. — Тези покривни кули се издигат на сто и седемдесет фута във въздуха и сводестите прозорци на върха осигуряват едни от най-добрите гледки към цялата площ на Панаира.

Поглеждайки през един от широките прозорци на кулата, която се намираше най-близо до Административното здание, Холмс вдигна бастуна си и се прицели.

— Идва малко странично, но докато изнася речта си, президентът ще бъде сам и край него няма да има хора от тайните служби или някой друг. Останалите сановници ще бъдат седнали, нали?

— Да — потвърди полковник Райс.

— На по-малко от сто ярда — рече Холмс.

— Да.

И това беше всичко, което огледаха в Зданието на електричеството. След бърз, закъснял обяд под напечения от слънцето брезент, Холмс каза:

— Ще ме извините ли за минутка, господин Джеймс? — И се отдалечи настрани, за да поговори с полковник Райс и господин Дръмънд насаме за около петнайсетина минути, докато Джеймс пиеше поредната си чаша кафе. Когато съвещанието приключи, Дръмънд се приближи до Джеймс.

— За мен беше чест и удоволствие да се запозная с вас, господин Джеймс. Ако пътищата ни отново се срещнат, надявам се, че няма да бъде твърде нахално от моя страна, ако донеса няколко от романите ви за автограф. Те ще са гордостта на колекцията ми и наследство за децата ми.

— Разбира се, разбира се — каза Джеймс. Дръмънд се ръкува с него, поклони се леко и напусна нагрятата от слънцето тента. Джеймс забеляза, че разговорът на Холмс с Райс е приключил, така че се присъедини към тях.

Докато Холмс се ръкуваше за довиждане с Райс, полковникът каза:

— Има едно нещо, за което нито попитахте, нито споменахте, господин Холмс.

— Да?

— Откъдето и да реши да стреля Лукан Адлер, след това ще му е малко трудно да се измъкне. Както вече говорихме, след такова ужасно събитие, като стрелбата по президента, Колумбовата гвардия ще загради терена и веднага ще заключи всички врати. Имам телефонна връзка с всички изходи. На нито една лодка няма да й бъде позволено да напусне кея. Вашият човек да не е склонен към самоубийство? Да не би да иска да стане мъченик на анархията?

— Ни най-малко — отвърна Холмс. — Лукан Адлер никога не е извършвал покушение, без да е изготвил предварително гениален план за бягство.

Полковник Райс посочи булеварда покрай Лагуната, на който се намираха.

— Можем да отрежем достъпа до променадите и кулите, както поискахте, но районът, през който ще премине парадът, и страничните улички ще бъдат запълнени с повече от сто хиляди паникьосани хора. И нито един от тях няма да се измъкне, без да бъде проверен от полицията или от моята Колумбова гвардия.

— Малко трудно е да се измисли разумен маршрут за бягство, нали, полковник? — каза Холмс. После детективът му кимна, докосна с пръсти шапката си и се отдалечи.

Хенри Джеймс се сбогува с полковника и последва Холмс през улиците на Белия град, пълни с големи сандъци, чакъл, слама и хиляди работници.