Дан Симънс
Петата купа (33)

8.

Уигинс Втори пристигна успешно в Ню Йорк днес

Сутринта след абсурдната и смущаваща мелодрама в гробището Рок Крийк, Хенри Джеймс се събуди изпълнен с решимост веднага да направи нещо. Просто не можеше да реши какво. Да се върне веднага в Англия. Да отиде при Хенри Адамс с признание и искрени извинения за това, че е нахлул в най-тайното му уединено място? (Не, не… при мисълта за онова легло в каменния саркофаг под земята, близо до погребаните останки на Клоувър, Джеймс не само настръхваше, но и усещаше леко гадене. Никога нямаше да спомене за това пред Адамс, нито щеше да му намекне по някакъв начин, че знае за тайния свят под скулптурата на Клоувър. Нито пък щеше да сподели с Джон Хей. Никога.)

Докато в онази дъждовна вторнична сутрин Джеймс се къпеше, подстригваше късата си брада и се обличаше — съжалявайки за стотен път, че не беше взел със себе си Смитс, посредствената си готвачка, и нейния още по-посредствен и впиянчен съпруг, който му беше прислужник — той реши да съобщи на глуповатата дъщеря на госпожа Стивънс, че отново би желал да закуси в стаята си. Вече беше излязъл в коридора да я търси, когато се натъкна на човека, който най-малко искаше да види — господин Шерлок Холмс, вир-вода и със зачервени бузи, събличащ водонепроницаемия си шлифер, който едва не се блъсна в него.

— Тъкмо вас търсех! — извика Холмс толкова добродушно, сякаш предишната вечер не бяха нахълтали в най-съкровеното място на един добър човек. — Слезте в трапезарията на госпожа Стивънс, за да поговорим, докато си похапваме добре.

— Мисля да закуся в стаята си — отвърна Джеймс с хладен тон.

Холмс като че ли не долови студенината във въздуха.

— Глупости. Толкова много неща имаме да обсъдим, Джеймс, а разполагаме с толкова малко време. Хайде, слезте в трапезарията като добър приятел.

— Нямам никакво намерение да обсъждам каквото и да било, свързано със снощните… събития — рече Джеймс.

Холмс дори се усмихна.

— Добре. Аз също. Имам по-важни новини. Чакам ви в трапезарията.

И Холмс му обърна гръб в едно от внезапните си, почти спазматични (макар и необичайно грациозни) движения и се запъти към стълбището, ръсейки дъждовни капки от шлифера, който носеше преметнат през ръката си.

Джеймс се спря пред стълбището. Трябваше ли да отреже Холмс и да установи едни по-хладни и официални отношения, каквито трябваше да бъдат те от самото начало? Или просто да преглътне и да изслуша „по-важните новини“?

Накрая гладът надделя над етичните съображения и Джеймс заслиза по стълбите.

* * *

— Изнесох се от удобната къща на госпожа Стивънс — заяви Холмс, докато похапваше закуската си в английски стил от боб, яйца, наденички и препечени филийки, която всяка сутрин успяваше да омая госпожа Стивънс да му приготви.

Незнайно защо, Джеймс се стресна.

— Кога? — попита той.

— Тази сутрин.

— Защо? — попита Джеймс секунда преди да осъзнае, че не иска да знае отговора и че и без това не е негова работа.

— Нещата взеха да стават твърде опасни — отвърна Холмс, поглъщайки кафето си на огромни глътки. Джеймс беше забелязал, че обикновено детективът се отнася с безразличие към храната, но понякога — като тази сутрин например — той като че ли не просто ядеше, а зареждаше някакъв парен двигател с гориво.

— Който и да беше човекът с цигарите снощи, голяма е вероятността да ни е проследил дотук, за да ми навреди… накратко, да ме убие — рече Холмс, изяждайки с удоволствие яйцата си. — Ако продължа да живея тук, ще застраша вас, госпожа Стивънс, дъщеря й и всички останали около мен.

— Но вие не сте сигурен, че мъжът от снощи е… убиец — каза Джеймс, запъвайки се пред последната мелодраматична дума.

— Не. Изобщо не съм сигурен — съгласи се Холмс. — Но засега предпочитам да не рискувам живота на приятелите ми.

Нещо в тази фраза — „приятелите ми“ — накара Джеймс да почувства вътрешна топлина. И той се мразеше, че се чувства така. Тази личност Шерлок Холмс определено не беше включена в неговия строго контролиран и непрекъснато ревизиран списък от приятели, и от негова страна беше изключително арогантно да предполага, че отношенията им са стигнали до такова ниво.

И въпреки това Джеймс продължаваше да чувства топлината.

Холмс довърши закуската си и запали цигара. Детективът никога не ядеше жълтъка на пърженото си яйце и това бе една от причините Джеймс да не обича да закусва с него; винаги, когато допушваше цигарата си, детективът я забождаше в полутечния жълтък, оставяйки края й да стърчи като някой артилерийски снаряд, който не е успял да избухне. Този отвратителен навик винаги бе дразнил Хенри Джеймс, а тази сутрин направо му се догади.

— Не съм особено гладен — излъга той, избута чинията си напред и се приготви да стане. — Желая ви късмет с новото ви жилище…

— Чакайте, сър. Чакайте — рече Холмс и дори постави дългите си цигуларски пръсти върху ръката на Джеймс, сякаш се канеше да го задържи със сила, ако писателят се опита да стане и да си тръгне. Има още нещо, което трябва да ви кажа.

Джеймс зачака, но с нарастващо раздразнение, тъй като цигарата на Холмс продължаваше да изгаря, а полутечният жълто-оранжев жълтък си седеше там, сред остатъците от закуската, като разтекло се биволско око. Чакаше, защото искаше да разбере къде е отседнал Холмс… ако това наистина беше краят на абсурдното им приключение.

— Ще ми кажете ли къде сте се преместили? — попита Джеймс, изумен от собствената си груба прямота.

— Не, за всички е по-добре да не знаете, Джеймс.

„Не казвай нищо“ — заповяда си Джеймс. През последните дни на няколко пъти беше излизал от образа на „Хенри Джеймс, писателя“, който бе изграждал в продължение на почти петдесет години. Време беше отново да бъде себе си. Наблюдател, а не инициатор. Предпазлив слушател, а не бръщолевещ глупак. И въпреки това се чу да казва:

— А ще напуснете ли Вашингтон? Питам само в случай че Хей или Адамс, или… някой друг… пожелае да узнае.

— Ако ви се наложи да се свържете с мен — каза Холмс, — оставете бележка в този магазин. — Той щракна механичната си писалка и надраска бързо нещо на една от визитните си картички.

Джеймс погледна адреса. Беше на един магазин за пури на Конститюшън Авеню.

— Ще живеете в магазин за пури? — не се сдържа и попита той.

Холмс издаде онзи рязък, лаещ звук, който при него минаваше за смях.

— Съвсем не, скъпи ми Джеймс. Но собственикът ще ми препрати всяко съобщение по някое момче, което ще ми го донесе на адреса, където живея, или ще ми го изпрати по телеграфа. По някаква причина, известна само на американците, магазините за пури работят денонощно, така че можете да се свържете с мен по всяко време на деня.

Джеймс кимна, прибра визитката на Холмс в портфейла си, пъхна го обратно в сакото си и тъкмо се накани да стане, когато на прага се появи госпожа Стивънс, следвана от младо момче.

— Той ви носи съобщение, господин Джеймс. — Жената се поколеба, сякаш разчела изражението на писателя, и додаде: — Познавам момчето. Казва се Томас. Той разнася съобщения между най-добрите домове и семейства около Лафайет Парк. Ако искате да изпратите отговор, убедена съм, че в неговите ръце ще е на сигурно място — и няма да бъде прочетен, докато не стигне получателя си.

Джеймс кимна, прекъсвайки последния й коментар, че младият Томас не може да чете. Той махна на момчето да се приближи.

Разгъвайки хартията, писателят установи, че тя е от личните канцеларски материали на Джон Хей.

Скъпи Хари,

Ако пожелаеш да наминеш през дома малко след следобедния чай — да речем към 5:15 или по това време — ще се радвам да обсъдя с теб един важен (и може би спешен) въпрос. С нетърпение очаквам да те видя.

Твой покорен слуга,

Джон Хей

 

П.П. Моля те, не казвай на господин Холмс за посещението си. Много е важно.

Госпожа Стивънс предвидливо бе донесла със себе си малко преносимо писалище, в случай че Джеймс реши да отговори. Той се възползва. Закривайки с ръка листа хартия от Холмс, той прие поканата на Хей и каза, че ще бъде там точно в 5:15 следобед — доста особен час, помисли си Джеймс, но пък Джон Хей беше човек, посветил живота си на странностите още като секретар на президента Ейбрахам Линкълн.

Джеймс подаде бележката и една монета на момчето с думите:

— Достави го лично на човека, който те изпрати тук с посланието, синко.

Макар и да не можеше да чете, в очите на момчето проблесна интелигентност, когато кимна.

— О, не е необходимо да му плащате, господин Джеймс — каза госпожа Стивънс. — Сигурна съм, че човекът, който го е пратил тук, вече го е сторил.

— Няма значение — рече Джеймс и с едно махване на ръката отпрати Томас.

В този момент други две момчета бяха въведени от дъщерята на госпожа Стивънс, която изглеждаше объркана от внезапния наплив на куриери. Едното момче беше на възрастта на Томас, макар и не толкова добре облечено, а другото бе юноша, който носеше ливреята на куриер на Уестърн Юниън.

— Съобщение за господин Холмс — каза по-опърпаното момче.

— Телеграма за господин Холмс — каза по-голямото момче.

Джеймс все още изпитваше желание да стане и да си тръгне, но остана на мястото си от чисто любопитство. След като Холмс се преместеше — бог знае къде — двамата може би повече нямаше да се видят. Всичките възбуждащи интереса събития от изминалите две седмици може би завинаги щяха да останат загадка.

Холмс заби угарката си в средата на жълтъка и Джеймс извърна глава настрани, за да потисне надигащото се гадене.

Детективът бързо прочете телеграмата, остави я на масата до салфетката си, каза „Отговор няма да има“ на момчето от Уестърн Юниън, което докосна с два пръста шапката си и си тръгна, след което той махна с ръка на другото момче, което носеше личното съобщение. Прочете го бързо, сграбчи писалището, което Джеймс беше използвал, за да напише своя отговор, и каза:

— Връщам се след минутка, Джеймс. Само ще изпратя нашия млад Меркурий до вратата, докато пиша отговора.

Госпожа Стивънс и дъщеря й вече бяха излезли. Момчето с телеграмата си беше тръгнало. Останал сам, Джеймс ясно чуваше стъпките на Холмс и втория куриер по паркета във фоайето, а след това и проскърцването на пантите на входната врата, когато те излязоха на верандата. Противната цигарена угарка продължаваше да стърчи от сърцето на кървящия жълтък.

Наблизо лежеше телеграмата, забравена от Холмс до салфетката му.

„Не — помисли си Джеймс. — В никакъв случай.“

Той се изправи, сякаш се канеше да тръгне към стаята си на горния етаж, обърна се надясно, вместо наляво, и повдигна горната част на сгънатата телеграма.

УИГИНС ВТОРИ ПРИСТИГНА УСПЕШНО НЮ ЙОРК ДНЕС ТЧК ЗНАЙ ЧЕ СКОТЛАНТ ЯРД И РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ АГЕНЦИИ ТУК И ВЪВ ФРАНЦИЯ ДОКЛАДВАТ, ЧЕ МРЕЖАТА НА МОРИАРТИ Е АКТИВИРАНА В ПАРИЖ, БЕРЛИН, ПРАГА, РИМ, БРЮКСЕЛ, АТИНА, ЛОНДОН, БИРМИНГАМ, НЮ ЙОРК, ЧИКАГО И ВАШИНГТОН ТЧК НЯМА ПОТВЪРЖДЕНИЕ ЗА МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ЛУКАН АДЛЕР ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ПЕТ СЕДМИЦИ ТЧК ПАЗИ СЕ

МАЙКРОФТ

Джеймс бързо пусна горната част на телеграмата и тръгна към стълбището в другия край на стаята, защото чу обичайните забързани стъпки на Холмс по паркета, а след това и по плетения килим в гостната. Беше стъпил на първото стъпало с вдигнат крак към второто, когато Холмс връхлетя в трапезарията. Детективът забеляза телеграмата, сгъна я и я прибра в джоба на сакото си при другото съобщение, без да показва никакво притеснение, че някой може да я е прочел.

— Значи се връщате в стаята си — каза Холмс.

— Ей богу, Холмс — каза Хенри Джеймс, чувствайки нуждата да постави тази карикатура на джентълмен на мястото му. — Вашите дедуктивни умения… как успявате да го направите?

Вместо да покаже гняв или раздразнение, Холмс просто издаде лаещия си смях, повдигна бастуна си — онзи, знаеше Джеймс, в който беше скрита сабя — и каза:

— Добре тогава, довиждане засега, макар да съм убеден, че пътищата ни отново ще се пресекат след време.

— Мисля скоро да отплавам за Англия — рече Джеймс. Не беше убеден защо го каза, тъй като все още не го бе решил със сигурност. Разсеяно докосна джоба на жилетката си, където лежеше кутийката от слонова кост с прахта на сестра му Алис.

— Ами, добре, тогава сигурно повече няма да се видим — отвърна Холмс. С почти радостен тон, помисли си Джеймс и го изгледа с прикрит гняв. — Довиждане — каза детективът, обърна се и се запъти бързо към входната врата, подсвирквайки си някаква евтина вариететна мелодийка, която прозвуча някак познато на Джеймс. Нещо, което беше чувал в „Олд Мо“ на Дръри Лейн.

Джеймс осъзна, че повече от минута след като външната врата се затръшна, той продължаваше да стои на стълбището с вдигнат на второто стъпало крак, като статуя на човек, вкаменен от погледа на Горгоната Медуза. А още по-лошото бе, че очакваше Холмс да се върне, да каже, че е променил намеренията си и не мисли да се изнася.

Госпожа Стивънс влезе в трапезарията, за да разчисти масата, видя Джеймс да стои като замръзнал на стълбището със странно изражение на лицето и очевидно се изуми.

— Всичко наред ли е, господин Джеймс? Имате ли нужда от нещо?

— Всичко е наред, госпожо Стивънс. Просто отивах в стаята си, за да попиша малко. Приятен ден, мадам.

— Приятен ден и на вас, господин Джеймс. — Тя изкриви врат, за да го проследи с поглед как се изкачва по стъпалата, сякаш беше наета от Холмс… или Майкрофт… или Мориарти… или Лукан Адлер… да го шпионира.

* * *

Джеймс се накани да почука — тоест вдигна свитата си в юмрук ръка, за да почука, но реши вместо това да натисне новия електрически звънец — точно в пет и петнайсет.

Сутринта и следобедът бяха доста трудни. Опита се да пише — работейки върху новата пиеса, която беше обещал на популярния актьор-мениджър Джордж Аликзандър — но макар пансионът на госпожа Стивънс да бе сравнително приятно местенце, той си оставаше пансион. Шумове, разговори на висок глас между работниците и глуповатата дъщеря, шумовете от двама мъже, които разглеждаха и хвалеха на висок глас вече празната стая на Холмс, дори госпожа Стивънс си припяваше, докато гладеше в малката стая до кухнята или когато си беше отворила прозореца, докато простираше прането на въжето след спирането на дъжда — всички се бяха наговорили да разсейват необичайно напрегнатия и раздразнителен Хенри Джеймс. Стотици пъти несъзнателно докосваше издутината от кутийката от слонова кост в джоба на жилетката си и се чудеше какво да направи. Да се върне обратно в Англия? Да отиде на семейното гробище в Кеймбридж и най-накрая да изпълни дълга си, погребвайки там прахта на сестра си? Да отиде при Уилям и семейството му във Флоренция, Женева или където там се намират в момента? Би могъл да разговаря с Уилям — понякога. Е, рядко. Всъщност почти никога.

Междувременно се радваше на поканата от Джон Хей. Джеймс се чувстваше като човек, който, навел се през парапета на палубата, за да види по-добре нещо отдолу, е паднал през борда. Поканата му беше дошла като хвърлен от умела ръка спасителен пояс с привързано за него въже, което да го издърпа.

Бенсън отвори вратата и, след като даде знак на един прислужник да вземе мокрото палто, цилиндъра и бастуна на Джеймс, поведе писателя направо към познатия кабинет на Хей. Когато вдигна глава от огромната купчина документи и видя застаналия на прага Джеймс, Джон скочи на крака, заобиколи бюрото си и се ръкува с него, стискайки здраво рамото му с другата си ръка. Жестът почти наподобяваше прегръдка — която, разбира се, щеше да ужаси и порази Хенри Джеймс — но сега просто го накара да изпита онова приятно чувство, което бе сигурен, че е изгубил.

— Толкова се радвам да те видя, Хари — каза Хей, докато водеше Джеймс към удобното кресло, разположено срещу широкото бюро, придържайки го за лакътя. Когато Джеймс се настани в креслото, Хей подскочи, седна на ръба на бюрото — изумително пъргаво за мъж, който щеше да навърши петдесет и пет през октомври, помисли си Джеймс — и извика:

— И така, минаха петнайсет минути от обичайното време за чай на „Петте купи“, което беше винаги точно в пет, но това няма да ни попречи така или иначе да пийнем чай — призракът на Клоувър няма да възрази, макар че може да чуем някое друго почукване откъм ей онази масичка там — или пък може вместо това да пийнем малко наистина добро уиски.

Джеймс се поколеба. Беше му твърде рано за силно питие, а и той твърде рядко посягаше към уискито, но денят беше дъждовен, в камината весело пропукваше огън и мисълта за едно питие му се стори привлекателна, дори изкушаваща.

— Това истинско шотландско уиски без Е ли е — попита той, — или е някое от вашите американски киселочи с вмъкнато Е?^[1]

Хей се засмя.

— О, уверявам те, че е шотландско, Хари. Никога не бих засегнал поангличанчените ти сетива с някой киселоч или подло, нежелано Е. — Хей даде знак на Бенсън, който сякаш се разтвори във въздуха.

— Имам дванайсетгодишно малцово „Кардю“ от Спейсайд, отлежало в дъбови бурета, което намирам за по-добро от повечето двайсет и една годишни малцови уискита — продължи Хей, заобикаляйки бюрото, за да седне в стола си с висока облегалка и кожена тапицерия. — Единственият му недостатък е, че човек може да го купи само в Спейсайд, така че трябва или да пътувам дотам всеки път, когато съм в Англия, или непрекъснато да плащам на някого, за да пътува до Спейсайд, да го купува, да го опакова и да го изпраща тук.

— С нетърпение очаквам да го опитам — каза Джеймс, макар да знаеше, че беше пил дванайсетгодишно малцово „Кардю“ с Пол Жуковски, и то дори в салона на лейди Улзли, благодарение на вкуса на съпруга й, фелдмаршал виконт Улзли, който бе вдъхновил „образа на съвременния генерал-майор“ в оперетата „Пиратите от Пензанс“ от Джилбърт и Съливан.

Още преди Хей да заговори отново, Бенсън се появи със сребърен поднос, върху който бяха подредени гарафа „Кардю“, кристални чаши за уиски, бутилка с газирана вода, кана с обикновена вода и малка купчина подложки с герба на Джон Хей. Когато Бенсън се обърна към писателя и повдигна вежда, Джеймс каза:

— Чисто, ако обичате.

— За мен с малко вода, както обикновено — рече Хей.

Когато Бенсън излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си, двамата мъже вдигнаха чаши — бюрото беше твърде широко, за да се чукнат — и Хей каза:

— Amicus absentibus.

Джеймс се изненада от наздравицата — за кой точно от липсващите им приятели щяха да пият? — но кимна и отпи от кехлибареното уиски. Беше отлично. Джеймс знаеше достатъчно за уискито, за да прецени, че това е меко и добре балансирано, а след преглъщането му оставаше някакъв сладък, опушен вкус, без да е твърде натрапчив. Никакво „парадиране“, което често се срещаше при повечето сингъл малц уискита.

Джеймс кимна отново, този път признавайки качествата на уискито, като през цялото време си мислеше: „Кой липсващ приятел или приятели?“.

— Хари, ще говоря направо — каза Хей, облягайки се напред върху бюрото; държеше чашата си стисната с двете ръце над купчината документи. — Двамата с Клара се надявахме, че ще размислиш и ще отседнеш отново у нас през остатъка от престоя си във Вашингтон.

Това има ли връзка със снощи? Сърцето на Джеймс биеше болезнено в гърдите му — всички мъже в рода му имаха проблеми със сърцето, които накрая ги разболяваха — затова отпи отново от уискито, за да си спечели повече време за размисъл. Не, не можеше да повярва, че Холмс е разказал на някого за присъствието на Джеймс в гробището и във вътрешността на скулптурата на Клоувър. Беше обещал, че ще си мълчи. Какво е едно обещание за човек, който всъщност не е джентълмен?

— Защо, Джон? — попита тихо той. — Прекарах достатъчно време тук като твой гост и спокойствието след нашето нахлуване сигурно ти е добре дошло.

— Беше тук заедно с Холмс — каза Хей, — или с Холмс, представящ се за онзи норвежки изследовател Ян Сигерсон, което по свой начин също беше доста забавно. Но двамата с Клара така и не получихме възможността да си поговорим с теб.

Джеймс облегна брадичката си върху гърдите в поза, която половин век по-късно щеше да стане известна като „чърчилска“.

— Освен ако — продължи Хей, облягайки се назад в стола си и отпивайки някак забързано от уискито, сякаш наслаждаването на аромата му не беше част от цялото удоволствие, — не планираш скоро да напуснеш града. За Кеймбридж? Или може би обратно към Англия? Париж?

— Не, не планирам скорошно отпътуване. — Джеймс осъзна, че е взел това решение, докато произнасяше думите. — Но стаята ми при госпожа Стивънс е доста задоволителна.

Хей се ухили под грижливо подрязаните си мустаци.

— Задоволителна за някой новоизбран конгресмен-ерген може би, Хари, но определено не за писател. Ти пишеш, нали?

„Твърде малко, твърде малко“ — помисли си Джеймс. Но пък планът все пак беше да се самоубие в Париж, и част от привлекателността на този план бе да сложи край на всички крайни срокове и — как се изразяваха американците? — да махне от главата си агента, сценичните продуценти и всички останали, които зяпаха с малките си човчици в очакване да бъдат нахранени.

— Направих няколко скромни опита за следващата си пиеса — каза Джеймс с печален тон, отговарящ на изражението на лицето му. — Просто няколко записки.

Хей отново се ухили.

— Предполагам, че си се чувствал удобно в стаята си по време на престоя ви тук, но ние разполагаме с доста по-голям апартамент за гости в дъното на крилото, намиращо се точно срещу онова, в което бяхте отседнали. Не ви разположихме там, защото е доста далеч от главното стълбище, но ако ни окажеш честта да ни гостуваш отново, този апартамент ще бъде твой — спалня и доста по-голяма дневна, и двете с камини, разбира се, а дневната разполага със собствена доста богата библиотека. Цветните плочки в банята са доста по-светли от онези в предишната ти баня, но умивалниците са мраморни, кранчетата са от сребро и ти гарантирам, че ще разполагаш както с гореща, така и със студена вода.

Джеймс си пое дълбоко дъх, опитвайки се да оформи отказа си по най-учтивия възможен начин. Всъщност онова, което му пречеше да се съгласи, беше близостта на Хенри Адамс — мъжа, чиято тайна беше нарушил толкова грубо.

— А и колкото и да е приятно местенцето на госпожа Стивънс — продължи Хей, стиснал вече празната си чаша, — не вярвам, че тя може да ти осигури толкова добър личен камериер, колкото ние.

— Личен камериер — повтори Джеймс, усещайки странно изтръпване в цялото тяло. Така ли се чувства героят в някой роман, когато авторът подтиква него или нея да действат по начин, противоречащ на природата им или на здравия разум? Искаше му се да може да зададе този въпрос на Холмс и дори потупа джоба на сакото си, в който лежеше визитката на детектива с името и адреса на онзи магазин за пури, чрез който Джеймс можеше да се свърже с него.

— Да, и то не кой да е личен камериер — заяви Хей, навеждайки се още по-напред над бюрото, — а Грегъри, един от най-отдавнашните ни и най-доверени служители.

Джеймс си спомни високия белокос мъж, когото наричаха Грегъри. Прислужникът излъчваше достойнство и тиха изпълнителност.

— Грегъри името му ли е, или фамилията? — попита Джеймс.

— Фамилията — отвърна Хей. — Мисля, че името му е Терънс. Грегъри не само е най-подходящият човек да разпалва огнищата ти и да приготвя дрехите ти сутрин, но и бръсне по-добре от всеки друг мъж в персонала ни.

— Наистина изпитвам огромна неохота отново да досаждам на теб и Клара… — започна Джеймс.

Хей вдигна ръцете си с дланите напред, след което бързо ги разпери настрани, сякаш отваряше врата или избутваше нещо.

— Това няма да е като първото ти гостуване, когато беше гост със… е, някой би ги нарекъл задължения на гост: да слизаш да вечеряш с нас, да поддържаш разговор, да ми правиш компания на обяд и други такива. Не, апартаментът за гости ще бъде твой — намира се на североизточния ъгъл и през прозореца може да нахлува лек шум от уличното движение, но той е съвсем тих — нашето момче Дел живя известно време в тези стаи, но се прибра в своята, преди да се върне в колежа. Намираше апартамента за твърде тих. Твърде голям.

„Може би стаите в апартамента са обитавани от духове“ — помисли си Джеймс. Усмихна се при мисълта, че няма да има нищо против няколко ектоплазмени посещения. Може би сестра му Алис щеше да му даде идея какво да прави с прахта й, която беше откраднал.

— … И ежедневно почистване от домашните прислужници, разбира се, но само когато си навън — продължаваше Хей. — И ще можеш да се храниш по всяко време в стаята си, ако пожелаеш… Грегъри ще бъде както твой прислужник, така и портиер. И, разбира се, ще разполагаш с ключ от входната врата, за да можеш да влизаш и излизаш, когато ти се прииска, без да притесняваш никого.

— Признавам, че се чувствам малко самотен в пансиона на госпожа Стивънс — рече Джеймс, който вече се беше предал. Можеше да си почине. Можеше да пише.

— Нищо чудно… особено след като господин Холмс си тръгна толкова внезапно — каза Хей. Той като че ли не забеляза лекото повдигане на веждите на Джеймс. — Значи си съгласен, Хари?

Джеймс кимна.

— Чудесно! — извика Хей. — Ще изпратя няколко момчета с колата, за да докарат пътния ти сандък и останалия багаж.

Минута по-късно двамата стояха край отворената врата, наблюдавайки пролетния дъжд и наслаждавайки се на аромата на свежа трева и листа. Появи се двуместната карета за Джеймс — камериерът Грегъри седеше на капрата до кочияша, скрит под червен чадър — а миг по-късно добродушният коняр, с кожен каскет, обсипан с дъждовни капчици, докара и колата за багажа.

— Джон, откъде знаеш, че Холмс се изнася? — попита Джеймс. — Това се случи едва тази сутрин.

Хей се ухили и тупна с длан писателя по дясното рамо, като същевременно разтваряше чадър, за да придружи Джеймс до двуколката.

— Хари, Хари… Човек никога не трябва да подценява бързината, с която и най-незначителните новини се разпространяват из Вашингтон. Особено около Лафайет Парк. Дъщерята на хазайката ти, каквато е глуповата, разказала всички подробности за Холмс на нашия лакей, вероятно на сутрешния пазар, преди още да сме станали и да сме се облекли.

Джеймс се настани върху приятно миришещата кожена седалка на покритата двуколка. Хей сгъна чадъра и тупна по покрива с дървената му дръжка.

— До скоро, Хари.

Джеймс измина няколкото пресечки в пълно мълчание. Дъщерята разказала на лакея за ранното напускане на Холмс, той пък го споменал пред другите прислужници, които, от своя страна, го предали на Клара и Джон — това беше абсолютно логично.

Но Хенри Джеймс не вярваше и на една дума.