Дан Симънс
Петата купа (35)

10.

Малък букет от бели виолетки

Холмс почука на входната врата на Хенри Адамс точно в пет — часа, който бе посочил в изпратената рано сутринта бележка, и който Адамс бе приел в отговора, получен от детектива на закуска.

Вратата се отвори веднага и пред Холмс се появи строгото лице на възрастен иконом; детективът вече познаваше по физиономия и имена всички прислужници на семейство Хей, но не беше представян официално на никого от персонала на Хенри Адамс.

Икономът не каза нищо, затвори вратата зад детектива, кимна с глава, давайки знак на Холмс да го последва, и го поведе направо към стълбището, което Холмс беше виждал единствено в сумрака на онази нощ, когато тайно се бе промъкнал в къщата. Когато го отведе в кабинета, навъсеният иконом изчака Адамс да му кимне иззад отрупаното с листове, но не разхвърляно бюро, преди да затвори вратата зад Холмс. Нямаше нито обявяване на пристигането му, нито поздрав, нито дори „Моля, сър, последвайте ме“, но може би Адамс беше наредил на дългогодишния си прислужник да не разговаря с Холмс. Във всеки случай, детективът не почувства обида. Той огледа с известен интерес отрупания с книги кабинет. Личеше си, че принадлежи на образован човек, и се осветяваше не само от разположените върху бюрото и масата лампи, а и от големите прозорци, някои от които имаха прозрачни, а други — цветни стъкла. През прозрачните стъкла Холмс можеше да види президентския Бял дом от другата страна на улицата.

Адамс нито се изправи, нито заговори, затова Холмс пое инициативата. Той отиде до бюрото, остави цилиндъра, ръкавиците и бастуна върху единия стол и се настани в другия, който се намираше точно срещу бюрото на Адамс.

— Поставихте ме в непоносима ситуация, господин Шерлок Холмс — рече тихо оплешивяващият мъж, — но не чак толкова тихо, че Холмс да не долови притаения гняв и раздразнение в гласа на Адамс.

Вместо да изкаже несъгласие или да изкоментира по някакъв начин, Холмс просто кимна.

— Направих моята… загадка… прекалено проста, нали? — попита Адамс. — Твърде много улики.

— Всъщност точно колкото трябваше — отвърна Холмс. — И не всичките бяха оставени умишлено.

— В бележката ви от тази сутрин пишехте само, че сте разгадали мистерията и сте погледнали към света през очите на опечаления. Това, предполагам, означава…

— Че съм влязъл в паметника? — довърши Холмс. — Да.

Хенри Адамс погледна към натрупаните върху бюрото му листове хартия и за момент лицето на мъжа — както и плътта на почти оголения му скалп — придобиха толкова ужасяваща бледност, че Холмс се притесни дали възрастният мъж не е получил сърдечен удар или инсулт. Но след това Адамс отново го погледна и се поизправи в стола си.

— В такъв случай — рече той с леко потреперващ глас, — ви е известна най-голямата тайна в живота ми, господин Холмс. Проявих твърде голяма глупост и самоувереност да дам на човек… като вас… достатъчно лесни следи към тайната и сега вече я знаете. — Тялото на Адамс внезапно потрепери, сякаш през него беше пуснат ток. — Не сте казали на Джеймс, нали?

— Не съм разговарял нито с Джеймс, нито с когото и да било по този въпрос, нито снощи, нито тази сутрин — заяви Холмс, усещайки как стомахът му се свива при това адвокатско извъртане на истината.

Адамс кимна.

— Благодарен съм ви за което. — Ученият въздъхна и сгъна ръцете си на бюрото. — И сега какво, господин Холмс? Да поговорим за каква сума пари става въпрос?

Холмс можеше да се възмути от думите му — и се изкушаваше да го направи — но се въздържа.

— Приемам само заплащане за услугите ми като детектив, господин Адамс — отвърна студено той. — Не и да ми плащат като на изнудвач.

Изражението на Адамс не се промени.

— Тогава колко искате да получите за детективската си работа в този случай, господин Холмс?

— Един долар — отвърна Холмс. — Който вече ми беше платен — преди две години — от брата на покойната ви съпруга, Едуард.

— Нед — рече Адамс с неочаквана болка в гласа.

Холмс отново кимна.

Внезапно Адамс като че ли се отръска от замайването си.

— Извинете ме — рече той, надигна се леко от стола и дръпна въженцето на стената. — Не ви попитах дали искате чай… или кафе… или чаша уиски?

— Не искам нищо, благодаря.

Адамс се отпусна отново в стола си.

— Вие — рече много тихо той, — сте може би единственият жив човек, който знае какво чудовище съм аз.

— Опечален мъж — отвърна Холмс. — Не чудовище. Никога не съм ви смятал за чудовище. Опечален мъж, тъгуващ за любимата жена, който е намерил уникален начин да наблюдава как останалите оплакват изгубената му любов.

Адамс едва не се изсмя.

— Ако бяхте чули някои от коментарите… ако бяхте видели някои от шутовщините им при първата им среща със скулптурата на Сен Годен. Ако ги бяхте чули как гадаят каква ли е стойността на паметника, как критикуват импозантността му или липсата на религиозен контекст, или отсъствието на веселие в надеждата и абсолютна увереност във вечното изкупление. Ние сме странен и необясним вид, господин Холмс.

— Така е.

— Какво искате, сър? — попита Хенри Адамс.

— Искам… трябва… да разкрия истината за смъртта на съпругата ви Клоувър преди повече от седем години — заяви Холмс.

— Тя изпи цианкалий и умря почти мигновено — отвърна бързо Адамс. — Няма какво толкова да се обсъжда, камо ли да се разкрива.

Холмс въздъхна и се наведе напред, облягайки лактите си върху бюрото на Адамс.

— Извинете ме за прямотата, господин Адамс. И ще продължа да съм все така прям и откровен, докато не приключим разговора. Но знайте, че коментарите и въпросите ми не са породени от жестокост, а от нуждата да си изясня всичко.

Адамс се облегна назад, но погледна твърдо в острите сиви очи на Холмс.

— Смъртта на госпожа Адамс едва ли е била почти мигновена — продължи Холмс с тих, но твърд глас. — Публикувал към монографии върху повече от триста отровни субстанции или комбинации от тях — техните симптоми, смъртност по скалата от едно до сто, мирис, ефикасност. Цианкалият, в доза, достатъчна, за да убие госпожа Адамс, би трябвало да изгори езика и гърлото й. Точно тази отрова спира способността на тялото да обработва кислорода — тоест, жертвата се задушава. Но в продължение на няколко ужасни минути госпожа Адамс щеше да се дави и да се опитва да си поеме дъх, може би щеше да разкъса якичката на роклята си в опит да диша. Щеше да се гърчи и да падне на пода, където отровата щеше да й гарантира още няколко минути ужасни конвулсии. След това…

— Достатъчно! — извика Хенри Адамс и плесна толкова силно с длан по бюрото си, че звукът отекна като изстрел от пистолет.

Вратата се отвори почти незабавно и възрастният иконом подаде глава.

— Сър… добре ли сте? Чух…

Без да вдига поглед, Адамс кимна и изрече с надебелял глас:

— Добре съм, Хобсън. Повече няма да имам нужда от теб отпред.

— Да, сър. — Вратата безшумно се затвори и Холмс чу онова, чиято липса бе забелязал по-рано — стъпките на иконома, които се отдалечаваха първо по коридора, а след това и по стълбището.

Холмс насочи вниманието си към Адамс и почувства напрегнатия му поглед. Ако очите бяха остри ножове, с този си поглед възрастният мъж можеше да обезглави и изкорми Холмс.

— Защо ми казвате тези неща? — попита Адамс с подрезгавял глас.

Холмс посочи към една от стотиците подвързани с кожа книги, подредени по рафтовете на стената.

— „Отровите и въздействието им върху тялото“ на Седфърд, девето издание. Всички тези подробности са ви известни, господин Адамс. Проучили сте тази отрова също толкова внимателно, както сте проучили администрацията на Томас Джеферсън. Търсели сте истината, колкото и непоносима да е била тя. Аз също.

— Да, добре. — Ученият си пое дълбоко дъх. — Всекидневната, в която открих тялото на Клоувър, изглеждаше така, сякаш в нея са се борили трима моряци — разкъсани завеси, преобърнати маси, разбити лампи, възглавници, раздрани от ноктите й, нападали от перваза кристални предмети. И лицето на Клоувър… изглеждаше чудовищно, изкривено от ужас, господин Холмс.

Детективът кимна. След минутка мълчание той рече:

— Излъгали сте полицията и вестникарите, господин Адамс.

Адамс рязко вдигна глава и изпъна рамене. Слабите следобедни слънчеви лъчи проблясваха върху плешивото му теме и свитите юмруци. Наблюдавайки изражението му, Холмс за миг си спомни за демонските маски, които бе видял в един театър НО в Киото.

Но Адамс не каза нищо. Холмс забеляза, че свитата в юмрук ръка на учения се плъзва към чекмеджето, и се зачуди дали там няма пистолет. Новата сокоизстисквачка — заредена — лежеше в предното джобче на туиденото му сако.

— Казали сте на полицията и вестникарите, че сте оставили съпругата си сама в неделя сутринта, защото е трябвало да посетите зъболекаря си — каза Холмс. — Това не е било истина.

Дребното тяло на Адамс се заклати напред-назад, сякаш реагираше на душевната му борба. Най-накрая той каза:

— Не, не беше истина.

— Защо излязохте онази сутрин, господин Адамс?

— Двамата с Клоувър се скарахме. Жестоко. — И сякаш осъзнавайки законовия смисъл на тази дума, той бързо добави: — За Клоувър и мен беше „жестоко“, макар едва да повишихме гласове. Ние сме от хората, които не си крещят. Никога.

— Но сте спорили.

— Да.

— За какво? — попита Холмс.

— Клоувър беше силно разстроена — можеше да се каже отчаяна — и онази сутрин непрекъснато плачеше, почти бе изпаднала в истерия, защото всяка неделя в този час тя винаги пишеше на баща си. Който вече беше мъртъв.

— Карали сте се заради емоциите й или заради писането на писмото? — попита Холмс.

— Аз настоявах, че трябва да си изгради нова неделна рутина — рече Адамс. — Да напише писмо на сестра си Елън. След всичките тези месеци да превърне неделите в ден за нещо по-различно от меланхолия и скръб.

— Тя наистина е написала това писмо до сестра си, или поне част от него, след като сте излезли — каза Холмс. — Казала й, мисля, че ще го цитирам точно: „Не мога да ти опиша с думи колко търпелив и любящ е Хенри“, и след това в последния, недовършен параграф: „Хенри беше — и все още е — неописуемо нежен и по-добър от всички вас, взети заедно“. Според вас защо е написала точно това, след като сте се скарали и вие сте излезли, господин Адамс?

Адамс изглеждаше като писател, който е принуден да гледа как цялото му творчество изгаря лист по лист в огъня.

— Не знам, господин Холмс. Нито пък знам откъде сте научили точното съдържание на писмото на Клоувър до Елън.

— Полицията ми даде копие — отвърна Холмс, махвайки с ръка, сякаш става дума за нещо тривиално, което не си струва да се обсъжда. Той се прокашля и продължи: — Написаното звучи така, сякаш госпожа Адамс пише нещо като предсмъртна бележка на сестра си, в която се старае да свали всякаква вина от вас.

Адамс само поклати глава; дали в знак на отрицание, или просто защото беше объркан, Холмс не можеше да каже.

— Малко преди това — продължи Холмс, — в писмото до сестра си госпожа Адамс пише, цитирам по памет: „Ако притежавах и капчица характер или доброта, щях да ги използвам, за да се върна към живота“. И това е краят на писмото. Защо се върнахте толкова бързо у дома, господин Адамс? След само десет минути ходене пеша? Знам, че онази сутрин не сте имали час при зъболекаря си.

Адамс взе писалката от бюрото си и я хвана с двете си ръце, сякаш се канеше да я счупи.

— Защото бях… разтревожен — отвърна най-после той. — Притеснен. Осъзнах, че съм постъпил много подло, като съм изоставил Клоувър сама в онази къща, когато тя се чувстваше толкова зле.

— На полицията сте казали, че при връщането си по Ейч Стрийт сте заварили госпожица Ребека Лорн да чака пред входната врата. Попитала ви е дали денят е подходящ да се качи горе при Клоувър.

Адамс не отвърна нищо. Обикновено плашещо интелигентните му очи сякаш бяха замъглени — „Полупрозрачното було на спомена“ — помисли си Холмс.

— Защо излъгахте и за това, господин Адамс? — попита детективът.

Адамс примигна.

— Кой казва, че съм излъгал?

— Аз. Сблъскали сте се с Ребека Лорн, която е излизала през входната врата към Ейч Стрийт. Тя е плачела — истерично, точно както госпожа Адамс преди това. Трудно й е било да ви разкаже какво е заварила, когато се е качила в стаята на госпожа Адамс, нали, господин Адамс?

— Да. Наложи се да я отведа във фоайето, за да не стане никой свидетел на истерията й… отне ми няколко минути да я успокоя до такава степен, че да може да ми разкаже какво е намерила на горния етаж.

— Как е влязла? — попита Холмс, навеждайки се отново напред.

— Какво?

— Сигурен съм, че когато сте излезли навън, за да успокоите гнева си, сте заключили вратата след себе си — каза Холмс. — Как е успяла Ребека Лорн да влезе в къщата ви?

— О, месец или два по-рано Клоувър й беше извадила ключ — отвърна почти разсеяно Адамс. — Имахме намерение да отидем до Ню Йорк, за да понапазаруваме — напразни надежди, както се оказа — и Клоувър беше дала на госпожица Лорн ключ за къщата, за да наминава да наглежда прислугата и да проверява дали цветята са поливани редовно.

— Ребека Лорн е открила тялото на госпожа Адамс в разхвърляната всекидневна, не вие — рече Холмс. Изречението не беше произнесено като въпрос и Адамс реагира единствено с леко кимване.

Накрая той заговори с глухия глас на човек, който е преминал през ада и знае, че ще трябва отново да слезе в него.

— През онези последни месеци като че ли единствено Ребека Лорн успяваше по някакъв начин да утеши скръбта на Клоувър по баща й. Клоувър вече не се виждаше с приятелите си. Ще е прекалено да твърдя, че двете с госпожица Лорн бяха неразделни през онези летни и есенни месеци, но Ребека бе единственият човек, когото Клоувър с нетърпение очакваше да види.

— Предишната вечер двете не бяха ли посетили госпожа Камерън — Лизи Камерън? — попита Холмс.

Адамс отново примигна.

— Да. Лизи беше повалена от… грип, мисля. Клоувър я посети, а госпожица Лорн я придружаваше. Занесоха й цветя и книга.

Холмс извади снимката на Ирен Адлер от джобчето на сакото си и я подаде на Хенри Адамс.

— Това Ребека Лорн ли е?

Адамс раздвижи снимката напред-назад пред очите си, за да я види по-добре.

— Ами… да, като че ли е госпожица Лорн. Роклята й тук е по-… „ефектна“ може би е правилната дума… и тя изглежда малко по-млада от последния път, когато я видях, но като че ли наистина е Ребека.

Холмс прибра снимката.

— Това е реклама в театрална брошура на някоя си Ирен Адлер — родена в Америка, но обучена в Европа.

— Обучена в какво? — попита Адамс.

— Опера, театрално изкуство и изнудване — отвърна Холмс. — Най-вече в последното умение.

— Не го вярвам.

— Помните ли братовчед й, някой си Клифтън Ричардс?

— Разбира се — рече Адамс. — Той работеше във фотографския отдел на Държавния департамент. — Мъжът млъкна и погледът му отново се замъгли. — Точно той донесе на Клоувър новия проявителен разтвор, който съдържаше цианкалий.

— Истинското му име е Лукан — заяви Холмс. — Може би Лукан Адлер. Вероятно е син на Ирен Адлер.

Адамс отново поклати глава.

— Вие не сте виждали и не сте разговаряли с Лукан — с този братовчед Клифтън — в деня, когато сте засекли Ребека Лорн да излиза от къщата ви… в деня, когато Клоувър умря?

— Не.

— Значи той може да е бил в къщата и да е слязъл по задното стълбище, когато вие сте изтичали нагоре по главното, и сигурно се е измъкнал през задния вход — рече Холмс.

— Странно и възмутително предположение — заяви Хенри Адамс. — Не разполагаме с никакви доказателства, че братовчед й Клифтън е бил с нея в дома ми в онзи ужасен ден.

— Да — отвърна Холмс, — но знаем със сигурност, че „Клифтън Ричардс“ е убиецът Адлер. И без да разпитаме Ирен Адлер — вашата тъй наречена Ребека Лорн — просто няма как да разберем истината за онзи ден. А в броя на лондонския „Таймс“ от месец март осемдесет и шеста има некролог на Ирен Адлер.

Адамс отново поклати глава, като този път направи отрицателен жест, сякаш искаше да отблъсне думите на Холмс или тяхното значение.

— Не, не… тази Ирен Адлер не може да е същата жена, която аз опознах толкова добре през годината преди смъртта на Клоувър. През годините съм пращал писма до госпожица Лорн, на името на госпожа Бракстън от Бостън. И тя винаги ми е отговаряла.

— Наскоро? — попита Холмс и наостри уши като ловджийска хрътка.

— Последното й писмо до мен е от миналата есен, мисля — рече Адамс. — Сам разбирате, че вашата покойна актриса не може да е госпожа Ребека Лорн Бракстън от Бостън.

— И почеркът й винаги е бил един и същ? — попита Холмс.

— Да, разбира се — отвърна Адамс. — Но аз ще ви покажа писмата. Сам ще прецените. Госпожа Бракстън никога не ми е изпращала написани на машина послания като онези проклети ежегодни картички, които вие толкова несръчно и агресивно разследвате.

— Кога се е омъжила госпожица Лорн?

— Две години след смъртта на съпругата ми — рече Адамс. — Госпожица Лорн се премести в Бостън през януари хиляда осемстотин осемдесет и шеста, само месец след… след. Изпрати ми съобщение за брака си през август осемдесет и осма. Знам само, че съпругът й е по-възрастен от нея и че си изкарва хляба чрез морска търговия с Индия.

— Мога ли да видя тези писма? Нейните до вас, имам предвид. Не вашите до нея.

Холмс очакваше да чуе отказ, дори груби думи, но Адамс сигурно беше очаквал подобна молба; той извади от голямото чекмедже на бюрото си малко снопче пликове, завързани с розова панделка.

— Прочетете ги, господин Холмс. Можете дори да ги вземете с вас, стига да обещаете да ги върнете. Няма да намерите нищо в писмата на Ребека Лорн Бракстън до мен — нито в късичките ми послания до нея, ако дамата ви позволи някой ден да ги прочетете — освен обикновен разговор между застаряващ вдовец и приятелката на съпругата му, приятелка, която също като съпруга, все още е в траур след тези седем години. — Тонът на Адамс беше равен, почти делови.

Холмс прие мълчаливо снопчето писма.

— Още нещо… още една мистерия, ако искате я наречете, господин Холмс — рече Адамс.

Холмс остави писмата в скута си и зачака.

— Всяка година на шести декември — каза Адамс. — Годишнината от смъртта на Клоувър. Откривах, или Хей и останалите ми приятели са откривали, докато аз съм пътувал из Южния Пасифик, малък букет от бели виолетки, любимите цветя на Клоувър, поставени на гроба на съпругата ми в гробището Рок Крийк. Сигурен съм, че Ребека Лорн ги е поставяла на всеки шести декември.

— Откъде сте толкова сигурен? — попита Холмс. — Тя ли си призна?

— Не, никога не съм го споменавал в кореспонденцията ни — отвърна Адамс. — Просто го знам. Все още не съм й писал, за да й благодаря, но някой ден ще го направя.

— Но вие казахте, че госпожица Лорн… вече госпожа Бракстън… е живяла в Бостън през тези седем години.

— Да.

— Господин Адамс… наистина ли вярвате, че на всеки шести декември Ребека Лорн Бракстън изминава всичкия този път до Вашингтон и, без да ви се обади, оставя този букет от бели виолетки на гроба на съпругата ви?

— Да, господин Холмс. Тя никога не говори за това в писмата си, но аз съм сигурен, че този акт на добрина е нейно дело. Напълно отговаря на характера на жената, която познавам от хиляда осемстотин осемдесет и пета. Ребека Лорн беше и все още е добър човек, господин Холмс. Тя бе приятелка на съпругата ми. Да смятам, че тя по някакъв начин е свързана или — опази боже — отговорна за смъртта на жена ми — смърт от меланхолия, както често си мисля аз — е нещо повече от ужасна грешка, господин Холмс. Това е изследователска небрежност. Освен това е груба клевета.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Адамс — рече Холмс, като се изправи и взе шапката, ръкавиците и бастуна. Адамс остана седнал.

— Скоро ли напускате Вашингтон? — попита ученият.

— Ще попътувам малко във връзка с това разследване и… още едно… но по всяко време можете да се свържете с мен чрез онзи магазин за пури — отвърна Холмс.

— Нямам какво повече да ви кажа по този въпрос — рече Адамс. — Ще съм ви благодарен, ако върнете писмата, преди да отпътувате. Можете да ги предадете на Хобсън. Не виждам повод да се срещаме и да разговаряме отново.

Холмс кимна.

— Сам ще намеря пътя навън, господин Адамс. Благодаря ви за отделеното време и съдействие. — Детективът потупа с ръка малкото снопче писма в джоба на гърдите си.

Но Хенри Адамс отново се беше заел с документите на бюрото си и не вдигна поглед.

Холмс се спря до отворената врата, усещайки, но без да го вижда, разхождащия се някъде по коридора Хобсън.

— Само още един въпрос, господин Адамс.

Адамс вдигна глава. Нямаше въздишка, мръщене или завъртане на очите, и Холмс за пореден път се възхити на самообладанието на историка.

— Вашите прозорци, които са с прозрачни стъкла — рече Холмс, — предлагат изключително добра гледка към дома на президента, особено към онези два прозореца.

Адамс не каза нищо. Не обърна глава, за да погледне към прозорците, които сочеше Холмс, но и не беше необходимо. Той беше работил в този кабинет и бе виждал тази гледка всеки ден от 1886 година насам.

— Случайно знаете ли, господин Адамс, на коя стая в Белия дом са тези прозорци и — колкото и странен да ви се стори въпросът ми — дали президентът Кливланд често я посещава?

— Мога само да ви кажа, че когато двамата с госпожа Адамс посетихме президентския дом по време на първия му мандат, тази стая служеше за кабинет и приемна на сестрата на президента, госпожица Роуз Елизабет Кливланд, която де факто бе Първа дама до хиляда осемстотин осемдесет и шеста, когато господин Кливланд встъпи в брак. Мисля, че това е единствената брачна церемония на действащ държавен глава в историята на Белия дом, която е била проведена на негова територия. Доколкото ми е известно, след като господин Кливланд отново пое кабинета преди месец, този път сестра му не се върна с него във Вашингтон. Мисля, че е станала администратор в някаква малка колежанска институция в Индиана… Лафайет, Индиана, ако трябва да съм точен. Често е публикувала статии върху проблемите, които днес наричат феминистки — тоест правата на жените. Чел съм, че е участвала в Първия международен конгрес за правата на жените в Париж миналата година. Така че нямам представа за какво се използва сега стаята зад онези прозорци. Знам само, че сестрата на президента няма да е там.

Холмс се усмихна на пълния отговор и учтивия тон, с който историкът бе отговорил на един толкова глупав въпрос, благодари с кимване и затвори вратата зад гърба си.

Докато бързаше към чакащата го двуколка, преди Хенри Джеймс — който навестяваше съседите — да го е видял, Холмс знаеше, че разговорът с Адамс му беше разкрил поне един важен факт: кабинетът на историка бе идеалното място за убиец-снайперист от ранга на Лукан Адлер.