Дан Симънс
Петата купа (17)

Глава 17

Хенри Джеймс познаваше една възрастна херцогиня, която може би беше най-жестокият човек, с когото някога се бе сблъсквал. Когато се връщаше в Лондон след месеците, прекарани във Венеция, тя имаше навика при пристигането в градския си дом да организира вечерно парти, каквото сигурно бяха организирали Борджиите. Джеймс беше поканен на едно от тези аутодафета, за да попълни комплекта от ергени край масата (и вероятно, като част от ролята му, да стане свидетел на ритуалите на жестоко жертвоприношение, които щяха да бъдат изпробвани онази вечер), и макар отдавна да беше предупреден за отровата на херцогинята, той прие поканата от чисто любопитство. Заложеният светски капан включваше поканването на пет двойки, които — макар да не се бяха издигнали до социалния статус на херцогинята и да не се бяха запознавали официално — включваха четири жени, поддържали извънбрачни връзки с петима от присъстващите мъже. Групичката включваше ергените — сред които Хенри Джеймс изпъкваше като най-възрастен и с най-висок социален статус — и пет неомъжени млади дами, всяка от които (както херцогинята знаеше много добре) имаше (или е имала преди) катастрофално провалена връзка с някой от ергените или женените мъже.

Никой от присъстващите на масата брачни партньори не знаеше за похожденията на половинката си.

Онази вечеря направо се пръскаше по шевовете от напрежение, но Хенри Джеймс установи, че се чувства далеч по-напрегнат по време на тази уютна вечеря в неделя, 26 март 1893, на която семейство Хей — може би най-милата двойка, която Джеймс бе познавал — бяха поканили стария си приятел Хари, господин Сигерсон, Кларънс Кинг и норвежкия емисар, съпругата и дъщеря му.

Емисарят, господин Хелмер Халворсен Волебек, не беше посланик на кралство Скандинавия в Съединените щати само защото крал Оскар II предпочиташе да има едновременно двама пратеници във Вашингтон — един от Швеция и един от Норвегия, обединени под управлението му, но въпреки това отделни държави — и в момента шведският емисар бе официален скандинавски посланик. След две години щеше да дойде ред на господин Волебек.

Джеймс прецени, че възрастта на Волебек е около шейсетте, но съпругата му, Линеа, ако Джеймс беше чул правилно името й по време на представянето им, сигурно беше поне с двайсет години по-млада. Дъщеря им Ода, която също присъстваше, бе в късна юношеска възраст и се смяташе за най-търсената дебютантка на Ембаси Роу^[1]. И тримата владееха отлично английски език.

Джеймс изпита разочарование — или може би облекчение, трудно му беше да определи точно чувствата си в момента — когато „Сигерсон“ бе представен на господин Волебек и двамата мъже тракнаха с токове и се поклониха едновременно един на друг, но се поздравиха на английски.

Поднасянето на първите блюда премина в непринудена беседа. Джон и Клара Хей умело въвличаха всички присъстващи в леки разговори. Единственото, което бегло засягаше политиката, бе възторгът на Волебекови от грандиозността на тържественото встъпване в длъжност на Гроувър Кливланд няколко седмици по-рано и нетърпението им да видят Световното Колумбово изложение в Чикаго през месец май, преди да се върнат за лятото в Норвегия. Интересът на госпожица Волебек очевидно беше насочен единствено към множеството балове, организирани същата вечер и през уикенда на четвърти март по случай встъпването в длъжност на президента.

— Ода е на възраст, когато всеки бал е възможност да срещне добра партия за женитба — каза госпожа Линеа Волебек с мекия си скандинавски акцент.

— Майко! — извика Ода и силно се изчерви.

— Е, нима не е така? — засмя се баща й. Емисар Волебек попи устните си със салфетка. — Малкото ми момиче скоро ще си намери съпруг.

Ода се изчерви още по-силно, а Клара Хей се усмихна и каза:

— Ами, на тази маса се намират двама от най-желаните ергени на Америка, Ваше превъзходителство.

Когато господин Волебек повдигна вежда в учтив интерес, Клара продължи:

— Господин Джеймс и господин Кинг отдавна се считат за добър улов за младата дама, която най-накрая успее да спечели единия или другия.

— Така ли е, господин Джеймс? Господин Кинг? — попита господин Волебек с тон, който наистина прозвуча заинтригувано. — И двамата ли сте добра партия?

Хенри Джеймс ненавиждаше това. Винаги бе мразел да го закачат по този въпрос на маса. От години се дразнеше на подобни подмятания, но поне вече знаеше наизуст отговора си.

Той се усмихна, наклони леко глава, сякаш приемаше рицарско звание от кралицата, и каза:

— Уви! Скоро ще навърша петдесет и на тази възраст ергенът може вече да не се нарича „желан ерген“, а по-скоро „стар ерген“. Вече е сигурно, че единственият брак, на който ще посветя остатъка от живота си, е връзката с изкуството ми. — Когато зърна объркването в красивите очи на госпожа Волебек, той додаде: — С моите творби, имам предвид, тъй като съм обикновен писач, в момента драматург.

— Мисля, че ти споменах, скъпа — каза господин Волебек, — че господин Джеймс е един от най-великите живи писатели на Америка.

Джеймс леко наведе глава в отговор на комплимента, но се усмихна и каза:

— Съдейки по продажбите на книгите ми през последните години, моят издател — и уви, дори моите читатели — може да не се съгласят с вас, сър. Но ви благодаря за великодушните думи.

— А вие, господин Кинг? — закачи го госпожа Линеа Волебек, навеждайки се напред, за да види по-добре геолога-изследовател. Съпругата на емисаря беше все още достатъчно млада, за да изглежда привлекателно, когато кокетничеше. — И вие ли сте женен за работата си?

Кларънс Кинг повдигна чашата си към дамата.

— Ни най-малко, мадам. Моят проблем е, че не спират да ме запознават с най-прекрасните млади дами в Ню Йорк, Бостън и Вашингтон — включително, разбира се, и вашата наистина красива дъщеря Ода…

Кинг вдигна чашата си по-високо и после отпи от нея, докато горката госпожица Волебек отново започна да се изчервява.

— Но, както толкова добре се изрази нашият приятел Хари, уви! — продължи Кинг. — Всички красавици от Америка, Англия… и Норвегия… са толкова прелестно бледи, докато някаква странна наклонност в характера ми е превърнала мургавите дами от Южните морета във въплъщение и връх в женската красота за мен.

Джон Хей започна да се смее и повечето хора около масата се присъединиха към него.

— Били ли сте някога в Южните морета, господин Кинг? — попита госпожа Волебек.

— Уви, не — отвърна Кинг с немирна усмивка. Очевидно му правеше удоволствие да се закача с Джеймс, използвайки употребената от приятеля му дума. — Но Хенри Адамс и Джон Лафарж прекараха няколко години в пътуване от остров на остров в Пасифика, изпращайки ми дълги писма, в които описваха красотата на мургавите дами там. — Той допи виното си. — Проклети да са!

Джон Хей кимна на прислужника и чашите на всички веднага бяха напълнени.

— Кларънс е бил в Куба и Карибите — каза той.

— И в Мексико, и в Централна Америка, и на всички места южно оттам, но… уви… — Той наведе глава в подигравателно поражение.

— Дано господин Кинг намери мургавата си красавица — каза малката Ода, вдигайки за тост пълната си чаша, и след като утихна сърдечният смях, всички пиха за здравето на Кинг.

Поднесоха основното ястие. Джеймс установи, че е изгубил апетита си заради напрежението от очакването на неизбежното разкриване на фалшивия „Ян Сигерсон“. Освен това осъзна, че поднася чашата си за напълване много по-често от обичайното на вечеря.

Внезапно вниманието на всички отново се съсредоточи върху Кларънс Кинг, и мъжете — дори и Клара Хей — се редуваха да обясняват на двете дами Волебек за Голямата диамантена измама от 1872 година (и геройската роля на Кинг в нея). Господин Волебек нямаше нужда от обяснения, тъй като се оказа, че чичо му е бил в Ню Йорк по онова време и имал огромното желание да инвестира в „чудотворната диамантена планина“ някъде в Западно Колорадо. Ролята на Кинг се състоеше в това да открие високото скалисто плато и да докаже, че всичко е измама; диамантите, рубините и другите скъпоценни камъни, намерени там, бяха достатъчно истински, на стойност 30 000 долара, но бяха нискокачествени и закупени в Лондон от хората, които ги „засадили“ там, точно както други бяха пръснали злато в изчерпаните златни мини в Крипъл Крийк и на други места, за да изкарат милиони от инвестицията си от 30 000 долара. Кларънс Кинг беше спасил чичото на Хелмер Халворсен Волебек, Халвард — и цяла камара американски милионери и нетърпеливи инвеститори — от изгубването и на последната риза на гърба им.

— Но не беше ли гарантирал господин Тифани от Ню Йорк, че диамантите и останалите скъпоценни камъни, открити в планината, струват цяло състояние? — попита госпожа Волебек.

— Направи го, да — отвърна Кинг. — Но се оказа — както предположих още когато господин Тифани съобщи, че струват милиони — че бижутерът и неговите съдружници нямат никакъв опит с нешлифовани диаманти.

— Когато открихте планината, господин Кинг — запита с възхитителния си акцент госпожица Волебек, — кой… как се изразявате вие, американците?… кой ви „подшушна“, че камъните са били подхвърлени там?

Кинг се засмя толкова сърдечно, че предизвика смеха и на останалите.

— Скъпа млада лейди — каза най-накрая той. — Ние пристигнахме на тъй наречения Диамантен връх рано сутринта в един ноемврийски ден, който беше толкова студен, че уискито ни замръзна в бутилките. Слязохме от мулетата на голата около стофутова варовикова скала, прорязана от жилките на желязна руда, и не можехме да направим и стъпка, без да стъпчем някой диамант или друг скъпоценен камък.

Първоначално започнахме да тичаме наоколо като деца на Коледа, събирайки колкото се може по-бързо диамантите и другите скъпоценни камъни, но после научните ми познания взеха връх. Забелязах, че не намерихме нито един камък на местата, където земята не беше разкопавана. Откривахме рубини в мравуняците например, но само в мравуняци, които имаха по два отвора — един, откъдето излизаха и влизаха мравките, и друга, по-малка дупка в кората откъм противоположната страна. Веднага разбрах, че някой е пъхал рубините вътре с пръчка.

Диаманти, рубини и други ценни камъни никога не се откриват на едно място в такова изобилие, госпожице Волебек. И за да го докажем на хората от Сан Франциско и всички останали, които бързаха да си закупят акции в мошеническата минна компания, която измамниците бяха създали, аз и приятелите ми изкопахме за два дни окоп с ширина три фута и дълбочина десет фута в тясното дере, където — ако това наистина беше „диамантен връх“ — под повърхността трябваше да има стотици диаманти. Вместо това открихме… нищо.

Джон Хей обгърна с длани чашата си с вино.

— Затова младият Кларънс Кинг не спа още три дни и три нощи, за да успее да се върне бързо в Сан Франциско, не само за да спаси инвеститорите от загубата на милиони, но и за да спре спекулантите от продажбата на акции на борсата. — Той вдигна чашата във въздуха. — Да пием за честния човек!

— За честния човек! — повториха всички, с изключение на Кларънс Кинг, и вдигнаха чашите си към него. Пламналите му бузи си личаха въпреки силно помургавялата му кожа.

— А сега — каза Негово превъзходителство емисарят Волебек, след като основното ястие беше поднесено и на масата се беше възцарило временно мълчание, — с извинение за неучтивостта ми, но бих искал да поговоря за малко с моя сънародник господин Сигерсон на родния ни език.

— Разбира се! — извика Хей.

Хенри Джеймс остави чашата си на масата и установи, че ръката му трепери.

* * *

Господин Волебек се надвеси над масата към Сигерсон/Холмс и изстреля бърз залп от думи на доста мелодичен норвежки. „Сигерсон“ изглеждаше така, сякаш се канеше да отговори, но не каза нищо. Волебек каза още нещо.

Шерлок Холмс продължи да мълчи.

Джеймс осъзна, че сърцето му бие ужасно силно, сякаш искаше да се изтръгне от гърдите му. Само след секунди щеше да се разбере, че мъжът, който бе въвел в семейния кръг на скъпите си приятели, е просто измамник, и щеше да е очевидно, че Джеймс е знаел за това.

Или пък не? Джеймс погледна към случващото се така, сякаш то бе сцена от някой от романите или разказите му. Как би реагирал „неговият герой“ при наближаващото разкриване — измама, която бе далеч по-вредна от далечната Голяма диамантена измама? Джеймс би могъл да изиграе ужаса, изненадата и гнева, които всички останали — особено Джон и Клара — щяха да изпитат.

Но тогава Холмс би могъл с лекота да разкрие всичко — поддръжката на Джеймс от самото начало — и Джеймс щеше да се наложи да избира между това да нарече разобличения „Сигерсон“ лъжец… пистолети на зазоряване при двайсет крачки!… или просто да се извини прочувствено с малкото останало му достойнство, да обяви, че напуска Вашингтон още същата вечер, и да напусне масата, след като се поклони извинително на всички.

Джеймс усети, че му се повдига от притеснение. Беше сигурен, че Холмс ще обясни измамата с разследването на „загадката“ на самоубийството на Клоувър Адамс, и знаеше, че това ще разтърси допълнително семейство Хей. (Без да става дума колко ужасѐн и предаден щеше да се почувства Хенри Адамс следващата седмица, когато след прибирането си у дома научеше тази ужасна история от своите съседи и близки приятели. Хенри Джеймс не беше забравил колко мъчителна бе смъртта на Клоувър за Адамс и че през седемте години след случилото се приятелят му историк ни веднъж не беше споменал нито за онзи ден, нито за подробностите около смъртта й.)

Джеймс се чувстваше все по-замаян, смесицата от притеснение и вино караше масата и умълчаните, застинали в очакване хора около нея да се издигат и спускат пред очите му. Той изпъна ръце върху бялата ленена покривка и притисна силно дланите си върху масата, за да спре световъртежа.

И тогава Холмс/Сигерсон заговори.

* * *

На Джеймс му звучеше като норвежки. И макар Холмс да започна бавно, тънката струйка от звучащи-като-норвежки думи скоро премина в поток. Когато Холмс направи пауза, господин Волебек зададе някакъв въпрос на още по-бърз норвежки и „Сигерсон“ отговори със същата бързина — няколко дълги изречения на езика, който Хенри Джеймс отказваше да приеме, че Шерлок Холмс е научил набързо.

Джеймс погледна към двете норвежки, но лицата на майката и дъщерята показваха само интерес и никакво учудване или изумление.

Емисар Волебек, изглежда, бе задал нов въпрос. Норвежкият изследовател — Шерлок Холмс — се засмя и отговори бързо на мелодичния роден език на Ян Сигерсон.

Като писател, Хенри Джеймс често — всъщност твърде често — се чувстваше някак откъснат от събитията и разговорите, развиващи се около него. Дори когато се опитваше да се държи като човек, за когото нищо не е изгубено, светът често му се беше струвал като шаблон, върху който да развихри въображението си, отколкото като нещо, на което да се наслаждава. Но в тази мартенска съботна вечер Джеймс се чувстваше така, сякаш бе напуснал тялото си, и се носеше над масата като призрак, който наблюдава все още живите, разговарящи на някакъв неразгадаем език. Или може би като зрител, който гледа някаква пиеса — така, както се беше чувствал, докато наблюдаваше пътуващите театрални групи в Англия да репетират и да играят пред публика сцени от първия му опит в драматургията, „Американецът“. Безпристрастен, критически настроен, неубеден, но странно очарован.

С тази разлика, че сега беше уверен и ужасѐн.

Емисар Хелмер Халворсен Волебек се обърна към семейство Хей, Кинг и Джеймс и каза:

— Отново поднасям извинения за неучтивия разговор на родния ни език и ви благодаря за търпението и любезността. Но разговорът с господин Сигерсон ме убеди в нещо, за което само предполагах, преди да го чуя да говори… нещата не са точно такива, каквито ни бяха представени.

Джеймс почувства, че се задушава. Значи опитът на Холмс да говори норвежки се беше провалил. Как изобщо бе могъл да очаква противното? Един англичанин не може да заблуди норвежец, че е скандинавец. Джеймс просто се беше оставил да бъде заблуден.

— … Бяхме чели и чували, че господин Сигерсон е норвежки изследовател — продължи Хелмер Халворсен Волебек с извинителен тон. — Но след като поговорихме с него за няколко минути, семейството ми и аз осъзнахме, че в настоящия момент господин Сигерсон е най-изтъкнатият изследовател на нашата нация. Лондонски и американски вестници писаха за… хм… проникването на господин Сигерсон в някои планински вериги в Индия, но нямахме представа колко уникални и впечатляващи са проучванията му в Тибет през последните две години. Освен това господин Сигерсон е от Лойтен, родния ми град в област Хедмарк — там живеят само около стотина души — и е израснал заедно с братовчед ми Кнут, който все още живее там.

Холмс каза нещо кратко на норвежки.

Господин Волебек се засмя.

— О, да, и с леля ми Ода, на която е кръстена дъщеря ни.

— Невероятно съвпадение — каза Джон Хей.

— Винаги съм казвала „Светът е малък“ — рече Клара Хей.

Джеймс имаше чувството, че получава сърдечен пристъп. Гърдите му се бяха стегнали дотолкова, че трябваше да полага огромни усилия, за да диша.

— Попитах господин Сигерсон за бащиното му име — продължи Волебек, — тъй като „Сигерсон“ не е обичайно норвежко име — или поне не се изписва така. Както очаквах, и както господин Сигерсон ми обясни, фамилното му име е Сигурдсон, но прадядо му се оженил за германка — живели са няколко години в Англия; тогава променили за удобство името си и така си останало.

В съзнанието на Хенри Джеймс се вихреше буря. Очевидно „Ян Сигерсон“ — или „Сигурдсон“ — не беше английски детектив-консултант, който се представяше за норвежки изследовател; очевидно Ян Сигерсон/Сигурдсон беше истински норвежец, истински изследовател, който — навярно по неособено здравомислещи причини — се преструваше на най-вероятно измисления английски персонаж, известен като Шерлок Холмс.

Тогава на кого съм бил представен преди три години на партито на госпожа О’Конър и лейди Улзли?

Най-логичният отговор — единственият логичен отговор — бе, че тогава Ян Сигерсон е разигравал фантазията си, че е популярен сред читателите детектив.

Но през 1889 историите за Шерлок Холмс още не бяха публикувани в „Странд“.

Така е, помисли си Джеймс, но смътно си спомняше, че Гос или някой от останалите му приятели, които бяха фанатични почитатели на Холмс, беше споменал, че първият роман или новела (не беше сигурен кое от двете) за детектива — „Етюд в червено“ — се беше появил още през 1887, последван от — какво беше заглавието? „Знакът на петимата“? „Знакът на четиримата“? Нещо такова — в „Липинкотс мънтли магазин“ през 1889. Гос беше казал, че книжната му версия излязла през следващата година. Едва след тези първоначални печатни опити Шерлок Холмс започнал да се появява редовно в „Странд“. Побърканият Ян Сигерсон/Сигурдсон сигурно бе чувал да се говори много за лондонския детектив и в Англия, и на Континента.

Джеймс смътно си спомняше, че за десерт поднесоха нещо печено, но нямаше никакъв спомен дали беше изял парче от кейк, пай или печена Аляска.

* * *

Мъжете се събраха във впечатляващия кабинет на Джон Хей. Клара Хей и двете дами Волебек се посъветваха и решиха, че не се интересуват от изображенията на студени, високи места. Хей, Кинг, Сигерсон, емисар Волебек и Джеймс получиха брендито си в кабинета. Прислугата вече монтираше екрана и наетия от Сигерсон прожекционен апарат — направен от месинг и лакирано дърво. Мъжете се настаниха на удобните кожени кресла и дивани. Джеймс беше толкова разтърсен, че изпи половината бренди от чашата си, без преди това да я разклати и да вдъхне аромата.

Мълчаливите прислужници спуснаха щорите и излязоха. Сигерсон запали лампата на прожекционния апарат и върху квадратния екран, покриващ стената от книги, грейна правоъгълник от ярка светлина.

— Донесъл съм само няколко от стъклените ми плаки — каза Ян Сигерсон. — Малко са престъпленията, които са по-ужасни от отегчаването на нечия публика.

— Отегчени от образите на Хималайски върхове и Тибет?! — извика Кларънс Кинг. — Не мисля!

— Клара ще съжалява, че го е пропуснала, и може да поиска повторение — каза Хей.

— С удоволствие ще й го осигуря — отвърна Сигерсон с лек, бърз, северноевропейски поклон. — Първият кадър е от приближаването ни към Хималаите през Северен Сиким. — Образът изпълни екрана.

— Мили боже — извика Кинг. — Тези малки точки зад морените да не са хора и мулета?

— Хора, мулета и тибетски понита, да — отвърна Сигерсон.

— Дава ни пълна представа за това колко изумителни са Хималаите — каза господин Волебек.

— Пред тях Алпите и американските Скалисти планини изглеждат като къртичини — каза Кинг.

— Това е Джелеп Ла, който споменахме по-рано — каза Сигерсон. — Ла, разбира се, означава „проход“ на тибетски. — Изображението се смени на верига от малки понита и тежко натоварени мъже — не повече от две дузини — които прекосяваха скалните полета, обградени от двете страни с почти отвесни заснежени склонове. — Навремето ми се струваше ужасно трудно, но всъщност най-високата точка е не повече от четиринайсет хиляди фута.

Кадърът се промени. Стаята се изпълни с миризмата на горивото за лампата на прожекционния апарат.

— Това е Танг Ла — каза Сигерсон. — Последният истински път преди Забраненото кралство Тибет. Танг Ла, което означава „Чист проход“, беше малко по-труден за преодоляване, тъй като е застрашен от лавини дори през есента, когато малката ми група се опита да го премине, а на най-високата му точка, която е над петнайсет хиляди фута, се вихреха сурови снежни бури. Можете да видите, че и ние, и понитата буквално сме покрити с лед.

Тези фотографии не са правени от „Сигерсон“, помисли си Джеймс. Някак си е успял да се сдобие с тях и ги представя за свои, но на всичките европейците и тибетците се виждат отдалеч. Така нареченият Сигерсон изобщо не може да се различи.

Следващата фотография беше на Сигерсон в близък план, облечен в дебели дрехи, със заскрежени мустаци и вежди, възседнал едно от понитата. Зад него, извън фокус, но ясно различима, се виждаше пътеката надолу, водеща към оградена от безброй гигантски върхове долина.

— Тибетското пони е издръжливо дребно същество — каза Сигерсон, — като върху „дребно“ трябва да се наблегне също толкова силно, колкото и върху „издръжливо“. Както виждате, ботушите ми непрекъснато се влачат по земята. Ако понито се опита да ме отведе някъде, където не искам да ходя, просто стъпвам на земята и го пускам да се измъкне измежду краката ми. Друг път, когато не искам да го пускам да ходи, където пожелае, сграбчвам това дървено тибетско седло, което изглежда ужасно неудобно, и повдигам копитата му от земята, докато не се споразумеем за посоката.

Следващата фотографска плака показа палмови дървета, тропически растения в големи саксии и Сигерсон, който стои на някаква тераса заедно с доста по-млад русокос мъж. В дъното се виждаха жени, облечени със сарита.

— Свен Хедин! — извика господин Хелмер Халворсен Волебек.

— Да, съжалявам — каза Сигерсон. — Тази плака не е от поредицата. Помолих един познат да ни снима в Бомбай, където спрях, за да се видя със Свен Андерс Хедин.

— Бихте ли ни разяснили кой е господин Свен Андерс Хедин? — попита Кларънс Кинг, надигайки се от мястото си, за да си налее още бренди от гарафата на масичката.

— О, господин Хедин е един от най-обещаващите млади изследователи и алпинисти на Норвегия — отговори господин Волебек. — Той е само на двайсет и една, а вече показва зачатъци на бъдещи велики постижения.

— В Бомбай Свен ми каза, че е решил да стане изследовател на петнайсетгодишна възраст — рече Сигерсон, отдръпвайки се от излъчващия горещина комин на прожекционния апарат. — Бил е свидетел на триумфалното завръщане на нашия велик арктически изследовател Адолф Ерик Норденскьолд и там на място избрал бъдещата си професия.

— Изненадан съм, че младият Хедин не е пресякъл проходите към Непал заедно с вас, господин Сигерсон — каза Кларънс Кинг.

Сигерсон кимна.

— Когато го посетих в Бомбай, Хедин беше сериозно болен от малария, която отказваше да си отиде — рече тихо той. — Но онази есен трябваше да потегли на първото си голямо приключение — няколкогодишно проучване на Централна Азия.

Стъклената плака застърга в механизма и образът на екрана се промени. Повечето от мъжете в стаята ахнаха.

— Потала… храмът-резиденция на Далай Лама в Лхаса, сърцето на Тибет — каза Сигерсон.

Хенри Джеймс, който също бе ахнал, се опита да възприеме невъзможните мащаби на двореца. Онези оранжеви петна в подножието на златното стълбище наистина ли са човешки същества?

Сякаш прочел мислите му, Сигерсон каза:

— Да, мащабите на Потала трудно могат да се проумеят… особено когато останалата част от Лхаса е толкова жалка: порутени колиби от кал и дърво, безкрайни тесни пътеки, пълни с кучешки трупове, и неописуема мръсотия. Но над всичко онова се издига… това. За да придобиете някаква представа за мащабите му, ще ви кажа, че сградата на британския парламент ще се събере в долната една трета от Потала, а над нея Биг Бен ще достига едва до върха на стълбището му. Всичките храмове и резиденции на ламите ще са по-високи от тях.

— Не знам как сте го направили, господин Сигерсон — заяви с равен тон Кларънс Кинг. — Просто не мога да разбера как сте го направили.

— Кое, господин Кинг?

— Да стигнете до Тибет… целият този път до Лхаса. Толкова европейци са се опитвали. Никой не е успял. Сигурно сте се предрешили на тибетски пилигрим, както са правили много от нашите изследователи… чак до обръсването на главата и носенето на оранжевите роби. Тибетските власти винаги са ги разкривали. А вие сте твърде висок, за да минете за тибетец.

Сигерсон се усмихна.

— Не съм се предрешвал по никакъв начин. Просто казах на приставите, на бойните вождове, на войниците и на дворцовата охрана, че съм пилигрим.

— А пътниците ви през високите проходи стигнаха ли до Лхаса? — попита Джон Хей.

— Не. Всички се отказаха близо до границата и се върнаха обратно.

— Не разбирам — каза Кинг за последен път.

— Ние, норвежците, сме упорита раса — предположи емисарят Волебек.

На екрана се появи последната фотография. Тя беше направена отдалеч, но показваше Сигерсон, който седи на малък камък в някакъв двор и разговаря с момче, облечено в оранжева роба. Тъмнокожото момче седеше с гръб към камерата и главата му беше обръсната, с изключение на малко кокче на темето.

— Тринайсетият Далай Лама — каза Сигерсон. — Той беше на шестнайсет години, когато през зимата на деветдесет и първа ми позволиха няколко аудиенции с него. Аудиенциите бяха двойна чест, тъй като Негова светлост се намираше на уединено място далеч от Потала, където интензивно и взискателното подготвяха за ролята, която скоро щеше да приеме.

— Чел съм, че повечето млади Далай Лами не доживяват до приемането на временната власт — каза Джон Хей.

— Така е — отвърна Сигерсон. — Всички лами от деветия до дванайсетия са починали млади, смята се, че мнозина от тях са били убити от действащите регенти, които са се били вкопчили във властта. Предшественикът на този млад мъж, дванайсетият Далай Лама, умрял, след като регентът му уредил таванът на спалнята му да се срути върху него, докато спял.

— Пресвета майко божия — прошепна Кинг.

— Една от малкото религиозни идеи, които тибетските будисти не признават под никаква форма — рече Сигерсон, без да влага ирония в думите си.

— Възможно ли е да ни кажете какво обсъждахте с тринайсетия Далай Лама? — попита неуверено Хей.

— Естеството на реалността — отвърна Ян Сигерсон/Сигурдсон.

* * *

Семейство Волебек си тръгнаха първи. Облицованото с махагонова ламперия огромно фоайе се изпълни с ръкостискания и изявления, че вечерта е била великолепна.

Когато Кларънс Кинг нареди на един прислужник да му донесе баретата и бастуна, Сигерсон изненада Джеймс — и като че ли и останалите — като им каза:

— Мога ли да поговоря с вас, господа, за една минутка в кабинета на господин Хей?

В кабинета все още беше много топло и миришеше на друмондова светлина, въпреки че прислугата вече бе свалила екрана и отнесла обемистия прожекционен апарат.

— Скоро трябва да тръгвам — измърмори сърдито Кинг. — Утре трябва да пътувам до Ню Йорк, преди да замина за Мексико и…

— Ще ви отнеме само секунда, господа — каза Сигерсон, позволявайки си да затвори вратата на кабинета зад гърба им. — Трябва да поговоря с всички вас утре сутрин в десет часа — рече той с глас, какъвто Джеймс не беше чувал досега от устата му. Това не беше заповеден тон, но бе твърде близко до него. — Господин Хей, мога ли да разчитам за последен път на благосклонността ви и да проведа срещата тук, в кабинета ви?

— Аз… ами… в понеделник трябва… ами, да. Стига срещата да не продължи дълго.

— Ще бъда кратък — каза Сигерсон.

— Невъзможно — заяви Кларънс Кинг. — Трябва да хвана влака на обяд за Ню Йорк и имам няколко…

— Господин Кинг — рече тихо Сигерсон, — нямаше да ви моля да идвате, ако въпросът не беше изключително важен. Човек би могъл да каже, че е въпрос на живот и смърт. И се отнася до вашия приятел господин Хенри Адамс.

Хей и Кинг се спогледаха, и Джеймс почти успя да си представи действието на телепатичната връзка помежду старите приятели.

— По дяволите, човече — излая Кинг, — не бъдете толкова тайнствен, щом става дума за Адамс. Кажете ни защо сте ни събрали тук.

— Съжалявам, но трябва да стане утре в десет сутринта — рече Сигерсон. — Разбирам, че госпожа Хей ще бъде извън къщата през по-голямата част от деня, така че няма кой да ни притеснява. Мога ли да разчитам на обещанието ви, че ще бъдете тук?

— Аз също имам планове… — започна Хенри Джеймс, но млъкна, когато срещна напрегнатия поглед на Сигерсон. Норвежецът очевидно беше луд за връзване и за Джеймс щеше да е по-безопасно да следва поведението на останалите, отколкото да се превърне в единствен обект на вниманието на лудия.

Джон Хей, Хенри Джеймс и Кларънс Кинг обещаха да бъдат тук. Кинг изобщо не изглеждаше доволен.

— Благодаря ви — каза Ян Сигерсон и отвори вратата на кабинета, сякаш за да ги освободи от контрола си, но само за момента.