Дан Симънс
Петата купа (36)

11.

Колелото на времето

В първите ден-два след завръщането си в дома на семейство Хей, Хенри Джеймс се чувстваше толкова спокоен и щастлив, както не се бе чувствал от началото на годината. Апартаментът му в дъното на втория етаж беше голям, удобен и усамотен. Ако предпочетеше абсолютното уединение — както през първите няколко дни — камериерът му Грегъри му носеше менюто преди всяко хранене и Джеймс сам си избираше какво да закусва, обядва или вечеря, без да се съобразява с домакините си.

През тези първи няколко дни той се наслаждаваше на отсъствието на Холмс, както и на пълното изчезване на ужасната болка от подагра, която беше започнала да го тормози около Коледа и Нова година в Лондон. Вече нямаше угарки, забити в яйчените жълтъци; нямаше безсъдържателни разговори за заговори и покушения; нямаше среднощни посещения на гробища и промъкване в надгробни паметници с тайни проходи. Джеймс се чувстваше свободен. В отсъствието на Холмс той можеше да си почива, да пише или просто да се разхожда и да мисли. Или, ако му се прииска, да си резервира билет за следващия параход до Англия. Нещата просто се бяха развили по най-добрия възможен начин.

Тогава защо, чудеше се той на седми април, петък, в онази първа седмица в дома на семейство Хей, беше налегнат от апатия и меланхолия, както през март, когато беше решил да отиде в Париж, за да се удави в Сена?

Лежейки в леглото си онази нощ, разпръснал върху одеялото цялото литературно съдържание на куфара си, Джеймс прелистваше тетрадките си. Пазарът за къси разкази като че ли беше пресъхнал, а издателите както в Англия, така и в Америка бяха започнали да се отказват от издаването на поредици, които — в духа на Дикенс — го бяха ангажирали с писане в продължение на години. Последните му два романа, „Отражателят“ и „Трагичната муза“, вторият публикуван три години по-рано, през 1890, не се бяха продавали добре. Както и сборникът с разкази „Писма от Асперн“.

По-късно през годината трябваше да бъдат издадени три нови книги: есето му върху изкуството „Картина и текст“ през юни; „Есета в Лондон“, сборник, в който отдаваше почит на многото приятели, починали напоследък, трябваше да се появи по-късно през лятото; и накрая сборникът му с разкази „Личният живот и други истории“.

Но нито една от тези книги не беше голям роман. А сборниците му от есета и разкази никога не му носеха много пари или признание.

Беше ясно, че литературният свят бе забравил за Хенри Джеймс. Или, размишляваше писателят, самият той някак се беше отдалечил от него. Затова предишната година се бе появило намерението, което предшестваше решението му да се самоубие, да започне нова и финансово (а донякъде и социално) обезпечена кариера, пишейки за театъра.

Първата му пиеса, „Американецът“, която представляваше доста свободна адаптация на романа му със същото име (толкова свободна, че първоначално Джеймс беше озаглавил пиесата „Калифорниецът“), беше поставяна седемдесет пъти на сцена в Лондон и още няколко седмици в провинцията, преди и след лондонската премиера. На Джеймс му бе харесало да чете пиесата в четири действия на актьорите, както би направил един френски автор-режисьор, да ги наблюдава как репетират, да им носи пиле, супи и друга лека храна по време на продължителните репетиции. Да ги окуражава. Да се шегува с тях. Да взима участие. Да бъде приет. Да се смее с останалите и да ги кара да се смеят с духовитите си забележки — те по-късно влизаха в пиесата, която постепенно се развиваше и променяше.

Колко различно беше това от десетилетията, прекарани в дисциплинирана изолация, докато пишеше десетките разкази и романи. И за какво беше целият този труд? Бе спечелил достатъчно пари, за да си наеме прекрасния апартамент в „Де Вер Гардънс“, който беше негов дом от 1886 година. Но дори там се чувстваше неспокоен. През последните години умишлено се бе отказал от почти всички социални сбирки вечер и в края на седмицата, които обичаше толкова много, за да има повече време за писане. Посвещаването на работата беше неговата нова мантра и за да го осъществи, му се наложи да спре да приема покани за вечеря пет дни седмично, да отказва на богатите буржоа, които непрестанно го канеха в провинциалните си къщи и ирландски имения, за да ги развлича с духовити забележки и клюки.

Но макар да обичаше да работи в самота, работата му вече не се отплащаше с достатъчно средства, долари или паундове, нито със слава.

О, не че той някога бе копнял за слава! Не! Изкуството винаги беше на първо място. Винаги. Но Джеймс винаги си бе представял, че преди да навърши петдесет, работата би трябвало да му осигури финансовата свобода да… Да прави какво? Може би да си купи английска вила край морето. Малка къща, разбира се, спретната виличка в допълнение към апартамента в „Де Вер Гардънс“. Уютна къщичка, в която да кани литературните си приятели и брат си Уилям със семейството му, когато идват в Англия. Място, където би могъл да кани по-младите си приятели-мъже — Пол Бурже, да речем, или Едмънд Гос. В уединение.

И накрая, след всичката му работа, театралната трупа беше пренаписала изцяло Джеймсовата „меланхолична“ — по думите им — пиеса и бе превърнала „Американецът“ в недотам успешна комедия.

Въпреки че принцът на Уелс бе дошъл да гледа „Американецът“ в Лондон и бе подтикнал продуцента да опита с „втора премиера“ на скъсената и пренаписана пиеса за петдесетото й поставяне на сцена, като Джеймс отново помогна за напълването на скъпите места и ложи със своите литературни дружки и приятели от висшето общество, публиката си оставаше рехава и накрая Джеймс трябваше да се съгласи с критиците. Пиесата, към която той и сестра му Алис бяха подходили с такъв оптимизъм, се беше провалила. Той знаеше, че бе изоставил литературните си корени, за да направи една „качествена пиеса“, и готовността му да угоди на прищевките на другите беше превърнала сериозния му роман в абсурдна сценична мелодрама. Литературният критик А. Б. Уолкли бе написал за непрекъснатите промени в сценария: „Какво, господин Джеймс? Нима успяхте да направите всичко това «между обяда и влака до предградията?»“. Джеймс беше сигурен, че точно Уолкли стоеше зад анонимната рецензия, твърдяща, че Джеймс е предложил на публиката просто един „грубо издялан сценичен американец със силен акцент, забележително, вдъхващо страхопочитание палто и любима, често повтаряща се фраза“.

Едуард Комптън, продуцент и изпълнител на главната роля, наистина прекаляваше с американския акцент — при едно от последните гледания на пиесата Джеймс ясно чу окарикатурения американски английски — а повтарящата се фраза, която беше сложил в устата му (след като Комптън му беше казал, че подобни фрази са важни за сценичния герой), беше: „Точно това искам да видя“ — която, при последното преглеждане на сценария на осакатената, окуцяла, кастрирана пиеса, като че ли беше всяко трето изречение на американския герой на Комптън.

Що се отнася до грамадното палто с цвят на шоколад, Комптън си беше харесал дрехата по време на репетициите и провинциалните представления. „Дава на публиката усещане за същинската природа на американеца“, беше казал актьорът-продуцент след първото изиграване на пиесата извън Лондон. Но сега Джеймс ясно осъзнаваше абсурдността на избора. Един от критиците питаше в рецензията си дали всички американци дерат бизони, за да носят косматите им кожи вместо палта. Друг сравняваше гигантските кафяви копчета на Комптън с шоколадови кексчета.

Най-хубавото нещо, написано от критиката за госпожица Елизабет Робинс, изпълнителката на главната женска роля в „Американецът“, беше, че играта й в някои от последните представления е „с една идея по-малко сомнамбулска“. В началото критиците определяха играта й — в ролята на инертна жена, слушател, наблюдател — като „граничеща с истерия, ако не и напълно умопобъркана“. Джеймс сам се беше убедил, че горката актриса изобщо не е подходяща за ролята на пасивна и безстрастна жена; критиката я засипа с всякакви определения, от побъркана, през истерична, след това сомнамбулска, сякаш е натъпкана с лауданум, достигайки до „с една идея по-малко сомнамбулска“. След последните й успехи в ролите на Хеда и Нора в изненадващо популярните пиеси на Ибсен, приковаването към позорния стълб за изпълнението й на Клеър в „Американецът“ я караше да плаче след всяко представление.

Джеймс се чувстваше така, сякаш плачеше заедно с нея.

В рецензията си за „Ера“ един анонимен критик беше обобщил първия театрален опит на Хенри Джеймс по следния начин: „Всички ние с нетърпение очакваме появата на нашата сцена на литературните мъже, но само при условие че те носят със себе си своята литература“.

Истината, която се криеше в това изявление, нарани Джеймс повече, отколкото бе готов да признае. Той си спомняше писмото, което бе изпратил на Хенриета Рубел през 1890, в първите дни на продължителната му борба с „Американецът“: „Написах голяма (и ужасно добра) пиеса в четири действия, с която се надявам да спечеля състояние“.

Да, наистина беше голяма. Но накрая Джеймс трябваше да признае, че не е „ужасно добра“. В много отношения беше просто ужасна.

Спомни си, че писа на приятеля си Робърт Луис Стивънсън, който сега се намираше на отдалечен остров в Южния Пасифик: „Увлечението ми по тази работа може да се мери само с неопитността ми“, но в същото писмо твърдеше разпалено: „Виждам как формата се разгръща пред мен, сякаш е кралство, което чака да бъде покорено“. Но в края на същото това противоречиво писмо той казваше на Стивънсън: „Кралство, да, но по моите стандарти — по нашите стандарти, мой далечен, но винаги близък приятелю — презряно кралство на тези невежи скотове, директорите, и на глупавите cabotins“^[1].

А в по-скорошни времена, натиснат от подаграта преди решението си да замине за Париж, той беше писал на Стивънсън:

Не ме съди — опростенческата и ограничаваща нужда ме сграбчи с жестоката си ръка и бях принуден по един или друг начин да се сдобия с парите, които не мога да печеля чрез литература. Книгите ми не се продават и по всичко си личи, че същото чака и пиесите ми. Затова, без да ми мигне окото, възнамерявам да напиша поне половин дузина.

В онази петъчна вечер през април 1893 година, само една седмица и един ден преди петдесетия си рожден ден, Джеймс осъзна, че така и не е успял да схване напълно какво точно изисква писането за театъра. И все пак бе донесъл в куфара си три завършени комедии, драма, написана специално за една актриса, чиято възраст отдавна бе надхвърлила тази на създадената специално за нея героиня, разширени записки върху още пет пиеси и пълните три действия на сериозна драма, която възнамеряваше да озаглави „Гай Домвил“.

В една от по-ранните бележки си беше направил списък от имена за едноименния герой на тази пиеса, разказваща за самотна издънка на богато семейство, който е призован от манастира, за да избира между Божиите заповеди и продължаването на рода чрез брак и деца. Джеймс носеше и първоначалните записки, които беше направил години по-рано във Венеция, след като бе чул анекдота за един послушник, който бил принуден да избира или да се отрече от свещения си обет, или от продължаването на рода си. Тогава смяташе, че може да го развие в разказ, и му беше дал временно заглавие „Героят“:

Ситуацията, в която се намира някогашен член на богато венецианско семейство (забравих кое), който станал монах и бил изведен почти насила от манастира си и бил върнат обратно в светския свят, за да не изчезне фамилното име… — абсолютно задължително било да се ожени.

Джеймс отдавна се беше отказал от „Героят“ като заглавие за сценичната версия на разказа, беше добавил няколко драматични — може би мелодраматични — пласта към основния избор, който трябва да направи героят, и беше решил, че от всичките възможни имена за героя му — имена, които изпълваха две страници в една от тънките тетрадки в куфара му — най-много му харесва „Домвил“. Повече време му отне да открие подходящо първо име за героя — тогава в главата му се беше въртяло „Бой“, просто защото му харесваше звученето — но през последните няколко месеца в съзнанието му бе изкристализирало „Гай“. Гай Домвил. И очевидно действието вече нямаше как да се развива във Венеция.

Но щеше ли героизмът на главния — и изключително мъжествен — герой да се изрази в приемането на брака без любов (брак, в който един злодей със злодейското име Девениш се опитва да примами Гай Домвил), или героят щеше да устои на изкушението и да се отрече от живота, любовта, семейството и всякакво бъдеще за името на благородната фамилия, завръщайки се към свещените обеди и безбрачието?

Докато лежеше в полумрака в стаята си, а слабата светлина от нощната лампа осветяваше единствено бледите му ръце и малката купчина тетрадки, Джеймс си представяше как двойното отрицание в края на пиесата напълва със сълзи очите на чувствителните души сред публиката. Представяше си как претенциозно облеченият му главен герой изрича с гръмовен глас; „Аз, милорд, съм последният от рода Домвил!“. Всички в театъра или щяха да плачат, или да мълчат изумено.

Но дали щеше да е така?

Джеймс имаше чувството, че всеки момент ще заплаче. Искаше му се Шерлок Холмс да се върне.

* * *

На следващия ден, събота сутринта, точно една седмица преди очаквания с ужас рожден ден, току-що приключил със закуската си — Грегъри беше изнесъл таблата с обичайната си експедитивност веднага след като Джеймс позвъни — и облечен в майсторски ушит кафяв костюм на райета и жилетка, Хенри Джеймс седна на масичката до отворения прозорец на чудесната си стая и написа следното:

След препятствията, разочарованията, déboires^[2] на омразната театрална търговия, няма нищо по-успокояващо от това да си припомня, че литературата седи търпеливо на прага ми и че трябва само да дръпна резето, за да пусна вътре изящната мажа форма, която все пак е най-близка до сърцето ми и с която далеч не съм приключил. Пускам я и познатите славни часове се завръщат; преживявам ги отново — добавям поредната маша тухла към литературния монумент, който трябва да довърша.

Джеймс се спря и погледна към написаното. Пълни глупости. Сантиментални бръщолевения. Той си беше поставил за цел да натрупа състояние, пишейки за театъра, и нямаше никакво малко резе, което да дръпне и да пусне онази уютна — и финансово незадоволителна — литературна форма да се промъкне обратно на пръсти.

И какви бяха тия самомнителни приказки за строежа на „малък литературен паметник“, тухла по тухла? Флобер беше попарил тази самонадеяност доста изразително с коментара си: „Книги се правят не като децата, а като пирамидите, и са също толкова безполезни. Те си остават в пустинята. Чакали пикаят в подножието им и буржоазията се катери по тях“.

Хенри Джеймс скоро щеше да навърши петдесет, и макар да бе засаждал литературния си овес със страст и непоколебима дисциплина, в този безрадостен момент той силно се съмняваше, че някое от литературните му деца ще го надживее. Или в най-добрия случай — с повече от няколко години.

Провалили се бяха дори опитите да накара себеподобните си — или поне по-младите си, интересуващи се от литература приятели — да го наричат „учителю“ — Maître. А когато отстъпваха пред настояванията му, те го обръщаха на шега. Не, не съществуваше никакъв „литературен монумент“, никакъв паметник, издигнат „тухла по тухла“ с търпеливо умение. А що се отнася до временните „паметници“, в чието изграждане бе вложил толкова много усилия, критиците-чакали наистина ги бяха препикали, отегчените буржоа — особено в Америка — се бяха изкатерили върху тухлите му и бяха надраскали инициалите си с нокти и ножове върху толкова грижливо издяланите плочи.

Предишната година беше написал един разказ, който харесваше ужасно много, озаглавен „Колелото на времето“. Главният герой в него, поредното отражение на личността му, видяно през потъмнено стъкло, размишлява много за отминалата младост, докато очаква четирийсет и деветия си рожден ден. За младостта…

Той скърбеше за нея, тя му липсваше, опитваше се да си я върне; но промените в Лондон го караха да чувства, че си е отишла завинаги. Може би съществуваше някаква компенсация в това да си на петдесет, някакво завъртане на замъгления телескоп, някакъв изглед от върха на хълма; това беше просто едно кръгло, противно, глупаво число, което вероятно би накарало човек да се възгордее, да си мисли, че вдъхва уважение. А междувременно, така или иначе, да мрази да е на четирийсет и девет.

Но сега, когато кръглото, омразно число петдесет беше надвиснало над главата му като товарен влак в нощта — също толкова непроницаемо, също толкова ужасяващо, също толкова неизбежно — той бе готов да даде всичко, за да си остане на четирийсет и девет завинаги, а ако това не беше възможно, то поне за още няколко години.

За свой ужас, Джеймс осъзна, че е на път да се разплаче. Може би онова младо розово американско прасе Теди Рузвелт все пак беше право; може би той наистина бе твърде мекушав в мислите и творбите си.

* * *

Джеймс умираше от желание да напише писмо на някого. Но не можеше, не биваше… това пътуване до Америка трябваше да остане тайна от приятелите и епистоларните му събеседници.

Глупости. Той беше човек на словото в по-широк смисъл от обичайния литературен. Всеки ден Хенри Джеймс пишеше писмо на някого, обикновено няколко писма до няколко души. Всъщност писането и получаването на писма беше начин да поддържа контакт с живота.

В момента изпитваше непреодолима нужда да напише на Констанс Фенимор Улсън писмо за онова, което му се бе случило през последните седмици. Знаеше, че през март Фенимор бе навършила трийсет и три — беше й изпратил остроумно писмо, с което й честитеше рождения ден — така че тя сигурно щеше да разбере притесненията му от навършването на петдесетте. Доколкото си спомняше, те никога не бяха обсъждали темата с остаряването. Отношенията с Фенимор — американска писателка, която също като Джеймс от десетилетия беше избрала самозаточението в Европа — бяха най-близкото до романтична връзка с жена, която Джеймс си бе позволявал някога.

Той, разбира се, нямаше никакви романтични чувства към Фенимор, никакви плътски или сексуални отношения с нея — голото женско тяло го привличаше само в изключително малко на брой класически картини и скулптури. Всъщност голата мъжка фигура го докосваше по някакъв дълбок, силен, макар и неопределен начин — още от деня, в който Джеймс влезе в стаята, където Нюпортската художествена група на брат му Уилям рисуваше от натура, и видя братовчед им Гас да им позира гол. Но в един момент, по време на няколкото седмици, докато двамата с нея бяха отседнали в наетата от Фенимор вила над Венеция — тя в стаите си на горния етаж, Джеймс удобно разположен в апартамента на долния етаж — той беше придобил някаква представа какво е да живееш с жена.

Да си женен.

Фенимор, разбира се, беше мъжествена по много начини — изключително независима, болезнено, но по мъжки амбициозна като писателка и поетеса, готова да прекъсне и най-интересния разговор с Джеймс, докато седят на широката тераса на вила Бачиери край Белосгуардо, наблюдавайки залеза, за да се захване за писане — но освен това беше жена със своите женски загадки. Месеци след като Фенимор бе напуснала квартирата си в Оксфорд, Джеймс най-после осъзна, че тя беше дошла тук — в зимния сумрак на Англия, който й действаше толкова депресиращо; тя се нуждаеше от слънчева светлина, иначе настроението й бързо падаше — за да бъде до него, докато сестра му Алис умираше.

До него. Той бе приемал меланхоличното й присъствие за даденост през цялото време. Едва след като тя напусна Оксфорд, тласкана от раздразнение, ако не и от явен гняв, той усети липсата й.

Фенимор би могла да бъде описана в някое литературно произведение като забавна ексцентричка със слухови проблеми, които тя не признаваше и които правеха разговорите с нея доста трудни, особено в някой салон или на претъпкано обществено място. Ала Джеймс знаеше, че тя е не по-ексцентрична от него. Дори по-малко. Но поне Фенимор, доколкото му бе известно, не криеше някаква дълбока тайна.

Предишната година, точно когато Фенимор заминаваше за пореден път за Швейцария и Италия, държейки се с него по-грубо от всякога, Джеймс беше осъзнал не само че тя бе живяла през цялото това време в Оксфорд, за да бъде близо до него, да му предложи подкрепата си в последните месеци от живота на сестра му, но и че сега, след като Алис си бе отишла, тя очакваше повече внимание от него.

Често се уговаряха да се срещат в различни европейски градове и дори малки селища, като винаги отсядаха в различни хотели, но се срещаха, за да се разхождат и да вечерят заедно, да обикалят из художествените галерии или да ходят по концерти, на които Фенимор се наслаждаваше, въпреки проблемите със слуха. Възможно ли бе да е очаквала нещо повече от това?

Възможно ли бе да е влюбена в него?

Джеймс грижливо избягваше да бъде виждан с нея, когато наблизо имаше някакви техни общи приятели. Срещаха се в затънтени градчета, вечеряха в хотели и ресторанти, които бяха достатъчно хубави, но в които Джеймс беше сигурен, че никога няма да се натъкнат на някой от техните приятели. Не че се срамуваше от нея, защото Констанс Фенимор Улсън бе сред най-интересните и изтънчени американски писатели, които той познаваше в Европа. Той просто се ужасяваше, и сега вече бе готов да го признае, че някой друг ще си помисли същото като сестра му Алис, която бе написала лекомислено на Уилям или някой друг от семейството им: „О, Хари. Той е някъде на Континента, флиртува с Фенимор Улсън“.

Той позволяваше на умиращата си сестра да си прави такива шеги. Ако го беше направил някой друг, дори — особено — брат му Уилям, това щеше да го съсипе.

Но той бе живял с Фенимор в Белосгуардо, беше живял с нея по нейните правила, чувствайки се удобно в техния странно сходен и въздържан начин на живот на двама приятели-ергени-посветени-на-работата-си, и онези седмици го бяха променили по някакъв начин. Най-вече го накараха да осъзнае колко ужасно, ужасно самотен е всъщност.

Година по-рано, през май 1892, само месец след четирийсет и деветия си рожден ден, Джеймс беше посетил Фенимор, докато тя се приготвяше да напусне Оксфорд, и след това се беше прибрал направо у дома, за да напише един откъс от разказа си „Колелото на времето“. В него четирийсет и девет годишният главен герой Морис Гланвил, пренебрегнал — като двайсетгодишен младеж — една обикновено изглеждаща, но скрито очарователна своя приятелка, Фани Нокър, я среща отново, десетилетия по-късно, на Континента. Съпругата му вече е починала, оставяйки му само няколко спомена за любовта между тях и една дъщеря с невпечатляващ външен вид.

Когато четирийсет и девет годишният Морис среща отново Фани, която сега е вдовицата госпожа Треджънт, той изумено осъзнава, че тя се е превърнала в една от онези редки красавици, които достигат разцвета си в късна възраст. И тя има син — поразително красив и смел син, малко по-голям от доста едноцветната, обикновена дъщеря на Морис.

В разказа синът на Фани повтаря постъпката на Морис, пренебрегвайки младата Фани Нокър и попарвайки надеждите й за брак, въпреки усилията на двамата им родители да ги съберат. Дъщерята на Морис е просто твърде обикновена за красивия младеж.

Но истинската изненада в разказа е когато Морис разбира, че през всичките тези години си е останал тайната страст на Фани Нокър Треджънт. Една необявена любов. Неосъзната любов. Която обаче е център на живота й.

В онзи майски ден, след като посети странно изнервената и бързо напуснала къщата Фенимор, Джеймс веднага се прибра у дома и написа сцената, в която Морис размишлява върху тази непозната страст, откритие, доставило му „удоволствие, почти толкова голямо, колкото и изумлението му“.

Тя се беше борила, беше се предала, беше се приспособила; но през цялото време беше мислила за него. Бе приела задълженията си и ги беше изпълнявала, бе пропъдила всяка слабост и беше водила порядъчен живот; но скритият пламък така и не бе угаснал. Образът му непрекъснато се бе появявал пред очите й, същността му бе останала загнездена в съзнанието й и тя никога не се бе лишила от сладостта на надеждата, че някой ден ще го види отново и ще го опознае. Не беше направила нищо, за да го постигне, но съдбата бе отвърнала на молитвите й. Жените са способни да правят чудеса с чувствата си, чудеса от вярност, и в някои моменти сърцето на Морис Гланвил биеше ускорено пред това величествено видение. Той вече като че ли разбираше чудото, което беше разкрасило така Фани Нокър — чудото на героичната хрисимост, приетата болка и победения егоизъм. То никога не се появяваше за една нощ, а идваше с живеенето заради другите. Тя продължаваше да живее заради тях; беше му невъзможно да съзре нещо друго, освен факта, че тя живее заради него. Времето за страст беше отминало, но времето за самоотдаване нямаше край.

Той бе написал тази сцена — беше публикувал този разказ — изпълнен през цялото време с тайно самодоволство, с ясното съзнание, че пише за неизказаната страст на Констанс Фенимор Улсън към него. Миналата година все още не беше признал напълно пред себе си силата на тази връзка, но сега напълно я осъзнаваше.

Освен това разбра — и тази мисъл го стисна за гърлото — че може би е описал себе си в онзи пасаж. Че е описал своята непризната, неосъзната нужда — не любов, не страст, никога желание, а обикновена непреодолима нужда — Фенимор да присъства в живота му, да бъде до него, за да облекчи ужасния товар на самотата, да го обгражда с почти мъжкото си разбиране и отчетливото си женско присъствие.

„Мили боже — помисли си Хенри Джеймс в онази съботна утрин, седмица преди петдесетия си рожден ден, — трябва да се махна оттук, далеч оттук.“

Можеше да отиде в Бостън, да остави прахта на Алис в мраморната урна на гроба й, където госпожица Лоринг беше положила кремираните останки на сестра му. След това щеше да се прибере у дома. У дома, в Англия.

Едно нещо беше сигурно: след като Шерлок Холмс бе изчезнал от живота му, въпросът, повдигнат от детектива — дали е истински човек, или литературен образ, което би превърнало Хенри Джеймс в спомагателен литературен герой, в помощник от типа на доктор Уотсън, който трябва просто да се възхищава на дедуктивните способности на Холмс — вече не беше актуален. След заминаването на Холмс, който бе отишъл да върши делата си, каквито и да бяха те, Хенри Джеймс се бе превърнал отново в най-обикновено живо, дишащо човешко същество. Макар и изключително надарено и талантливо.

* * *

На вратата внезапно се почука; Джеймс каза „Влез!“, без да се замисли, и в стаята с танцувална стъпка влезе Клара Хей.

— Трябва да видиш това, Хари, просто трябва! — извика тя лекомислено като млада девойка. Сграбчи лявата му ръка с двете си ръце и направо го издърпа от стола и повлече изумения писател към вратата. — Не ти трябва палто, Хари. Навън е топло като в летен ден. А и е само на две крачки. Просто трябва да го видиш! Не е за изпускане, толкова е удивително.

— Кое да видя? — успя да попита Джеймс, докато се спускаха бързо по широкото главно стълбище към входната врата, отворена широко и придържана от Бенсън.

— Летящите Вернети!

* * *

На зелената трева на Лафайет Скуеър Парк се беше събрала тълпа, гледаща нагоре към къща, за която Клара му напомни, че е на семейство Камерън. Джеймс видя Лизи Камерън в предните редици на тълпата (но не и съпруга й Дон, разбира се — той трябваше да е на работа), заслонила очите си с длан, за да вижда по-добре. Джеймс забеляза и други съседи от висшето общество, предимно омъжени жени, събрани в източната част на парка, докато по-обикновените хора, сред които и няколко улични работници, все още стиснали в ръце метлите си, стояха по-отзад. Някои от жените — Джеймс зърна младата Хелън Хей — използваха театрални бинокли, за да виждат по-добре.

Но всички гледаха нагоре. Клара посочи с пръст. Джеймс също заслони очи с длан и се опита да открие онова, което всички бяха зяпнали.

Ето ги. Един мъж и едно момче вървяха по ръба на огромния стръмен покрив, прекосявайки опасното разстояние между две групи комини. Мъжът носеше нещо като колчан на гърба и от него стърчаха най-различни четки и метли със странни пропорции.

— Коминочистачи? — попита Джеймс, изумен, че Клара го е довлякла на поляната под горещото слънце заради някакви си коминочистачи.

— Гледай! — извика Клара Хей.

Джеймс установи, че наблюдаването на мъжа и момчето, които се движеха предпазливо по високия покрив, поражда у него известно напрежение, защото те се намираха на височина от почти шейсет фута, а покривът на Камерънови беше твърде стръмен и ако някой от тях се подхлъзнеше, падането му бе неминуемо.

Внезапно Джеймс и тълпата ахнаха в един глас, когато момчето направи акробатично колело напред върху тесния ръб, а мъжът, улавяйки колчана само за каишките, за да не се изсипят четките, направи стойка на ръце, опирайки се върху хлъзгавите керемиди от двете страни на върха.

Двамата изглеждаха доста странно. И мъжът, и момчето — то беше на около единайсет или дванайсет години, не по-голямо — бяха ужасно слаби и облечени в черни дрехи, които изглеждаха така, сякаш им бяха с няколко номера по-малки. Джеймс установи, че това е направено умишлено, защото чорапите и ризите, които се подаваха изпод маншетите, бяха с червени и черни райета при кльощавия мъж и зелени и черни при момчето.

Странностите се допълваха от факта, че големият коминочистач имаше щръкнала нагоре оранжева коса, напомняща за прическата на индианец мохоук, а щръкналата коса на момчето, която стърчеше във всички посоки, беше боядисана в наситенозелен цвят. Лицето на мъжа беше боядисано в бяло — като череп — а очите му се губеха в кръг от черна боя. Лицето на момчето също беше боядисано в бяло, с изключение на тънката червена линия на устните му. Ефектът — поне за Джеймс — беше изключително смущаващ.

Внезапно измършавялото на вид момче грабна колчана с четки от мъжа-плашило и приклекна ниско; човекът-череп се наведе към момчето, преметна се през него в идеално изпълнено салто, приземи се на крака и веднага се наведе, а момчето скочи на гърба му.

Тълпата изохка в синхрон и някои от онези, които стояха най-отпред, отстъпиха назад, сякаш искаха да се отдалечат от мястото, където ще паднат мъжът и момчето.

Докато наблюдаваше как мъжът в червени и черни райета — дългите му бели пръсти наистина приличаха на кости на скелет — сваля похлупаците на тройния комин в края на билото на покрива, Джеймс почувства как върху него като наметало се спуска някакво усещане за нереалност. С движещи се в унисон пръсти, оранжевокосият мъж и зеленокосото момче използваха късо въже, за да привържат похлупаците към основата на комина.

След това скелетоподобният мъж, чиито черни обувки приличаха на балетни пантофки, подскочи право нагоре във въздуха, разтваряйки широко крака, и се приземи върху двете страни на широкия четири фута троен комин.

Тълпата отново ахна като един човек, помисли си Джеймс (който също беше ахнал, макар и не твърде шумно), когато момчето просто се хвърли напред във въздуха, шейсет фута над земята, изпънало ръцете си напред като гмуркач, скачащ от скала в морето. Само че под него нямаше вода, а шестетажна пропаст, на чието дъно имаше твърда пръст, трева и каменен тротоар.

Високият коминочистач с оранжевата коса улови момчето във въздуха и го задържа; ужасяващо слабите му ръце продължаваха да стърчат напред, а краката му бяха изпънати назад. После скелетоподобният мъж завъртя момчето така, че ръцете и главата му да сочат право надолу към тясната вътрешност на комина. Едва тогава Джеймс забеляза, че двамата коминочистачи са завързани през кръста с някакви странно сплетени на възли въжета, като двама алпинисти, закрепени един за друг на Матерхорн.

Високият кльощав коминочистач започна бавно да отпуска момчето надолу, докато извън невъзможно тесния комин не останаха да стърчат само прасците и обувките на малкия. Накрая пусна глезените му и тълпата застена в унисон, докато всички не видяха, че мъжът е стиснал и двете въжета в ръцете си. Той започна да отпуска въжето, оставяйки го да се плъзне първо през едната му ръка, а после през другата, като през цялото време се накланяше все повече назад, стъпил на ръба на тесния перваз на комина, разчитайки на тежестта на момчето да поддържа баланса му; накрая вече изглеждаше невъзможно да се изправи отново.

Джеймс извърна поглед.

— Невероятно, нали? — попита Клара Хей. — Опияняващо!

— Изключително — промърмори Джеймс, който не искаше да нарани чувствата на домакинята си. През тези няколко секунди, докато наблюдаваше двамата души на покрива, той беше получил световъртеж и гадене. „Какви ненормални същества са тези“ — беше единствената му свързана мисъл.

— Наричат се Летящите Вернети — продължи Клара, очевидно без да забелязва внезапната бледност на Джеймс. — Баща и син, смята Лизи Камерън. Тази седмица те чистят комините само на някои от най-хубавите къщи, на най-изисканите семейства, и Лизи цяла седмица умира от нетърпение да стигнат и до нейната.

— Изключително — повтори Джеймс, без да поглежда отново към спектакъла, макар тълпата наоколо да ахкаше и стенеше при всяко поредно невъзможно изпълнение.

— Лизи каза, че са изключително талантливи — продължи Клара, като говореше на Джеймс, но гледаше нагоре. — Затворили са всички стаи, преди да започнат чистенето на комините — а бог знае, че някои от тези стари къщи се нуждаят от сериозно чистене — и тя ми каза, че са покрили с вестници абсолютно всичко в затворените стаи, преди да започнат да стържат в комините.

— Изключително — каза Джеймс. Насочи погледа си към Белия дом, който се издигаше от другата страна на улицата. — Мисля да се поразходя малко — продължи той. — Ще се видим по-късно следобед или довечера, Клара.

Тя не отговори. Дланите й бяха притиснати една към друга като в молитва, устата й беше отворена, тя бе напълно погълната от поредната смъртоносна абсурдност, извършваща се високо горе, на покрива на Лизи Камерън.

* * *

След това, дори много години по-късно, Хенри Джеймс така и не успя да си обясни защо избра да направи точно онова, което направи в следващите часове. „Ако — неизменно добавяше той към мисления си въпрос, — наистина аз бях онзи, който избра да направи онези неща.“ Поведението му, чувстваше Джеймс, подхождаше повече на някой недобре изграден герой от сензационен роман на Уилки Колинс или Х. Райдър Хагард.

За щастие, на излизане от къщата бе успял да вземе със себе си копринения си цилиндър и бастуна, въпреки подвикванията и настояванията на Клара, затова сега не се налагаше да се връща в дома на семейство Хей. Джеймс зави на изток по Пенсилвания Авеню и закрачи бързо, без да обръща глава, когато тълпата в Лафайет Скуеър Парк ахваше или охваше.

Летящите Вернети бяха пример точно за типа идиотско американско шоуменство и глупости от сорта на хляб-и-зрелшца, които бяха задържали Джеймс в Англия и Европа през всичките тези години. Коминочистач, който рискува живота на сина си, ако наистина момчето му беше син, а не някой сирак, прибран от приют и обучен да извършва идиотски акробатски изпълнения на височина от шейсет фута, за да спечели одобрението на такива като семействата Камерън, Лодж и Хей, и намусения Хенри Адамс. Джеймс нямаше да се изненада, ако президентът Гроувър Кливланд и съпругата му бяха излезли на моравата пред Белия дом и ахкаха също толкова силно, колкото елитът на обществото, събран в Лафайет Парк.

Америка беше нация, която отказваше да порасне. Тя бе вечното дете, огромно, розово, пълничко бебе, вече притежаващо някои ужасни оръжия, които дори не знаеше как да държи добре, камо ли да ги използва както трябва.

Джеймс махна с ръка на една двуколка и каза на кочияша да го откара до най-близката параходна компания.

Щом стигнаха до доста луксозната кантора на параходната компания, Джеймс нареди на кочияша да го изчака, влезе вътре и плати за билет от Ню Йорк до Лондон на борда на новия параход „Веселие“ на Норт Джърмън Лойд Лайн, който щеше да отплава от Ню Йорк в 7:30 вечерта следващия вторник, 11 април. Смяташе да посрещне рождения си ден в морето.

Джеймс знаеше, че германският кораб не можеше да постигне рекордните скорости на, да речем, „Сити ъф Ню Йорк“ (5 дни, 23 часа и 14 минути) или „Сити ъф Перис“ (5 дни, 23 часа и 50 минути), но за сметка на това „Веселие“ беше изумително комфортен. Освен това Джеймс беше наясно, че американските и британските параходни компании измерваха маршрута си между фара Санди Хук и Рочис Пойнт, на входа на Куинстън Харбър; Норт Джърмън Лойд Лайн и Хамбург-Америкън — между фара Санди Хук и Нийдълс, край Саутхемптън.

Озовеше ли се в открито море, той нямаше закъде да бърза и разчиташе, че повечето пътници ще говорят немски, така че нямаше непрекъснато да го въвличат в разговори (макар че той говореше немски свободно).

Изпълнен със задоволство, че след три дни заминава за Англия, Джеймс отиде при очакващата го двуколка и съобщи на кочияша следващата си дестинация.

На гарата Джеймс направи резервация (и плати) за билет първа класа до Ню Йорк; влакът тръгваше от Вашингтон на следващия ден — неделя — следобед. Освен това си купи билет от Ню Йорк до Бостън за понеделник сутринта, с връщане в Ню Йорк рано във вторник сутринта, като така му оставаше достатъчно време преди вечерното отплаване на „Веселие“.

След това накара кочияша да го откара до най-близката телеграфна кантора, откъдето резервира стая за неделя вечер в луксозния нюйоркски хотел, където бе отсядал по-рано при идванията си в Ню Йорк, след което направи втора резервация за една нощ в познат му хотел в Бостън. Реши, че там няма да търси стари приятели, а Уилям и цялото му семейство все още бяха в Европа. С малко повече самодисциплина, помисли си Джеймс, докато отива към гробището, за да остави прахта на Алис на гроба й, може да пропусне преминаването покрай старата къща в Кеймбридж, където бе живяло цялото им семейство, с леля Кейт и всички останали. Освен това не искаше да вижда и огромния дом на брат си Уилям на Ървинг Стрийт 95 в Кеймбридж. Трябваше специално да планира маршрута си до гробището и обратно.

Мислейки за по-големия си брат, Джеймс написа телеграма, която трябваше да бъде изпратена едновременно до Флоренция и Люцерн — според разписанието, което бе изпратил на Джеймс няколко седмици по-рано, Уилям би трябвало някъде в този период да премести семейството си от Италия в Швейцария — но Джеймс знаеше, че в това отношение брат му бе същият като баща им: изобщо не уважаваше разписанията.

Сигурно съдържанието на телеграмата бе причина телеграфистът да изгледа с любопитство Джеймс, но дори това бе достатъчно, за да накара писателя да се усмихне:

УИЛЯМ — В МОМЕНТА СЪМ В АМЕРИКА С ЧОВЕК, КОЙТО ИЛИ ВЯРВА, ЧЕ Е ДЕТЕКТИВЪТ ШЕРЛОК ХОЛМС, ИЛИ НАИСТИНА Е ШЕРЛОК ХОЛМС И СЛЕДОВАТЕЛНО ВЯРВА, ЧЕ Е ЛИТЕРАТУРЕН ГЕРОЙ ТЧК НЯКАКЪВ СЪВЕТ? СЪОБЩЕНИЯТА ЩЕ МИ БЪДАТ ПРЕПРАТЕНИ ОТ ДОМА НА ДЖОН ХЕЙ ВЪВ ВАШИНГТОН — ХАРИ

Това вече щеше да обърка отнасящия се винаги с превъзходство към него по-голям брат.

Накрая попита дали може да използва някое от момчетата на Уестърн Юниън, за да отнесе бележка на адрес в града — отвърнаха, че ще му струва само петнайсет цента и ще му осигурят хартия и плик; така че Джеймс написа върху плика адреса на магазина за пури, чрез който Холмс бе казал, че може да получава съобщения, взе белия лист хартия, започна да пише; стигна до „Напускам Вашингтон утре, неделя“ и спря. Не можеше да се сети за нищо подходящо, което да каже. А и случващото се не касаеше Холмс по никакъв начин. Той бързо написа името си (незнайно защо, едва не добави и „младши“, което не бе използвал повече от десетилетие), над адреса на магазина за пури написа: „За г-н Ш. Холмс — Лично“, плати на хората от Уестърн Юниън за това, че ще използва момчето им, и му даде десет цента бакшиш.

След като уреди всичко, Джеймс накара кочияша да го остави на Конститюшън Авеню, на няколко пресечки североизточно от Лафайет Скуеър, за да може, с малко късмет, да стигне обратно до дома на семейство Хей, без да се сблъсква с тълпата, която продължаваше да се възторгва от опасните въздушни премятания на Летящите Вернети. Цялата тази похабена енергия и излагане на опасност от нараняване или дори смърт, само за да бъдат изчистени няколко комина. Абсурд.

Той тръгна на юг и когато стигна до пресечката, внезапно застина на място. За секунда остана като ударен от гръм, първоначално не съвсем уверен, но после абсолютно сигурен.

Професор Джеймс Мориарти — високо бледо чело, рехава коса над ушите, старомодна якичка, черен фрак и тънки бели пръсти — вървеше бързо на югозапад по тротоара от другата страна на съседната улица, в противоположна на Джеймс посока.

„Това не е моя работа — помисли си яростно Джеймс. — Той е просто един застаряващ математик и професор по звездна физика, вече знаеш, че съществува от снимката в научното списание в Библиотеката на Конгреса, и това не е моя работа.“

Джеймс си повтори това три пъти наум, като мантра, но после сви надясно и последва професор Мориарти на дискретно разстояние, като се стараеше да не бърза и да се движи от другата страна на улицата.