Дан Симънс
Петата купа (13)

Глава 13

Уикендът се оказа един от най-мъчителните, за които Хенри Джеймс си спомняше.

Депресията му се беше задълбочила през дългата безсънна нощ, но със засилването на меланхолията му се бе появила и яснотата; по някое време, преди денят да се смрачи още повече, той реши, че щом Холмс напусне дома на семейство Хей, ще разговаря с Джон и ще си признае греха (защото той искрено смяташе, че е съгрешил срещу приятелството, срещу дискретността), че е довел този предрешен непознат в къщата на един от най-близките си приятели. Джеймс не можеше да си представи, че семейство Хей, Хенри Адамс и Кларънс Кинг някога ще му простят, и беше готов веднага да се изнесе от къщата и да хване обедния влак до Ню Йорк, където щеше да потърси начин да се прибере в Англия. Знаеше много добре, че и другите верни приятели на семействата Хей и Адамс — включително старият приятел на Джеймс, Уилям Дийн Хауълс — също щяха да бъдат възмутени от отвратителната му постъпка. Щеше да приеме гнева и неодобрението им; алтернативата бе да продължи с подлата си шарада, а Джеймс вече разбираше, че не може да го направи.

Беше се надявал, че ще успее да поговори с Джон Хей насаме след закуска, но на приятеля му се наложи да излезе по работа. „Ян Сигерсон“ беше излязъл на разходка и Хенри Джеймс се оказа сам с Клара Хей цялата сутрин и голяма част от следобеда. И колкото и приятно да му беше с нея, той просто не можеше да се насили да й разкрие истината.

Така че те разговаряха за общите си приятели, за климата в Англия и за Континента по това време на годината в сравнение с ранната пролет във Вашингтон, за различните художници, които познаваха — включително Даниел Честър Френч, Огюст Сен-Годен и Джон Сингър Сарджънт — а после и за писателите. След като чиниите от обяда бяха отсервирани, те обсъдиха творбите на Тургенев, есетата на господин Емерсън (когото Джеймс не харесваше особено) и други, докато накрая Клара Хей не се засмя и не каза:

— Ти си виждал библиотеката на Джон, разбира се, но определено трябва да видиш и моите рафтове с неприлични удоволствия, Хари.

Джеймс повдигна вежди.

— Неприлични удоволствия?

— Да, нали се сещаш… книги, които аз обожавам да чета, а Джон, Хенри Адамс, Хауълс и останалите просто смятат, че трябва да зарежа. Но на мен ми харесват! Може пък ти да се окажеш по-милостив. Ела с мен.

Тя го поведе нагоре по широкото стълбище, а след това вдясно по коридора, водещ към спалнята им. В един ужасен миг Джеймс си помисли, че тази жена, с която бе съвсем сам в къщата (заедно с още шестима или осмина прислужници), възнамерява да го отведе в жилищните им помещения, но тя се спря в коридора. Шкафът за книги беше изработен от лакиран махагон и бе висок поне дванайсет фута.

— Книги с жълти корици! — възкликна той.

— Да. Не мога да се сдържа да не си ги купувам по гарите, когато пътувам из Англия — каза Клара Хей и притисна длани към пламналите си бузи. — Някога поддавал ли се на това изкушение, Хари?

Той се надяваше, че усмивката му излъчва приятелско доброжелателство.

— Разбира се, скъпа жено. Книгите с жълти корици са създадени за времето, прекарвано в скучни пътувания с влак. Виждам „Лунният камък“ и „Жената в бяло“ на Колинс сред останалите сензационни романи.

Все още изчервена, Клара рече:

— О, да. Книгите на Уилки Колинс много ми харесват. И колко ми беше жал, когато преди четири години той почина… Чета и сериозни книги, знаеш.

— Ако си спомням правилно, ти бе от първите в „Петте купи“, които откриха моите творби — каза Джеймс, докато сваляше от рафтовете няколко от второ– и третокласните „приключенски романси“ в стил Х. Райдър Хагард и поглеждаше заглавията им, преди да ги върне обратно. Не всички от книгите в шкафа — дори не мнозинството от тях — бяха от британските романи с жълти корици, в които неизменно ставаше дума за бигамия, незаконност, убийство, изнудване и други подобни, но всичките бяха „сензационни романи“.

— О, още преди да започнат срещите на клуба, Хари! И двамата с Джон четяхме твои романи, когато се запознахме.

— Какво е това? — попита Джеймс, сваляйки едно съвсем ново томче със светла корица. На гръбчето пишеше „Приключенията на Шерлок Холмс“, а малко под надписа, в каре, „Библиотека Странд“.

— Пристрастих се към историите на господин Конан Дойл, когато двамата с Джон прекарахме три месеца в Лондон преди две години — каза Клара. — Но тук не продават списание „Странд“, затова когато миналия месец чух, че издават тази колекция с историите на „Странд“ за Шерлок Холмс — общо дванайсет — веднага си я купих.

— Миналия месец, казваш — промърмори Джеймс, прелиствайки подвързаната посредствено книга. Имаше илюстрации. — През февруари ли е излязла?

— Да.

— Мога ли да я заема, Клара? — попита Хенри Джеймс, като затвори книгата и я повдигна към рафта й. — Подаграта ми се влошава и малко забавно вечерно четиво ще отвлече мислите ми от нея.

— Разбира се! — възкликна Клара Хей и отново се изчерви. — Само не казвай на Джон какви книги предлагам на такъв прославен писател. Няма да спре да ми го натяква.

Двамата стояха в коридора и се усмихваха един на друг като стари съзаклятници.

* * *

Използвайки като извинение подаграта си — която наистина се беше влошила, причинявайки ужасни болки в левия му крак — Джеймс прекара остатъка от следобеда в стаята си. Една прислужничка дойде, за да запали камината, и Джеймс седна близо до нея, повдигнал крака си върху малка табуретка, докато дъждът трополеше по покрива и капките се стичаха по стъклата на прозорците.

Едмънд Гос и останалите му по-млади приятели, които харесваха и препоръчваха приключенията в джунглата на Хенри Райдър Хагард и предполагаемо истинските разкази за Шерлок Холмс в „Странд“ или по-дългите истории за Холмс в „Бийтънс Крисмас Енюъл“, не бяха описвали на Джеймс с подробности историите на Конан Дойл — с изключение на това, че според тях Дойл е литературен агент и редактор, нещо като съавтор, на приключенията по действителни случаи на живеещия уединено (но очевидно изключително зает) лондонски детектив, разказани от доктор Джон Х. Уотсън.

Джеймс се беше опитал да прочете точно един от романсите на Х. Райдър Хагард, но когато стигна до картинно описаната сцена, в която белият ловец пръсва мозъка на своя чернокож носач, вместо да позволи да го изтезават, той изостави книгата — и всякакви мисли за бъдещо четене на Хагард — завинаги. Гледките от улиците на Лондон и без това бяха достатъчно тежки, за да са подходящи за елегантния, достоен начин на живот; Джеймс не желаеше да се сблъсква с други детайлни описания на пръсващи се черепи и хвърчащ на всички страни мозък.

И никога не беше проявявал интерес към историите за Холмс.

Мислейки си за градинското парти на госпожа О’Конър и лейди Улзли, където четири години по-рано го бяха представили на Шерлок Холмс, Джеймс не можеше да не си спомни, че А. Конан Дойл също присъстваше в списъка с гости — няколко популярни, но не толкова ценени писатели също бяха част от благотворителното събитие — но не помнеше да се е запознавал или да е разговарял с него. Нямаше спомен и за присъствието на някой си доктор Джон Х. Уотсън.

Намествайки подутия си, обут в чехъл крак, за да му е по-удобно, благодарейки мислено на прислужника, който му беше донесъл чай с лимон, Джеймс се облегна назад и започна да чете дванайсетте истории от „Приключенията на Шерлок Холмс“.

* * *

Джеймс разпозна своя спътник в описанието на доктор Уотсън или може би на Конан Дойл: жилестата фигура, голямото бледо чело, хлътналите бузи, ястребовия нос, изразителните вежди и напрегнатия поглед в сивите очи — макар илюстраторът на „Странд“, някой си Сидни Паджет, да показваше един далеч по-добре изглеждащ и дори по-джентълменски на вид Холмс. Разбира се, осъзна Джеймс, той все още не беше виждал истинския Холмс, облечен в своя си стил, с характерното си поведение.

Ако изобщо съществуваше истински Шерлок Холмс.

В първата история, „Скандал в Бохемия“, Джеймс беше разтърсен от сблъсъка си с „Краля на Бохемия“ — когото Холмс ясно бе идентифицирал като Уелския принц при късната им вечеря в „Кафе дьо ла Пе“ дванайсетина дни по-рано. Стилът на произведението му се струваше абсолютно незадоволителен, а сюжетът — абсурден. Машинациите на Холмс за сдобиването с „уличаващата фотография“ на Уелския принц звучаха скалъпено и абсурдно, и — накрая — се увенчаха с неуспех. Някаква си авантюристка успяваше да го надхитри на всяка крачка. Ако случилото се в този разказ беше истина, защо Холмс — чиито приходи, изглежда, идваха само от частните му клиенти — изобщо беше позволил на доктор Уотсън да работи с Конан Дойл за публикуването на подробностите за този му провал?

Още по-интересно му се струваше усещането, което понякога се долавяше между редовете или в някой язвителен коментар, че Холмс — или поне героят Холмс, който бе представен в тази странна история — изпитва към „Краля на Бохемия“ — всъщност Уелския принц — нещо като хладно презрение. В края на разказа Холмс като че ли бе останал доволен, че беше изгубил и че тази „Ирен Адлер“ бе запазила уличаващата фотография. (Освен това Джеймс забеляза, че Уотсън — или Конан Дойл — бе нарекъл авантюристката „покойната Ирен Адлер“.)

„Клубът на червенокосите“ беше по-забавен, но Хенри Джеймс намираше „поразителните умозаключения“ на детектива в разказа просто за глупави. В нито една от историите авторът, който и да беше той, не се бе опитал да вникне в умовете или мотивациите на който и да е от героите. Уотсън продължаваше да гледа на своя съквартирант на Бейкър Стрийт 221Б с възхищение, независимо от малоумията на Холмс.

Коректорските грешки бяха очебийни. На 29 април 1890 година червенокосият герой на име Уилсън започва работа — която изисква да седи в продължение на четири часа в една стая и да преписва ръчно страници от „Енциклопедия Британика“. След като работи осем седмици и получава заплата от 32 паунда за работата си, Уилсън изведнъж открива стаята си празна (с изключение на масата и стола, на който е седял, за да преписва), а на вратата е забодена бележка:

КЛУБЪТ НА ЧЕРВЕНОКОСИТЕ

Е

РАЗПУСНАТ

9 октомври 1890

Но — и Джеймс направи изчисленията наум — осемте седмици и трийсет и двата паунда означаваха, че Уилсън е работил само до 23 юни, а не до 9 октомври. Ако датата беше вярна, тогава значи му дължаха още 58 паунда, 10 шилинга и 2 пенса.

Освен това авторът беше накарал „Уилсън“ да спомене, че когато Клубът на червенокосите е бил разпуснат и е изгубил глупавата си работа, той е бил стигнал почти до буквата „Б“. Холмс беше забелязал последното, девето издание на Енциклопедията от 1889 година в шкафа в коридора, и Хенри Джеймс позвъни на прислужника, за да му заръча да донесе първия том на „Британика“. След като преброи думите в една „нормална“ страница от първата част, Джеймс докуцука до малкото писалище в стаята, взе лист хартия и молив и изчисли, че героят „Джейбс Уилсън“ беше преписал цели 6 419 616 думи за осем седмици… и то като е работел само четири часа дневно! След няколко операции по делене върху листа хартия Джеймс определи средно количество от 33 435 думи за час или малко над 557 думи в минута. Изумително!

Абсурдно! Авторът, дали Уотсън или Конан Дойл, изобщо не беше правил подобни изчисления.

На друга страница в същия разказ небрежният автор беше изпратил Холмс, Уотсън, полицая и останалите на „продължително пътуване“ през „безкраен лабиринт от осветени с газови лампи улички“, макар крайната им цел да се бе намирала на съвсем кратко разстояние от мястото, откъдето бяха тръгнали.

На друго място в същата история Хенри Джеймс не можа да сдържи смеха си. Холмс беше обявил, че за разрешаването на тази задача му е нужно време „колкото за три лули“, след което се сгушва в креслото си, присвивайки колене, като почти ги опира до орловия си нос и — използвайки овехтялата лула от черна глина, която Джеймс бе виждал детектива да пуши по време на пътуването им — изпушва за петдесет минути три лули, натъпкани с накълцан тютюн. Джеймс знаеше, че изпушването на една лула, натъпкана с такъв тютюн, за час почти сигурно ще увреди гърлото и назалните мембрани на всеки мъж; три лули със сигурност щяха да го убият.

В „Загадката на долината Боскум“ Холмс се държи по обичайния си арогантен и снизходителен начин с Уотсън — човек по-възрастен и определено с по-голям опит в живота и войната от този тъй наречен „детектив-консултант“ — но същевременно продължава да демонстрира, че няма право да се държи по този начин. При новината за убийството в измислената „долина Боскум“ близо до съвсем истинския град Рос в Херифордшир, Холмс кара Уотсън да го придружи в едно спешно пътуване с влак до града и сцената на местопрестъплението. Но щом Холмс пристига в Рос, той, необяснимо защо, решава да си почине два дни в хотела, преди да се осмели да отиде на местопрестъплението, където един мъж е умрял от разбиване на черепа му. Холмс дори изрично набляга, че е изключително важно да огледат терена, преди да завали и всички улики да бъдат отмити, но е успокоен, че „няма вятър и нито едно облаче на небето“, след като се консултира с барометъра, който показва налягане „29“.

Хенри Джеймс не беше метеоролог и доколкото си спомняше, никога не бе използвал данните от барометър като „важен момент“ в някой от разказите или романите си, но беше прекарал достатъчно време сред фермери — както в Нова Англия, така и в Англия и Франция — и с морски капитани, по време на многобройните му прекосявания на Атлантика, за да знае, че стойност „29“ не гарантира добро време; всъщност при подобни стойности, ако вече не е започнала буря с дъжд, значи определено ще започне скоро.

След като губи цял ден, без да е разгледал местопрестъплението, Холмс отново се позовава на данните от барометъра като „гарантиращи хубаво време“ и пропилява още един ден, в който би трябвало да има ураганни бури.

След това Холмс разрешава загадката най-вече заради заключението, че привидно неразбираемата последна дума на убития мъж към неговия (обвинен за убийството му) син — „рат“^[1] — всъщност означава „Баларат“ в Австралия. Значи убиецът трябва да е от Баларат. Но дори да се приемеше, че убиецът е австралиец, и като се имаше предвид, че Хенри Джеймс нямаше никакви познания за този континент, едно бързо прелистване на първия том на „Енциклопедия Британика“ му показа, че има още няколко австралийски градове и региони, които завършваха на „рат“, включително „Арарат“.

Смайването на Джеймс от липсата на коректура — както и неточностите в самия текст — не намаля и след прочитането на историята, наречена „Човекът с обърнатата устна“, където съпругата на доктор Джон Уотсън, посетена вечерта от разстроена забулена дама, която скоро се разбира, че е нейна позната, известна й под името „Кейт Уитни“, казва: „А сега се настани удобно и след като пийнеш малко вино със сода, ще ни разкажеш какво се е случило. Може би предпочиташ да пратя Джеймс да си легне?“.

„Джеймс? — помисли си Хенри Джеймс със засилващо се презрение. Въпросният господин, освен ако госпожа Уотсън не криеше някой любовник под масата, трябваше да е нейният съпруг Джон Уотсън. — Нима този писател не си прави труда дори да чете творбите си?“.

В същия разказ Холмс разкрива истинската самоличност на „невероятно мръсен затворник“, като потърква лицето му с голяма мокра гъба, която предвидливо се е сетил да донесе в затвора, и така сваля — според автора на тази история — дебел слой кафява боя, театрален грим. Хенри Джеймс, който беше прекарал доста голяма част от последните единайсет месеца в пътувания из Англия с театралната трупа, представяща първата му пиеса, „Американецът“, знаеше от обикновени наблюдения, че „мократа гъба“ на Холмс щеше само да направи на петна и да размаже леко актьорския грим; всички актьори и актриси, които Джеймс бе наблюдавал как свалят грима си, първо нанасяха отгоре му пласт студен крем, преди да започнат да го почистват.

И така се продължи нататък, разказ след разказ, глупост след глупост.

Джеймс остави настрани сборника едва когато прислужникът дойде да обяви, че всички се събират в приемната на чай и питиета преди вечеря. Не се наложи да се преструва, че накуцва, докато слизаше надолу, и след загрижените въпроси на Джон Хей той трябваше да признае, че подаграта му — за която беше писал на Хей предишния декември — наистина се е влошила.

Вечерята, на която присъстваха толкова малко хора, че можеше всъщност да се определи като семейна вечеря, включваше ростбиф, който точно тази вечер изобщо не възбуждаше апетита на Джеймс. Джон Хей беше сърдечен, щастлив и идеален домакин, Клара бе мила и се грижеше всички да участват в разговора, „Ян Сигерсон“ описа удоволствието си при вида на сияещия бял Капитолий и другите подобни възхитителни чудеса — включително намиращата се малко по-надолу по улицата сграда на Държавния департамент, където Хей беше работил в продължение на много години и която Джеймс считаше за приличащо на сватбена торта бароково чудовище — а самият Джеймс предимно мълчеше, като от време на време кимаше и се усмихваше одобрително. Останалите сигурно отдаваха мълчаливостта му на подаграта, макар Хенри Джеймс да се държеше по този начин на всяка маса.

Всъщност той внимателно наблюдаваше човека, наричащ себе си Шерлок Холмс/Ян Сигерсон. И макар че точно Джеймс го беше разпознал в почти пълния мрак край Сена, въпреки променената с актьорски грим форма на носа, допълнителната коса и други добавки (никоя от които нямаше да се измие чрез обикновено потъркване с мокра гъба), ястребовият поглед на това изпито лице си оставаше същият. Но Джеймс бе започнал да променя мнението си за Холмс и за собственото си намерение да разговаря с Джон Хей насаме веднага след вечеря, когато — след пространствени извинения — да му разкрие измамника и фантазьора, който сам бе довел в дома на семейство Хей.

Но… и утре беше ден. Сега Джеймс разбираше, че щеше да е по-добре да изчака, докато истинският изследовател и планинар Кларънс Кинг разкрие какъв измамник е Холмс. Или, ако надеждите му не се оправдаеха, то норвежкият емисар със сигурност щеше да хване в лъжа нескопосания и повърхностен маскарад на Холмс. Тогава Джеймс щеше да се престори на възмутен и да заблуди всички на масата. Щеше да е смущаващо, да, но не беше задължително да означава, че Хенри Джеймс е минал границите на приличието пред старите си приятели. Холмс щеше да бъде прогонен, Джеймс щеше да се извини на Джон и Клара за собствената си непростима наивност, че е повярвал на този мъж, щеше да отпътува почти веднага за Англия и това щеше да е всичко.

Хей покани мъжете в библиотеката си на бренди и пури, но след като Джеймс допи набързо питието си, той отново се позова на подаграта си и бързо се качи в стаята си, оставяйки своя домакин и „Сигерсон“ да обсъждат разгорещено ситуацията със златото в Европа, скорошното клане на хиляди араби от конгоанските канибали и възможно несправедливото вкарване в затвора за измама на строителя на канали Дьо Лесепс.