Дан Симънс
Петата купа (30)

5.

Кванон, спокойствие, мълчание или скръб

Сутринта на понеделник, трети април, предвещаваше почти идеален пролетен ден. Въздухът бе прохладен и свеж след нощните превалявания, но топлото слънце обещаваше температура около двайсетте. На всяка улица се виждаха разлистени дървета, цъфнали череши и кучешки дрян, а цветните лехи пред къщите постепенно започваха да се оцветяват.

Джеймс и Холмс чакаха пред пансиона на госпожа Стивънс, когато Адамс се появи със стария си открит кабриолет, теглен от два големи лъскави коня. Кочияшът скочи от капрата и отвори вратичката. Холмс и Джеймс се качиха и се настаниха срещу Адамс, който седеше, отпуснал двете си ръце върху дръжката на бастуна. Той се усмихваше.

— Толкова се радвам, че намерихте време да дойдете днес с мен. — Адамс се обърна към кочияша и каза: — Върни се обратно към Лафайет Скуеър, Саймън.

Холмс и Джеймс се спогледаха. Лафайет Скуеър се намираше само на няколко пресечки оттам. Да не би Адамс да възнамеряваше да ги откара у дома си — или у Хей?

Не. Когато стигнаха до Лафайет Скуеър, кочияшът не спря и потропването на масивните копита на конете продължи да отеква във високите сгради, обграждащи обраслия с дървета площад. Днес тревните му площи изглеждаха особено зелени. Холмс погледна към статуята на яхналия кон Андрю Джаксън, която се издигаше в центъра на площада.

Адамс проследи погледа му и каза:

— Когато ставаше дума за тази статуя, съпругата ми Клоувър винаги я наричаше „Джаксън на неговото конче-люлка“. Не беше далеч от истината… това е първата бронзова статуя, изливана в Америка, и първата статуя на кон, изправен на задните си крака. Уви, скулпторът, някой си Кларк Милс, никога преди това не бил виждал подобна статуя и се боя, че това си е проличало в крайния продукт.

Холмс се усмихна, но улови погледа на Хенри Джеймс. Всички знаеха, че Хенри Адамс никога не говореше за мъртвата си жена, но ето че го беше направил.

— Всъщност — продължи Адамс, — накарах Саймън да ни прекара оттук, преди да продължим за гробищния парк Рок Крийк, защото не знаех дали Хей ви е разказал историята на някои от къщите около площада, господин Холмс. Случилото се тук може да представлява интерес за човек с вашата професия.

— Не — отвърна Холмс. — С изключение на вашата къща и тази на господин Хей, никой не ми е споменавал нищо за останалите.

— Тази високата, тясна къща тук… — каза Адамс, посочвайки я с бастуна си, но без да го вдига високо, върхът му само леко се подаде над вратата на кабриолета. — Беше я наел генерал Джордж Маклелън по време на Гражданската война. Джон Хей разказва интересната история за една нощ, когато президентът Линкълн — следван по петите от двайсет и три годишния Хей — отишъл, за да разговаря с генерала… малкия Бонапарт, както обичал да го наричат… но Маклелън бил излязъл. Линкълн и Хей седнали в гостната, за да го чакат. Почти цял час по-късно дребничкият генерал — дребничък само на ръст, уверявам ви, защото Маклелън вярвал, че е роден за диктатор и имал навика когато говори за Линкълн, да го нарича „истинска горила“ — влязъл, видял, че Линкълн го чака, и се качил по стълбището на горния етаж. Според Хей минал още около половин час и най-накрая Линкълн попитал един слуга дали генерал Маклелън ще слезе долу. „О, генералът си легна, сър“ — отвърнал слугата.

— Невероятно — рече Хенри Джеймс.

Адамс се усмихна.

— Точно това казал Хей на президента, докато се прибирали в Белия дом в тъмното и дъжда. Той заявил, че Линкълн — че никой президент на Съединените щати — не може да търпи подобна безочливост. Отговорът на Линкълн бил: „Готов съм да изтърпя този човек, стига да спечели войната за нас“.

— Много интересно — рече Холмс, — макар да не откривам връзка с професията ми.

— Така е — отвърна Адамс. — Но тук… — Бастунът посочи към друга къща, няколко врати по-нататък. — Тук е живял полковник Хенри Ратбоун, който е бил промушен от Джон Уилкс Бут в театър „Форд“ същата вечер, когато там е бил убит президентът. — Адамс млъкна и погледна към Холмс. — Реших, че това може да ви заинтригува, господин Холмс, тъй като проявявате силен интерес към покушенията.

— Полковникът оживял ли е? — попита Холмс.

— Да, да… оживя. Полковник Ратбоун се сборил с Бут, след като актьорът прострелял президента в тила, но Бут бил въоръжен и с кама, освен с пистолета си, и нанесъл жестоки рани на ръката и главата му, преди да скочи на сцената и да изкрещи мелодраматичното си Sic semper tyrannis^[1]!

— Не четох ли някъде, че полковник Ратбоун обвинявал себе си заради това, че не успял да спре Бут? — попита Джеймс.

— Точно така — отвърна Адамс. — Раните му зараснали, но мъката, че не успял да предотврати покушението, смазвала горкия Ратбоун. Преди десет години, докато служел като американски консул в Германия, полковникът убил съпругата си Клара — като я застрелял и я намушкал с нож няколко пъти — и щял да убие и трите си деца, ако някой не се появил тъкмо навреме, за да го спре. Полковникът казал на полицията, че е невинен, че истинският убиец се е скрил, заедно с останалите, зад картините на стената.

— Къде е той сега? — попита Холмс.

— В едно убежище за душевноболни в Хилдесхайм, Германия — отвърна Адамс. Черният бастун отново се вдигна. — Тази тухлена къща е домът на държавния секретар Уилям Сюард и, в нощта на покушението срещу Линкълн, Сюард е бил нападнат в леглото от друг убиец, умствено недоразвит гигант на име Луис Пейн, който влязъл в къщата — почти едновременно с убийството на президента в театър „Форд“ — и казал, че носи лекарство за пациента, което трябва да достави лично.

— Пациента? — рече Холмс.

— Сюард претърпял наскоро сериозен инцидент с каретата си и освен останалите наранявания, си счупил и челюстта и носел метална шина. Пейн промушил сина на Сюард и след това се нахвърлил като демон върху горкия прикован към леглото Сюард, намушкал го с огромния си нож няколко пъти в лицето, гърдите и ръката… и продължил да го мушка и след като Сюард паднал в тясното пространство между леглото му и стената. Но очевидно металната шина, гипсът и дебелите превръзки спасили онази нощ живота му.

— Синът му? — попита Холмс.

— Той също оживял, но останали ужасни белези — рече Адамс. — Пейн беше обесен, разбира се… заедно с останалите заговорници. Така, а онова дърво там…

Адамс отпусна бастуна си върху вратичката, докато кабриолетът се приближаваше към едно дърво, засадено в малък кръг от пръст край тротоара.

— Точно тук, през февруари хиляда осемстотин петдесет и девета, конгресменът Даниъл Сикълс — прочут развратник, комарджия и лъжец далеч над обичайното конгресменско ниво — застреля и уби младия Филип Бартън Кий, сина на Франсис Скот Кий, който ни даде „Знаме, обсипано със звезди“. Сикълс се беше оженил, след като успя да съблазни доста екзотична петнайсетгодишна дама на име Тереза Балиоли, и петте години на брака им бяха… как да ги нарека… „експлозивни“? И макар Сикълс да поддържаше връзки с много други жени — той отведе в Англия известната проститутка Фани Уайт и я представи на кралица Виктория, и то докато горката Тереза беше бременна — щом научи, че Кий е любовник на жена му, той пресрещна горкия човек… точно там, до това дърво… и го простреля няколко пъти.

— Знам за този случай — каза Холмс. — Сикълс беше оправдан, поради… как го нарекоха?… временно умопомрачение, причинено от изневярата на жена му. Отбелязах си го в досиетата си, защото доколкото ми е известно, това е първият случай в която и да е англоговоряща страна, при който „временното умопомрачение“ се приема като причина за оправдателна присъда в процес за убийство.

Адамс кимна.

— Сикълс нае най-добрите адвокати в града, включително Едуин Стантън, бъдещия военен министър на Линкълн, и някой си Джеймс Ти Брейди, който, също като Сикълс, се бе издигнал чрез Тамани Хол^[2].

— Сикълс не беше ли ранен по време на войната? — попита Джеймс, който като че ли се наслаждаваше на доста необичайната екскурзия.

— Да, изгуби крака си при Гетисбърг — отвърна Адамс. — Но това не го спря да се върне набързо във Вашингтон на четвърти юли, в деня след раняването му и ампутацията, за да стане първият човек, изключвайки президентските военни телеграфисти, който е разказал как е протекла битката. Очевидно като бригаден генерал е объркал всичко и е искал да представи първо своята гледна точка… което и успя да направи. Сикълс беше голям приятел на госпожа Линкълн и прекарваше доста време с нея. Можете да видите крака, ако желаете.

— Да видя крака? — рече Шерлок Холмс.

— Да, когато го ампутирали в армейската хирургическа палатка в онзи следобед на втори юли, шейсет и трета, Сикълс настоял да запазят крака му и поръчал да изработят за съхранението му малка кутия във формата на ковчег. Подари го на Военния медицински музей — той се намира само на няколко пресечки оттук — където и до днес е изложен под стъклен похлупак, заедно с малко гюле, което според Сикълс е с размерите на онова, което откъснало крака му. Всяка година през юли Дан Сикълс посещава крака си… често в компанията на привлекателни млади жени. Саймън, спри колата, ако обичаш.

Кабриолетът спря отново, Адамс посочи към красива тухлена сграда, която гледаше към площада — можеше да се нарече имение — и каза:

— Това е къщата — дом на Бенджамин Тейлоу през хиляда осемстотин петдесет и девета — в която отнесли смъртно ранения Филип Бартън Кий. Той умрял на пода във всекидневната и се говори, че петното от кръвта му все още си личи на дървото под красивия персийки килим. Както семейство Тейлоу, така и настоящите обитатели на къщата твърдят, че призракът на Кий и до днес броди из дома.

— Кои са настоящите обитатели? — попита Холмс.

— Сенатор Дон Камерън и съпругата му Лизи купиха къщата през хиляда осемстотин шейсет и шеста — каза Хенри Адамс. Той докосна гърба на кочияша с бастуна си. — Карай към гробището Рок Крийк, Саймън.

* * *

Адамс беше казал, че пътят от Лафайет Скуеър до гробището е около пет мили и през по-голямата част от пътя двамата с Хенри Джеймс разговаряха: двама мъже на средна възраст, седнали на приказка, обсъждат общи приятели, различни художници или писатели. Вече беше доста топло, кабриолетът се движеше бавно, потракването на конските копита бе равномерно като метроном, и Холмс придърпа периферията на шапката ниско над очите си, за да може да размишлява на спокойствие.

Той се беше изумил от спокойствието, което Хенри Джеймс бе проявил предишната вечер, изправен срещу яростната атака на Теодор Рузвелт по време на вечеря. В отминалия век или дори в първите десетилетия на този век, думи като „мекушав“ и „изнежен“ щяха да доведат до изпращането на секунданти и среща на разсъмване, застанали един срещу друг в очакване, със заредени пистолети. Холмс се изненада, че Джеймс беше останал за бренди и пури; той смяташе, че писателят ще се извини и ще се прибере по-рано сам в пансиона на госпожа Стивънс. Но всъщност младият Рузвелт, който се чувстваше неловко в библиотеката на Хей, след като се бе държал толкова неприлично на вечеря, пръв им пожела лека нощ и си тръгна. Скоро след това — някъде около полунощ — се извини и Холмс отново се изненада, че Джеймс предпочете да остане.

Детективът не спираше да си напомня, че Джеймс, Хей и Адамс са стари приятели. И въпреки това му беше трудно да си представи как което и да е приятелство би издържало на подобни публични обиди — или защо Джеймс беше проявил такова спокойствие и въздържание в компанията на двама от тези приятели, които не само бяха поканили човека, нанесъл оскърблението, но и не бяха казали нищо, за да защитят Джеймс.

Кабриолетът продължи по Четиринайсета улица С. З., сви на изток по Харвард Стрийт, след няколко пресечки зави наляво по Шърман Авеню и след това на североизток по Ню Хемпшир Авеню. Холмс позволи на апатията, която го връхлиташе понякога след сутрешната инжекция хероин, да обхване тялото му и докато балансираше на ръба на съня, умът му работеше усилено, въпреки обхваналата го дремливост. Той знаеше, че през следващите седмица-две трябва да разреши загадката на Клоувър Адамс и човека, който всяка година изпращаше картичките, защото трябваше да е в Чикаго преди средата на април. Разполагаше с точно четири седмици преди откриването на Колумбовото изложение на първи май, където президентът Кливланд трябваше да натисне бутона, който щеше да запали електрическите светлини, да активира някакъв уред, който да свали покривалото на огромната статуя на Сен Годен и да включи стотиците, ако не хиляди различни машинарии на Панаира.

А в телеграмите от Майкрофт продължаваше да пише, че наетият от анархистите убиец Лукан Адлер ще бъде там, за да убие президента.

Холмс осъзна, че Адамс е казал нещо, предназначено за него.

— Съжалявам — рече той, като се поизправи и побутна назад шапката си. — Бях леко задрямал и не чух думите ви.

— Тъкмо сочех онзи покрив и купола горе вдясно — каза Адамс. — Това е Войнишкият дом, където президентът и госпожа Линкълн отиваха да отдъхнат на чист въздух през летата по време на Гражданската война. Разбира се, през трите десетилетия след войната, Вашингтон се разпростря далеч отвъд Войнишкия дом, Рок Крийк Парк и гробището Рок Крийк, което е малко по-нататък. Когато господин и госпожа Линкълн идваха тук, за да избягат от горещината, това все още беше селски район.

— А господин Хей идваше ли с президента? — попита Холмс.

Адамс се подсмихна.

— Много рядко. Линкълн оставяше Джон и Николай в задушния Бял дом, за да наваксат с документацията. Хей беше изключително добър в подправянето на подписа на господин Линкълн и пишеше повечето от писмата, които би трябвало да са от президента. Ще се изненадате колко от най-прочутите писма на Линкълн всъщност са били написани от младия Джон Хей.

Холмс издаде онзи странен звук, наподобяващ лай на тюлен, който при него често минаваше за смях.

— Гетисбъргското обръщение може би? — каза той. — Говори се, че е било надраскано набързо на гърба на един плик.

— Точно този документ не, мисля — рече Адамс, усмихвайки се може би както на мисълта, че Хей е написал Обръщението, така и на необичайната форма и сила на смеха на Холмс.

Хенри Джеймс, който беше скрил оплешивяващата си глава под сламена шапка, каза:

— Сигурно се отегчихте ужасно снощи, господин Холмс, с всичките разговори за червенокожите индианци, както ги наричате вие, англичаните.

— Не съвсем. Отдавна изпитвам интерес към различните племена и народи на индианците на този континент.

— Имали ли сте възможността да се срещнете лично с индианец? Лице в лице, така да се каже? — попита Адамс. — Може би когато Шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил Коуди е посещавало Лондон?

— При малко по-интересни обстоятелства — каза Холмс. — Всъщност няколко сиу оглала ме научиха на скромно количество думи от езика лакота. — В момента, в който произнесе тези думи, той съжали, че ги е казал.

— Наистина ли? — попита Хенри Джеймс с непресторено любопитство. — Можете ли да ни кажете как се стигна до това?

Проклинайки се наум, че е разкрил толкова много, Холмс се замисли дали може да намери начин да избегне разказването на историята, но реши, че няма как да стане.

— Когато бях двайсетинагодишен — започна да разказва той, докато кабриолетът продължаваше да се поклаща, — се увлякох силно по театъра и реших да стана актьор. Трупата, с която пътувах — репертоарът й включваше предимно Шекспир — пристигна в Америка на осемнайсетмесечно турне и аз дойдох с тях. Изнасяхме представления в Денвър и в по-населените златотърсачески градове в територия Колорадо, като Крипъл Крийк и Сентръл Сити, когато директорът на трупата реши, че преди да се отправим към Сан Франциско, трябва да изнесем представление в Дедууд, територия Дакота, тъй като бил само „на две крачки“ в Блек Хилс. Естествено, „двете крачки“ ги изминахме за пет дни в конвой от цели шест дилижанса, с които превозвахме хората и реквизита. На два пъти се наложи всички да слизаме, за да преплуваме придошлите реки, които се изпречваха на пътя ни. Дилижансите ги изтегляха на другия бряг с въжета. Пристигнахме в Дедууд на двайсет и девети юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година…

— Четири дни след клането на Къстър — каза Адамс.

— Точно така. Нямаше никакви отворени пътища на изток, запад, север или юг — а железницата още не беше стигнала до Блек Хилс — затова трупата ни беше принудена да остане там пет седмици. Изнасяхме представления пет вечери в седмицата и едно обедно в събота, но скоро започнах да слизам с коня си сутрин надолу по хълма и да прекарвам времето си с малка група сиу оглала, лагеруващи близо до Беър Бют, висок хълм, който се издигаше насред равнината и беше свещен за тях.

— Човек би си помислил, че американската кавалерия е обградила тези сиукси… или дори нещо по-лошо — каза Хенри Джеймс.

Холмс кимна.

— Групичката им се състоеше предимно от жени, деца и възрастни мъже. Всъщност повечето от мъжете бяха лечители — наричани от сиуксите wičasa wakan — и бяха дошли при Беър Бют седмици преди Къстър да бъде разбит край Литъл Бигхорн, която те наричаха Калната трева, за да говорят с някакъв безсмъртен лечител, вероятно митичен, на име Робърт сладкия цяр. Предполага се, че този Робърт сладкия цяр живее в пещера някъде в Беър Бют. Но да, макар тази групичка да беше достатъчно безобидна, местните кавалеристи, разквартирувани в Бел Фуш, бяха прибрали оръжията на всичките възрастни мъже. Изхранването на групата от около петдесетина сиукси зависеше изцяло от говеждото, което им даваха кавалеристите, и те всичките бяха измършавели и изгладнели.

— Но един или повече от тях са намерили време, за да ви научат на езика си — рече Адамс.

— Да. А аз им носех храна при всяко свое посещение. Възрастните веднага я раздаваха на децата.

— Любопитен съм — каза Джеймс. — Какво научихте от каубоите, пияниците, мулетарите, ловците на бизони, индианските бойци, дезертьорите от кавалерията и златокопачите през петте седмици, които трупата ви прекара в Дедууд?

Холмс се усмихна леко.

— Че те предпочитат „Хамлет“ или „Макбет“ пред „Както ви се хареса“. Но любима им беше „Тит Андроник“.

Кабриолетът слезе от широкото и прашно Ню Хемпшир Авеню и продължи по Алисън Стрийт. Пред тях се издигаше изградената от камък и ковано желязо входна арка на гробището Рок Крийк.

* * *

Докато кабриолетът се движеше сред зеления пейзаж, преминавайки през хвърляните от дърветата сенки, Адамс обясни как осемдесет и шестте акра на гробището Рок Крийк са били планирани в „селски градински стил“, който е бил ужасно популярен преди Гражданската война. Интересът към класическите гръцки и римски гробища беше довел до изграждането на модерни гробищни паркове като този, които служеха както като място за последен покой на починалите, така и като обществени паркове. Според Адамс хората водеха тук децата си на пикник в неделя или просто се разхождаха из парка.

— Клоувър обичаше конете — каза Адамс, — и двамата често идвахме да яздим тук. Сигурен съм, че много пъти сме минавали през мястото, където сега се намира гробът й. — След тези думи той извърна глава и се умълча.

По пътя не срещнаха нито други карети, нито пешеходци. Холмс беше уверен, че гробищният парк разполага с малка армия от градинари, които поддържат тревните площи окосени и плевят и поливат красивите цветни лехи, но не видя нито един работник. Някъде по средата на дългата извита алея, преминаваща между две тревни площи, осеяни с дървета и надгробни камъни, кабриолетът спря.

— Моля, последвайте ме, господа — каза Хенри Адамс.

* * *

Районите с надгробни камъни бяха разделени от затревени площи, за да не остават хората с впечатлението, че се разхождат върху гробовете, но Адамс ги поведе към една асфалтирана пътека, която минаваше, криволичейки, под няколко дървета и прекосяваше още открити пространства. Надгробните камъни, покрай които минаваха, бяха изкусно направени. Холмс осъзна, че Адамс ги води към нещо, приличащо на масивна зелена стена от висок жив плет, примесен със засаден нагъсто самодивски чемшир или някаква широколистна негова американска версия, която със сигурност оставаше зелена целогодишно.

Адамс ги поведе към единия му край, където от стъпаловидна каменна основа се издигаше висока десетина фута гранитна колона, обвита в клоните на близките дървета.

— Това е важната част от паметника — каза Адамс, докосвайки изсечената в гранита емблема, представляваща два презастъпващи се пръстена. Всеки пръстен имаше диаметър от около дванайсет инча и двата бяха гравирани с малки листенца като преплетени лаврови венчета. В гранита около пръстените се забелязваше лека вдлъбнатина.

Без да спира, Адамс ги поведе покрай листатата плоча. Дърветата се издигаха във висока двайсетина фута зелена стена, сред която се виждаше тесен проход.

— Внимавайте къде стъпвате — каза той, влизайки в прохода между дърветата. Предупреждението беше добре дошло, защото макар земята да бе покрита с чакъл, от него стърчеше циментовия ръб, разделящ лехите.

Тримата мъже преминаха през зеления портал, качиха се на малко по-висока платформа, покрита с чакъл, и застинаха на място.

— Мили боже — каза Хенри Джеймс.

Шерлок Холмс, който малко се интересуваше от надгробните скулптури от която и да е епоха, неволно въздъхна.

Стояха върху повдигнат шестоъгълен подиум с ширина двайсет и няколко фута. Три от стените му бяха заети от каменни пейки, чиито облегалки за ръцете бяха направени във формата на грифонови криле с изсечени каменни нокти, сграбчили каменни топки.

А в центъра на шестоъгълника, срещу трите пейки, се издигаха паметник и скулптура.

Върху повдигнатата гранитна основа, облегната на висок гранитен блок с капител в класически стил, седеше грамадна бронзова статуя на мъж или жена, облечена в роба, която увиваше тялото и главата й като капишон, и освен скритото в сянката лице се виждаше само голата дясна ръка от лакътя до пръстите.

Холмс пристъпи напред, последван от Хенри Джеймс.

— Хенри — каза Джеймс, — ти ми изпрати фотографии, но нямах представа…

— Не, фотографиите не разкриват всичко — отвърна Адамс. — Лизи Камерън ми пращаше снимки, докато бях в Южния Пасифик, но едва когато видях паметника със собствените си очи, през февруари миналата година, осъзнах въздействието му. Много пъти през последните две години, без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах хората, които за пръв път виждаха статуята. Коментарите им варираха от интересни до жестоки и детински.

Видимите части от масивната бронзова човешка фигура нямаха определен пол. Вдигнатата ръка беше силна, пръстите се сгъваха под брадичката, но самата фигура можеше да е както мъжка, така и женска. В сдържаната извивка на бузата, в солидната брадичка и в правата линия на носа имаше някакво прерафаелитско съвършенство, но всъщност очите — почти притворени в размисъл, със спуснати скръбни клепачи — разграничаваха статуята от всякаква епоха или школа в изкуството, класическа или някаква друга.

— Сякаш неговото… или нейното… лице под този капишон е потънало в пещерата на мисълта — каза Джеймс.

— Когато двамата с Джон Лафарж се върнахме от Япония през осемдесет и шеста, буквално затрупахме Сен Годен с фотографии и картини на Буда, опитвайки се да го вдъхновим — рече тихо Адамс. — По време на продължителното ми скитане из Южния Пасифик говорех за статуята — която Сен Годен още не беше направил — като за „моя Буда“, но това не е никакъв Буда.

„Така е“ — помисли си Холмс. Всичките статуи на Буда, които беше виждал в Далечния изток, излъчваха спокойствие и хармония; тази фигура предаваше на човека, който я гледаше, най-дълбокото усещане за загуба, отсъствие, мисъл, болка и дори мъка — всички чувства, които Буда и търсещите просветление негови последователи бяха оставили зад себе си.

Холмс си отбеляза мислено, че масивната, облечена в роба фигура седи на някаква пейка или голям камък, облегнат на изправения гранитен блок. Краката на фигурата — невидими под полите на робата — бяха стъпили върху голям равен камък с големина около три фута, който, от своя страна, беше положен върху хоризонтална гранитна плоча, свързана под прав ъгъл с отвесния гранитен блок.

Когато човек се придвижеше наляво или надясно, очите на забулената скулптура като че ли го следваха. Гънките на робата се отпускаха тежко между покритите колене на бронзовата статуя, които бяха започнали да лъщят от многото докосвания на човешки ръце.

— Тази творба има ли си име? — попита Холмс, който не спираше да се движи наляво и надясно, усещайки как притворените очи го следят.

Адамс седна на пейката срещу статуята и кръстоса крак върху крак.

— Иска ми се да я нарека „Божествено спокойствие“ — рече той. — Но няма да е правилно, нали? В тази скулптура има нещо повече от спокойствие — или всъщност й липсва спокойствие. Приятелят ми Лафарж я нарича „Кванон“, на двойничката на китайската богиня Гуанин, която видяхме в Япония. Петрарка би казал: Siccome eterna vita è veder Dio (да видим Бог, е като вечен живот). Според мен истинският художник — или вглъбена душа — трябва изключително много да внимава да не й даде име, което масовата публика би могла да възприеме като ограничаване на същността й.

— Пейките? — попита Джеймс, обръщайки се към Адамс.

— О, Станфърд Уайт проектира пейките и цветните лехи, и очевидно вкара още повече ориенталски елементи, отколкото Сен Годен. Работниците на Уайт скриха цялата площадка под огромна шатра, която стоя тук повече от месец през зимата на деветдесета. Но крилете на грифона… не са точно в традицията на Шакямуни, която двамата с Лафарж бяхме имали предвид, когато се върнахме от Япония. Макар според мен тази скулптура да е върховният Сен Годен — най-доброто, което някой би могъл да получи от този велик творец.

Джеймс се обърна отново към скулптурата и каза:

— Сен Годен измислил ли й е име?

— Няколко — отвърна Адамс. — Любимото му — научих го последния път, когато чух някой да го пита за това — е „Мистерията на живота след смъртта“ — но той знае, че не е подходящо. Сен Годен е майстор на камъка, не на думите.

— „Аз умът съм на страхливия и тежката уплаха“ — обади се Джеймс.

— Да — рече Адамс.

— Този стих не ми е познат — каза Холмс.

— Това е от поемата „Брама“ на Емерсън — поясни Джеймс и изрецитира:

Ако убиецът си мисли, че убива,

или убитият се мисли за убит,

те трънливия път не познават,

дето пазя и напред-назад изминавам.

 

Далечина и забрава са близки за мен,

светлина и сенки се преплитат.

Богове изчезнали ми се явяват,

едно и също са за мен позор и слава.

 

За болни смятат тези, дето ме оставят,

за полетелите пък съм криле;

съмнявам се и съм съмнение,

и съм химнът, дето брамините пеят.

 

Могъщи богове към мене се стремят,

напразно се стремят свещените Седмина,

но ти, смирен последователю на бога,

открий ме и ще се завърнеш в рая.

Холмс кимна.

— Докато бях в Индия, опитвайки се да медитирам под едно огромно свещено смокиново дърво… което в сегашните модерни времена ми се струва малко като храстче — каза Адамс, — аз написах своя поема, в която се опитах да обобщя истински трансценденталния момент. Справих се по-зле дори от Емерсън.

— Моля те, Хенри, кажи ни я — рече Джеймс.

Адамс се накани да тръсне глава, но после разпери ръцете си настрани върху облегалката на пейката и тихо изрецитира:

Живот и време, мисъл, свят, вселена,

и мястото, където те започват — във самотна мисъл

за чистота във тишина.

След това, поглеждайки едновременно към Джеймс и Холмс, Адамс се засмя доста гръмогласно.

— Простете ми — рече той след миг. — Но поемата на Емерсън ми напомни за нещо, което Клоувър написа на баща си през зимата на… осемдесет и осма, мисля. Надявам се, че ще я цитирам точно: „Затиснати сме от добрата стара зима: опитите за пързаляне с шейна, безбройни и комични. «Ако шейнарят мисли, че шейнува», Ралф Уолдо Емерсън би го насочил към Брайтън Роуд да види как се прави това“.

Холмс и Джеймс се засмяха тихо. Джеймс улови погледа на Холмс и каза:

— Иска ми се да се поразходя сред надгробните камъни. Ще се върна след няколко минути.

След като Джеймс се промъкна през малкия проход сред зеленината, Адамс се изправи и каза:

— Добре. Господин Холмс, двамата трябва да си поговорим откровено.

* * *

— Знам защо сте тук, Холмс — каза Адамс. — Защо сте дошли във Вашингтон. Защо сте повели и горкия Хари със себе си.

— Хей ви е казал — рече Холмс. Той се наведе напред, облегнал и двете си ръце върху дръжката на бастуна, докато Адамс остана седнал.

— Не. Не ми е казал… все още. Но ще го направи. Джон никога не би позволил да изглеждам като глупак или да ме правят на такъв. Ние сме повече от приятели, Холмс. Ние сме като братя.

Холмс кимна, чудейки се каква част от истината знае или подозира Адамс.

— Но аз веднага разбрах, че сте дошли, за да разгадаете тъй наречената „мистерия“ на картичките, които ние, оцелелите Купи, получаваме на всяка годишнина от смъртта на Клоувър — каза Адамс. — И така… затова ли сте тук?

— За да я разгадая?

— Да. — Кратката сричка изплющя в замрелия следобеден въздух като камшик.

— Не — отвърна Холмс. — Знам, че картичките са били напечатани на пишещата машина на Самюъл Клемънс. Прегледах списъка му с гости от Коледа на осемдесет и пета до декември осемдесет и шеста… времето, през което са били напечатани картичките.

— И стеснихте ли списъка на заподозрените?

Холмс разпери пръсти, без да отлепя дланите си от дръжката на бастуна.

— Ребека Лорн и нейният братовчед Клифтън са прекарали една нощ там през онази година. Както и Нед Хупър. Както и останалите Купи, с изключение на Кларънс Кинг. Вие също, господин Адамс.

Адамс кимна отсечено.

— Вие всъщност подозирате Ребека Лорн?

Холмс извади една фотография от джоба на сакото си и пристъпи напред, за да я подаде на Адамс. Тя беше изрязана от театрална програма за полска опера и снимката на оперната дива, която беше поставена на корицата, бе на британската певица и актриса Ирен Адлер.

— Това като че ли е същата жена — каза Адамс. — Трудно е да я разпозная, заради грима и сложната прическа. Госпожица Лорн винаги се обличаше по-семпло.

— Това е същата жена — каза Холмс.

— И какво като е? — попита Адамс. — Това не решава нищо.

— Как разбрахте каква е причината за идването ми тук, щом Хей или Джеймс не са ви казали нищо? — попита Холмс. — От Нед Хупър, предполагам?

Адамс се усмихна, върна снимката на Холмс и скръсти ръце.

— Обичах Нед Хупър и бях съсипан, когато научих за смъртта му миналия декември. Преди това Нед идваше при мен почти всяка година, сам, и ме молеше да помоля властите да се заемат с тъй наречената „мистерия“ на картичките от шести декември. Преди две години, на първи януари, той ми обеща… заплаши ме… че ако не направя нещо, той ще отиде в Лондон, за да наеме прочутия детектив Шерлок Холмс.

— А вие какво му казахте тогава?

— Ако не се лъжа, казах му, че съм си мислел, че прочутият детектив Шерлок Холмс е литературна измислица — отвърна Адамс.

Холмс кимна. Двамата мъже се умълчаха за известно време. Някъде сред зеленината, по дългите криволичещи алеи на гробищния парк, премина карета.

— Любимата ми съпруга отне сама живота си, господин Холмс каза най-после Адамс с нисък глас. — Затова през последните седем години нито съм писал, нито съм говорил за нея, освен с най-близките си приятели.

— И въпреки това днес говорите свободно за нея — рече Холмс.

— Защото днес смятам да поискам от вас да прекратите това безполезно издирване, да се върнете в Англия и да ме оставите сам с моите спомени, господин Холмс — каза Адамс. Всяка дума бе произнесена остро и отсечено, като куршуми, изстреляни от картечница „Гатлинг“.

— Задължен съм на клиента си, сър — отвърна Холмс.

Адамс се засмя, но това беше тъжен смях.

— Наистина обичах Нед Хупър, господин Холмс. Но същата лудост, която беше обсебила Нед, се забелязваше у Клоувър, у баща й и у много други членове на семейство Хупър. Вината не е на никого. Но Нед бе обречен, също като горката Клоувър, сам да отнеме живота си. Вашият „клиент“, господин Холмс, страдаше от многопластова лудост. Бихте ли продължили разследването си, ако знаете, че всяка фалшива улика или криворазбран факт, които бихте открили в тази „мистерия“, ще ме наранят така, както ако бих погълнал насила парчета счупено стъкло?

— Намерението ми не е да ви нараня, господин Адамс. Нито вас, нито някой друг, с изключение на онзи, който стои зад тези…

— Проклети да са намеренията ви! — прекъсна го Адамс. — Още ли не разбирате? Нед Хупър написа онези картички, докато беше на гости на Клемънс през хиляда осемстотин осемдесет и шеста. Нед е онзи, който всяка година на шести декември изпраща картичките на останалите от „Петте купи“.

— Той ли ви го каза? — попита Холмс, който отдавна бе обмислил и тази възможност. Но присъствието на Ирен и Лукан Адлер в последните месеци от живота на Клоувър Адамс го беше убедило в обратното.

— Не, не и с толкова много думи — рече Адамс. — Но Нед беше неуравновесен, деликатен, готов да се пропука или счупи при всяко сътресение… и точно самоубийството на сестра му беше сътресението, което окончателно го срина. Смъртта на Клоувър беше безсмислена, господин Холмс — логика имаше само за нея и за собствените й болка и отчаяние — а Нед никога не би приел, че някой, който е толкова важен за него, може да си отиде просто така, без причина.

— Може би — отвърна Холмс. — Но в този случай страховете на Нед като че ли се основават повече върху подсказващи злонамереност факти, отколкото върху безобидна лудост. Истинските самоличности на Ребека Лорн и нейния братовчед Клифтън са…

— Имам предложение за вас, господин Холмс — прекъсна го Адамс.

Холмс зачака.

— Всички сме чували какъв майстор на дедукцията сте, господин Холмс… колко добър детектив сте. Но никой от нас, сигурен съм, че дори Хари, не е виждал дори най-незначителното доказателство, че можете да разгадаете каквото и да било с вашите тъй наречени дедуктивни сили.

— Какво трябва да направя, за да ги докажа? — попита Холмс.

— Да разрешите една загадка, която сам ще ви поставя — отвърна Адамс.

— Загадката на картичките от шести декември…

— Не! — извика Адамс. — Загадка, която аз съм ви приготвил. Ако я разгадаете до пет часа утре следобед, можете да останете — дори ще ви помагам във вашето разследване. Ако се провалите, тогава трябва да ми дадете джентълменската си дума, че ще напуснете града, ще напуснете тази страна и ще изоставите завинаги така наречената „мистерия“ около смъртта на съпругата ми. Съгласен ли сте?

— Ще ми кажете ли в какво се състои загадката, която сте ми подготвили?

— Не — отвърна Адамс с равен глас. — Ако наистина сте такова чудо на наблюдателността и дедукцията, както ви описват във вашите… литературни творби, тогава ще можете сам да разберете каква е загадката и да я разрешите до утре следобед. А ако не сте, ако не можете да го направите, тогава ще трябва да се сбогувате и да ме оставите на мира.

Холмс повдигна бастуна си и потупа с него дясното си рамо. Накрая отговори:

— Не мога да се върна в Лондон, докато не приключа другата си задача, но съм съгласен да напусна Вашингтон и да изоставя разследването на смъртта на съпругата ви.

Адамс отново кимна напрегнато.

— Откривате каква е загадката и я разрешавате до утре, пет часа следобед, или напускате Вашингтон и ме оставяте на мира. Договорихме се.

Двамата мъже помълчаха няколко мига, без да свалят погледите си един от друг, и тогава през зеления плет се появи Хенри Джеймс и ги сепна.

— Пропуснах ли нещо? — попита той.