Дан Симънс
Петата купа (49)

Осем

Петък, 14 април, 10:42 часа

Административното здание, където приключи пътуването им, представляваше всъщност осемдесет и четирифутов квадрат, поддържащ огромен оребрен осмоъгълен купол. Но той беше изработен изключително красиво и заемаше почетното място в целия Бял град, разположен в центъра между главния западен вход, където влаковете щяха да разтоварват пътниците си, и източния портал на перистила, откъдето щяха да влизат онези, които пристигаха с лодки. Около Административното здание имаше около един акър открито павирано пространство, но на изток се намираше Големият речен канал, който стигаше чак до перистила, а на север се намираха големите Здания на Мините и Електричеството, а от тесните улички между тях се разкриваше гледка към Лагуната и Залесения остров. На югоизток се издигаше масивна висока стена от фасади — Крилото, Машинната зала и Земеделското здание — разделена единствено от Южния канал с грациозните му мостове и осветени алеи.

Когато Холмс и Джеймс слязоха пред източния вход на Административното здание, те бяха посрещнати от двама мъже.

— Господин Хенри Джеймс — рече Холмс, — имам честта да ви представя полковник Едмънд Райс, командир на Колумбовата гвардия и началник на охраната на Изложението.

Джеймс се ръкува с мъжа. По пътя Холмс му беше казал, че Едмънд Райс е награден с Медал на честта за битката в Гетисбърг трийсет години по-рано, когато не само помогнал за отбиването на атаката на конфедератския генерал Пикет, но и бил почти смъртоносно ранен по време на контраатаката. Райс беше нисък, набит мъж, оплешивяващ, с величествени мустаци. Лицето му беше непрекъснато намръщено, но Джеймс скоро разбра, че това е доста подвеждащо. Полковник Райс бе изключително сериозен мъж, който понякога показваше отлично чувство за хумор.

Оказа се, че другият мъж, висок и слаб, облечен в безупречно ушит костюм, е господин Андрю Л. Дръмънд, началник на тайните служби.

— Мили боже! — възкликна Джеймс. — Нямах представа, че Съединените щати имат шпионска агенция, която се нарича по същия начин като британската.

Дръмънд се усмихна и обясни, че е главен агент към Финансовия департамент.

— Много от хората ми са добре обучени в предохранителните мерки — каза той, — включително и като телохранители, затова помагаме с каквото можем при посещението на президента.

— Ще започваме ли? — попита Холмс.

— Кое да започваме? — сепна се Джеймс. Той имаше чувството, че се намира на неправилното място с неправилните хора и върши неправилни неща.

— Да огледаме терена, за да открием къде възнамерява да се скрие Лукан Адлер на първи май, за да убие президента на Съединените щати — отвърна Холмс.

— Имате предвид да се опитаме да отгатнем откъде ще се опита да го направи — отбеляза Джеймс.

Холмс го изгледа студено.

— Би трябвало вече да го знаете, Джеймс — рече той с равен тон. — Аз никога не гадая.

Докато се изкачваха по стълбите към по-високата от двете променади на Административното здание, Дръмънд докосна леко ръката на Джеймс и се спря. Джеймс също спря.

— Просто исках да ви кажа, господин Джеймс, в случай че не ми се удаде втора възможност — рече тихо Дръмънд, — че вие сте най-великият жив писател и че „Портрет на една дама“ е шедьовърът на XIX век.

Джеймс чу някак отдалеч собствения си глас да промърморва „Колко мило… много мило от ваша страна…“, след което двамата продължиха да се изкачват по стълбището. Когато стигнаха до откритото пространство, сутрешната начумереност на Джеймс се беше изпарила.

Факлите и ангелите, които беше видял през телескопа на Холмс, отблизо изглеждаха твърде големи и масивни. Редицата от колони с канелюри, върху които бяха монтирани газовите горелки, осветяващи купола през нощта, сигурно бе висока поне петнайсет фута. Крилата на някои от ангелите се издигаха по-високо и от колоните.

Когато Дръмънд направи някакъв учтив коментар за статуите, полковник Едмънд Райс извади от устата си късата пура, която така и не запали, и каза:

— Тези проклети ангели. Качването им дотук беше по-трудно и от завладяването на Виксбърг. Каишките на единия от тях се скъсаха и той падна от трийсет фута височина, забивайки едно от крилата си на четири фута в замръзналата земя, а останалата му част се пръсна на парчета.

Четиримата мъже се събраха около източния парапет на горната променада.

— Там долу — каза полковник Райс, посочи с пръст и го размърда, за да обхване целия площад, — ще се намира платформата, от която ще говори президентът. Няма да допуснем повече от петдесет души на тази платформа и… Дръмънд… господин Бърнам даде разрешението си двама от агентите ви да стоят до и зад президента по време на речта.

— Никой изстрел няма да дойде отзад — рече тихо Дръмънд.

— За по-голяма сигурност ще забраним достъпа до двете променади на Административното здание и, ако сте съгласен, господин Холмс — в телеграмата, която получихме двамата с господин Бърнам, пишеше, че, един бог знае защо, трябва да се вслушваме в съветите ви и когато е възможно, да ги изпълняваме — та, ако сте съгласен, ще затворим променадите на всички високи сгради, които се намират в обсега на един изстрел от мястото, където ще говори президентът.

— Кои сгради ще включите, полковник? — попита Холмс.

Командирът на Колумбовата гвардия — който, след като облаците се разнесоха и времето стана по-топло, си беше свалил униформеното сако и стоеше по риза и тиранти — използва незапалената си пура, за да посочи най-вдясно.

— Източните части на онова голямото Машинно здание. — Пурата се премести наляво, по на изток. — Земеделското здание до него.

Райс посочи право напред с пурата си.

— Входът към перистила си има собствена променада, която също ще затворим по време на церемонията.

Пурата отново се премести наляво.

— Онова чудовищно нещо, Зданието на промишлеността и свободните изкуства. Дълга, дълга променада, почти колкото Големия речен канал, който минава по средата.

Той посочи наляво към едно от Големите здания, от което се виждаше само част.

— Източното крило на Голямото здание на електричеството се намира почти на една линия с трибуната, на която ще стои говорещият. Останалата му част — не.

— Освен това не бива да забравяме улиците — каза Дръмънд.

— Да — потвърди полковник Райс. — Погледнете натам сега и се насладете на гледката от стотина работници, които виждате, защото в Деня на откриването там ще има поне сто хиляди души, наблъскани в тесните пространства.

— Няма място за снайперист в тълпата — каза Дръмънд. — Последните две президентски покушения бяха извършени с пистолет от съвсем малко разстояние.

— Точно така — съгласи се Холмс. — Линкълн, с изстрел от малък пистолет от разстояние по-малко от три фута, и президентът Гарфийлд, застрелян в гърба от упор от Гито.

— Който е използвал британски револвер „Булдог“ — каза Дръмънд.

— Абсолютно вярно — потвърди Холмс. — Отлично оръжие. Един мой приятел, доктор Джон Уотсън, притежава револвер „Булдог“.

— Ако предположим, че теоретичният ви убиец на първи май… — започна полковник Райс.

— В Лукан Адлер няма нищо теоретично, полковник — прекъсна го бързо Холмс.

— Добре, да предположим, че вашият убиец ще си търси място, което е достатъчно високо, стабилно и уединено, за да може да използва пушка. Това може да е или някой прозорец, или някоя променада. Защо не огледаме четирите Големи здания и перистила, като започнем с Машинното здание там, отдясно?

— Отлична идея, полковник — съгласи се Холмс.

* * *

Според Джеймс покривът на Машинното здание представляваше само куполи и евтини украшенийца от Испанския ренесанс. Мнението му — за което нито го попитаха, нито самият той прояви желание да изрази — беше, че при вида на целия този кич всеки уважаващ себе си снайперист щеше да издъхне, още преди да е успял да стреля. Но полковник Райс, Дръмънд и Холмс се съсредоточиха върху лоджията на високия втори етаж — вмъкната веранда, която се простираше по цялата източна дължина на сградата от мястото, където щеше да се проведе парадът, до източната част на Административното здание, където президентът и неговият антураж щяха да се виждат като на длан, и на запад до широкото открито пространство пред Терминал Стейшън.

— На тази веранда могат да се съберат хиляда души — каза Дръмънд тихо, сякаш говореше на себе си.

— Дори повече — додаде полковник Райс. — Ако се натъпчат по десетина-петнайсет между колоните, голямата лоджия може да побере пет хиляди души.

— Може би ще е доста голяма гъчканица за един снайперист — каза Холмс.

— Гъчканица? — рече Джеймс.

Холмс го стрелна за миг с една от своите бързи, потайни усмивки.

* * *

Полковник Райс ги поведе към Земеделското здание, увенчана с купол сграда в римски стил, която покриваше половин милион квадратни фута. Преди да се приближат до нея, полковник Райс посочи красящата купола златна статуя на Диана, творение на Опост Сен Годен, която позираше на един крак, изпънала докрай лъка си.

— Това беше предназначено за върха на новата Гардън Билдинг на Медисън Скуеър — изръмжа той, — но проклетото нещо се оказа твърде голямо. Тук върши добра работа като ветропоказател.

Преди да влязат в сградата, Джеймс се изуми от вида на десетките, може би стотици вятърни мелници във всякакви форми и размери, изработени от всякакъв материал — дърво, желязо, стомана — които изпълваха терена край Лагуната пред Земеделското здание.

— Тази армия ще се окаже твърде голяма дори за Дон Кихот — рече той.

Останалите трима го погледнаха, но не казаха нищо.

— Ако сте гладни, господа — каза полковник Райс, докато изкачваха стълбището към горните етажи, — Канада ни изпрати една двайсет и две хиляди фунтова буца сирене, която да изложим тук долу. Облицована е в желязо и канадците твърдят, че са използвали хиляда и шестстотин доячки за издояването на десет хиляди крави, за да съберат двайсет и седемте хиляди галона мляко, използвани за произвеждането на сиренето.

— Интересна информация — каза Холмс, който, за разлика от Джеймс, изобщо не се беше запъхтял от изкачването на безкрайната поредица от стъпала. — И сега, след като я научих, ще я изтрия от паметта си.

Джеймс прие това като метафора, но полковник Райс се спря и се обърна към Холмс.

— Можете ли да го направите, сър? Да премахвате разни неща от паметта си?

— Налага се да го правя — отвърна Холмс със сериозен тон.

— Защо? — попита полковникът.

— Роден съм с онова, което експертите наричат „фотографска памет“ — отвърна Холмс. — Проклятието ми е да помня всичко. Дайте ми една страница от списание и след като я погледна, ще мога да си спомня всяка дума, запетая и точка от страницата. Но умът е като малко мазе, както веднъж се опитах да обясня на приятеля ми доктор Уотсън, и човек с професия като моята трябва да внимава какво съхранява вътре. Ако знам със сигурност, че информацията не може да ми помогне при разследванията ми — примерно фактът, че Слънцето не обикаля около Земята или подробности за тази огромна маса канадско сирене — аз просто ги изтривам от паметта си.

— Изтривате ги? — повтори Джеймс с учудване и съмнение в гласа.

— Представям си един голям червен бутон за изтриване, мислено го натискам и споменът изчезва — каза Холмс. — Иначе мозъкът ми ще се превърне в огромна торба с всякакви ненужни вещи, вместо фино настроен двигател за умозаключения.

— Бутон за изтриване — каза полковник Райс и поклати глава. — Сега вече съм чул всичко.