Дан Симънс
Петата купа (23)

Глава 23

Уилям Дийн Хауълс ги придружи до Хартфорд онзи четвъртък — Холмс не беше сигурен защо, тъй като бе предположил, че Хауълс има работа в Ню Йорк — и по-ужасен от заобикалящия ги пейзаж беше единствено разговорът им. По време на това пътуване Шерлок Холмс научи повече за издателския и писателския бизнес, отколкото му беше необходимо.

Клемънс и обикновено сдържаният Джеймс се съгласяваха един с друг на висок глас, докато Хауълс предпочиташе да слуша, а Холмс се опитваше да подремне.

— Издателският бизнес се променя бързо, и то не към по-добро — казваше Клемънс.

— Съгласен съм — отвърна Джеймс.

— Списанията искат нов тип истории, ако изобщо искат някакви — каза Клемънс.

— Абсолютно съм съгласен — рече Джеймс. — Продажбите на разказите ми са намалели главоломно. Писателите, които предпочитат късата форма, повече не могат да се издържат с писане.

— А романите на абонаментен принцип — които някога изкарваха прехраната на собственото ми издателство — постепенно изчезват.

— Съвсем вярно, господин Клемънс.

— Тогава как, бога ми, се очаква да си изкарваме надниците? — попита настоятелно Клемънс между дръпванията от хаванската си пура.

— Дори серийните романи изчезват от списанията.

— Много трудно се уговарят издатели, много трудно — промърмори Джеймс.

— Хенри — каза Хауълс и уморените му очи живнаха. — Помниш ли преди девет години — мисля, че беше в началото на осемдесет и четвърта — когато книгата ми „Възходът на Сейлъс Лапъм“ излизаше на серии в „Сенчъри“ едновременно с твоята „Бостънци“?

— Бях силно поласкан, че скромният ми ранен опит в писането дели печатарска площ с твоя шедьовър — каза Джеймс. Уилям Дийн Хауълс прие с кимане комплимента.

Холмс забеляза почти неуловимата, прикрита, но въпреки това — поне за него — забележима промяна в лицето на Хенри Джеймс. Изражението, което изчезна преди някой да осъзнае, че го е видял наистина, напомни на Холмс за благоприлично малко момиче, което се кани да каже или да направи нещо пакостливо.

— Господин Клемънс — рече Джеймс, — някога случвало ли ви се е да прочетете „Бостънци“?

През лицето на самоуверения Клемънс премина странно смутено изражение.

— Ами… не, сър… господин Джеймс, все още не съм имал това удоволствие.

— Питам — рече съвсем тихо Джеймс с едва доловима усмивка, — защото един мой английски приятел спомена, че е присъствал на банкет в Бостън горе-долу по същото време — хиляда осемстотин осемдесет и четвърта, мисля — когато вие сте заявили от подиума, и мисля, че ще ви цитирам точно: „Бих предпочел да ме запратят в рая на Джон Бъниан^[1], отколкото да седна да прочета «Бостънци».“

Холмс беше смаян от смелата фронтална атака на Джеймс срещу Клемънс. Детективът го познаваше съвсем отскоро, но всичко, което бе забелязал досега у поведението на писателя — всичко — предполагаше, че Джеймс е готов почти на всяка цена да избягва споровете, а ако бъде принуден да се намеси, предпочиташе да го направи с изтънчени намеци и завоалирани иронични нюанси. А сега се изправи пред Клемънс като адмирал Нелсън срещу френската или испанската флотилия — право срещу тях.

Очевидно смаян беше и Самюъл Клемънс/Марк Твен. Лицето на писателя, което обикновено бе оживено от толкова много драматични смръщвания или контролирани изражения на преувеличена изненада или веселие, сега изглеждаше също толкова озадачено, открито и прочувствено смутено, колкото и лицето на единайсетгодишно момче, хванато, докато бърка в буркана със сладки.

— Аз… той… аз… — заекна Клемънс и бузите му изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат от разширилите се капиляри. — Не беше… определено нямах предвид… подиуми… банкети! — Последните две думи бяха произнесени с отвратен тон и подчертани от Клемънс с махване на ръката, сякаш се опитваше да разнесе някаква неприятна миризма. Той се приготви да си запали нова пура, съсредоточавайки върху действието цялата си енергия, макар че в пепелника димеше предишната, от която все още оставаха около две трети.

По бледото, застинало лице на Уилям Дийн Хауълс Холмс се досети, че точно той е предал обидните думи на Джеймс преди почти десет години.

Джеймс остави тежкото мълчание да продължи още няколко възхитителни секунди, след което каза:

— Но, сър, много читатели — а и след като мина доста време, включително и стоящият пред вас — напълно споделят мнението ви за недостатъците на „Бостънци“. Освен това напълно и чистосърдечно съм съгласен с вас, сър, че няма по-ужасен ад от това човек да попадне в рая на Джон Бъниан.

* * *

Известно време цареше мълчание. Клемънс дръпваше от пурата си, Джеймс и Хауълс пушеха цигарите си, а Холмс пуфтеше с лулата си. Четиримата мъже се спогледаха през изпълнената с напрежение, но колегиална синкава мъгла.

— Хенри — каза Хауълс, след като си прочисти гърлото, — ти разшири дейността си, както биха казали бизнесмените, към театъра, нали?

Джеймс кимна скромно.

— Преди три години, по молба на господин Едуард Комптън, адаптирах романа си „Американецът“ в пиеса. Той не беше съвсем подходящ за драматизиране, но пренаписването и редактирането на пиесата ми осигуриха тъй необходимия театрален опит.

— Беше ли поставена на сцена? — попита Клемънс.

— Да — отвърна Джеймс. — И дори имаше известен успех. Както в провинцията, така и в Лондон. Следващата драма, която ще напиша, ще бъде изцяло за театъра и няма да е адаптация. Ако трябва да бъда искрен, донякъде чувствам, че най-накрая съм открил истинското си призвание. Намирам драматическото писане, с наблягането му върху сценичността, за много по-интересно от романа или късата форма, не сте ли съгласни с мен?

Клемънс изсумтя.

— Аз адаптирах книгата си „Позлатеният век“ в пиеса, известна повече като „Полковник Селърс“ заради яркия главен герой, изигран от Джон Т. Реймънд. Познавате ли Реймънд, господин Джеймс?

— Не сме се запознавали, нито съм гледал някое от представленията му — отвърна Джеймс.

— Той е идеалният полковник Селърс — каза Клемънс. — Това се случи по време на президентството на Грант и той присъства на едно от представленията в Ню Йорк; едни мои приятели ми казаха, че през цялото време от балкона се чувал смехът на президента.

— Значи е било комедия? — попита Джеймс.

— Отчасти — отвърна Клемънс. — Поне Джон Т. Реймънд я направи да изглежда като такава. На мен би ми допаднало повече, ако беше изиграл прочутата си сцена с яденето на ряпа повече в духа на чистия патос на бедността, с каквито намерения я бях написал аз, отколкото като чисто комедиен елемент, в какъвто я превърна Реймънд. Но не мога да се оплача. „Полковник Селърс“ събра десет хиляди долара в първите си три месеца и смятам, че ще ми донесе още седемдесет и пет или сто хиляди долара, преди пиесата или аз, или и двамата, да умрем от старост.

Четиримата мъже отново потънаха в мълчание, докато вулгарността от обявяването на това колко пари е спечелил някой за работата си остана да се носи във въздуха заедно с дима от пури, цигари и лули. Холмс огледа изучаващо Самюъл Клемънс. В по-голямата си част работата му зависеше както от разчитането на улики, така и от разчитането на хора. Преценката на качествата на даден човек, на правдивостта на думите му или на убедителността на личността му водеше до повече разкрития в детективската работа, отколкото проверката на отпечатъците от стъпки или типа цигарена пепел, останала на местопрестъплението. Клемънс, забеляза Холмс, използваше вулгарността като инструмент — не само за да шокира публиката си (а публика бяха всички, които се намираха около него), но и с надеждата да стигне още по-далеч, до някакво по-висше ниво на хумор или фарс.

По-висше поне за Клемънс.

Сякаш прочел мислите на Холмс, Клемънс извади пурата от устата си и се наведе напред.

— Ами вие, господин Джеймс? Какво мислите за печеленето на пари от писането на пиеси за някакви си обикновени актьори?

Джеймс се усмихна.

— Имам приятели, които биха заклеймили тези пари като позорни.

— Бога ми, та те са позорни! — извика Клемънс, плескайки се по коленете. Момчешкото смущение и вината бяха изчезнали, заменени от момчешки ентусиазъм. — А богатството, натрупано напоследък от писането на пиеси за театъра от, да речем, онзи ирландец Оскар Уайлд, е два пъти по-позорно!

— Два пъти по-позорно? — повтори Хенри Джеймс.

— Два пъти по-позорно — потвърди Клемънс. — Защото не е ваше и определено не е мое.

* * *

Хартфорд беше скучно градче, в което се развиваше само един бизнес — на всеки скучен ъгъл се виждаха кантори на застрахователни компании и нямаше никакви значими административни сгради — но когато каретата, с която четиримата мъже пътуваха към Нук Фарм, зави по Фармингтън Авеню, Холмс и Джеймс осъзнаха красотата на стария квартал на Марк Твен.

Къщите бяха големи, но се различаваха една от друга — очевидно архитектите ги бяха проектирали според желанията на клиентите си. Всеки парцел покриваше по няколко акра и макар предните дворове на някои къщи да имаха железни огради, които ги отделяха от павираната улица, по-големите имоти като че ли се сливаха в горите и поляните, без да бъдат разделяни от огради.

— Виждате ли онази беседка? — каза Клемънс, сочейки към дърветата между две красиви къщи. — Двамата с Хариет Бичър Стоу си поделихме разходите по построяването й, тъй като се намира точно върху невидимата линия, която разделя имотите ни. Срещахме се често там в топлите летни дни или свежите есенни утрини, за да си разказваме истории или да обсъждаме неизбежния залез на Западната цивилизация.

— Тя жива ли е още? — попита Холмс. Още от детството му „Чичо Томовата колиба“ се бе играла с успех по лондонските сцени.

— О, да — отвърна Клемънс. — Вече е почти на осемдесет и една, мисля, и продължава да е все така миловидна и проклета. Малката жена, както я нарече президентът Линкълн при първата си среща с нея, чиято книга запали голямата война.

Каретата им спря, за да пропусне две бавно движещи се товарни коли със строителни материали, и тъй като мъжете продължаваха да гледат към беседката сред дърветата, Клемънс продължи:

— Някои нощи, когато не можех да заспя, се измъквах навън, за да поседя на перилата на беседката, да попуша и да се повъзхищавам на звездите и лунната светлина. Често госпожа Стоу вече беше там. Разговаряхме почти до разсъмване — две щастливи души, гонени от безсъние.

— Човек би се запитал — рече Хенри Джеймс, — какво ли са обсъждали под звездната или лунната светлина два толкова изтъкнати и разностранни таланта. Природата на злото? Миналото и бъдещето на чернокожата раса в Америка? Мисли върху литературата и драматургията?

— Най-вече — каза Клемънс, изваждайки пурата от устата си, — обсъждахме болежките си. Особено преди господин Стоу да почине през осемдесет и шеста. Тя споделяше своите; аз й се оплаквах от моите.

Холмс забеляза, че при тези думи Хауълс се усмихна. Очевидно докато чакаха товарните коли да се източат покрай тях, щяха да чуят поредната история на Сам Клемънс.

— Спомням си една нощ — започна Клемънс, изпускайки синкави струйки дим във въздуха, — след като тя изброи всичките си болежки, убедена, че те са признак на наближаващата й смърт… милата дама беше почти същата хипохондричка като мен… аз с изумление установих, че изброените проблеми отговаряха точка по точка на моите… на поредицата от болежки и симптоми, от които се бях излекувал!

Холмс скръсти ръце. Товарните коли вече ги бяха подминали и каретата им зави по една калдъръмена улица, която криволичеше нагоре по нисък хълм.

— Казах й… — продължи Клемънс. — Казах й: „Хариет, наскоро моят доктор ме излекува точно от такива неразположения. Съвсем същите!“. „И какви лекарства ви предписа?“, попита ме малката госпожа Стоу. „Ами, никакви! — отвърнах аз. — Докторът ми каза да си взема двумесечна почивка от тежкото пиянство, непрекъснатото пушене и нередовните, но чести пристъпи на буйно богохулстване. Хариет — казах й, — спрете ругаенето, пиенето и пушенето за няколко месеца и ще се оправите“.

Клемънс ги погледна през завесата от дим, за да се убеди, че са погълнати от разказа му.

— „Господин Клемънс! — извика тя. — Никога не съм си позволявала такива ужасни неща“. „Никога ли?“ — казах аз и, честно казано, господа, бях ужасѐн. „Никога“ — повтори Хариет Бичър Стоу и загърна раменете си с шала, защото нощта беше доста хладна. „Ами, тогава, скъпа моя — заявих аз с безкрайна тъга, — за вас няма никаква надежда. Вие сте като балон, който пада към земята, и нямате никакъв баласт, който да хвърлите през борда. Вие сте пренебрегнали пороците си“.

Каретата спря на върха на хълма и пред очите им се появи някогашният дом на Самюъл Клемънс. Макар все още да беше негова собственост, обясни им той, през последните две години двамата с Ливи го бяха дали под наем на някой си Джон Дей и съпругата му Алис, дъщеря на Изабела Хукър, за двеста долара на месец. Клемънс каза, че им е телеграфирал предварително и този следобед Джон и Алис нямаше да са си у дома; къщата щеше да е изцяло на тяхно разположение.

Холмс слезе от каретата и погледна към къщата. Слънчевата светлина създаваше богата смесица от сенки и цветове по триетажната сграда, изградена от розово-оранжеви тухли. Косите фронтони и петте балкона придаваха на голямата къща вид на замък. Главният й прозорец се намираше на двуетажна кула и гледаше към навеса над входната алея.

Клемънс забеляза какво гледа детективът.

— Някой беше написал или казал, че съм искал тази част да прилича на лоцманска кабина на речен кораб — рече той, угасяйки пурата си в бордюра. — Но това не е вярно. Изобщо не влизаше в плановете. Получи се, както казват, по щастлива случайност.

Клемънс извади един ключ от саксията на верандата, отключи вратата и я отвори, за да влязат останалите.

Малко по-нататък по коридора се намираха гостните стаи и Холмс веднага разбра, че това е дом, посветен на добрия вкус и качествените предмети. В ергенската стая на Шерлок Холмс и дневната на Бейкър Стрийт 221Б може и да царуваше пълен хаос — всъщност само докато не се намесеше госпожа Хъдсън — и всичко да беше разхвърляно където му падне, вместо да бъде сгънато и прибрано на мястото му, но Холмс усещаше кога един дом е добре подреден, веднага щом го видеше. В момента гледаше точно такъв.

— Деветнайсет стаи, седем бани — обясняваше Клемънс, сякаш бе агент за продажба на недвижима собственост, възнамеряващ да им продаде къщата. — Във всички бани има тоалетни с течаща вода, което си беше куриоз по времето, когато я построихме. Навсякъде има домофони, за да може всички да разговарят помежду си от всеки етаж. В тази приемна — влезте, господа — в онази малка ниша ей там виждате първия телефон в Хартфорд. Тъй като аз бях един от първите, които монтираха адското устройство, телефонните събеседници, с които можех да говоря, не бяха много.

Това е стаята за рисуване… Щампите от гравюри по стените са на Локууд де Форест.

— Партньор във фирмата, основана от господин Тифани — додаде Хауълс.

— Тази малка оранжерия беше мястото, където моите момичета разиграваха пиесите си — каза Клемънс, сочейки към парника, пълен с растения. — Нали виждате как пердетата могат да бъдат дръпнати напреки, като театрални завеси. — Клемънс замълча и се вгледа в стаята така, сякаш виждаше за пръв път както нея, така и съседните стаи.

— Това е… много странно — рече той със задавен глас. — През първата година, която прекарахме зад граница, двамата с Ливи оставихме на склад всички мебели, килими, вази, легла и други дреболии, но когато Джон и Алис наеха къщата, вместо да ги оставяме сами да я обзавеждат, ние им предложихме цялото обзавеждане… срещу малка допълнителна сума. Обаче…

Клемънс отиде до библиотеката и после отново се върна в стаята за рисуване. Над широката, извита полица над камината имаше голям прозорец, който гледаше към двора. Клемънс го потупа с ръка.

— Това беше моя идея. Малко неща са по-уютни от това да си седиш вкъщи в някой зимен ден и с цялото си семейство да гледате как пада снегът над пропукващия огън в камината. — Той погали с ръка малките дърворезби и вазички, наредени върху полицата и върху шкафовете за книги от двете й страни. — Джон и Алис са подредили всичко точно така, както го бяхме направили ние — каза той със странен глас. — Всяка ваза и килим, които двамата с Ливи сме купили по време на първите ни пътешествия. Всяка една дърворезба и украшенийце, които децата ни толкова обичаха. — Той докосна една от дърворезбите върху полицата. — Знаете ли, всяка неделя Суси, Джийн и Клара искаха да им разказвам истории за различните украшения и картини, които бяха подредени върху горните рафтове и върху тази полица. В края на процесията висеше поставена в рамка картина с маслени бои на котешка глава; в другия край бе глава на красиво младо момиче в реални размери, наречена „Емелин“, акварел в импресионистичен стил. Между двете картини бяха подредени дванайсетина или петнайсет дребни антикварни предмети… о, да, имаше и картина с маслени бои от Илайхю Ведър, „Младата Медуза“. Така че моите момичета поискаха да измислям романс — винаги импровизиран, без предварителна подготовка — и в този романс трябваше да включа всички дреболии и трите картини. Винаги трябваше да започвам с котката и да завършвам с Емелин. Не ми бяха позволени никакви почивки. Всяка дреболия трябваше да бъде въведена в историята според мястото й в процесията. За тези дреболийки нямаше почивен ден, нямаше спокоен ден, нямаше шабат. В техния живот нямаше мир. Те бяха предопределени за една безкрайна поредица от насилие и кръвопролития. С времето джунджурийките и картините започнаха да показват признаци на износване. Защото бяха преживели толкова много и толкова кръвопролитни приключения в романтичните си кариери.

— Добра практика за един писател — подсмихна се Хауълс.

— Историите ми често включваха цирк — каза Клемънс. Той като че ли не беше чул думите на Хауълс. Като че ли дори не си спомняше, че заедно с него в стаята има и други хора.

— Момичетата наистина обичаха историите за цирка, затова аз обикновено го вплитах…

Клемънс изглеждаше замаян. Той направи няколко крачки, олюлявайки се, и по-скоро се свлече, отколкото седна в едно от креслата.

— Сам? — възкликна Хауълс.

— Добре съм — отвърна Клемънс, поставяйки длан пред очите си, сякаш искаше да скрие сълзите си. — Просто… разбирате ли, просто всичко е на мястото си.

Останалите стояха мълчаливо, без да знаят какво да кажат.

— Обещах на Ливи, че дори да се срещна с някои от старите ни хартфордски приятели, за да ги убедя да инвестират в начинанията ми, никога няма да се доближа до къщата на Фармингтън Авеню. Но щом минах през прага, веднага ме обзе безумното желание отново да събера цялото си семейство тук… и то веднага… и никога повече да не напускаме тази земя. Със сигурност не и за да отидем в Европа.

Клемънс отпусна ръката си и се огледа замаяно.

— Всичко е на мястото си. Всичко, което двамата с Ливи толкова обичахме, което търсехме да закупим или обсъждахме да купим, докато бяхме млади. Когато момичетата бяха все още бебета или току-що бяха проходили.

Той се обърна и погледна в очите първо Хауълс, след това Джеймс и накрая Холмс.

— Колко грозно, безвкусно, отвратително бяха обзаведени къщите, които видях в Европа, господа. Сравнете ужасността на барока със съвършения вкус на този приземен етаж, с хармонията на великолепните му цветове и пропития навсякъде дух на мир, спокойствие и абсолютна удовлетвореност. Това просто е най-прелестният дом, съществувал някога.

— Наистина е красив, Сам — каза Хауълс.

Клемънс като че ли не го чу.

— Сякаш някаква мрачна, злобна магия ме беше накарала да забравя за вида на стария ни дом — рече тихо той, говорейки на себе си. — Това… това… — Той едновременно плесна с ръце по облегалките на креслото си, тропна с лачените си обувки по пода, сякаш искаше да обхване всичко в обяснението си. — За мен това място, господа, е омайващо ярко, великолепно, уютно и истинско, и в този момент се чувствам така, сякаш внезапно съм се събудил от някакъв продължителен кошмарен сън. В този момент се чувствам така, сякаш никога не съм го напускал, и ако просто извърна глава… — Той го направи и погледна към стълбището. — … и ще видя как скъпата ми Ливи се появява откъм изискания горен етаж, следвана от мъничките ни деца. — Клемънс отново се обърна и погледна към останалите. — Но със сърцето си чувствам, че не ми е писано. Това никога няма да се случи.

След тези думи никой не каза нищо.

Клемънс отново покри очите си с ръка и рязко се изправи.

— Стига с тези глупости — рече отсечено той. — Да се качим в билярдната зала на третия етаж, където държа пишещата си машина… онзи дяволски инструмент, около който изобретателно се завъртя разследването на господин Холмс.