Дан Симънс
Петата купа (53)

2.

Холмс пристигна в гробището Рок Крийк малко преди седем вечерта. Каза на кочияша на файтона да не го чака. Така или иначе, нямаше да се прибере с кола тази вечер. Слънцето тъкмо се беше скрило зад гората в западния край на гробищата, но деликатният пролетен здрач обещаваше сравнително светло небе през следващия един час.

Той отиде направо при паметника на Клоувър Адамс. В едната си ръка държеше бастуна със скритата сабя, а малкият пистолет лежеше в джоба, но беше наясно, че нищо няма да му помогне, ако Лукан Адлер се бе спотаил в засада със снайперската си пушка. Холмс бе избрал тази нощ, във вторник, за да разполага Ирен Адлер с цял ден да се свърже с Лукан и да му предаде информацията за срещата.

От ужасното си преживяване в Хималаите вече знаеше, че човек наистина не чува куршума — или в неговия случай, три куршума със стоманена обвивка — проникващ в тялото, тъй като той лети със скорост по-висока от скоростта на звука. В неговия случай бяха три отчетливи звука, последвани от три невероятно силни удара в гърба и хълбока му. И защото се беше намирал в планината, трите изстрела бяха отекнали.

А болката от тези рани продължаваше да тормози Холмс. Точно преди да напусне хотела си, беше бил втора инжекция втечнен хероин.

И знаеше, че тук, в гробището, изстрелът нямаше да отекне.

Стигна без неприятни произшествия до пролуката в оградата от храсти и дървета около паметника, но се спря пред нея и изчака цяла минута, за да може сянката му — хвърляна от излъчващото хоризонтални лъчи измежду дърветата снижило се слънце — да се очертае възможно най-добре. След това влезе вътре.

Беше пристигнал пръв. Добре, помисли си той и прекоси триъгълното пространство, за да седне на пейката, намираща се най-близо до статуята на Сен Годен. Тя беше най-далеч от пролуката в храстите и щеше да е невидима за всеки, който гледа през телескопичен мерник от външната страна. Ако Лукан Адлер искаше да го улучи тази вечер, щеше да се наложи да се приближи до него на такова разстояние, че да могат да разговарят.

Двайсет и пет минути след седем часа, точно когато сумракът започна предпазливо да се спуска, в пролуката се появи тъмна фигура. Тя се приближи към него, обградена от сумрачния аромат на прясно окосена трева.

Холмс се изправи. Въпреки че бяха минали доста години, Ирен Адлер не изглеждаше по-възрастна от последния път, когато я беше видял. Въпреки общоприетия стил, тази вечер тя не носеше ръкавици и ръкавите й бяха достатъчно къси, за да разкриват бледите й голи ръце. Носеше малка платнена чантичка. „Достатъчно голяма, за да побере двуцевен деринджър“ — помисли си Холмс и веднага прогони тази мисъл. Сега, по-късно, години по-късно, това вече нямаше никакво значение за него. Знаеше единствено, че младият мъж в черно не беше сбъркал, когато бе казал: „Подготвеността е всичко“.

— Шерлок — каза тя и гласът й накара нещо дълбоко в гърдите му да се раздвижи. Жената прекоси празното пространство и протегна ръка за ръкостискане в американски стил, но той внимателно я повдигна към устните си и я целуна.

— Здравей, Ирен. — Произнесе името й така, както тя го беше научила при първата им среща — Ирене.

Той осъзна, че е задържал ръката й за твърде дълъг период от време, и внезапно смутен, отстъпи назад, посочи към пейката, която се намираше до онази, на която бе седял допреди миг, и каза:

— Ще поседиш ли с мен?

— Разбира се — отвърна тя.

Двамата седяха безмълвно, без да се докосват, в продължение на цели три или четири минути. Холмс усещаше, че листата на храстите зад гърбовете им са натежали от влага. Здрачът се сгъсти, но на небето все още не се бяха появили звезди.

Най-накрая Адлер каза:

— За нас ли ще поговорим първо, Шерлок? Или за тази игра, в която се оказахме замесени?

— Това не е игра — отвърна Холмс с много по-суров и твърд глас, отколкото бе възнамерявал да използва.

— Разбира се, че не — съгласи се Ирен Адлер и погледна надолу към ръцете си, които стискаха малката платнена чанта в скута й.

— Да поговорим първо за личните неща — каза Холмс с далеч по-мек тон.

— Много добре. Кой ще започне пръв?

— Ти, Ирене.

Жената го погледна с престорено сурово изражение.

— Защо ти трябваха повече от две години, за да дойдеш в Америка да ме потърсиш? — попита настоятелно тя.

Холмс усети, че се изчервява, и погледна към ръцете й.

— Никой не ми каза, че ще се върнеш в Америка. Никой не ми каза, че си бременна. Работих цяла година в британските театрални трупи, за да те намеря.

— Идиот — рече Ирен Адлер.

Холмс само кимна.

— И през цялото време си се упражнявал и подготвял да станеш Първия и Най-прочут детектив-консултант в света — каза тя, но този път в гласа й се промъкнаха шеговити нотки.

Холмс отново кимна, но този път я погледна в лицето.

— Не те намерих и през времето, което прекарах в Америка — рече той, а гласът му прозвуча кухо дори в собствените му уши.

Тя протегна дясната си ръка и я положи върху неговите.

— Защото веднага след като научих — през тайните телеграфни жици на актьорите — че си бил в Ню Йорк и Бостън, аз хванах първия кораб за Франция.

— С бебето — произнесе почти шепнешком Холмс.

— Да. — Отговорът й прозвуча дори още по-тихо.

— Кога ти го отне полковник Моран? — попита Холмс.

— Когато Лукан беше на четири години — отвърна Ирен Адлер. — В деня след четвъртия му рожден ден.

— Как можа да позволиш на този… този… бандит… — започна Холмс, но млъкна.

— Заради властта, която полковник Моран имаше над мен — рече Адлер. — Същата, която сега упражнява и Лукан.

Самозабравяйки се, Холмс я сграбчи за лактите, после плъзна ръце към раменете й, сякаш се канеше да я привлече към себе си… или да я удуши.

— Ирене, ти си най-силната, най-смела жена, която съм срещал някога. Как може мерзавец като Себастиан Моран да има такава власт над теб, че да те принуди да му дадеш детето си… нашето дете? — Последните две думи прозвучаха като стон.

— Полковник Моран заплаши да те убие, ако не направя онова, което иска от мен — отвърна с равен глас тя. — Същото, което прави и Лукан сега.

Онемял от изненада, Холмс можеше да реагира единствено като стисна по-здраво ръцете й. Сигурно я беше заболяло, но тя не се отдръпна.

Ирен се обърна към него, постави ръцете си върху раменете му; за някой страничен наблюдател те биха изглеждали като двама души, които се утешават един друг.

— Ти живееш безгрижен живот, Шерлок Холмс — изрече тя страстно, без намек за извинение в гласа. — Винаги е било така. Онзи твой идиотски приятел, докторът — или Конан Дойл, нямам представа кой — публикува малките ти детективски победи и те възхвалява, сякаш си някой Ахил. Но ти седиш до прозореца си, без да се криеш. Вървиш по улиците, потънал в мисли, без да обръщаш внимание на почти всяко нещо около себе си. Позволяваш целият свят да узнае адреса, на който живееш, и ежедневните ти навици. Полковник Моран — и другите като него — не са те убили досега само защото правя каквото поискат.

Холмс отпусна ръцете си и остана така замислен в продължение на един дълъг момент. Най-накрая рече:

— Но детето…

— Детето е зло — отсече Ирен Адлер. — Детето беше зло от самото си раждане.

Главата на Холмс се отметна назад, сякаш му беше ударила плесница.

— Нито едно дете не може да бъде зло от раждането си, за бога. Нужни са… години… родителски грижи… зли влияния…

— Ти не си притискал това бебе към гърдите си и не си виждал първите му постъпки — каза Адлер с абсолютно студен глас. — Една от първите му реакции беше да откъсне крилото на пеперуда, която му показвах. И това му достави удоволствие. Сякаш съм родила някой Кориолан.

— Но дори Кориолан е бил повлиян… — той млъкна.

— От майка си — извика Ирен Адлер, сякаш изпитваше физическа болка. — Волумния се хвалела на ония вещици, приятелките си, как нейното малко момче Кориолан обичало да измъчва животни, да причинява болка на всяко живо същество. Но през всичките тези четири години, докато бях с Лукан, аз му давах единствено любов и го учех да обича и уважава другите. — Тя извърна лицето си настрани и се отдръпна.

Той отново скъси разстоянието.

— Исках да кажа, че Кориолан е бил повлиян от деформираните римски ценности — прошепна Шерлок. — Винаги съм смятал, че точно това се е опитвал да каже Шекспир.

Ирен Адлер се засмя горчиво.

— Не си ли спомняш, Шерлок? Срещнахме се в Лондон, когато трупата на Хенри Ървинг представяше „Кориолан“. Аз, ветеран в театъра, играех старата вещица Волумния на напредналата възраст от двайсет и две години, а ти беше осемнайсетгодишен дубльор, избягал от първата си година в Кеймбридж, съвсем зелен и всичко останало.

— Бях забравил за тази пиеса — каза Холмс. — Но си спомням всички останали моменти от времето ни заедно.

Тя докосна бузата му с обратното на пръстите си.

— Беше толкова млад, скъпи мой.

Холмс я взе в обятията си. Ирен като че ли се възпротиви за миг, но след това се разтопи в ръцете му. После допря длан към гърдите му и твърдо го отблъсна назад.

— Сега — рече тя, — ще обсъдим ли тази не-игра, в която се оказахме замесени?

Холмс не каза нищо за известно време, а когато отговори, гласът му беше подрезгавял:

— Добре.

— С кое ужасно нещо да започна? — Очевидно се опитваше да говори спокойно, но гласът й беше също тъй натежал от чувства като неговия.

— Ежегодните картички на шести декември — каза Шерлок.

Веднага разбра, че тя няма представа за какво говори той. Ирен Адлер беше ненадмината актриса, но Холмс имаше десетилетен опит зад гърба си в изучаването на лицата и очите на лъжци, когато лъжеха. Тя не се преструваше.

— Какви картички? Слагах цветя на гроба на Клоувър на всеки шести декември — бели виолетки, тя ги обожаваше — и изпращах по няколко цветя на Хенри Адамс на тази дата, но никога не съм включвала картички.

— Нед Хупър, братът на Клоувър, дойде да ме види в Лондон преди две години — вече е мъртъв, между другото — каза Холмс. — Предложи ми три хиляди долара и каза, че иска да разреша загадката на картичките, които всеки един от четиримата живи членове на „Петте купи“ получава на всеки шести декември още от осемдесет и шеста. Текстът, написан на машина, винаги гласи едно и също… „Тя беше убита“.

Ирен Адлер го гледаше втренчено.

— Това е варварско. Никога не бих го направила. Няма причина и Лукан да го прави. Не, и той не е.

Холмс кимна.

— И аз не вярвах, че е някой от вас, но се чувствах задължен да попитам в памет на Нед — и заради аванса от един долар, който ми плати през деветдесет и първа.

— Това е годината, в която според вестниците си умрял — каза тихо Ирен Адлер. — В Швейцария, докато си се борил с някакъв професор Мориарти, за когото никой не е чувал.

Холмс отново кимна.

— Тогава не им повярвах — каза Адлер. — Не повярвах и следващата година, когато Лукан се хвалеше, че те е убил в Тибет.

Холмс се усмихна.

— Едва не успя. Вкара три куршума в гърба ми от разстояние почти миля.

Тя като че ли се изненада.

— Винаги съм смятала, че лъже. Как си успял да оживееш след три попадения от пушката, която Лукан използва?

— Не знам — отвърна Холмс. — Но да поговорим за Ребека Лорн. — Думите изщракаха на мястото си като механизма на пушка, който вкарва патрона в гнездото му. — Целта изнудване ли беше?

— Разбира се — каза Адлер.

— Защо Клоувър и Хенри Адамс?

— Бяха богати. Тя беше слаба. Тогава, през хиляда осемстотин осемдесет и пета, Лукан имаше нужда от пари за делата си в Европа. Изнудването на Адамсови беше очевидният начин да се сдобие с тях. Клоувър се чувстваше толкова самотна и изгубена, че за два дни се превърнах в най-близката й приятелка.

— Но продължи с преструвките цели седем месеца — отсече Холмс.

— След първите няколко дни вече не бяха преструвки — промълви тихо Ирен Адлер. — Наистина харесвах Клоувър. Възхищавах се на таланта й — като човек и като фотограф — повече, отколкото арогантния й, самовлюбен съпруг. Той използваше всяка възможност да я накара да се чувства… по-незначителна. По-маловажна. По-неспособна. По-нисшо човешко същество. Чел ли си романа му „Естер“, който излезе малко преди тя да умре?

— Да — отвърна Холмс.

— Това определено е неин портрет… на горката Клоувър… и тя е описана като глупава и некадърна в изкуството си, глупава в живота и винаги зависеща от някой милостив мъж за всичко, от което се е нуждаела или е постигнала в живота си. Ако аз имах съпруг, който е написал подобен роман за мен, щях да го прострелям два пъти… втория път в главата, за да го отърва от мъките, които изпитва след първия изстрел.

— Да — рече Холмс. И този път се усмихна.

— Значи ме питаш защо избрах нея за жертва — продължи Ирен.

Холмс кимна.

— Реших, че това е най-бързият начин да изкарам Лукан от живота й — рече горчиво тя. — Скъпият ми братовчед Клифтън. Просто едно момче. — Белите й ръце се свиха в юмруци. — Обикновено момче, което беше като същински тумор… тумор, който се нуждаеше от хиляди долари, за да се върне в Европа и да убие някого рамо до рамо със своя герой, великия ловец на тигри полковник Себастиан Моран.

— Как той… Лукан… разбра за романтичното писмо, което Хенри Адамс е изпратил на Лизи Камерън? — попита Холмс. — Предполагам, че около това се е завъртяло изнудването ви.

Ирен Адлер издаде звук като малко куче, което се е задавило.

— Разбира се. Кръгът им от приятели беше толкова малък и ограничен, че дори младият Лукан се досещаше, че под повърхността се крие някакъв скандал. След като се сприятелих с Клоувър и по този начин се вмъкнах в приятелския кръг на тези дами от висшето общество, самата Лизи Камерън ми се похвали за любовното писмо на Хенри Адамс. Лукан беше казал, че сигурно има нещо, и накрая дори не се наложи да душим. Една от най-близките приятелки на Клоувър — поставям цялата тази фраза в кавички — ми даде, ни даде през смях смъртоносната кама.

— Защо отиде заедно с Клоувър на посещение при болната Лизи Камерън трийсет и шест часа преди смъртта на Клоувър? — попита Холмс.

— Исках Лизи да отрече, че подобно писмо съществува — каза Адлер. — Няколко часа преди това я бях помолила, Лизи имам предвид, да го отрече. Накрая тя се съгласи.

— И направи ли го?

— Не. Беше се разболяла от инфлуенца и мрачният й хумор я беше обсебил. Тя дразнеше горката, глупава Клоувър със съществуването на това писмо, като в една минута се правеше на неразбрала, но в следващата очевидно признаваше за съществуването му. Едва не удуших тази жена в грамадното й, покрито с балдахин легло. Онази нощ Клоувър се прибра у дома, убедена, че е предала съпруга си Хенри — в това да бъде негова истинска съпруга, както се изразяваше тя; разбираш ли, Клоувър се страхуваше от сексуалния акт, той винаги беше странен и болезнен за нея — и реши, че всичко, включително намерението на съпруга й да й изневери с Лизи Камерън, е станало по нейна вина.

— Не разбирам как подтикването на Клоувър Адамс към самоубийство би помогнало по някакъв начин на Лукан или на теб — каза Холмс. — Това се оказа препятствието в тази главоблъсканица.

— Не е чак толкова сложно — отвърна Адлер. — Лукан намери друг начин да финансира списъка си с покушения. Стабилен източник. Финансиране, което получава дори до днес. Вече не се налага да търси някоя невротична жена, която да ни помогне да изнудваме съпруга й.

— Лукан ли отрови Клоувър Адамс? — попита Холмс.

Продължителното мълчание като че ли сгъсти още повече тъмнината.

— Не знам — промълви най-накрая Ирен Адлер. — Знам, че той отнесе отровата в стаята й онази неделна сутрин… и чашата от долния етаж. Тъй като подозирах, че ще опита нещо, за да се отърве от нея — тя познаваше „братовчеда Клифтън“ достатъчно добре, за да го накара да е нащрек — аз се втурнах в къщата й. Но тя вече лежеше мъртва на пода. Чух стъпки по стълбището за прислугата — мисля, че Лукан си тръгваше — но някак си не съм сигурна, че той я е принудил да изпие отровата. Изобщо не се е показал пред нея всъщност. Просто шишенцето с цианкалий от фотографската й лаборатория и загадъчно появилата се водна чаша я бяха докарали до ръба. Може би ги е приела като послание от съпруга си… или Бог. — След продължителна пауза тя продължи: — Но аз също като Лукан съм виновна за смъртта на Клоувър, независимо дали той го е извършил, или не. Дори прибрах чашата в чантата си, преди да сляза долу и да се натъкна на Хенри Адамс, който се връщаше от разходката си.

— Като казваш стабилно финансиране, кого имаш предвид? — попита Холмс. — Анархистите?

Ирен Адлер се засмя, почти искрено този път. Холмс си спомни, че тя винаги бе имала красив смях.

— Анархистите нямат пари, скъпи мой — рече жената. — Те са анархисти, за бога. Повечето от тях не могат да си намерят работа във фабриките, където са работели бащите им, защото са или пияни, или луди, или мързеливи.

— Кой тогава… — рече Шерлок.

— Видях Лукан в събота — каза Ирен Адлер. — Той ми се похвали, че е проследил теб и онзи писател, който влачиш навсякъде със себе си, през целия район на Панаира. Намирали сте се на петдесет ярда от голямата сграда в Панаира, посветена на една от основните компании, които финансират полковник Моран и Лукан Адлер — те им дават списъка с мишени, които трябва да бъдат елиминирани — а дори не сте надникнали вътре!

— Круп — рече най-накрая Холмс.

— Разбира се!

Полковник Райс им беше обяснявал как едно от нещата, които ще бъдат в центъра на вниманието — поне за мъжете и момчетата — ще е „Бебето на Круп“, двеста и петдесет хиляди фунтово оръдие, толкова огромно, че се е нуждаело от собствена сграда, вмъкната между Земеделското здание и езерото. Твърдеше се, че оръдието, построено в завода на Фриц Круп в Есен, е способно да изстреля тежащо един тон гюле на разстояние от двайсет мили и въпреки това да успее да пробие армирана броня, дебела три фута. Тъй като сградата не предлагаше удобна снайперска позиция към Административното здание, Холмс не й беше обърнал внимание.

— Какво целят с тези покушения? — попита детективът и отговорът, съдържащ се в една дума, прозвуча в съзнанието му миг преди Ирен Адлер да го произнесе.

— Война.

— Къде?

— Навсякъде ще им свърши работа — отвърна тя. — Стига да са замесени главните европейски сили. От списъка, за който ми спомена Лукан, стигнах до извода, че се надяват пожарът да започне на Балканите.

— Тогава защо им е, за бога, да убиват американския президент? — попита Холмс.

— Малък тест — рече тя. — И доста лесен. Американските президенти винаги са били толкова… леснодостъпни… нали?

— Знаеш ли откъде ще стреля Лукан, Ирене? Коя позиция си е избрал?

— Не знам.

Той отново я хвана за раменете и стисна толкова силно, че някой едър мъж би извикал от болка, но през цялото време не отместваше поглед от очите й. Тя казваше истината. Холмс я пусна и каза:

— Прости ми.

— Знам, че той очаква да отгатнеш къде ще се намира позицията му за стрелба — каза тихо тя. Холмс забеляза, че жената не потърка раменете си, където вече сигурно имаше синини.

— Защо?

— Защото ми каза, че ще убие теб почти едновременно с президента Кливланд.

— Знаеш ли кога ще убие президента?

— Не ми каза, но аз познавам Лукан — отвърна Ирен Адлер. — Ще го простреля по време на кратката му реч. Когато всички са се умълчали и слушат внимателно. Това ще е най-ярката проява на гения на Лукан Адлер. Самият той ми го описа с тези думи.

— Знаеш ли как възнамерява да избяга? — попита Холмс.

— Не и от мястото, откъдето ще стреля — каза Адлер. — Но знам, че… хората, които му плащат… са закупили бързоходния плавателен съд „Зефир“, който ще го чака в езерото, съвсем близо до брега. Според Лукан „Зефир“, с платната си, обучения в Германия екипаж и витла, задвижвани от нов парен двигател, може да изпревари всяка полицейска лодка или яхта в Голямото езеро.

— Благодаря ти — рече Холмс. — Благодаря ти за всичко.

Ирен Адлер докосна медальона си, отвори го и го поднесе под избледняващата светлина, и за миг Холмс реши, че вътре има негова снимка или кичур от косата му, но всъщност се оказа миниатюрен часовник.

— Часът ни изтече, господин Шерлок Холмс — изрече тихо тя.

— Злощастна среща под лунна светлина? — попита той.

Ирен се усмихна с лекота така, спомни си той, както се усмихваше, когато той още не беше навършил деветнайсет.

— Това над върховете на дърветата не е капризната луна, мой изгарящ от любов Ромео — каза тя. — Това е една от газените лампи покрай павирания път на гробището.

Той се изправи едновременно с нея. Не я докосна, нито тя него. После Ирен се обърна и тръгна към прохода в живия плет, а той я последва на крачка зад нея.

— Ще те изпратя до екипажа ти — рече Холмс, улавяйки я за ръката. Двамата продължиха да вървят така през влажната от росата трева, сред надгробните камъни, които се бяха превърнали в неясни и смътно заплашителни очертания в сумрака.

На четирите ъгъла на елегантната й закрита карета светеха запалени фенери. Пред очите на Холмс се появи образът на Лукан Адлер, който протяга ръка през вратата на каретата и го прострелва в гърдите с колт четирийсет и пети калибър.

Той тръсна глава, махна с ръка на нетърпеливия кочияш да се отмести и помогна на Ирен Адлер да се качи в празната карета.

— Кога ще се видим отново? — попита Холмс, докато тя се настаняваше на тапицираната седалка.

— О, най-вероятно на твоето погребение или на моето обесване — отвърна Ирен Адлер.

— НЕ! — отсече Холмс с толкова силен и заповеден глас, че конят тръсна разтревожено опашката си, а кочияшът се обърна назад в капрата си.

Ирен се наведе напред и го целуна страстно по устните. Без да сваля ръката си от бузата му, тя тихо изрецитира:

И ако не прозвучи

змийска свирка в тази зала

или някой за похвала

сбърка да изръкоплеска,

зарад този опит днеска…

Холмс веднага улови двете й ръце и силно ги стисна:

С други опит по-търпим ний ще ви се отплатим^[1].

Тя бързо затвори вратата и извика:

— Тръгвай, кочияш.

Холмс остана известно време в тъмното. После се върна при гроба на Клоувър Адамс, спря се пред задната част на паметника и почука с юмрук.

Каменната врата се отвори. Началникът на тайната полиция на Финансовия департамент Андрю Л. Дръмънд излезе навън и я затвори зад себе си.

— Чухте ли всичко? — попита Холмс с равен глас.

— Да, всичко — отвърна Дръмънд. — Ще ми бъде от огромна помощ. — После стисна Холмс за раменете по същия начин, както го бе направила Ирен Адлер няколко минути по-рано, само че по мъжки силно. — Холмс, личните неща… Давам ви честната си дума, кълна се в живота на децата ми… никой няма да чуе нищо от мен.

Холмс сви рамене, сякаш искаше да каже, че знае колко уязвим ще е след тази среща.

— Веднага ще намерим „Зефир“ и ще започнем да я следим — каза Дръмънд.

Холмс кимна уморено.

— Но й позволете да хвърли котва близо до Панаира — рече той със същия равен глас като преди. — Лукан Адлер не трябва да разбира по никакъв начин, че знаем за плана му.

— Ще трябва да арестуваме госпожица Адлер — рече Дръмънд.

— Не сега, за бога! — изригна Холмс. — Тогава все едно сме изпратили телеграма на Лукан Адлер с предупреждение, че сме по петите му. Проследете я колкото се може по-незабележимо — толкова, че онази змия Лукан Адлер да не забележи опашката — но по-добре я оставете на мира и на свобода, докато… — Гласът му секна.

— Докато какво? — попита Дръмънд.

— Докато аз не ви кажа — рече Холмс, обърна му гръб и се отдалечи.

Останалият назад агент Дръмънд наду полицейска свирка и повече от една дузина мъже — сенки сред сенките — наизскачаха иззад дървета, скали, надгробни камъни и паметници и се запътиха към началника си. Към входа на гробищния парк се отправиха покрити каруци. Под светлината на фенерите им Холмс можеше да види, че мъжете са въоръжени с пистолети, също като Дръмънд, но няколко носеха и дълги пушки. Никой от тях нямаше да може да попречи на Лукан Адлер да застреля Шерлок Холмс — снайперистът щеше да се е прикрил твърде добре — но планът бе да заловят Лукан, след като фаталният изстрел разкриеше местоположението му.

Холмс видя, че му махат от удобен открит екипаж, който щеше да откара него и Дръмънд обратно в града.

Спомняйки си музикалния тембър на гласа на Ирен Адлер, детективът изненада Дръмънд със силен вик:

— Тръгвай, кочияш!