Дан Симънс
Петата купа (42)

Едно

Четвъртък, 13 април, 10:00 часа

С частта от разказа ми за откриването на Световното изложение в Чикаго възнамерявах да обясня защо Хенри Джеймс — въпреки интуицията и привичките си — реши да придружи Холмс в този етап от приключенията на детектива. Но истината е, че самият аз не знам защо Джеймс го направи.

Всички ние познаваме хора, които могат да прикриват по-добре мислите си от други, но Холмс и Джеймс може би притежават най-трудните за разчитане умове в дългата ми практика на общуване с хора и проникване в мислите на героите ми. Здравата хватка на Холмс върху тайните и методите му на мислене е разбираема: детективът е самосъздал се джентълмен с фундамент и тайна история от лондонските улици и голямата част от живота му е представлявала един продължителен, опасен, смъртоносен номер, в който е използвал едновременно изключителен интелект и непобедима воля. Умът и сърцето на Холмс — каквото е останало от сърцето му — работят едновременно по начин твърде чужд и твърде труден за разбиране от нас. Или твърде непоносим, ако успеем да го разберем.

А мислите и чувствата на Хенри Джеймс са скрити под още по-дебел пласт от психическа броня. Също като Холмс, Джеймс се е създал сам — артистичното му Аз, майсторското му Аз, жененото-за-изкуството-му ергенско Аз — единствено чрез усилие на волята, може би следвайки афоризма на Джон Кийтс „Съзидателното начало създава само себе си“. Но за разлика от детектива, Джеймс се бе опитал да скрие същността си от самия себе си. Всяка дума, която е написал някога — като писма, като въведения, като литература — заплашва да разкрие нещо, макар и преходно, което писателят не иска да бъде разкрито. Самодисциплината му в избягването на подобни разкрития беше болезнено ефективна. Успехът му в прикриването на най-съкровените му мисли и причините за повечето решения, които беше взел през живота си, ни отвеждат до онзи момент, в който можем само да стоим отстрани до тази грижливо опакована и привидно противоречива конструкция, която представлява Хенри Джеймс, и да се чудим на изборите му.

Така или иначе, Джеймс беше избрал да последва Холмс в Чикаго и, с негово и ваше позволение, аз ще прескоча с няколко дни напред в строгата хронология на разказа, преди да се върна отново назад, към някои по-ранни събития.

През втория си ден в Чикаго Шерлок Холмс настоя да заведе Джеймс на кратка утринна екскурзия с лодка до новия Бял град на Колумбовото изложение. Малкият параход потегли от кея в центъра на Чикаго, недалеч от хотела, където бяха отседнали. Макар че не спря на Изложението и внимателно заобиколи огромния кей с движещия се тротоар, който все още се намираше в строеж и навлизаше много навътре в езерото, обиколката осигури на зяпачите деветдесетминутна гледка от езерото Мичиган към сградите на Изложението.

— Не съм сигурен каква е целта на тази разходка — каза Джеймс, който бе застанал до Холмс край бордовата ограда на шумния малък кораб. Модерният трипалубен параход, който беше обзаведен с по няколко редици седалки на всяка палуба, можеше спокойно да превозва около триста души — името му беше „Колумб“ и щеше да изпълнява ролята на ферибот до Изложението след официалното му откриване на първи май, с курсове на всеки час, за да откарва нови туристи и да връща изморените зяпачи до хотелите им в центъра на града — но днес на борда му имаше само петдесетина души на кратък круиз до Джаксън Парк и, с изключение на Джеймс и почти винаги безстрастния Холмс, всички останали пътници изглеждаха искрено въодушевени от шанса да зърнат някои от недовършените сгради.

— Показвам ви бъдещето — каза Холмс.

Когато корабчето беше напуснало кея в Чикаго, над бреговете на езерото се беше спуснала лека мъгла, но сега, при приближаването до Джаксън Парк, където щеше да се проведе Панаирът, мъглата се беше вдигнала и слънцето се бе появило, топлейки с лъчите си туристите и озарявайки всичко по крайбрежието като огромен прожектор, включен в небето. Джеймс знаеше, че технически погледнато, намиращият се на юг Джаксън Парк беше част от същинското Чикаго — на Шейсет и трета улица вече се виждаха няколко магазина и къщи — но крайбрежният район, където щеше да се проведе Изложението, представляваше всъщност мочурлив, песъчлив и мъртъв пресушен терен, от който не се интересуваха дори спекулантите с недвижими имоти, изтласкващи границите на Чикаго все по-навътре в прерията след удължаването на железопътната система на града на мили отвъд покрайнините на съществуващото Чикаго.

Вече почти две години любима тема на американските вестници беше историята за това как прочутите архитекти на Изтока — най-добрите в страната, избрани от царя на Изложението Даниъл Хъдсън Бърнам — с ужас установили, че под пласта черна почва на заблатените острови в Джаксън Парк строителите ще открият още нестабилни пясъчни слоеве и просмукана с вода почва. А Бърнам искал от тези прочути архитекти да построят не върху твърда земя, както са били свикнали да работят в Ню Йорк и останалите терени на изток, а върху кал — плаващи пясъци всъщност — най-големите сгради в Северна Америка (а след довършването на Колелото на Ферис през юни, и най-високите).

Файтоните пътуваха поне час от центъра на Чикаго до Панаира в Джаксън Парк; за по-кратко време се стигаше с жълтите вагони на железницата — наричани „вагони за добитъка“ от хитрите жители на Чикаго — които се движеха по специална линия, водеща директно до Джаксън Парк и вратите на Панаира. Когато спекулантите отказали да отдадат под наем или да продадат въздушното пространство над водещите на юг, към Панаира, авенюта за по-малко от сто процента печалба, директорите на железницата проектирали за постоянния поток от жълти вагони специална, издигната на колони железопътна линия над тесните улички, за които не било необходимо да се закупува въздушно пространство.

На корабчето „Колумб“ му отне около двайсет и пет минути, за да достигне до терена на Панаира в Джаксън Парк.

— Мили боже! — възкликна Джеймс.

През близо трийсетте години, прекарани в живот и пътуване зад граница, Джеймс беше видял достатъчно архитектурни чудеса, че новите сгради, с които американците толкова много се гордееха, да му изглеждат твърде малки или грозни, или твърде практични в сравнение с хилядолетната красота, на която се бе наслаждавал в Европа. Но Белият град беше нещо съвсем ново за него. В продължение на минута той просто стоеше, вкопчен в перилата, със зяпнала уста.

— Боже мой — повтори след миг с притаен дъх.

Някогашните мочурища бяха превърнати в една квадратна миля каменни улици, безброй бели сгради с невъобразими размери, извисяващи се скулптури, гигантски куполи, грациозни сводести мостове, зелени поляни, горист остров и полета с цветя.

Под дневната светлина сградите в Белия град сякаш пламтяха. Джеймс се усети, че примижава. Центърът на Чикаго беше сравнително нов — повечето сгради бяха построени след ужасния пожар през 1871 година — но сега писателят осъзна, че той е мрачен, мръсен, Черен град в сравнение с видението, което се беше разкрило пред очите му. В самото Чикаго тъмните тухлени сгради се извисяваха, за да попречат на светлината да достигне до по-ниските сгради и тротоарите. Улиците бяха дори по-мрачни, заради релсите на повдигнатата железопътна линия. С изключение на редките сгради, които гледаха към езерото Мичиган, Чикаго представляваше град на тъмнината, калта, шума и мръсотията. Джеймс знаеше, че любимият му Лондон беше също толкова мръсен — ако не и повече — но поне беше така любезен да прикрива мръсотията си в гъстите, опасни мъгли през по-голямата част от годината.

Холмс, който досега бе мълчал, внезапно влезе в ролята на екскурзовод.

— В Белия град има около четиринайсет от тези тъй наречени Големи здания. Това огромното, към което приближаваме сега, се нарича Здание на промишлеността и свободните изкуства и се простира на площ от три милиона квадратни фута. Само покривът е дълъг около триста шейсет и осем фута и е с височина двеста и шест фута — повече от тринайсет акра площ, които трябва да се боядисат. Освен Големите здания, в Белия град има още двеста павилиона, сред които са и онези, които представят всеки един от четирийсет и седемте щата в Съюза плюс всички територии.

Джеймс се усмихна, развеселен, че разполага със собствен екскурзовод с британски акцент. Някои от туристите се приближиха към парапета, за да чуят разказа на Холмс.

— Когато президентът Кливланд натисне бутона на първи май — продължи Холмс, който или не забелязваше останалите слушатели, или просто не им обръщаше внимание, — динамомашините на Белия град ще произведат три пъти повече електричество, отколкото разполага в момента Чикаго, и над десет пъти повече, отколкото количеството, използвано на Изложението в Париж през 1889. В Белия град има повече от сто и двайсет хиляди лампи с електрически крушки и седем хиляди дъгови лампи, които ще осветяват булевардите, площадките, пътеките и фонтаните. Ще има съвсем малко тъмни ъгълчета и създателите на Белия град са наели своя собствена полиция — Колумбовата гвардия, съставена от две хиляди души — не само за да залавя онези, които са извършили престъпление или са нарушили спокойствието на туристите, но и за да предотвратява тези престъпления, преди да бъдат извършени. Според мен в Европа или в Америка няма друг град с толкова компетентна правоналагаща политика.

— А какво е онова грозно, недовършено нещо, което се намира малко на северозапад от голямото Здание на промишлеността? — попита Джеймс, сочейки с бастуна си. — Изглежда сякаш строят корпуса на Ноевия ковчег.

— Това ще е отговорът на Белия град на Айфеловата кула, която беше такъв хит по време на Парижкото изложение — рече Холмс. — Някой си господин Ферис строи гигантско колело, което теоретично може да побере по четирийсет души във всяка една от трийсет и шестте си кабини с размерите на железопътни вагони. Пътниците ще се издигнат на двеста шейсет и четири фута над земята, където, както обещават господин Ферис и проектантите на Белия град, ще им се разкрие невероятна гледка към езерото Мичиган, Белия град, включително Мидуей Плезънс с всичките му разклонения, и очертанията на Чикаго на хоризонта. Това, което виждате сега, е само скелето на долната половина на огромното колело. Скоро ще докарат и ще монтират водещата ос, за която ми казаха, че е най-тежкото парче стомана, произвеждано някога на този континент. Валът ще има дължина четирийсет и пет фута и ще тежи четирийсет и шест тона, като ще е достатъчно здрав, за да издържи тежестта на стоманената рамка на колелото плюс кабините и натоварените в тях хора — това е шест пъти повече от теглото на някой от мостовете над река Охайо в Синсинати, с които вие, американците, толкова много се гордеете. Хората от Белия град и господин Ферис непрекъснато обещават, че голямото Колело ще бъде завършено и ще започне да вози пътници в средата на лятото, ако не и по-рано.

— Откъде имате цялата тази информация, Холмс? — попита Джеймс. — Не мислех, че тези факти и цифри ще ви заинтересуват.

Холмс се обърна с гръб към Белия град, облегна се на парапета и се усмихна.

— Истина е, че аритметиката не е силната ми страна, както често е отбелязвал брат ми Майкрофт. Но вчера ме разведоха наоколо, докато вие разговаряхте с болния господин Клемънс, а дори един тъпак може да запомни определени факти за кратък период от време. Нали точно така се завършват Кеймбридж и Оксфорд с почести, както, убеден съм, сам знаете.

Джеймс гледаше Белия град, докато „Колумб“ направи широк, предпазлив завой покрай дългия две хиляди и петстотин фута кей, навлизащ в езерото Мичиган; той беше пълен с работници и товарни коли, а в средата му постепенно придобиваше окончателната си форма дългият движещ се тротоар.

— Возенето на тротоара от мястото, където параходите ще оставят пътниците до входа на Изложението, ще струва десет цента — каза Холмс, без да се обръща, за да го погледне. — Предполагам, че първите посетители ще го изпробват само заради това, че е нещо ново.

Джеймс се възхищаваше на чистите лагуни и грижливо оформените поточета, които течаха през целия Бял град. Някой беше превърнал мочурливата земя в по-чиста, по-широка, по-просторна версия на любимата му Венеция.

— И всичко само за двайсет и един месеца — каза Холмс, сякаш четеше мислите на писателя.

— Къде ще произнесе речта си и ще натисне бутона президентът Кливланд?

Холмс се обърна и посочи с бастуна си.

— Виждате ли през колоните на перистила онзи купол, който се издига в другия край на лагуната — до покрития с брезент висок пиедестал, под който се крие огромната статуя на Републиката на Сен Годен? Да, същият с четирите павилиона, по един на всеки ъгъл. Това е Административното здание, където ще говорят президентът и останалите сановници. Те ще са обърнати с лице насам, към езерото и статуята, и може да се предполага, че всички алеи, чак до портала на перистила, ще бъдат запълнени от въодушевени американци.

Холмс подаде на Джеймс малък сгъваем телескоп. Писателят го притисна към окото си, фокусира го върху купола и каза:

— Това на горната тераса на Административното здание… точно под купола… ангели ли са?

— Осем групи ангели всъщност — отвърна Холмс. — Провъзгласяващи победата на Мира, макар че лично аз намирам това за твърде оптимистично. Освен стотиците електрически крушки по горната част и купола на Административното здание, по краищата на горната тераса са монтирани онези огромни газови факли, чиято цел е нощем да осветяват златния купол.

— Мили боже — каза Джеймс, насочвайки телескопа към безчетните мраморни дворци, всеки от които беше окичен със статуи, кубета, кули, арки, антаблемани и пищно украсени фризове. — Изненадан съм, че обитателите на Чикаго не са пожелали да се преместят в Белия град, след като Изложението приключи — додаде тихо той.

— След една-две зими ще побързат да се приберат в предишните си домове, може би дори още след няколко месеца в силните чикагски дъждовни бури — рече Холмс.

Джеймс свали телескопа.

— Какво имате предвид?

— Макар тук да са вложени много стомана и желязо — казаха ми, че повече от осемнайсет тона са използвани само при Големите здания — да не забравяме и дървесината, повечето от онова, което ви изглежда като мрамор, всъщност е стаф.

— Стаф?

— Така се нарича — каза Холмс. — Очевидно това е някаква екзотична смес от гипс, цимент и коноп — или някакви други растителни влакна — която е боядисана или напръскана така, че да прилича на камък. Всичките Големи здания, повечето от павилионите и голяма част от статуите и релефите, които виждате, са направени от стаф… изключително пластичен материал в полутечна форма, доколкото разбирам. По-лек от дървото. И все пак са използвали повече от трийсет хиляди тона стаф, за да изградят повечето от конструкциите в Белия град.

— Не са го построили за постоянно? — попита Джеймс, жегнат от разочарование. Въпреки всичко бе установил, че се гордее с онова, което сънародниците му американци бяха създали за толкова кратко време.

— Не — отвърна Холмс, — макар че ако го боядисват редовно, може да издържи няколко години. Оставени на стихиите, всички тези изумителни сгради, на които се възхищавате, ще се стопят и изгният за по-малко от година, също както сватбената торта на госпожица Хавишъм.

Джеймс му върна телескопа, който Холмс сгъна и прибра в големия си външен джоб. „Колумб“ направи голям завой на изток и пое обратно към брега и Черния град. Писателят си мислеше, че никоя друга нация не е по-добра от Америка в създаването на метафори за себе си; в този случай видението на едно красиво, безопасно, мраморно бъдеще щеше да е просто един сън без мрамора, който да го поддържа.

— И така — рече Джеймс, все още разочарован, че неговата американска Венеция се беше оказала просто някакъв си марципан, — предполагам, че бъдещето на Белия град не е наш проблем.

— Не е — съгласи се Холмс. — По един или друг начин всичките ни проблеми ще бъдат решени до края на първи май.