Дан Симънс
Петата купа (51)

Десет

Събота, 15 април, 8:30 часа

Денят, в който Хенри Джеймс навърши петдесет години, беше студен, самотен и толкова ужасен, колкото би си го представил той, ако пишеше разказ, пропит с печал.

Писателят бе лежал буден в леглото си през по-голямата част от нощта, борейки се с гаденето, което го бе принудило три пъти да тича до банята, преди през прозорците на хотелската му стая да започне да прониква утринната светлина. Когато напускаше хотела — имаше билети за влака за Ню Йорк в девет часа — той знаеше, че Сам Клемънс си е тръгнал два дни по-рано, а след като попита администратора, разбра, че господин Холмс е освободил стаята си „рано, много рано“.

Дъждът, за който само загатваха вчерашните облаци, сега се сипеше в студен и безспирен порой. Студеният въздух напомняше повече за ноември и началото на зимата, отколкото за средата на април. Дори спретнатите портиери се бяха свили под чадърите си и изглеждаха подгизнали от вода в този мрачен, студен ден.

Късно следобед предишния ден, когато двамата с Холмс се бяха върнали в „Грейт Нортърн“ от странната си обиколка на подходящите за покушение сгради на Световното изложение, Джеймс с изненада откри, че го чакат две телеграми.

Първата беше от Хенри Адамс и гласеше:

МАЛКО ПОДРАНИЛ ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ХАРИ ТЧК СИГУРНО БЪРЗАШ ДА СЕ ВЪРНЕШ В ЛОНДОН КЪМ ВЕЛИКОЛЕПНАТА СИ РАБОТА, НО ИСКРЕНО СЕ НАДЯВАМ ДА ДОЙДЕШ ВЪВ ВАШИНГТОН И ДА ОСТАНЕШ ПРИ МЕН КАТО МОЙ ГОСТ, СЛЕД КАТО ПРИКЛЮЧИШ РАБОТАТА СИ В ЧИКАГО ТЧК НИЕ СМЕ СТАРИ ПРИЯТЕЛИ, ХАРИ, И МОЛЯ ЗА УДОВОЛСТВИЕТО ДА СЕ НАСЛАДЯ НА КОМПАНИЯТА ТИ ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДВЕ СЕДМИЦИ В ИМЕТО НА ЛЮБИМАТА МИ КЛОУВЪР ТЧК ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, СКЪПИ МИ ПРИЯТЕЛЮ.

Джеймс беше зашеметен. Нямаше представа как Адамс е разбрал, че се намира в Чикаго, още повече къде е отседнал в Чикаго, а още по-необичаен беше фактът, че Адамс го кани като гост у дома си. В годините след смъртта на Клоувър той рядко беше позволявал на гости да отсядат в къщата му.

Втората телеграма беше от семейство Хей.

ЧЕСТИТ, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ХАРИ ТЧК МОЖЕ БИ ПРАЗНУВАШ ТОЗИ ОСОБЕНО СВЕТЪЛ ДЕН НА ПЪТ, НО ДВАМАТА С КЛАРА ИСКРЕНО СЕ НАДЯВАМЕ ЧЕ ЩЕ ПРИЕМЕШ ПОКАНАТА НА АДАМС И ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ ВЪВ ВАШИНГТОН, ПРЕДИ ДА ПОЕМЕШ ПРЕЗ АТЛАНТИКА ТЧК ИМАМЕ ТОЛКОВА НЕЩА, ЗА КОИТО ДА СИ ПОГОВОРИМ — ЛИЧНО ТЧК КАБЪТ ЛОДЖ Е ПРИГОТВИЛ СПЕЦИАЛЕН ВЛАК ЗА ПАНАИРА В ЧИКАГО КОЙТО СЕ ОТКРИВА НА 29 АПРИЛ, СЪС СПЕЦИАЛНИ ПРОПУСКИ ЗА ВСИЧКИ НИ, И ДВАМАТА С КЛАРА СИЛНО ЖЕЛАЕМ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИШ КЪМ НАС В ТАЗИ ЕКСПЕДИЦИЯ ТЧК ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН

Джеймс се беше обърнал към Холмс във фоайето, преди детективът да се качи в асансьора за стаята си.

— Вие ли уведомихте семейство Хей и Хенри Адамс, че сме — че аз съм — отседнал тук, в „Грейт Нортърн“? — попита той с рязък глас.

Холмс като че ли се изненада от гнева на писателя.

— Разбира се, че аз, стари приятелю. Реших, че бихте искали най-старите ви приятели да знаят къде се намирате. Особено точно преди петдесетия ви рожден ден.

Коментарът му ядоса още повече Джеймс, но той не искаше да удовлетвори сардоничното чувство за хумор на Холмс, като го попита откъде детективът знае, че рожденият му ден е на петнайсети.

— Искате ли да вечеряме заедно в онзи интересен малък италиански ресторант, който се намира малко по-надолу на Джаксън Стрийт? — попита Холмс. — Портиерът ми го препоръча. А и след това известно време няма да се виждаме.

Джеймс се накани да откаже — поколеба се — понечи да зададе въпрос — и отново се спря. Просто стоеше там, смачкал в юмрука си телеграмите, поздравяващи го за омразния петдесети рожден ден, и гледаше кръвнишки Холмс.

— Добре тогава — рече детективът. — Ще се видим във фоайето точно в осем.

* * *

През нощта, между позивите за гадене — негов стар враг, заедно със запека и диарията — Джеймс разгледа вариантите си. Беше проучил разписанието на железницата. Влакът, който потегляше от Северната станция в 9:45 сутринта, заминаваше за Питсбърг, където той можеше да се прехвърли на пътнически влак за Вашингтон. Влакът за Ню Йорк потегляше от старата гара в центъра в девет сутринта и минаваше през Кливланд и Бъфало по пътя си към Ню Йорк, където той можеше веднага да си резервира билет за Портсмут на хваления нов презокеански параход „Юнайтед Стейтс“.

Накрая мисълта за слънчевия и топъл апартамент в „Де Вер Гардънс“, очакващото го писалище, салоните, които щеше да посещава отново, извънградските вили на благородниците, където щеше да бъде канен… това и интуитивното чувство за безопасност сред всичките му книги го накара да избере Ню Йорк и дома.

Тъкмо си беше намерил носач, който да натовари багажа му на количка, и си беше купил билет от гишето на гарата, когато, скрит зад високата купчина от куфари и един железен стълб, той зърна професор Джеймс Мориарти да обикаля покрай купетата първа класа и да наднича през прозорците.

„Той ме търси“ — беше първата мисъл на Джеймс. Мисъл, която преливаше от увереност.

Двама мъже с вид на бандити се приближиха и докладваха бързо на професор Мориарти, който ги изпрати в двете посоки покрай чакащите вагони. Самият той се качи във влака и започна да обхожда вагоните първа класа. Джеймс можеше да го види как крачи като високо плашило със сламенобяла коса, костюм на гробар и дълги пръсти на удушвач, преминавайки от купе към купе.

Писателят не виждаше причина Мориарти да търси точно него, Хенри Джеймс. Беше сигурен, че никой не го бе видял онази вечер, когато лежеше на гредата високо над главите на Мориарти и малката му армия от анархисти и крадци. Единственият човек, на когото беше казал за това, бе Шерлок Холмс.

Но Холмс би информирал за това Дръмънд, началниците на чикагската и вашингтонската полиция и един бог знае още колко хора тук, в Щатите, и из цяла Европа, за да ги предупреди за покушенията и бунтовете, планирани за първи май.

Това се връзваше идеално. Джеймс знаеше за обширната престъпна мрежа на Мориарти из цяла Европа и дори в Съединените щати. Някой в полицията — която беше пълна с корумпирани служители в тази Позлатена епоха — беше съобщил за това на някой от хората на Мориарти.

Възможно беше, разбира се, Мориарти и бандитите му да търсят във влака Шерлок Холмс и, доколкото писателят можеше да прецени, детективът наистина можеше да е във влака и всеки момент да бъде убит, но дълбоко в себе си Хенри Джеймс знаеше, че професор Мориарти и убийците му търсеха самия него в тази студена, дъждовна утрин.

И сякаш за да потвърди интуицията му, Мориарти слезе от влака и започна да се оглежда, докато двамата други бандити се приближиха до него в очакване на заповеди. Професорът сложи ръце на хълбоците си, видимо вбесен, и Джеймс се вторачи в ужасно дългите пръсти с пожълтели нокти на Мориарти. Те приличаха на краката на голям бял паяк, пъплещ по черно кадифе.

Мориарти прати нанякъде тримата крадци и се обърна бързо в посока към Джеймс, но не и преди писателят да приклекне, прикривайки се зад голямата купчина багаж. Половин минута той събира смелост да надникне отново и въздъхна с облекчение, когато видя, че професорът отново обикаля влака, поглеждайки през прозорците без завеси на вагоните.

— Да натоваря ли вече багажа ви, сър? — попита носачът, който чакаше търпеливо и не реагира по никакъв начин както на внезапното пребледняване на Джеймс, така и на абсурдните му опити да се прикрие.

— Не, не — отвърна Джеймс. — Намерете ми файтон, какъвто и да е, колкото се може по-бързо, и също толкова бързо натоварете багажа ми на него. Ето… за притесненията ви. — Той подаде на носача някаква банкнота от портфейла си, но от толкова много време не беше боравил с американски пари, че спокойно би могъл да му даде както един, така и петдесет долара. Ала носачът докосна шапката си с пръсти и каза:

— Веднага, сър.

През целия път до оживената стоянка за файтони Джеймс се стараеше да върви така, че багажът му да се намира между него и Мориарти; кимна с глава, когато носачът посочи един скъп закрит файтон, затаи дъх, докато носачът товареше куфарите с влудяваща мудност, и си пое отново дъх едва когато файтонът бързо започна да се отдалечава от централната гара и от професор Джеймс Мориарти.

Все още твърде изнервен, Джеймс едва не подскочи, когато над главата му за миг се отвори капак, пропускайки само няколко капки от проливния дъжд, и кочияшът извика надолу:

— Накъде, сър?

— Към новата Северна станция — отвърна Джеймс със странно писклив глас. — И побързайте, моля. Трябва да хвана влака в девет и половина. Ако ме закарате доста по-рано, ще ви платя един паунд отгоре.

— Паунд, сър? — попита отгоре кочияшът.

— Пет долара допълнително, ако ме откарате дотам с максимална скорост и доста по-рано от времето за отпътуване на влака.

Кочияшът използва камшика си. Файтонът полетя по оживената улица, сякаш участваше в състезание. На Джеймс му се наложи да се опре с двете си ръце за стените, за да не бъде подхвърлян наляво и надясно, докато забързаната кола криволичеше покрай по-бавните превозни средства. Останалите кочияши и пешеходците подвикваха обидни думи, когато файтонът на Джеймс ги обливаше с вода от локвите.

Предишната вечер, по време на вечеря, Джеймс беше попитал Холмс:

— Какво възнамерявате да правите сега?

Холмс, който вече пушеше цигара, след като бързо беше привършил с вечерята, докосна с показалец езика си, за да махне едно парченце тютюн.

— О, трябва да се погрижа за някои неща тук и там. Ще съм доста зает, докато не се видим отново на частния влак на господин Кабът Лодж на двайсет и осми.

Джеймс трябваше да вложи огромни усилия, за да не извика: „Аз няма да съм на проклетия влак на Лодж! И няма да бъда вашият Бозуел. И не ми харесва да ме зарязват така в този толкова чужд за мен град в навечерието на рождения ми ден. И съм изморен. И си отивам у дома“.

Разбира се, той не каза нищо такова. Една любезна телеграма — две любезни телеграми — изпратени от Ню Йорк преди отплаването на кораба му, щяха да отнесат благодарностите и извиненията му до Хенри Адамс и семейство Хей.

Сега, след лудешко шибане с камшик и препускане по улиците, кочияшът успя да го докара в сравнително добро състояние до Северната станция достатъчно рано и Хенри Джеймс успя да си купи билет за първа класа до Питсбърг с продължение до Вашингтон; след това седна в почти празното купе, притисна лицето си към хладното стъкло на прозореца и се загледа в изчезващите зад дъжда черни каньони на Чикаго. Отмести поглед, когато влакът премина през индустриалните покрайнини с планините им от сгурия и с бедняшките къщурки, които приличаха на тромава американска имитация на Дикенсовия кошмарен пейзаж.

„Честит рожден ден, Хенри Джеймс — помисли си той, докато влакът продължаваше да се отдалечава, а дъждът, колкото и невъзможно да изглеждаше, заваля още по-силно. — Вече си на петдесет години.“

В този момент откри, че много му се иска да беше свършил онова, за което бе отишъл при Сена онази нощ, което бе възнамерявал да направи, което бе събрал смелост да извърши при тъмната река. Онази нощ също бе валяло.