Дан Симънс
Петата купа (48)

Седем

Петък, 14 април, 10:06 часа

Макар петъчната сутрин да беше сива, хладна и да се канеше да вали, Холмс нае едно открито ландо за пътуването им до Изложението. Джеймс си взе чадъра. Холмс носеше яркочервения си шал, който предпочиташе винаги, когато температурите падаха под 70 градуса^[1]. Кочияшът на капрата се беше опаковал във вълнени дрехи.

Този ден Холмс беше толкова мълчалив и сдържан, колкото словоохотлив бе предишния. Когато Джеймс го попита дали е ходил вече до Панаира по този път, Холмс каза, че кметът на Чикаго го е закарал дотам в сряда.

— Що за човек е кметът Харисън? — попита Джеймс.

— Разговорлив — отвърна Холмс. После, след моментна тишина, нарушавана единствено от звука на конски копита и преминаващи карета, той додаде: — И странно приятен човек. Почти сигурно е корумпиран, но мисля, че избирателите му го обичат.

— Каква е целта на днешната ни разходка? — попита Джеймс.

— Да разберем къде ще се скрие Лукан Адлер, за да извърши покушението — отвърна тихо, почти шепнейки, Холмс.

— Мисловният процес на убийците ми е напълно непознат — изсъска Джеймс.

— Добре — отвърна Холмс с нормалния си глас, — но реших, че ще искате да разгледате Изложението, преди да си тръгнете утре от Чикаго.

— Утре си тръгваме от Чикаго?

— Вие си тръгвате — натърти Холмс и преметна през рамо червения си шал.

* * *

Пътуването до южната част на града изглеждаше безкрайно, макар Джеймс с изненада да установи, че им е отнело по-малко от половин час.

— Оттук ли ще мине маршрутът на президента Кливланд до Панаира? — прошепна Джеймс.

Холмс кимна.

Джеймс огледа сградите, покривите и уличките.

— Имам чувството, че убиецът може да се скрие навсякъде наоколо.

— Чикагската полиция ще разположи повече от хиляда мъже по продължение на маршрута, така че никой да не може да се втурне към екипажа — обясни му полугласно Холмс. — Стотици други ще се движат зад процесията, тъй като кметът Харисън предположи, че поне двеста хиляди души ще продължат да следват файтоните поне през половината път. — Детективът се наведе към ухото на Джеймс. — Но това няма да има никакво значение. Лукан Адлер няма да стреля отблизо с пистолет. Той ще използва пушка. Вероятно далекобойна.

Тази мисъл стресна Джеймс.

— Последните двама президенти, убити през този век, бяха простреляни отблизо с пистолет — прошепна той.

Холмс кимна.

— Лукан Адлер ще използва пушка. И не е необходимо да се притесняваме за процесията както тук, така и на терена на Изложението.

— Не трябва ли? — учуди се Джеймс. — И защо не, за бога?

— На Лукан Адлер не му дреме за анархистката кауза — рече Холмс. — Свързал се е с тях, защото плащат добре. Той живее само за да убива, за предпочитане от разстояние. През последните две години така е убил единайсет чужди държавни ръководители или сановници.

— Това не е възможно! — извика Джеймс.

Холмс измъкна от туиденото си сако малък лист хартия, който представляваше списък с имена и държави.

— Мили боже! — промърмори писателят.

— Двамата със Себастиан Моран без малко не успяха да убият Нейно величество кралица Елизабет през хиляда осемстотин осемдесет и осма — каза Холмс. — А тогава Лукан беше още момче. Вече не работи с Моран. Всички покушения от списъка са извършени само от него.

Джеймс изгуби ума и дума.

* * *

Двамата влязоха в Изложението през най-северния портал. Двама от членовете на Колумбовата гвардия, биещи на очи с униформите си от синьо зебло, провериха акредитивните писма, които им показа Холмс, а други двама отвориха широко крилата на вратата.

Пред тях, на повече от миля, се простираше Мидуей Плезънс. Джеймс видя табели, на които пишеше, че се намират на Авенюто на Народите. Когато писателят за пръв път чу за Мидуей Плезънс, той си представи малко по-голяма версия на карнавалите и панаирите, които беше посещавал. Но в продължение на тринайсет градски пресечки по авенюто се виждаха сгради и атракции с размерите на малки градове.

Те подминаха една солидна колиба, скована от дървени трупи, която му се стори доста странна атракция.

— Това е колибата на ужасяващия Седящ бик — каза Холмс. — За нещастие, господин Бърнам, директорът на цялото Изложение, не можа да доведе самия Седящ бик, защото армията го уби преди три години. Затова сега, когато не участва в шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил, което се провежда точно край стените на Изложението, вътре живее вождът Дъжд в лицето. Дъжд в лицето твърди, че той е човекът, който е убил генерал Къстър, и съплеменниците му сиукси не го оспорват.

Джеймс погледна към мъжете, които носеха дебели дрехи от рунтави кожи. Сигурно им беше ужасно горещо, дори в този сравнително хладен ден.

— Лапландско село — каза Холмс. — Бог да им е на помощ през юли.

Край тях минаха няколко мъже с тъмнокафяв цвят на кожата, които носеха единствено няколко листа на кръста.

— Канибали — каза Холмс. — От Дахомей.

— За какво са му на Колумбовото изложение канибали? — попита Джеймс.

— Това е Световно изложение — отвърна детективът. — Даниъл Бърнам се опитва да доведе целия свят за милион американци, които никога не биха могли да си позволят да пътуват дотам.

— Що за човек е Бърнам? — попита Джеймс.

— Красив. Внушителен. Зает. И целеустремен. Много целеустремен.

— Сигурно трябва да е такъв, за да построи подобен комплекс за толкова кратко време. Но ми се струва, че до завършването му има още много работа.

— На първи май все още няма да е изцяло довършен — каза Холмс, — но с изключение на Колелото на Ферис, което продължава да се строи, всичко останало ще бъде почистено и ще изглежда завършено. Бърнам пришпорва екипите да работят денонощно, в буквалния смисъл.

Пред каретата им мина някакъв мъж, който водеше щраус на късичка каишка.

— Калифорния — каза Холмс, което не подсказа нищо на Джеймс.

— Мили боже! — каза писателят, когато минаха покрай нещо, което приличаше на австрийско село, с всичките му каменни къщи, кули и кръчми.

— Добро място за халба бира и някой шницел, щом Панаирът бъде отворен — каза Холмс.

Джеймс видя една празна площадка, самоуверено озаглавена ПАРК НА ВЪРЗАНИТЕ БАЛОНИ.

— С какво са вързани тези балони? — попита той.

— С въжета — отвърна Холмс.

Те продължиха към средата на Мидуей и сега Джеймс вече видя колко огромно ще бъде Колелото на господин Ферис. Само половината от двеста шейсет и четирифутовата структура беше завършена, но валът, който бе монтиран на върха на завършената й половина, изглеждаше огромен колкото хоризонтално поставена секвоя, направена от стомана. Около работната площадка беше издигната защитна дървена ограда, но внезапно един от работниците на горните редове от стоманени греди и дървени рамки извика нещо и се заспуска от ниво на ниво, като се залюляваше на ръце като някое живеещо по дърветата същество. Работникът скочи на най-долното ниво, използва върха на седемфутовата защитна ограда като място за отскок и се приземи точно до спрялото ландо на Холмс.

Джеймс с изненада разпозна Уигинс Втори — младия Мот — облечен в същите работнически дрехи като останалите ковачи и дърводелци, които се трудеха върху Колелото на Ферис. Момчето беше спало на едно походно легло в стаята на Холмс през първата им нощ в Чикаго, а след това Джеймс повече не го беше виждал — а и не се беше сещал за него.

— Добр’утро, джентълмени — каза Уигинс.

— Привет, Мот — каза Холмс. — Виждам, че си си намерил работа.

Момчето се ухили до уши.

— Точно тъй, господин ’Олмс. С пълна заплата. Контрольорът вика: „Мот, тука, е няк’ъв изтърсак“, но господин Ферис, който контролира контрольора, вика: „Видях го да се катери, Бейнс. Той е кат’ маймунка, тоя изтърсак, и е по-силен от повечето ти хора. Пусни го да работи на скелето и на стоманената част. Трябват ни повече маймунки“, вика. И тъй стана. О, и вече не съм Мот — тук ми викат Монк, накратко от „маймунка“.

— Притеснява ли те това име? — попита Джеймс, който се беше навел напред, облегнат на чадъра си, за да може да вижда и да разговаря с младежа.

Момчето отново се ухили.

— Много ми харесва, господин Джеймс. Разбирате ли, бандюгите из лондонските улици ми викаха Мот, по стария английски начин, дето звучи като Прашинка, знаете. И аз винаги съм бил прашинка в нечие око, и това хич не ми се нравеше. Макар че ми харесваше как говори Мот — е, и Монк сигурно ще говори по същия начин.

— Как говореше, като беше Мот? — попита Джеймс.

Отново широката, беззъба усмивка.

— Амче моят контрольор, господин ’Игинс, ни пита на обяд: „Как да омая една италианска дама, която живее в същия пансион като мен и май изобщо не ме забелязва?“. Никой не обели нито дума, ’щото господин ’Игинс има ужасен характер, тъй си е, но аз му викам: „Началник, господин ’Игинс, сър, първо отмервате една жига с върха на езика си и изтананиквате един канарски танц с пъргавата си нога, като същевременно изразявате черната си любовна мъка посредством бялото на очите си. Една нота полувъздъхвате, а другата четвъртизпявате, като ту търкаляте звука в гърлото си, сякаш поглъщате любовните слова, ту гъгнете носово, сякаш ги вдъхвате в гърдите си. И шапката, надвесена над очите ви, като сенник над лавка! С ръце в джобовете, сякаш излязъл от мухлясалите портрети или кръстосал ги на гръдния кош, ала заек на ръжен! И… това е важно, сър… никакво задържане на едно място: две-три трели и хайде на друго! Това са то тънкостите, това са то финостите, това са то изящностите на века! Чрез тях единствено се погубват онези девички, които чакат да се погубят и без тях, самички! На такова държание обръща внимание всяко женско създание. Това съм си купил с три пенита наблюдателност“, му викам.

Холмс отметна глава и се разсмя с характерния си лаещ смях. Джеймс само гледаше умно.

— Далеч ще стигнеш, Мот… искам да кажа Монк — рече Холмс и подаде на момчето една десетдоларова банкнота.

— Благодарско, сър — каза момчето и пъхна банкнотата под шапката си. — Дано не ви създам неудобства, като не се прибера с вас в Англия, ама ще си потърся късмета тук, като стана американец.

— Съвсем не — засмя се Холмс. — С теб се работеше добре, когато беше Уигинс Втори от Бейкър Стрийт, но настъпи моментът да покажеш истинската си цена на света.

— Господин Ферис казва, че това Колело може да не е последното, което ще построи — рече момчето. — Макар че другите може да са по-малки. Ако работя добре на т’ва, високото колело, може да пътувам с останалите работници до други щати, дори до други държави.

— Така да бъде, Монк — каза Холмс и каза на кочияша да продължи. После се обърна и извика на момчето: — Ако някога имаш нужда от нещо — каквото и да е, Уигинс — знаеш къде да ме намериш.

Момчето се ухили и кимна.

— Знам — отвърна то. — Знам. Бог да ви благослови, господин Шерлок ’Олмс.

Когато продължиха напред, подминавайки първо Алжирското село, където забулени дами ги наблюдаваха през воалите си, а и една празна улица, която според Холмс след една седмица щеше да е оживеното Кайро, запълнена с истински египтяни, Джеймс каза:

— Тези думи бяха от „Напразни усилия на любовта“. Откъде, за бога, ги е научил Уигинс?

— Водя своите най-обещаващи момчета на театър — каза Холмс. — Смея да заявя, че ако те бяха родени при по-добри обстоятелства, щяха да дораснат до министър-председатели, но всъщност са твърде умни и честни за парламента.

Джеймс размишляваше върху думите му, докато подминаваха гигантския зоопарк, допълнен с гигантски зоо миризми. Писателят чу лъв да реве и може би хипопотам да издава хипопотамски звуци. Не се обърна да погледне. Някъде от запад се донесе ревът на доволната тълпа, която гледаше Шоуто за Дивия запад на Бъфало Бил, което се играеше от седмици и продължаваше да привлича огромни тълпи.

Колата им сви надясно към заслепяваща редица от гигантски сгради, между които се виждаха канали, лагуни, мостове и езерца. Най-голямото езеро се намираше вляво от тях — Джеймс виждаше добре проектирания залесен остров в средата му — а поредицата от Големи здания, които се извисяваха от дясната им страна, напомняше на Джеймс за стръмните крайморски урви на Довър.

— Вече официално се намираме в Белия град — каза Холмс. — Сградата, покрай която преминаваме в момента, е Женското здание.

Джеймс не можеше да каже нищо — той с изненада установи, че е зашеметен от красотата, размерите и разположението на Белия град, тоя „обикновен панаир“, както си беше мислил за него във Вашингтон. Имаше чувството, че навлиза в чистото, бяло, безопасно, разумно бъдеще.

— Оттук до Административното здание, пред което ще говори президентът Кливланд, е само една миля — каза тихо Холмс, за да не го чуе кочияшът. — Всичко от тази точка нататък е потенциално гнездо за убиеца.

Облягайки се на чадъра си, Джеймс се обърна, за да погледне към седящия до него мъж. В очите на Холмс проблясваше въодушевление.

— И аз имам нужда от помощта ви, господин Джеймс, за да открия откъде Лукан Адлер планира да извърши смъртоносното си дело на първи май.