Дан Симънс
Петата купа (10)

Глава 10

Сега Холмс се запъти към най-ужасния бедняшки квартал във Вашингтон, окръг Колумбия.

Той тръгна на запад през южните покрайнини на един от тези квартали — Фоги Ботъм — скромен индустриален район, в който се намираха градският завод за светилен газ, някои все още работещи фабрики за стъкло сред порутените руини от камъни и тухли на затворените им посестрими, и все по-намаляващ брой вонящи пивоварни. Въздухът тук бе достатъчно опушен и мръсен, за да оправдае името на квартала, а част от индустриалните миазми се виждаха ясно под формата на вихреща се зеленикава мъгла. Както във всички бедняшки квартали на Вашингтон, така и тук жителите бяха построили убежищата си покрай дълги разкаляни улици. Много от обитателите на Фоги Ботъм работеха — или поне някога бяха работили — в тези изоставени пивоварни и порутени фабрики, и покрай улиците все още се издигаха тенекиени бараки или дървени колиби, много от които бяха изоставени, но в други все още живееха семейства (или самотни навъсени мъже), които бяха твърде бедни, за да се преместят някъде другаде. Заедно с миазмите, които се стелеха над Фоги Ботъм, във въздуха се носеше и втора мъгла от напразни надежди, че производството и заплатите ще се върнат отново в западащото предградие.

Холмс откри онова, което търсеше, близо до югозападния край на Фоги Ботъм: пет прогнили къщи с лющеща се боя, някога принадлежали на средната класа, които се издигаха сред висок буренак в иначе празния терен.

Той внимателно си избра къща, заобиколи я и провери все още здравата задна врата. Беше заключена. Домовете сигурно бяха обявени за продан, макар че бившите им собственици и настоящите агенти по продажбите им живееха в измислен свят, ако се надяваха, че някой ще си ги купи, за да живее в тях.

Използвайки малките шперцове от сгънатия кожен калъф, Холмс влезе вътре и започна да обикаля студените стаи, чиито тапети, някога избирани грижливо с надеждата за някакво бъдещо домашно огнище, сега се лющеха от стените като кожа на труп.

На горния етаж Холмс откри каквото търсеше: заключен килер. Той го отключи с шперцовете, разкопча катарамите на обемния си куфар и извади един кат дрехи. Когато се преоблече изцяло, чак до бельото, Холмс прибра в куфара хубавия си костюм от туид, ризата, обувките и бельото, постави го върху най-високия рафт в иначе празния килер и използва инструментите си, за да заключи отново вратата.

В старата къща не беше останало нито едно здраво огледало, но заради приближаващата буря навън бе станало достатъчно тъмно и Холмс успя да се огледа в един от прозорците на празната стая.

Сега той беше мърляв американски работник — чак до ботушите с дебели подметки и мръсното ирландско кепе, допълнени с мръсно палто и торбести панталони, придържани само от една тиранта. Беше си сложил достатъчно грим, за да добави натрупвана с месеци нечистотия по лицето, ръцете и под ноктите му. Косата му стърчеше мазна на всички страни изпод кепето, и дори грижливо подрязваният му норвежки мустак се беше превърнал в увиснали американски мустаци. Даже луксозният му бастун, лишен от външната си калъфка, сега беше просто грубо издялана тояжка с месингова топка за дръжка вместо сребърната глава. Отдалеч никой нямаше да заподозре, че сърцевината й бе от излято олово, а под дървото в края й имаше солидна оловна топка. Холмс носеше френския си сгъваем нож в джоба на работническите си панталони, а трите фотографии беше пъхнал в джоба на ризата си.

Той излезе от старата къща, заключи я и тръгна на юг към северозападните предградия, потраквайки с тояжката си по плочките на тротоарите и павираните улици.

* * *

Докато вървеше по мръсните, опасни улици на Югозападен Вашингтон, в него не се забелязваше и следа от норвежкия джентълмен, за който се бе представял до момента, или от английски джентълмен, който отдавна беше погребал. „Дегизировката“ му като безработен, търсещ пиячка общ работник-американец, изобщо не му се струваше чужда. През целия си зрял живот се беше преструвал на английски джентълмен, а понякога преструвките наистина дотежаваха.

Стотина и повече години след този мартенски ден през 1893 година, за Шерлок Холмс щяха да бъдат написани безброй биографии. В повечето от тях годината на раждането му щеше да бъде посочена правилно — 1854. В повечето щеше да пише, че той и по-големият му брат Майкрофт произхождат от семейство на земевладелци в Йоркшир. Щяха да разказват за младостта му, когато се е обучавал в господарската къща в Йоркшир, и за годините му в Кеймбридж. Почти всички тези факти — с изключение на годината на раждането му — щяха да са погрешни.

Всичко от миналото на Шерлок Холмс, което бъдещите биографи-спекуланти смятаха за истина, идваше от няколкото думи, цитирани от доктор Джон Уотсън и публикувани в „Странд“ в разказа, озаглавен „Приключението на преводача грък“. В онази мързелива лятна вечер разговорът между лекаря и детектива протичал „откъслечно и несвързано, прескачайки от темата за клубовете за голф към причините за изменение на наклона на земната еклиптика“ (тук трябва да се отбележи, че ако Холмс наистина не е знаел, че Земята обикаля около Слънцето, той едва ли би могъл да разговаря за „изменението на наклона на земната еклиптика“), когато Уотсън сменил темата на „атавизма и наследствените способности“. „Предмет на нашия разговор — разказва Уотсън в хрониката си, — беше въпросът доколко всяка способност на личността е наследствена и доколко зависи от възпитанието в ранна възраст.“ Изразено със съвременни термини, това е била дискусия за емпиризма срещу биогенетизма.

Тогава Уотсън продължава със своите фатални четири абзаца:

— Колкото до вас — казах аз, — от всичко, което сте ми разказвали, очевидно е, че вашата наблюдателност и забележителната ви способност да правите бързи изводи се дължат само на систематична подготовка.

— До известна степен, да — замислено отвърна той [Холмс]. — Моите предци са били чифликчии, които, както изглежда, са живели така, както е било свойствено на съсловието им. Но все пак навярно тия способности са в кръвта ми. Може би съм ги наследил от баба си, сестра на френския художник Верне. Художествените наченки се изливат понякога в най-странни форми.

— Но откъде знаете, че способностите ви са наследени?

— Брат ми Майкрофт е надарен с тях в по-голяма степен от мен.

Това е единственият път в стотиците хиляди думи, „записани от Уотсън“, когато Холмс споменава предците си. Тук за пръв път той говори за съществуването на брат си Майкрофт, и Уотсън е искрено удивен.

И въпреки това нищо в краткото „откровение“ на Шерлок Холмс пред доктор Уотсън, с изключение на съществуването на Майкрофт, не е истина: нито дори мимолетното споменаване на бабата, „сестра на френския художник Верне“.

От тази епоха, разбира се, има един прочут художник, Емил Жан Орас Верне (1789 — 1863), който е обичал да рисува батални сцени и ориенталско-арабски сюжети. Най-известната картина на Верне по времето на Холмс и Уотсън (а и в нашето) е мащабното му платно „Барикадата на улица «Суфло», Париж, 25 юни, 1848“. Ако днес Верне е запомнен с някакви думи, то те са от времето, когато един меценат поискал от него да премахне образа на извънредно неприятен генерал от една от картините му. „Аз съм художник на историята, сир — се твърди, че отговорил Верне, — и няма да изкривя истината.“

Но Холмс със сигурност е изкривил истината в разговора с Уотсън: Емил Жан Орас Верне е имал трима братя и една малка сестра, която починала от тиф на седемгодишна възраст. Едва ли точно тя е била бабата на Шерлок Холмс.

Уилям Шерлок Холмс е роден в предградието на Лондон Истсайд и е прекарал голямата част от младежките си години в онзи бедняшки квартал, на онези жестоки улици. Когато, вече като възрастен, Холмс призова своята босонога, дрипава група от „улични арапчета“ — неговият „помощен детективски отряд на улица «Бейкър»“, както ги нарича той — сякаш е призовавал своето по-младо аз.

Бъдещите биографи ще твърдят със сигурност, сред останалите „известни факти“, че бащата на Холмс е или освободеният от служба по инвалидност кавалерийски лейтенант на име Сайгър Холмс, или земевладелецът Уилям Скот Холмс. В нито едно от двете имена няма и капчица истина. Според един прочут биограф на Великия детектив бащата на Шерлок и родът Холмс са притежавали в наследство едно Йоркширско имение, наречено „Майкрофт“, и собствеността им над този огромен имот датира чак от 1550 година.

Това са глупости и пълни измислици. Истинското семейство на Холмс е имало някакви частични претенции към няколко акра земя в Йоркшир, но това е била непроизвеждаща нищо ферма по времето на кралица Елизабет, която е била взета под наем от чичото на Шерлок само за няколко години, след което човекът умрял през 1860, две години след като майката на Шерлок — за която възрастният вече детектив няма ясни спомени — починала от туберкулоза в някакъв пансион на Истчийп Стрийт.

Вярно е, че йоркширската ферма някога е създавала илюзия за величественост. През шестнайсети век собственикът й благородник който не е праотец на Шерлок Холмс — започнал работа по голяма селска вила, която щяла да бъде известна като „Имението Ашкрофт“. Но благородникът направил грешката да остане вярващ католик, след като Англия преминала, по необходимост и насила, в Англиканската църква и през 1610 година „Имението Ашкрофт“ било изпепелено до основи; с него изчезнали богатството и надеждите на благородния ескуайър, който притежавал земята за толкова кратко време. Историята разказва, че лордът сам си прерязал гърлото; той нямал наследници, успели да преживеят единайсетата си година.

В следващите векове някои от местните продължавали да наричат непрекъснато смаляващия се имот „Фермата Ашкрофт“ — смаляващ се заради ограниченията, налагани от Камарата на общините, а и все по-големи части от него се продавали, за да се погасят дълговете на далечните роднини, които наследили фермата — но през 1800 името се променило на „Сметището“, когато при последния опит на някакъв американски братовчед да изкара малко пари от имота, на останалите 60 акра били построени комините и тухлените сгради на недоходоносна оловна мина. До 1838 година, когато фабриката за олово била затворена, „Сметището“ често изпълвало цялата Йоркширска долина с гъсти тъмни облаци от нездравословен оловен пушек.

След смъртта през 1860 година на чичото на Шерлок, Шеринфорд — който управлявал „Сметището“ от името на бирмингамския земевладелец — бащата на Шерлок закупил (за твърде висока цена) подкопаната, обрасла с плевели йоркширска ферма, след което довел тринайсетгодишния Майкрофт и шестгодишния Шерлок в останалите трийсет и осем акра съсипани гори, безплодни полета, оголени пасища и замърсено блато. Майкрофт никога не излизал от малката си стаичка, но фермата — каквото бе останало от нея — била същински изследователски рай за младия Шерлок. Той дори се сдобил с едно пони с хлътнал гръб, което не спирал да язди през онези три златни години в Йоркшир Дейлс.

Но в началото на 1863 година бащата на Шерлок — който бил пияница и прахосник, и който, по спомените на младия Шерлок, често препускал с впрегатния си кон до близкия Суинтън, където прекарвал нощите (и много от дните си) в най-мизерните публични домове на Суейлдейл — изгубил собствеността над фермата, след като похарчил и последните пари, останали му от брат му Шеринфорд. След това бащата и двамата му изключителни, но недооценени синове се върнали в Лондон, към поредицата от все по-занемарени къщи под наем и пансиони. За Шерлок това означавало завръщане към обичайния живот на семейството, свързан с непрекъснато криене от кредиторите им, и собственото му завръщане на улицата.

Но Майкрофт, който бил навършил шестнайсет през тази година, не се върнал в Лондон с тях. Вместо това отишъл в Оксфорд.

Докато се намирали „в изгнание“ в „Сметището“ в Йоркшир Дейлс, баща им използвал математическата дарба на сина си Майкрофт, карайки го да преглежда внимателно описанията, давани от собствениците на състезателни коне, и да избира бъдещите чистокръвни победители, предлагани от Татърсол в лондонския Хайд Парк. После Холмс старши, след като телеграфирал на приятелчетата си в града, залагал на същите тези коне на хиподрума Александра Парк, известен и като „Тигана“. Онова, което Шерлок забелязал (а баща му не) било, че Майкрофт — на вид също толкова мързелив и апатичен, колкото дебел и гениален — взимал пари от залозите на баща си, за да прави свои собствени залози при бащиния си букмейкър, който живеел в Лондон, и после прехвърлял малките си, но неизменни печалби в отделна сметка. До 1863 година шестнайсетгодишният Майкрофт Холмс заделил доста парици. И знаел точно за какво ще ги похарчи.

Майкрофт бил приет в Оксфорд на шестнайсет години, плащайки обучението си и пансиона с пари от фонда „Татърсол-Тигана“, както обичал да го нарича, и късно една нощ, след като събудил младия Шерлок и изненадващо се ръкувал за довиждане с по-малкия си брат (Майкрофт мразел да докосва други хора и да бъде докосван от тях), той потеглил за Оксфорд. Със себе си взел единствено картонения си куфар с няколко дрехи вътре и сандвича със сирене, който му приготвил Шерлок.

През следващите няколко години, след като вбесеният му баща се отрекъл от него, Майкрофт изпращал на Шерлок изкусно шифровани писма, в които по-големият брат разказвал как се наслаждава на всичко, което му предлага уважаваното учреждение, включително на приятелството на някакъв професор по математика в Крайст Чърч на име Чарлс Латуидж Доджсън, който скоро щял да стане известен на света под името Луис Карол. Майкрофт и Доджсън станали първи приятели, споделяйки страстта си към математиката (особено към простите числа), сложните шифри и странните комбинации от цифри в такива ежедневни неща като разписанието на влаковете.

Уилям Шерлок Холмс така и не се запознал с Доджсън; по-малкият син прекарал годините в края на шейсетте и началото на седемдесетте, борейки се за оцеляване из жестоките улици на Лондон. В края на седемдесетте Майкрофт Холмс измъкнал по-малкия си брат от улицата и платил за обучението му в Оксфорд. Шерлок отказал да се запише в училището, където по-големият му брат бил позната и уважавана фигура. Тогава Майкрофт използвал парите, за да го прати в Сидни Съсекс Колидж в Кеймбридж с надеждата, че там Шерлок ще съсредоточи вниманието си върху естествените науки. Шерлок харесал някои от заниманията си в химическата лаборатория в Кеймбридж, но мразел учителите и състудентите си, затова скоро бил изключен — два пъти.

За да получи някаква представа за реалните ранни години от живота на Шерлок Холмс — биографията, която никога няма да бъде написана — човек трябва да използва за шаблон младежките години на Джеймс Джойс, с неговия вечно пиян, често жесток баща, който първоначално наемал хубави къщи в квартали като Кенсингтън, а после, бягайки от хазаите, които си искали наема, водел синовете си във все по-мръсни и по-малки къщи, следвани от занемарени стаи в долнопробни пансиони, миришещи на варено зеле. Шерлок не бе получил почти никакво формално обучение, с изключение на краткия му престой в Кеймбридж — никога не беше посещавал училище, частно или обществено, само понякога беше имал частни учители вкъщи (когато баща му правеше „някой удар“ на залаганията или с някое друго незаконно начинание).

Макар в кратките периоди, в които разполагал с пари и не бягал през нощта заедно със синовете си от хазаите, бащата на братята Холмс да имал навика да наема поредица от сравнително безполезни (и скоро готови да вдигнат ръце от младия Шерлок) домашни възпитатели, той похарчил доста пари за отлични учители в пет области: ръкопашен бой, който Шерлок започнал да тренира от седемгодишна възраст, бокс (включително времето, прекарано като спаринг-партньор на неколцина пенсионирани, но все още известни английски професионални боксьори), четиригодишно обучение от тайландски експерт в тънкостите на бойните изкуства Муай Боран, фехтовка (най-скъпото обучение; понякога младият Холмс работел с най-добрите френски експерти, дори когато семейството едва успявало да си купи храна) и стрелба.

Сякаш бащата на Шерлок си представял, че някой ден странният му, буен, но често затворен в себе си и мрачен син щял да стане войник. Разбира се, още във възрастта между осем и четиринайсет години Шерлок Холмс не се интересувал толкова от войнишката кариера, колкото от това да стане първият аеронавт, който е обиколил луната с балон.

* * *

Започна да вали. Холмс не носеше със себе си чадър, разбира се, тъй като занемареният му вид на американски работник не можеше да включва подобен аксесоар, затова просто нахлупи по-ниско мръсното ирландско кепе над веждите си и продължи да върви напред, макар паветата отдавна да бяха изчезнали. В тази част на югозападните предградия улиците бяха изчезнали съвсем, заменени с кални пътеки, разровени от дълбоки бразди; на места се виждаха нахвърляни дъски за по-лесно преминаване на късите разстояния между някоя порутена тенекиена барака и дървения й нужник с три стени.

Източниците му в Ню Йорк му бяха казали, че за да намери онова, което търси, трябва да открие бившата ковачница на една от пътеките, наречена Кейсис Али, но в предградията, разбира се, нямаше пътеуказателни табели, нито застанали по ъглите полицаи, които да помоли за упътване (не че щяха да обърнат внимание на някой безработен простак като Холмс), а когато Холмс попита няколко опърпани хлапета, които се забавляваха, измъчвайки някакъв плъх, те започнаха да го замерят по главата с плодове от маклура.

Преди да открие изоставената ковачница и мъжете, които търсеше, Холмс стигна до някаква западнала търговска сграда, каквато се надяваше да открие сред колибите и празните фабрики. Премина по разпадащата се дървена веранда, изрита изкорубената й врата и надникна вътре.

Някога в миналото това е било хотел за железничари — сред високите бурени се виждаха ръждясалите вече релси, които стигаха до сградата — но сега беше дом само на гълъби и четирикраки вредители. Дори най-бедните семейства от близките квартали не търсеха подслон тук. Причината за това очарова Холмс — таванът в голямата дневна, в която се влизаше през някогашното приемно фоайе, се беше срутил по много странен начин, образувайки груб кръг с диаметър около десет фута. Сградата беше на четири етажа и срутването привличаше интереса на Холмс с това, че ако надникнеше внимателно през дупката, можеше да види същите кръгли отвори във втория, третия и четвъртия етаж. Докато гледаше нагоре, лицето му се намокри от дъждеца, сипещ се през кръглата дупка на покрива, намиращ се на височина от около петдесетина фута.

Какво ли беше това тежко нещо, което бе успяло да пробие отвесен тунел през тавана, трите етажа и покрива? Дори процесът на гниене да беше достатъчно напреднал по времето на събитието, и най-тежкото легло, метален сейф или пиано нямаше да успеят да сътворят такива разрушения в плътния покрив и подсилените подове.

По пода на приземния етаж, където стоеше Холмс, нямаше никакви следи, с изключение на червеникаволилавото обезцветяване във формата на петнайсетфутов астерикс върху напуканите дъски на пода. Сякаш двайсетина или повече изключително дебели мъже се бяха събрали в плътна групичка на четвъртия етаж и бяха паднали надолу, намирайки смъртта си на първия етаж, в тази голяма всекидневна до фоайето.

Мъжът, който се представяше като Първия в света детектив-консултант — въпреки големия брой частни детективи, които по това време също работеха в Лондон — не повярва особено на първата си хипотеза в Случая с падналите дебели мъже.

Но хотелът щеше да свърши работа. Голяма част от балюстрадите и парапета на централното стълбище бяха изпопадали, но самите стълби щяха да издържат.

* * *

След като прекоси още две кални пътеки, той откри три стени и брезентово покривало, останки от някогашната ковачница. Освен старата табела, която висеше на една кука, в калта се валяше и ръждясала наковалня. Достатъчно улики за Първия в света детектив-консултант. Холмс стъпи върху дървената платформа, която беше почти толкова кална, колкото и пътеката, водеща до нея, и отметна настрани покривалото с месинговата дръжка на тояжката си.

В купчината боклуци, струпани върху ниска маса, ровеха трима от най-брутално изглеждащите негодници, с които Шерлок Холмс се беше сблъсквал на дневна светлина. Двама от тях — приличаха на братя-идиоти — имаха толкова дълги ръце и толкова примитивни изражения на лицата (скрити зад стърнища от червеникава брада), че сякаш бяха излезли от диорама с троглодити от Каменната ера в Британския музей по естествена история. Третият мъж миришеше толкова силно, че вонята сякаш удари Холмс в лицето, отблъсквайки го назад към мръсната брезентова стена. На колана, прихванал торбестите му кърпени панталони, беше окачен калъф, в който бе прибран ловен нож „Боуи“ с дължината на някои афгански или зулуски къси мечове, които беше виждал Холмс.

— Какво искаш, по дяволите? — попита високият мъж с ножа и положи длан върху масивната дръжка на оръжието.

— Някой ми каза, че можете да ми осигурите количеството морфин, от което се нуждая — рече Холмс с най-добрия си филаделфийски акцент. За пръв път беше посетил Съединените щати през седемдесетте, докато обикаляше с актьорската трупа на Пърси Аликзандър — деветнайсет града за седем месеца — и през цялото време се беше опитвал да усвои колкото се може повече местни диалекти, които биха му били от полза в бъдеще. — И хероин — додаде Холмс. — Искам хероин. Ако нямате морфин, ще взема хероин.

Високият мъж погледна към износените работнически ботуши и кърпените дрехи на Холмс, подсмихна се и каза:

— А как да знаем дали не си полицай без униформа?

— Не съм полицай — отвърна Холмс.

— Свали си ризата — каза мъжът с ножа. — Навий си ръкавите.

Треперейки леко, Холмс съблече палтенцето си, грубата жилетка и вълнената работническа риза и нави ръкавите на мръсната си и прокъсана долна риза. Тримата мъже се наведоха, за да огледат съзвездието от корясали рани и белези от вътрешната страна на ръцете му.

— Редовно си бие нещо — каза вторият троглодит, надвесил обраслото си лице ниско над голата ръка на Холмс.

— Млъквай, Фин — рече високият мъж.

— А как да знаем, че ще си получим шибаните пари? — попита другият троглодит.

— Млъквай, Фин — сопна му се мъжът с ножа. След като очевидно бяха братя, наричането на двамата троглодити с едно и също име явно пестеше време.

Преди застаналият по-близко Фин да отстъпи назад, Холмс успя да зърне грубата татуировка, направена със синьо мастило на дясната му китка. Това му подсказа, че се намира на правилното място, поне според източниците му от нюйоркския Хелс Китчън. Той искаше да осъществи контакт с някой от вашингтонската банда, известна като „Югозападните главорези“. И като че ли беше успял.

Високият мъж посочи Холмс с пръст.

— Това не ти е Китайският квартал. Наблизо няма дори болница, откъдето да си набавяме стока. Шмекът на господин Байер е чист, но струва доста по тези места. Носиш ли каквото трябва?

— Имам пари — проплака Холмс с отчаяния глас на пристрастен. Той измъкна дебела пачка американски банкноти.

— Явно имаш, приятел — каза високият мъж, барабанейки с пръсти по дръжката на ножа. — Фин, и двамата, доведете господин Кълпепър и господин Джей. Веднага!

Тогава Холмс съзря добре познатите проблясъци в очите им, макар мъжът с ножа да се опита да прикрие своите. Канеха се да го убият заради парите.