Дан Симънс
Петата купа (59)

8.

Пълната луна все още се виждаше на избледняващото западно небе зад Белия град, когато в шест сутринта в понеделник Шерлок Холмс заведе Хенри Джеймс в Зданието на промишлеността и свободните изкуства.

— Не разбирам защо трябва да участвам в това… каквото и да е то — каза съненият и раздразнен Джеймс.

— Защото трябва — отвърна Холмс. — Участвате още от самото начало и днес трябва да настъпи краят му. Затова трябва да присъствате. Освен това дадох вашето име на дамата за ключа…

— Каква дама? Какъв ключ? — избъбри Джеймс, но млъкна, щом видя, че полковник Райс, агент Дръмънд и началникът на чикагската полиция Маклафри ги чакат пред най-огромното от Големите здания.

Райс отключи вратата, пусна ги вътре и заключи отново. Холмс ги поведе към открития асансьор на компанията „Отис-Хейл“. В него се влизаше през метална врата, която се заключваше, когато беше затворен за публиката. Полковник Райс я отключи и подаде ключа на Холмс, който го използва, за да отключи същинската врата на асансьора.

— Виждате ли, господин Джеймс — каза Холмс, подавайки му ключа, — един и същ ключ отваря и двете врати. Използвайте го само ако се появи една дама и поиска да се изкачи до покрива на променадата. Тя може да бъде много… убедителна.

— Нямам представа как да се справя… да контролирам… да оперирам… — заекна Джеймс.

Дръмънд влезе в асансьора и показа една ръчка, която се намираше вляво от вратата.

— Натиснете я наляво, за да се изкачите нагоре. Колкото по-наляво я натискате, толкова по-бързо се изкачвате. Не забравяйте да спрете на покрива, за да не се налага да търсим вас и останалите пасажери на луната.

— Има механичен сензор, който забавя скоростта и спира на този етаж, независимо какво прави операторът — каза полковник Райс, който очевидно се беше притеснил, че Джеймс може да приеме буквално думите на Дръмънд.

Джеймс поклати глава и се опита да върне ключа на Холмс.

— Глупости — рече Холмс, отказвайки да го приеме. — Возили сте се в хиляди асансьори, господин Джеймс.

— Не чак толкова — изръмжа писателят. И наистина, Лондон имаше нужда от модерни асансьори не повече, отколкото любимите му Рим или Флоренция.

Когато въпросът беше решен, Холмс се обърна към стоящия до него в асансьора Дръмънд.

— На колко снайперисти се спряхте?

— Президентът Кливланд категорично отказва по покривите да се виждат мъже с пушки — отвърна Дръмънд. — Казва, че разположените върху всяка сграда войници ще вкарат в този щастлив ден усещане като от Второто встъпително слово на Линкълн.

— Добре, добре — каза Холмс. — Колко скрити снайперисти сте разположили?

— Дванайсет — рече Дръмънд. — Проснати по очи или прикрити по някакъв друг начин върху покривите на всяко Голямо здание, което визуално се подрежда в една линия с цялата южна променада на тази сграда.

Холмс кимна.

— Телескопични мерници?

— С двайсеткратно увеличение.

— Не забравяйте да им напомните, че не трябва да стрелят, докато или не им дам сигнал, или не ме прострелят — каза Холмс. — Не искаме над главите на сто хиляди души да се разрази престрелка.

— Откъде сте толкова сигурен, че Лукан Адлер ще избере променадата на тази сграда за свое снайперско гнездо? — попита полковник Райс.

— Просто съм — отвърна Холмс. — Той ще се разположи на най-източния й край. По-точно до или зад онзи гигантски германски прожектор, монтиран ей там.

— Трудна мишена за всичките ни снайперисти — каза началник Маклафри.

— Точно така — рече Холмс.

— Но ние няма да го пуснем да излезе от тази сграда жив — каза Райс.

Холмс се усмихна и се обърна към Джеймс.

— Хората ще се качват и ще слизат от Наблюдателната палуба цяла сутрин до десет часа, Джеймс — рече тихо той. — После хората от Колумбовата гвардия на полковник Райс ще прочистят целия покрив и ще се погрижат да не изостане никой, след което ще заключат вратата на асансьора и на клетката. Ключът ще стои у вас.

— За да го дам на коя дама? — попита Джеймс. Гласът му трепереше.

— Ще я разпознаете от фотографията на Ирен Адлер, която ви показах. Кестенява коса. Волева брадичка. Изумителни скули. Почти виолетови очи. — Холмс протегна ръка. — Довиждане засега, старче. Благодаря ви за всичко.

Джеймс разтърси ръката му и хвърли един притеснен поглед към високата двеста фута кула, през която трябваше да прекара асансьора. Четиримата мъже напуснаха сградата и полковник Райс отново я заключи отвън.

— Зданието на промишлеността и свободните изкуства ще отвори в обичайното си време — каза Райс на Хенри Джеймс. — В десет сутринта хората ми ще обходят сградата, за да изпразнят Наблюдателната палуба и покрива, след което ще окачим една табела, на която ще пише, че асансьорът и променадата ще бъдат затворени за публика между десет сутринта и два следобед. Мнозина ще искат да се качат, за да видят по-добре президента, но в този промеждутък от време ще бъдат затворени всички високи пешеходни пътеки. Трябва да бъдете тук в десет.

Джеймс погледна към големия ключ и го прибра в джоба на жилетката си.

— А дотогава какво трябва да правя? — попита някак жаловито той.

— На ваше място — обади се агент Дръмънд, — щях да се кача на онази моторна лодка, която ви чака, да се върна на яхтата на сенатор Камерън и да поспя още няколко часа. Просто се погрижете някой да ви събуди, за да може да сте тук — с ключа в джоба си — в десет сутринта. Няма да казвате нищо на никого — табелата ще обясни защо е затворено, вратата на външната клетка ще бъде заключена, а разочарованата публика ще се е събрала отвън, за да види президента.

След това Джеймс не можеше да си спомни дали бе кимнал, преди да се обърне и да тръгне към пристана.