Дан Симънс
Петата купа (29)

4.

Стряскащ недостиг на потапници

Докато гостите разговаряха преди вечеря, Хенри Джеймс отиде в кухнята, за да поздрави готвача на семейство Хей, мъж на име Чарлс Ранхофер, който известно време бе работил като личен готвач на Уилям Уолдорф Астор — най-богатия човек в Америка, преди да се премести в Англия през 1891 година. Шеф Ранхофер се канеше да издаде готварска книга, която съдържаше повече от хиляда страници, наречена „Епикуреецът“. Тя щеше да се продаде по цял свят в повече екземпляри от който и да е роман на Хенри Джеймс.

Джеймс се беше запознал с Ранхофер, докато гостуваше в „Ленсдаун хауз“, наетото от Астор имение в Лондон, и често бе чувал отлични отзиви за главния готвач и за работата му в ресторант „Делмонико“ на Пето Авеню.

Тази вечер прочутият шеф беше твърде зает да се вихри из огромната кухня на семейство Хей и да раздава команди на персонала, затова Джеймс просто му пожела успех… но първо успя да хвърли едно око върху менюто, което Чарлс бе изготвил за вечерта…

МЕНЮ

Huîtres en coquille Ruedesheimer

Potage tortue verte Amontillado

Caviare sur canapé Médoc

Homard à la Maryland Royal Charter

Ris de veau aux champignons

Selle de mouton

Pommes parisiennes Haricots verts

Suprème de volaille

Pâté de foie-gras, Bellevue [нечетливо]

Sorbet à la romaine

 

Цигари

Печен примкар, майонеза с целина Clos de Vougeot

Портвайн Fromage Duque

Glacée à la napolitaine Château Lafite

 

Мадейра стара резерва

Цигари беше зачеркнато, което Джеймс абсолютно одобряваше, особено в смесена компания, а и напоследък във висшето общество бе станало демоде пушенето да се включва в официалното меню.

* * *

След стридите поднесоха супа, леко ястие, на което Джеймс не обърна почти никакво внимание, защото разговаряше с красивите жени от двете му страни, последвано от рибно блюдо.

Първите десетина минути от разговора преминаха най-вече в задаване на въпроси — почти изключително от дамите на масата — към Шерлок Холмс. Наистина ли е детектив-консултант? С какво се занимават детективите-консултанти? Наистина ли приключенията му са толкова вълнуващи, колкото са описани в „Странд“ и „Харпърс Уикли“?

— Боя се, че на последния въпрос не мога да отговоря — каза Холмс с официалния си, но приятелски английски акцент. — Изминали са само година или две, откакто тези тъй наречени хроники на моите случаи бяха издадени от доктор Уотсън и честно казано, все не намирам време или възможност да прочета която и да е от тях.

— Но те основават ли се на истината? — попита Хелън Джулия Хей.

— Напълно е възможно — отвърна Холмс. — Но целта на моя приятел, доктор Уотсън — и неговия редактор и агент господин Дойл — е да развличат читателите. А според мен чистата истина и развлечението рядко се спогаждат.

— А Сребърен пламък? — попита Клара с решителен глас. — Този случай е реален, нали?

— Кой или какво е Сребърен пламък? — попита Холмс.

Клара леко се смути, но успя да каже:

— Случаят… името на състезателния кон, който беше откраднат… а после избяга… историята от последния брой на „Харпърс Уикли“.

— Признавам, че никога не съм чувал за английски състезателен кон на име Сребърен пламък, госпожо Хей — каза Холмс.

— Виждаш ли, Клара — обади се Джон Хей. — Казах ти, че всичко е измислица. Когато съм в Англия, губя цяло състояние на състезателните писти, а никога не съм чувал за жребец на име Сребърен пламък.

Холмс се усмихна.

— През осемдесет и осма имах един малък случай с кон на име Морски бриз — в онази година той спечели надбягванията „Сейнт Леджър“ и „Епсъм Оукс“ — но неговото „изчезване“ се изразяваше единствено в едно нощно скитане. Съседът го намерил във фермата си, а аз използвах детективските си способности, за да проследя ясните отпечатъци от копита в калта до дома на съседа.

Всички се засмяха, но Клара продължи да настоява:

— Значи треньорът му не е бил намерен мъртъв? — попита тя.

— Всъщност беше — отвърна Холмс. — Но това се оказа нещастен случай. Горкият човек извел Морски бриз за вечерната му разходка, очевидно забелязал някакъв проблем с дясното задно копито на коня, коленичил зад кобилата — което в никакъв случай не е добра идея — и запалил клечка кибрит в тъмното, още преди да вдигне копитото за оглед. Морски бриз ритнал веднъж, инстинктивно, и главата на нещастния човек просто… — Холмс огледа сияещите лица около сияещата маса. — Тоест умрял веднага от нараняване в главата. Но не е имало никакъв умисъл.

— И без това в разказа Сребърен пламък е жребец — каза Клара Хей. — Не кобила.

Всички се разсмяха заедно с нея.

Насочвано от умелите Джон Хей и Хенри Адамс, вниманието на гостите скоро се отклони от Холмс и постепенно всички се включиха в разговорите. Дванайсет души беше близо до идеалния брой за задушевни разговори на масата, особено при наличието на такива сдържани хора като Хенри Кабът Лодж, Дон Камерън и усмихващия се, внимателен, учтив, но мълчалив Дел Хей.

А Джеймс си припомни, че на Адамс и Хей — както и на покойната Клоувър — не им липсваше нито образование, нито гордост, за да пускат остарели каламбури.

— Вчера горкичкият ни Вито Пом Пом се прибра с наранено оченце — каза Нани Лодж на висок глас, за да бъде чута от седящата от другата страна на Джеймс Хелън Джулия Хей, но успя да привлече вниманието на всички.

Реакцията не закъсня.

— Какъв ужас — каза Хенри Адамс. — Така, припомни ми, Нани… Вито Пом Пом някой от прислужниците ви ли беше, или роднина?

— Хенри — въздъхна госпожа Лодж. — Знаеш много добре, че Вито Пом Пом е нашият любим померан^[1].

— Твоят любим померан, скъпа — промърмори Хенри Кабът Лодж с неодобрителен басов глас, който накара кристалния полилей да потрепери.

— Колко странно — каза Джон Хей. — А аз си мислех, че новите закони за имиграцията са сложили край на потока померански бежанци^[2] в страната. Каква трагедия.

Нани Лодж се намръщи кокетно на Хей, който седеше от лявата й страна.

— Моята диагноза е, че Вито Пом Пом най-вероятно страда от коткаракт — каза Хенри Адамс.

— А още по-вероятно от котаракт — додаде Хей.

Онези, които си позволяваха да се смеят на подобни неща — към тях със сигурност не принадлежаха нито сенатор Лодж, нито сенатор Камерън, а Дел Хей се колебаеше дали да се присъедини, или не — се изкискаха.

— Можеше да е още по-зле — рече тихо Хенри Джеймс. — Нашият приятел Вито можеше да бъде открит напълно вкученен.

След съвсем кратка пауза последваха нови кискания. Лизи Камерън се засмя на глас — със свеж, младежки, естествен смях.

Тогава, без всякаква връзка с темата и с характерното за младите хора безгрижие, Хелън Джулия Хей се обърна към всички:

— Някой възнамерява ли да посети Международния панаир в Чикаго това лято? Аз съм сигурна, че ще отида! Навсякъде, където четох за Белия град, казват, че е великолепен!

— Това не е точно Международен панаир, скъпа — каза баща й. — Чикаго е домакин на Световното Колумбово изложение, което отбелязва четиристотин години от откриването на Америка от Колумб.

— Но Изложението започва през хиляда осемстотин деветдесет и трета — каза Дел.

Хенри Джеймс разпери ръце.

— Колумб пропуска откриването на Америка с… колко?… около две хиляди мили между континента и Тринидад?

— Две хиляди сто седемдесет и три мили от мястото, където седим сега — каза Хенри Адамс.

— Значи на Колумб са му трябвали още две хиляди ето седемдесет и три мили, за да открие Америка — продължи Джеймс. — Изложението пропуска годишнината от това не-откриване само с една година. Вървим в правилната посока.

Хей се обърна към Адамс.

— Сигурен ли си за допълнителните сто седемдесет и три мили?

— Абсолютно — отвърна Адамс с лека, немирна и доста очарователна усмивка.

— Знаете ли, че когато Колумб е слязъл на Тринидад, островът е бил населен от групи, които са говорели карибски и аравакски език? — попита Хелън; в гласа й се долавяше не задоволство, че знае такива неща, а по-скоро очакване.

— Как се наричат жителите на Тринидад? — попита Лизи Камерън. — Тринидадци?

— ’Дадци за по-кратко — каза Джон Хей.

— Мис Хей е права за това, че местните са говорели само карибски и аравакски — рече Теодор Рузвелт; гласът му сякаш отекваше дори когато говореше тихо. — Но това е станало чак след померанското нашествие на острова през хиляда четиристотин трийсет и девета.

Вече бяха на четвъртите си чаши вино и смехът се лееше с лекота.

— Вито Пом Пом разбира само аравакски? — рече Нани Лодж. — Колко жалко.

— Може би затова тази малка гадна топка косми не може да научи и най-елементарните команди — изръмжа сенатор Хенри Кабът Лодж.

Нани размърда застрашително пръстите си с лакирани нокти срещу съпруга си.

— Но аз не искам да пропусна Панаира и Белия град, и Колелото на господин Ферис, и Шоуто за Дивия запад на господин Коуди, и… всичко — извика Хелън Джулия Хей с гласче като на осемгодишно момиченце.

— Няма причина да ги пропуснеш — каза сенатор Дон Камерън. — Никой от нас няма да тръгне за Европа преди юли. Изложението се открива на първи май. По някое време през май ще пусна няколко частни вагона и всички ще отидем заедно за няколко дни. Съгласен ли си, Адамс?

Хенри Адамс промърмори нещо, но погледна към Лизи Камерън и кимна утвърдително.

— Хей?

— Абсолютно. С теб сме, Дон.

— Господин Холмс, ще се присъедините ли към нас? — попита Камерън. — Ще паркираме вагоните близо до входа на Панаира и ще има място за спане за всички.

— Благодаря за поканата — отвърна Холмс, кимвайки. — Може би ще отида на Изложението доста по-рано. Ще видим.

Хелън Джулия Хей не запляска с ръце, но допря дланите си една до друга като малко момиче, подготвящо се за молитва. Усмивката й, помисли си Джеймс, наистина можеше да бъде наречена с изтърканото определение сияйна.

Отстъпвайки от обичайния вечерен протокол, първото ястие, което тази вечер бе тънки парчета овнешко филе с малко сос грейви в затоплена чиния, беше нарязано от шеф Ранхофер в трапезарията и поднесено между двете предястия. Прислужниците се появиха и бързо напълниха чашите на всички с шампанско.

— Трябва да отбележа — каза сенатор Дон Камерън, — че това е ужасно добро шампанско. Струва ми се, че ми е познато, но не мога да го определя. Какво е, Джон?

— „Роял Шартър“ — отвърна Хей.

— Аз си мислех, че само на „Делмонико“ им е позволено да предлагат „Роял Шартър“! — прогърмя Рузвелт.

— Така е — каза Хей. — Само там.

— Е, аз бих предпочела да прекарам цялото лято на Изложението в Чикаго, отколкото в скучната стара Европа, в скучната стара Швейцария — каза Хелън.

— Мисля, че това лято ще бъдем само няколко седмици в Зермат и Люцерн, заедно със семейство Камерън, Лодж и господин Адамс — каза Клара Хей. — През юли и август Панаирът просто ще трябва да продължи без нас.

— И правилно — каза Адамс. — Бях на Световното изложение през седемдесет и шеста и, с изключение на предупреждението, че телефоните ще нахлуят в домовете ни, цялата работа беше просто твърде раздухана и безполезна. По-скучна и от Швейцария, Хелън.

— С изключение на частта, където скалпираха Къстър — каза Джон Хей. — Това вече беше забавно.

— Джон! — извика Клара.

Хей послушно отпусна ръце в скута си и придоби смирен вид.

— Бъфало Бил и неговото Шоу ще бъдат на Чикагското изложение — каза Рузвелт. — Чух, че може да разиграят разгрома на Къстър, като Седящия бик лично ще изиграе ролята си. Звучи ми като страхотно забавление.

— Не е ли бил Лудия кон заедно със Седящия бик, когато са направили засадата на Къстър? — попита Дел.

— Да, да — прогърмя Рузвелт, извръщайки цялата горна част на тялото си, за да може всички да се насладят на усмивката му. — Но ние сме убили Лудия кон през седемдесет и седма.

— Вашата история на Дивия запад ще бъде издадена скоро, нали, господин Рузвелт? — попита Лизи Камерън.

Рузвелт кимна, но същевременно наведе някак срамежливо глава.

— Да. Нарича се „Завоюването на Запада“ и първи и втори том ще бъдат издадени още това лято. Но макар че години наред работих върху нея, не смея да споменавам за драсканиците си в компанията на толкова велики историци.

Това си беше абсолютно вярно, помисли си Джеймс. Хенри Адамс бе може би най-почитаният жив американски историк и книгите му за администрациите на Джеферсън бяха същински шедьоври. Книгата на Джон Хей за бившия му началник Ейбрахам Линкълн, написана в сътрудничество със стария му приятел Джон Николай, се продаваше добре в Америка и в Европа и се считаше за основен източник на информация за президентството на Линкълн. Предците на Хенри Кабът Лодж не само лично бяха познавали Джордж Вашингтон, а и той самият имаше научна степен върху историята на Вашингтон. Младият Рузвелт, макар очевидно да бликаше от енергия и интелектуална мощ, тази вечер имаше защо да проявява скромност в компанията на колеги историци.

„Или политици всъщност“ — помисли си Джеймс.

Внезапно гласът на Дон Камерън се извиси изненадващо силен. Джеймс почти беше забравил, че този Съпруг на печалния образ всъщност е американски сенатор.

— Няма защо да се притеснявате от мен, комисар Рузвелт. Аз не съм писал исторически книги за никого и нищо. Нито пък възнамерявам да го правя. Предпочитам да чета исторически книги и биографии в тишината на кабинета ми.

— Но, Дон, ти можеш да пишеш за толкова много неща — каза Джон Хей. — Бил си военен министър при президента Грант по време на Индианските войни, нали?

Камерън кимна.

— Живеем в интересна епоха — каза Адамс. — Само за няколко години… или поне на стар човек като мен ми се струват няколко… ние преминахме от кървавото изтребление на цялата армия на Къстър и тероризирането на западните територии от индианците към това да плащаме, за да гледаме как Седящия бик играе себе си в Шоуто за Дивия запад на господин Коуди. Кръвопролитие без кръв. Битка без смърт.

— Господин Рузвелт — каза Нани Лодж, — вие имате ранчо някъде на запад… или поне имахте. Някога стреляли ли сте по индианец?

Джеймс се вгледа внимателно в младия мъж. Той знаеше, че Рузвелт бе купил ранчото и се беше преместил в него, след като любимата му съпруга Алис бе починала при раждането на дъщеря им през 1884 година. Според Адамс и Клоувър Рузвелт никога повече не бе споменал името на Алис на публично място. Скоро след смъртта й той бе оставил новородената си дъщеря — наречена Алис — на отглеждане при сестра си, а самият той се беше преместил в пустошта на територията Дакота, за да започне нов живот като ранчеро и каубой.

Рузвелт надари Нани с още по-широка усмивка — нещо, което Хенри Джеймс не смяташе, че е възможно.

— Госпожо Лодж, стрелял съм по индианци, бели главорези, пияни мексиканци, трезви мексиканци, мечки гризли, вълци, скорпиони, гърмящи змии и стотици други разновидности на най-презрените божии творения. И обикновено като стрелям, улучвам.

— Смятате ли, че индианците са сред най-презрените божии творения, господин Рузвелт? — попита Лизи Камерън.

Когато Рузвелт се обърна към Лизи, ярката светлина, отразена от кристалните призми на полилея, накара стъклата на пенснето му да проблеснат като два кръгли сигнални огъня.

— Като военен министър, госпожо Камерън, вашият съпруг е знаел много добре — каза той, без да спира да се усмихва, — че най-справедливата от всички войни е войната срещу диваците… макар да е вярно, че тя може да се окаже най-ужасната и най-нечовешката. Цялото цивилизовано човечество е в дълг към грубите, жестоки заселници, които изтласкаха диваците от западните ни земи с пушки „Ремингтън“ и ножове „Боуи“.

— Значи според вас в бъдещето на нашата нация няма място за различните индиански племена? — попита Джон Хей с тих, но напрегнат глас.

— Американци и индианци, бури и зулуси, казаци и татари, новозеландци и маори — излая Рузвелт. — Всеки път белият победител, колкото и ужасни да са делата му, е полагал основите на бъдещото величие на могъщ народ. От изключително важно значение е Америка, Австралия и Сибир да бъдат изтръгнати от ръцете на техните червенокожи, чернокожи и жълтокожи местни собственици и да се превърнат в наследство на доминиращите световни раси.

Шеф Ранхофер беше докарал количката с основното ястие за вечерта — разкошен и претенциозен пай с месо, приготвен от нарязан терин от гъши дроб и глазирани с желе трюфели, подредени на пластове и запечени в сложна форма на наутилус — и сега прислужниците режеха пая и поднасяха затоплените чинии, но никой, с изключение на Рузвелт, не започна да се храни, дори след като порциите на всички бяха поднесени и очевидно засегнатият готвач се оттегли в кухнята. Всички чакаха следващите думи на Рузвелт.

Той продължи да се храни с апетит, говорейки между отделните хапки:

— Разбирате ли — рече той, отмествайки погледа си от димящото парче пай към Лизи Камерън, — спечеленото с толкова усилия господство на бялата раса над диваците и техните земи на този континент роди една нова човешка раса… американската раса, както е описано с подробности в скромните ми томове на „Завоюването на Запада“.

Хенри Адамс се прокашля.

— Моят британски издател ми изпрати копие от ръкописа на новата книга на Чарлс Пиърсън — мисля, че ще излезе в началото на следващата година — озаглавена „Национален живот и характер“. О, господин Холмс, случайно да сте чували за господин Пиърсън? Или да сте го срещали?

— Да, чувал съм за него — каза Холмс. — Но не сме се срещали. Мисля, че съвсем наскоро се оттегли от Парламента.

— Точно така — потвърди Адамс, докато бъркаше по джобовете на сакото и жилетката си. — Преписах си една от неговите… за евентуална рецензия… само да… а, ето го. — Той извади сгънат лист хартия, приглади го на масата до недокоснатия, но все още димящ пай, наведе се напред така, че оплешивялото му теме засия под ярката светлина на полилея, и каза: — Страховете на господин Пиърсън за идващия нов век… и за близкото бъдеще както на Америка, така и на Европа… са представени по следния начин.

Адамс зачете гладко, с уверен глас.

— Някой ден, и то може би доста скоро, европеецът, който просто наблюдава отстрани, ще се огледа и ще види земното кълбо, опасано от непрекъсната зона, населена с черни и жълти раси, които вече няма да са толкова слаби, че да не проявяват агресия, и ще са се освободили от своите опекуни; те ще са независими, със собствени правителства, ще са монополизирали търговията в своите региони, ограничавайки индустрията на европейците; китайците, местните жители на Индустан, държавите в Централна и Южна Америка, до това време населени предимно от индианско население… ще бъдат представяни от флотилиите си в Европейските морета, канени на международни конференции и търсени за съюзници в споровете между страните от цивилизования свят. Гражданите на тези държави ще бъдат приети в социалните отношения между белите раси, ще се тълпят по английските хиподруми или във френските салони, ще сключват смесени бракове. Няма защо да твърдя, че ако това се случи, нашето върховенство ще бъде унизено… Ние ще се пробудим, за да открием, че сред нас си проправят път, побутват ни и дори ни изтикват встрани същите онези хора, на които гледахме като на наши роби и смятахме, че са обречени да служат на нуждите ни. Единственото ни утешение ще бъде мисълта, че всички тези промени са били неизбежни.

Адамс сгъна листчето хартия, прибра малките си очила за четене и погледна към другия край на масата, където младият Теодор Рузвелт продължаваше да му се усмихва.

— Не сте ли съгласен, господин Рузвелт? — попита Адамс.

— Пиърсън говори предимно за черната и жълтата раса — рече Рузвелт. — Дойде ли моментът, когато те ще се превърнат във военна или търговска заплаха за нас, наследниците на негрите и днешните китайци ще са достигнали интелектуалното ниво на атиняните. Тогава на американската раса… и английската, разбира се… просто ще им се наложи да сключват споразумения с друга цивилизована нация с неарийска кръв, точно както се случва в момента с маджарите, финландците и баските. Така и трябва да бъде, защото нашият Творец не е създал белите европейци и американци за живот и размножаване в горещите райони на Африка, Южна Америка и Индия. Само тук, на нашия континент — и белите руснаци на техния, белите австралийци на техния — трябва по същество да елиминираме диваците и техните култури, за да може американската раса да управлява в собствения си дом.

— Може би ще пожелаете да рецензирате книгата на господин Пиърсън — рече Адамс.

— Ще го направя! — отвърна Рузвелт с още по-широка усмивка.

— Ще помоля издателя му да ви изпрати копие.

— Междувременно искрено ви препоръчвам пая — обади се Клара Хей. — Трюфелите са изключително вкусни и се надявам всички да са забелязали изкусния начин, по който ги е подредил шеф Ранхофер. След пая ще похапнем малко шербет, а после… после… мисля, че идва ред на примкарите.

— Примкари? — рече Хенри Кабът Лодж. — А не потапници^[3]?

— Очевидно напоследък е почти невъзможно човек да открие потапници — рече Джон Хей. — Вероятно заради липсата на любимия им див кервиз или заради изчезването на блатистите им местности, или, както казват някои, заради прекомерното им изтребване.

— Най-вероятно ги крият умишлено — заяви Хенри Адамс. — Наговорили са се да вдигнат цените на потапниците в ресторантите и кланиците. Знаете ли, че почти две трети от приличните ресторанти в Ню Йорк са притежавани, официално или чрез подставени лица, от евреи?

Всички продължиха да се хранят, с изключение на Дел Хей, който попита:

— Наистина ли?

— Чистата истина — отвърна Адамс. — Създаването на изкуствен недостиг на патици на пазара, за да се вдигне цената им, е точно онова, в което тези хора — евреите — ги бива изключително много.

Отново настъпи мълчание.

— Какво пък — каза Хенри Кабът Лодж, обръщайки се наляво към очевидно разстроената Клара Хей, — примкарите са също толкова вкусни, колкото и потапниците, а според мен нищо не може да надмине невероятния терин от гъши дроб, който ни беше предложен тази вечер. Моите поздравления не само за готвача, а и за прелестната ни домакиня.

Клара се усмихна и се изчерви. Прислугата събра чашите за кабернето „Щайнбергер“, което бяха поднесли заедно с гъшия дроб, и напълниха новите, по-големи чаши с „Кло дьо Вужо“. Разговорът продължи.

* * *

От началото на вечерята бяха минали почти два часа и половина и ако всичко приключеше сега — ако всички се бяха разотишли веднага след подбраната селекция сирена — няколко живота щяха да поемат по съвсем различен курс. Но glacée à la napolitaine^[4] приповдигна духовете и последните вина за вечерта (преди брендито за мъжете в библиотеката, разбира се) — „Шато Лафит“ и мадейра резерва — подействаха чудесно, макар че Дел Хей като че ли беше достигнал лимита си за вино още когато поднесоха „Дуке Порто“ със сирената, че дори и по-рано, когато разляха „Кло дьо Вужо“ за пая с месо. Осмата и деветата чаша вино за вечерта накараха Дел да се умълчи, дори да се навъси малко, но развърза и без това сладкодумните езици на повечето хора край масата. Само Шерлок Холмс и сенатор Камерън не казваха почти нищо; Хенри Кабът Лодж беше разказал една забавна история с поднасянето на сирената, и все още бе в бъбриво настроение.

Внезапно Хелън вдигна чашата си с вино.

— Пихме за толкова много неща, но все още не сме вдигнали тост за завръщането на чичо Хари в Съединените щати!

— Правилно! — извика Джон Хей и всички пиха за завръщането на Хенри Джеймс.

— Искрено се надявам, че този път господин Джеймс ще остане в Америка — каза Теодор Рузвелт. Очите на младия мъж блестяха, но Джеймс бе забелязал колко малко вино беше изпил комисарят.

Той отвърна с усмивка на коментара, но каза:

— Уви, скоро ще трябва да се върна в скромния си малък лондонски апартамент в Кенсингтън. Изкарвам си хляба с писане и още по-рядко намирам време да се насладя на възхитителни вечери като тази. Истинско удоволствие, Клара. Джон.

Клара Хей се изчерви и се усмихна, а съпругът й кимна.

— Не, сериозно говоря — рече Рузвелт. — Новата американска раса се нуждае от своите писатели. Америка има нужда емигриралите й писатели да се върнат у дома и да пишат за Америка. Не сте ли съгласен, господин Холмс?

Холмс, който от доста време само слушаше мълчаливо, реагира единствено с учтива усмивка на неуместния въпрос на Рузвелт. Младият мъж сигурно беше пропуснал факта, че той е англичанин.

— Но чичо Хари пише за американци — възрази Хелън.

— И то дотолкова, че издателите и литературният ми агент са изпаднали в отчаяние — добави Джеймс с усмивка.

— Четохте ли „Портрет на една дама“? — попита Хелън Рузвелт. — Невероятен словесен портрет на американската жена.

— И издаден преди повече от десет години, приблизително по време на последното идване на господин Джеймс в Съединените щати — каза Рузвелт. — Ще повторя — Америка се нуждае от писателите си, които трябва да се върнат у дома от Европа или каквито там декадентски и удобни скривалища са си намерили, за да опознаят отново родината си и народа й.

Хей се наведе напред, за да се намеси, но Джеймс отвърна с усмивка:

— Мога да се обзаложа, господин Рузвелт, че вие не сте написали всяка дума от „Завоюването на Запада“, докато сте били в Запада. Вашите записки, спомени и проучвания със сигурност са ви подготвили да продължите писането на тези ценни томове и когато сте се намирали в Ню Йорк или Вашингтон, или, предполагам, дори на борда на някой параход, плаващ към далечни земи.

— Разбира се — каза Рузвелт и стисна юмрук в странен жест на оправдание. — Но съм живял на запад. Ловувал съм на запад. Проследявал съм и съм залавял лоши хора и съм се изправял лице в лице с готови да убиват индианци на запад. Живях на запад и се връщах няколко пъти там, преди да започна да пиша първата страница от книгата си за Запада.

— А аз живях в Америка и се връщах няколко пъти в нея години наред, преди да отида в Европа, за да пиша върху различни теми, но най-често за сблъсъка на американци с Европа — отвърна тихо Джеймс.

— Но сте напуснали страната преди трийсет години, сър, като сте се връщали единствено за да гостувате… — прогърмя силният, настоятелен глас на Рузвелт.

— Боя се, че не само за гостувания — отвърна натъжено Джеймс.

— Били сте на подходящата възраст, за да се запишете в армията по време на Гражданската война, а така и не сте го направили. — В гласа на Рузвелт прозвучаха странни триумфални нотки; гросмайстор, който премества офицера си на атакуваща позиция.

В обикновено хладните сиви очи на Хенри Джеймс проблеснаха пламъци.

— По-малките ми братя, Уилки и Боб, получиха наранявания в тази война, сър. Уилки служеше под командването на полковник Шоу в Петдесет и четвърти масачузетски полк с предимно цветнокожи войници, получи ужасни рани по време на нападението над форт Уогнър. Ужасни рани, господин Рузвелт… беше намерен по чиста случайност сред купчина умиращи войници от един наш семеен приятел, Уилям Ръсел, който отишъл да търси собствения си син — Кабът загина във форт Уогнър. Никой не вярваше, че Уилки ще оживее, и седмици наред той лежа на мръсната носилка, с която го донесоха у дома, на пода край входната врата. Брат ми Уилки страдаше от болките и осакатяванията от тези рани до края на живота си през ноември хиляда осемстотин осемдесет и трета. Така че аз познавам Гражданската война, господин Рузвелт. Вие сте били на… колко?… осем години, когато Войната свърши?

— Седем — отвърна Рузвелт.

— Толкова много мъже служиха и страдаха толкова много — каза Джон Хей. — Гражданската война беше кошмар, от който цяла една нация — целият ни народ — не може да се събуди.

Джеймс се извърна и погледна към Хей. Стори му се интересно, че чува подобен коментар от човек, който беше натрупал състояние от написването на книга за Линкълн и който на двайсет и две годишна възраст бе прекарал над четири години в центъра на това унищожително торнадо, наречено война.

— Аз не се притеснявам от недостига на американски автори — каза Хенри Джеймс. — Огледайте хората около тази маса. Почти всички тук пишат и издават творбите си, или скоро ще започнат да го правят… да, за теб говоря, скъпа Хелън.

Дъщерята на Хей се изчерви красиво.

— Аз нито пиша, нито възнамерявам да се занимавам с писане — рече Клара Хей.

— Ти написа готварска книга, скъпа моя — обади се Джон Хей.

— Искам да кажа — продължи младият Рузвелт, който просто не можеше да се спре, — че Америка, която излиза в центъра на световното внимание, просто не може да приеме или да толерира този тип дребнави писачи — изключая всички присъстващи, разбира се — които напускат страната, защото, с цялата им деликатна, мекушава чувственост, те решават, че не могат да играят мъжка роля сред истинските мъже, и затова отиват там, където ще намерят заслон от бурите, закаляващи смелите души.

Всички около масата шумно си поеха дъх. Джон Хей затвори очи за секунда, докосна челото си с дългите си бели пръсти и се накани да каже нещо, но Джеймс го възпря, вдигайки два пръста на лявата си ръка.

— Господин Рузвелт — каза той, без да отмества пламтящите си очи от двуцевния стоманено-стъклен вторачен поглед на младия мъж, — първо, смятам, че в този случай е редно да се използва думата „чувствителност“, а не „чувственост“. Второ, струва ми се, че Комисията по реформа на държавната администрация ще да е изключително свиреп хабитат, щом подслонява и изхранва такива лъвове като вас. Уважението ми към правителствените бюрократи току-що нарасна неимоверно.

Рузвелт отвори уста, за да отговори, но Хенри Джеймс продължи със същия нисък, мъркащ глас:

— Но, уви, скъпи ми господине, смисълът на всичките ви ревове тази вечер не подлежи на каквото и да е интелигентно възприятие както заради наистина възхитителната непоследователност на изказванията ви, така и заради пуерилността на тяхното свръхопростенчество.

Лизи, Нани и Хелен се засмяха. Погледът на озадачения, объркан Дел прескачаше от Рузвелт към Джеймс и обратно. Джон Хей допря върховете на пръстите на двете си ръце, свивайки побелелите си устни. Клара Хей гледаше объркано гостите си, докато прекрасното й вечерно парти се разпадаше на парчета като полково знаме под тежък мускетен обстрел.

— Вашите изречения, господин Джеймс — процеди Рузвелт през огромните си стиснати зъби, — на живо са също толкова неразбираеми и непонятни, каквито са и на хартия.

Хенри Джеймс го надари с почти ангелска усмивка.

— По този въпрос сте на едно мнение с по-големия ми брат Уилям, господин комисар.

— Значи със сигурност отиваме на Чикагската Колумбова експозиция през май, нали? — попита Хелън.

— С нетърпение очаквам да видя Статуята на богинята Република на Дениъл Честър Френч — чух, че е висока шейсет и пет фута — издигната точно в средата на Белия град и лагуните — каза Лизи Камерън.

— Признавам, че много ми се иска да видя Статуята на богинята на лова Диана на Сен Годен, поставена, както чувам, на самия връх на селскостопанската палата на Макким, Мийд и Уайт — каза Нани Лодж.

Джеймс погледна наляво. Доколкото му бе известно, Хенри Адамс никога не говореше за Клоувър или за смъртта й, но щеше ли да се включи в обсъждането на вече прочутата статуя на Огюст Сен Годен, която се издигаше над гроба й в гробището Рок Крийк? Или споменаването на статуята щеше да го накара да замълчи задълго?

Адамс погледна към Джеймс и, сякаш прочел мислите на стария си приятел, попита:

— Хари, ти не си виждал скулптурата на Сен Годен на гроба на Клоувър в Рок Крийк, нали?

— Не, Хенри. Не съм ходил там, откакто я завършиха.

— Тогава утре трябва да отидем да я видим — каза Адамс. — Искате ли да дойдете с нас, господин Холмс?

— С огромно удоволствие.

— Значи е решено — каза Адамс, който сякаш не забелязваше ошашавените погледи на семействата Лодж, Камерън и Хей. — Ще дойда да ви взема от госпожа Стивънс с моя открит кабриолет някъде около десет сутринта.

— Добре — отвърна Джеймс, който за пръв път в живота си не знаеше какво да каже. Нямаше ни най-малка представа защо Хенри Адамс изведнъж беше пожелал да отведе двама души, единият от които напълно непознат, да видят гроба на съпругата му и траурната статуя.

Джон Хей се изправи.

— Защо дамите не се оттеглят в гостната, а ние, господата, да се уединим в библиотеката на бренди и пури или цигари?

— Подкрепям предложението — каза сенатор Лодж. Всички наставаха.

Свирепият поглед на Рузвелт не се откъсваше от брадатото лице на Джеймс.

— Размекната маса от изнежена безсмисленост — промърмори той под носа си, докато прислужниците издърпваха назад столовете и красиво облечените мъже и жени тръгнаха в различни посоки.

Джеймс се обърна към Рузвелт, усмихна се леко и остана така, докато Джон Хей шепнеше нещо в ухото му. Хенри Джеймс отвърна с приглушен глас, но достатъчно високо, за да го чуе Холмс, който се намираше от другата страна на масата, и вероятно Рузвелт в дъното на масата.

— … Може би очаквах нещо повече от това най-обикновено чудовищно олицетворение на безпрецедентен отекващ рев.

Четирите жени бързо напуснаха стаята. Осмината мъже се запътиха към библиотеката с доста по-отмерена крачка. Докато излизаха от трапезарията, единственият, който се усмихваше, беше Шерлок Холмс.