Дан Симънс
Петата купа (58)

7.

В неделята преди понеделничното първомайско откриване на Изложението, гостите на Хенри Кабът Лодж се разделиха на групички, за да си търсят развлечения. Докато Хенри Джеймс се разхождаше с останалите из летаргичните улички на Панаира, които скоро щяха да се оживят от народ, той предпочиташе да бъде заедно с Хенри Адамс, който не се отделяше от Лизи и Дон Камерън. Но по някое време следобед Адамс отново се отдалечи сам нанякъде. Предишния ден също бе прекарал сам. Всички се разбраха да се срещнат на пристана в седем, за да се върнат на яхтата с голямата моторна лодка. Бяха поканени на галавечерята, давана от шейсет и осем годишния новоизбран кмет Картър Хенри Харисън. Дори младата Хелън Хей беше покорена от енергията, прямотата и чара на стария популист при първата си среща с него по-рано през деня.

Но когато всички се събраха на пристана, Адамс липсваше.

— Мисля, че знам къде е — каза Холмс. — Когато е там, губи представа за времето. Вие потегляйте, но после върнете лодката обратно… след двайсетина минути ще съм на пристана заедно с господин Адамс.

Сенатор Дон Камерън каза:

— Двамата с Лизи ще ви изчакаме тук, за да се върнем на яхтата заедно.

Холмс беше заедно с Адамс, когато откриха Машинното здание, и интересът на възрастния историк към динамогенераторите и другите машини внезапно стана неудържим. Технически погледнато, нито една от хилядите задвижвани от електричество машини в Колумбовото изложение не би трябвало да заработи преди обяд на следващия ден, когато президентът Кливланд щеше да натисне масивния златен телеграфен бутон — монтиран върху червена кадифена възглавничка — който, освен че щеше да накара хилядите знаменца и банери да се развеят, щеше да задейства и гигантския парен двигател с три хиляди конски сили в Машинното здание.

Но Адамс се вреше наоколо и не спираше да разпитва, докато не намери истинско динамо, което вече произвеждаше енергия за захранването на лампите в Белия град и електрическата железница, която щеше да докарва жълтите вагони до Панаира. Това беше най-големият динамогенератор в света и бе скрит в сградата на компанията „Интрамюръл Рейлроуд“, разположена в най-южния край на панаирната територия, зад дърветата и по-големите сгради. Обикновено в нея се намираха единствено операторите, които обслужваха динамото. Извитият метален кожух на динамото беше по-голям от сводестия вход към къщата на Хенри Адамс, но пред многобройните колела — всяко едно с височина поне петнайсет фута, като половината му винаги бе скрита в изкопания в циментения под жлеб — хората и динамото изглеждаха като джуджета. В събота Холмс беше помогнал на Адамс да намери сградата, беше се възхищавал около минутка на машините, остана достатъчно дълго, за да чуе как един от техниците подвиква на Адамс през рева на машините, че дори в този момент динамото захранва едновременно шест и половина мили железопътни релси, с шестнайсет вагона в движение, след което изостави Адамс сам сред шума и миризмата на озон. Знаеше, че историкът ще прекара по-голяма част от времето си на брега в тази отдалечена сграда без прозорци, взирайки се и опознавайки мощта на този нов източник на енергия за човешката раса.

Сега, когато Холмс излезе от сенките на подпорните греди и колелата, той видя, че Адамс непрекъснато сваляше сламената си шапка и попиваше потното си чело с ленената си кърпичка — светлината от голите крушки на работните лампи се отразяваше в плешивата му глава всеки път, когато сваляше шапката — потънал в разговор с висок млад мъж, облечен в твърде дебел вълнен костюм, който, заради дългата черна коса, остър изгърбен нос, медночервен тен и черни очи, Холмс определи като индианец. Адамс му изнасяше някаква лекция и изглеждаше въодушевен като ученик.

— … Но това! Това, господин Бавен кон, е нещо, на което древните гърци щяха да гледат с възхищение, а венецианците, въпреки всичките си постижения, щяха да му завиждат. Чикаго ни погледна с някакво чудно, предизвикателно презрение и ни показа нещо далеч по-могъщо от изкуството и безкрайно по-важно от бизнеса. Това, уви или ура, е бъдещето, господин Бавен кон! Вашето и моето… но същевременно дава и надежда. Мога да се наслаждавам и да пращам пощенски картички, в които да описвам съмнителната стойност на Мидуей Плезънс, но всеки ден минавам през Машинното здание и всяка вечер се връщам тук, точно в тази зала, за да гледам като някой стар бухал динамото на бъдещето…

Адамс като че ли долови лекторската нотка в гласа си, свали сламената шапка и попи отново темето си с кърпа, след което каза с по-тих глас на младия мъж, докато Холмс се приближаваше зад гърба му:

— Приемете отново извиненията ми, сър. Говоря така, сякаш сте ми публика, а не събеседник. Какво мислите за това динамо и за все още спящите чудеса на Машинното здание, които разглеждате всеки ден също като мен, господин Бавен кон?

Високият индианец се поколеба за миг, преди да отговори, и гласът му изненада Холмс с плътността си.

— Мисля, господин Адамс — рече високият тъмен мъж, — че това е истинската религия на вашата раса.

Адамс се впусна в нова въодушевена реч и Холмс му разкри присъствието си — знаеше, че индианецът го бе видял да влиза и беше наясно с присъствието му в голямата зала. Адамс говореше:

— Дева Мария е била за мъжете от тринайсети век онова, което това динамо и братята му ще бъдат за…

Той осъзна, че Холмс стои до него, и млъкна. Свали отново сламената си шапка и каза:

— Господин Бавен кон, мога ли да ви представя спътника си на Панаира, прочутия Шер… тоест… прочутия норвежки изследовател господин Ян Сигерсон?

Вместо да протегне ръка, Холмс застана изпънат със събрани пети и се поклони на мъжа в почти германски стил. Червенокожият му кимна в отговор, но като че ли също нямаше особено желание да се ръкува с него. Без да знае как или откъде, Холмс можеше да каже, че този млад мъж — всъщност не чак толкова млад, видян отблизо, осъзна Холмс, забелязвайки бръчките около очите му, вероятно година или две по-млад от трийсет и девет годишния детектив — беше не само лакота сиу от племето, с което Холмс се беше срещнал преди повече от седемнайсет години, но и wičasa wakan — светият мъж на племето, шаман, мъж със способността да вижда в повече измерения от обикновените човешки същества.

— За мен е истинско удоволствие да се запознаем, господин Бавен кон — каза Холмс. — Ние, европейците, рядко получаваме възможността да срещнем практикуващ wičasa wakan от Свободните деца на природата.

Индианецът, чието истинско име със сигурност не беше Бавен кон, както Холмс веднага разбра, го погледна с тревога и изненада, които можеха да бъдат обяснени с правилната употреба на термина от езика лакота от този бял човек.

Хенри Адамс, който държеше с две ръце шапката за периферията й, отстъпи две крачки назад от двамата мъже. Той имаше чувството, че наблюдава два огромни орела, които се гледат в очите.

Холмс пръв отмести поглед и се обърна към Адамс:

— Извинявай, че те прекъснах, Хенри, но Лизи и сенаторът ни чакат при лодката на пристана. Очевидно закъсняваме за вечерята при кмета Харисън.

Адамс каза нещо на индианеца и се обърна да си ходи. Холмс отново се поклони на високия мъж — незнайно защо, все още се страхуваше да стисне ръката му — и каза:

— За мен беше истинско удоволствие да се видим, господин Бавен кон, и мога само да се надявам, че някой ден wasichu wanagi вече няма да представляват проблем за вас.

Холмс осъзна, че току-що бе казал на червенокожия, че се надява духът на „този, който взима най-доброто месо^[1] за себе си“, тоест духът на белия човек, повече да не представлява проблем за него, но нямаше представя защо го е казал. Индианецът само примигваше.

Холмс се обърна смутено и излезе след Хенри Адамс от шумната сграда на компанията „Интрамюръл Рейлроуд“ и измина около стотина ярда, преди да се спре и, докосвайки ръката на историка, да каже:

— Моля ви, върнете се на яхтата заедно със семейство Камерън. Току-що си спомних, че трябва да свърша още нещо.

— Добре… — отвърна Адамс, който очевидно беше разтърсен от нещо видяно или почувствано от него. — Вървете, щом трябва, но ще е същинско престъпление да пропуснете вечерята на кмета Харисън…

Холмс кимна, макар всъщност да не беше чул думите на Адамс. Той се обърна и се затича обратно към сградата.

Индианецът беше изчезнал. Холмс продължи да се движи тичешком по прашните пътечки и тесните улички към парадната площадка пред входовете към железницата, с мисълта, че ако индианският джентълмен беше част от шоуто на Бъфало Бил, би трябвало оттам да е напуснал терена на Панаира.

Така и беше. Холмс го настигна, преди мъжът да премине през въртящите се метални спици на изхода.

— Господин Бавен кон!

Мъжът бавно се обърна. Изглеждаше изненадан, че вижда отново Холмс.

— Аз… има нещо, което трябва… ако ми помогнете… съжалявам — рече със запъване Шерлок Холмс. — Името ви не е Бавен кон, нали?

— Не, казвам се Паха Сапа — отвърна мъжът.

— Черните хълмове — прошепна Холмс.

— А вашето истинско име не е Сигерсон — рече Паха Сапа. — Дори не се опитахте да скриете оксфордския си английски акцент.

— Казвам се Шерлок Холмс. — Той протегна ръка и индианецът най-после я пое.

Детективът изпита най-големия шок в живота си, поне откакто трите куршума пронизаха тялото му в Хималаите. Той видя и разбра, че Паха Сапа бе почувствал същата енергия, която премина между тях.

Когато ръцете им се разделиха, енергията не изчезна — беше много по-силна от озона и разрядите в залата с динамото.

— Трябва да ви попитам, Паха Сапа — рече Холмс, — как да разбера дали съм истински, или не съм?

— Wicaśta ksapa kiŋ ia — отвърна Паха Сапа.

Незнайно как, Холмс го разбра. „Мъдрият човек говори.“

— Но аз все още не знам дали съм мъдър човек — довърши Паха Сапа на английски.

— И все пак ми кажете — настоя Холмс. — Вече знам, че аз не съм достатъчно мъдър, за да отговоря на този въпрос.

Очите на Паха Сапа го пронизваха — усещането беше истинско, сякаш бе пронизан със стрели.

— Всички мъже, родени от жени, са истински — каза Паха Сапа.

— Но дори някои от тях са… слаби. Слаби в реалността. Най-силните същества са онези, които изпяват съществуването си.

— Не разбирам — рече Холмс.

— Шестимата Дядовци не са били родени от жени, но са истински — каза Паха Сапа. — Аз и всичките ми бащи и дядовци преди мен сме помогнали да бъдат изпети в реалността.

Изражението на Холмс зададе въпроса: „Как?“.

— Като разказваме историите им — отвърна Паха Сапа и след това Холмс не можеше да си спомни дали го беше казал на лакота, или на английски. — Като разказвахме собствените им истории. Но най-вече като карахме другите да разказват историите им. — Паха Сапа млъкна за миг, преди да изрече със страст: — Да ги разказват и да им вярват!

— Да — отвърна Холмс, без да е съвсем сигурен с какво се съгласява, но знаеше, че го подкрепя със сърце и душа. — Pilamayaye — каза той. — Благодаря ти. — Не беше достатъчно, но само това успя да изрече.

После кимна и се накани да си върви, когато Паха Сапа го хвана здраво за ръката. И отново Холмс се почувства така, сякаш бе влязъл във въртяща се намотка на динамо.

— Lucan, kte — каза индианецът. Лукан ще те убие.

Холмс почувства студения юмрук на неизбежната съдба да се сключва около сърцето му, но прогони това усещане.

— Holmes, uŋktepi! Yakte! — това бе произнесено почти шепнешком, но на Холмс му се стори като вик в лицето. Холмс, ти го убий. Убий го пръв!

— Да — прошепна Шерлок Холмс.

Паха Сапа се усмихна. Плътният му глас прозвуча напълно нормално, когато каза:

— Toksha ake čante ista wascinyanktin ktelo. Hecetu. Mitakuya oyasin!

Холмс разбра всичко: Ще те видя отново с окото на сърцето си. Така да бъде. Всички сме едно.

— Mitakuya oyasin! — отвърна Холмс. Всички сме едно!

Двамата мъже се разделиха и поеха в противоположни посоки, и минаха цели две минути, преди Холмс да си спомни, че трябваше да отиде на пристана, където го чакаше лодката.