Дан Симънс
Петата купа (46)

Пет

Сряда, 12 април, 8:05 часа

Холмс пристигна на площад „Хеймаркет“ и веднага забеляза инспектор Бонфийлд, който стоеше от другата страна на улицата, близо до една алея. По Деплейн Стрийт имаше голямо движение на коли и хора. Холмс изчака за пролука и притича през улицата, протягайки ръка на инспектора още преди да стъпи на тротоара.

— Радвам се да ви видя отново, господин Холмс — каза инспектор Бонфийлд.

— И аз вас, инспекторе. Поздравления за повишението ви. — Холмс беше идвал тук през месеците май и юни на 1886 година, събирайки улики за процеса на анархистите, отговорни за бунта на площад „Хеймаркет“, при който загинаха осем полицаи и трима цивилни. Тогава Бонфийлд беше още капитан, но информацията за осмината анархисти, която беше представил на процеса, бързо го направи инспектор и началник на детективското бюро към Департамента на чикагската полиция. Освен това Бонфийлд беше прикрепен към Колумбовото изложение, за да обучи и надзирава двестате цивилни детективи, познаващи физиономиите и методите на действие на всеки джебчия, крадец и измамник в района. Тъй наречената „Колумбова гвардия“, издокарана в сините си униформи и, когато се наложеше, с жълто-червени пелерини, носеше симпатични малки декоративни мечове. Цивилните момчета на Бонфийлд носеха тежки палки, месингови боксове и заредени пистолети в джобовете на костюмите си.

— Повишиха неправилния човек — отвърна Бонфийлд, който изглеждаше все така скромен, сдържан и компетентен, както бе установил Холмс седем години по-рано. — Всички награди трябваше да бъдат за вас, господин Холмс.

Детективът махна с ръка.

— Виждам, че сте поставили статуя в памет на онзи четвърти май — рече Холмс. — И униформен полицай да я пази.

Бонфийлд кимна.

— Сложили сме 24-часова стража, господин Холмс. Вандалите — дали анархистите, или онези безбройни хиляди, които идват, за да почетат анархистите-убийци като социални герои — се опитаха да натрошат статуята с ковашки чукове, драскаха неприлични думи по нея, боядисаха я в зелено — много непочтително. Затова наш човек денонощно дежури тук.

Холмс извади лулата си и започна да я пълни с тютюн. Хенри Джеймс беше успял да го убеди, ако не за друго, то поне заради американските му приятели, да използва по-скъпа и не чак толкова стряскащо ароматна марка тютюн, докато е в Щатите.

— Никога няма да се сетите какво са планирали да правят на гробището Уолдхайм за четвърти май — каза Бонфийлд; лицето му изразяваше такъв гняв, какъвто Холмс никога не беше виждал у решителния млад мъж.

— Уолдхайм — повтори Холмс, докато разпалваше с дърпане лулата си и прибираше в джоба си — при трийсет и осемкалибровия пистолет — уникалната си запалка. — Това е мястото, където са погребани четиримата обесени анархисти, нали?

— Точно така — отвърна Бонфийлд. — Сега е олтар на „смелите организатори юнионисти“, които нападнаха от засада мен и хората ми тук преди седем години. Ще откриват паметник на убийците — или мъчениците, каквото е мнението на популярната преса — и се твърди, че паметникът ще бъде по-висок от тази двайсетфутова статуя, издигната в памет на осмината полицаи, които загинаха в онзи ден. По предварителни изчисления за церемонията на радикалите на гробището Уолдхайм ще се съберат повече от осем хиляди души. Ако ние организираме възпоменателна церемония за загиналите полицаи, едва ли ще се съберат и десетина души.

— Историята е перверзен механизъм — обяви Холмс между пуфканията. — Той изисква кръв на мъченици — истински или измислени — така, както обикновените машини се нуждаят от масло.

Инспектор Бонфийлд изсумтя, забеляза пролука в уличното движение и слезе на пътя, махвайки с ръка на Холмс да го последва.

— След бунтовете и процеса покриха всичко тук с пътна настилка — каза той, — но вие си спомняте, че точно на това място — инспекторът посочи с върха на лъснатата си обувка едно с нищо незабележимо място на пътя, — вие ми показахте яйцевидната вдлъбнатина в кедровия паваж от онова време, където първоначално беше паднала бомбата и… — Бонфийлд навлезе още повече в платното. — Точно тук забелязахте гладкия, овален кратер, където всъщност беше избухнала. Прокарвайки линия между малката вдлъбнатина и кратера — като използвахме червения конец по модела, който ни показахте — ние успяхме да установим, че бомбата е била хвърлена от онази алея, а не някъде на юг от напредващите полицейски сили, както се опитваше да убеди съдебните заседатели защитата.

Инспектор Бонфийлд беше толкова погълнат от спомените си, че не забеляза големия товарен вагон, теглен от четири огромни коня, който се приближаваше към него. Холмс сграбчи полицая за лакътя и го издърпа на безопасно място на тротоара.

— Бомбата избухна точно под краката на полицай Матайъс Деган — продължи Бонфийлд, който сякаш се намираше в някакъв транс. — Той ми беше приятел. Шрапнелът, който го уби, не беше по-голям от нокътя на палеца ви, господин Холмс. Докторът ми го даде и аз все още го пазя в бюрото си. Но той преряза бедрената артерия на Матайъс, който умря от загуба на кръв, точно там, където се намираха кедровите блокове. Умря в ръцете ми.

— Доказахме, че по шест от осмината простреляни полицаи — освен ранените от бомбените шрапнели — е било стреляно отвисоко — каза Холмс. — Някой е стрелял с пушка от онзи прозорец там, до алеята. — Той посочи към прозореца на магазина, гледащ към Деплейн Стрийт.

— Обвинението изложи това пред съдебните заседатели, но те не му обърнаха внимание — рече инспектор Бонфийлд. — Но вашата улика, господин Холмс, наистина доказа, че дърводелецът Рудолф Шнаубелт е човекът, който е хвърлил бомбата от онази алея по групата полицаи.

— Доказа го без всякакво съмнение — съгласи се Холмс. — Но вие така и не го арестувахте.

Инспектор Бонфийлд разпери ръце.

— Как да го арестуваме, когато не можахме да го намерим, господин Холмс? Проверихме всички следи, които показваха, че Шнаубелт е в Питсбърг, в Санто Доминго, че е умрял в Калифорния, че проси по улиците на Хондурас, че живее охолен живот в Мексико. Онзи социалистически парцал — „Арбайтер Цайтунг“ — публикува писмо, за което се твърди, че е от Шнаубелт, и то беше изпратено по пощата от Кристаяния в Норвегия. Този човек е фантом, господин Холмс.

— Този мъж — Шнаубелт — си живее добре като производител на фермерски инструмента в Буенос Айрес — каза Холмс. — Пристигнал е в Аржентина месец след бунта на площад „Хеймаркет“ и оттогава живее и просперира там.

— Защо не ни уведомихте за това?

— Изпратих телеграма с информацията — включително местоработата и адреса на Шнаубелт — на вашия суперинтендант през хиляда осемстотин осемдесет и седма година — отвърна Холмс. — Отговор не получих. Изпратих втора телеграма със същата информация, като този път добавих и двете имена, под които се представя Шнаубелт. И отново не получих отговор.

Бонфийлд беше свалил шапката си и изглеждаше така, сякаш се канеше да изскубе кичури коса с корените от главата си.

Холмс погледна часовника си и извади лулата от устата си.

— Става късно, инспекторе. Заедно с вас трябва да прегледаме маршрута, по който президентът Кливланд ще стигне до Изложението, а после ме очаква кратка обиколка на самия Бял град. Но трябва да побързаме, ако искаме да доприпкаме навреме до хотел „Лексингтън“.

— Ще оставим припкането на конете — каза инспектор Бонфийлд. Той изсвири и една лъскава черна карета, карана от униформен полицай, ги приближи. Кочияшът скочи от капрата и им отвори вратата.

* * *

Две коли чакаха Бонфийлд и Холмс пред хотел „Лексингтън“ на пресечката между Двайсет и втора улица и Мичиган Авеню. Първата представляваше голям, покрит с брезент фургон, с три реда седалки, вместо обичайните две, плюс четвърта пейка, обърната с лице към останалите. Фургонът беше пълен с полицаи.

Втората представляваше открит файтон — доста по-удобен на вид — а кочияшът беше едър мъж с ясни сини очи и добре оформена прошарена брада, който приличаше малко на бившия президент Юлисис Грант. Холмс прецени по ръцете му, че мъжът е около шейсетгодишен, но лицето му не беше набръчкано, с изключение на бръчиците от смях покрай устата. Беше облечен в удобни кадифени работнически панталони и доста износени ботуши, но и доста скъпо на вид вълнено сако. Вниманието привличаше черната широкопола шапка, която бе бутнал назад, сякаш искаше бледото му зимно чело да хване малко тен под априлското слънце.

— Господин Шерлок Холмс — каза инспектор Бонфийлд, — имам честта да ви представя нашия бъдещ кмет, господин Картър Хенри Харисън.

Мъжът стисна ръката му твърдо, без да прекалява.

— За мен е истинско удоволствие да се запознаем, господин Холмс! — каза Харисън.

— Бъдещ кмет? — попита Холмс.

— Избраха ме за пети мандат — не последователен, за мой срам — на четвърти април — каза Харисън. — Но ще поема официално поста чак на двайсети. Тъй като кметът Уошбърн е твърде зает да се цупи и да опразва кабинета си, аз се възползвах от възможността да ви покажа маршрута, по който ще преведем президента Кливланд.

Единият от полицаите се приближаваше към колата на кмета и той тихичко се обърна към Бонфийлд:

— Опа, ето го и Маклафри.

По значките Холмс разбра, че Маклафри е суперинтендантът на чикагската полиция. Кметът Харисън го представи и последва ново ръкостискане, този път още по-ентусиазирано.

— Господин Холмс, с нетърпение очаквах да се запозная с вас! — обяви началник Маклафри. — Като надзирател в затвора в Джолиет, Илинойс, аз отговарях за създаването на първата американска пълна система бертийонаж. Вие също използвате тази система, мисля.

— Честно казано, познавам и уважавам мосю Бертийон^[1] и съм работил с него в Париж, но смятам, че много от категориите му за идентифициране на престъпници — дължина на костите, сантиметри на челото и всички такива — са доста неприложими. Затова напоследък съм се съсредоточил почти изцяло върху пръстовите отпечатъци.

— Ах — рече суперинтендант Маклафри, който изглеждаше малко унил от липсата на ентусиазъм у Холмс относно системата бертийонаж. — Да, ами ние имаме и картички с отпечатъци. Повече от петстотин на този етап. Вие разполагате ли със собствени картички, сър, или зависите от картотеката на Скотланд Ярд?

— Със съжаление трябва да отбележа, че Скотланд Ярд все още не са възприели пръстовите отпечатъци като универсална практика — отвърна Холмс. — Но аз има един помощник, който посещава затворите, и ние си съставяме наша собствена картотека — снимки на заподозрения в анфас, отпечатъци от всички пръсти и обратната страна на дланта. В момента мисля, че имам около три хиляди подобни картички.

Суперинтендант Маклафри изглеждаше стреснат от тази информация.

— Боб — каза избраният кмет Харисън, — време е да потегляме. Ако искаш, можеш да пътуваш с нас, а Бонфийлд ще се вози с полицаите.

— Не, аз ще съм с хората ми — отвърна вдървено Маклафри. — За мен бе огромно, огромно удоволствие, господин Холмс, и се надявам да се видим отново при удобен случай, за да обсъдим методите на Бертийон и други криминалистически въпроси. — След като се ръкуваха отново, началникът на полицията закрачи обратно към препълнения фургон.

— Скачайте тук до мен, господин Холмс — рече Харисън. — Бони, ти сядай отзад заедно с господин Дръмънд. Познавате господин Дръмънд, нали, господин Холмс?

Холмс кимна на директора на тайните служби.

— Да. Удоволствие е да ви видя тук, сър.

Дръмънд се усмихна и отвърна с кимване.

— Така, време е — каза бъдещият кмет и леко потупа двата коня с камшика си.

— Предполагам, че президентът Кливланд ще отседне тук, в хотел „Лексингтън“ — каза Холмс.

— Да — отвърна Харисън. — В него се намира най-големият апартамент в целия град. Но ако трябваше аз да избирам хотела за президента, щях да предпочета някой, който е на павирана улица.

Холмс беше забелязал, че тази отсечка от Мичиган Авеню е по-скоро жълтеникава пръст, отколкото паваж.

— Стига да не вали в деня на откриването, няма да има никакъв проблем — рече Харисън. — Това е единственият луксозен хотел, който се намира в най-южната част на града; построиха го миналата година, така че е логично да настанят президента в него. Оттук до Панаира са само двайсет-двайсет и пет минути път по Мичиган Авеню.

— Жалко, че суперинтендант Маклафри не прие да пътува с нас — обади се Дръмънд от мястото си зад кмета. — Трябва да обсъдим мерките за сигурност, които ще вземе чикагската полиция, както и охраната, която се извършва от Колумбовата гвардия.

Харисън се засмя и придърпа периферията на черната си шапка, за да скрие очите си от слънцето.

— Началник Маклафри е добър човек. И ревностен реформатор. В деня, когато бях избран, той ми изпрати оставката си.

— Защо? — попита Холмс.

Харисън се ухили.

— Всички неща, които Боб иска да реформира — хазарта, комисионите за партийните чиновници, пиенето, флиртовете с дами през нощта — са в повечето случаи неща, които ми харесва да правя.

— Кметът Харисън има силната подкрепа на работническата класа — обади се инспектор Бонфийлд иззад Шерлок Холмс. — Дори сред цветнокожите.

Холмс реши, че е чул достатъчно за местната политика. Повече от достатъчно всъщност.

— Колко хора служат в чикагската полиция, кмете? — попита той.

— Малко над три хиляди — отвърна Харисън. — Когато процесията тръгне от „Лексингтън“, тя ще бъде съпровождана от конни полицаи, но предполагам, че след нея ще се движат пеша или на кон няколкостотин местни жители. Ще се включат в парада, така да се каже.

— А в самия Панаир има някъде към две хиляди гвардейци — рече Холмс.

— Това са униформените полицаи — каза Бонфийлд. — Плюс около двеста цивилни детективи под мое командване — разположени в Белия град и по Мидуей Плезънс, където очакваме джебчиите и другите подобни да се развихрят.

— Подбрани детективи? — попита Холмс.

— Подбрани не само от чикагската полиция, а и от целите Съединени щати — отвърна инспектор Бонфийлд.

— Господин Дръмънд, ами вашите агенти? — обърна се Холмс към директора на тайните служби.

— Когато господин Дръмънд се появи тази сутрин — намеси се кметът Харисън, — и ми каза, че е от Министерството на финансите, аз бях сигурен, че с мен е свършено. Всичките ми данъчни задължения се стовариха върху главата ми.

— Някой ден и това ще стане, господин кмете — рече тихо Дръмънд.

— Някой ден. — След това се обърна към Холмс; — Когато президентът Кливланд стигне до Панаира, аз ще съм разположил там петдесет и петима агенти. Осмина от тях са снайперисти и са въоръжени с последен модел армейски снайперски пушки. Шестима ще бъдат неотстъпно до президента.

— Високи мъже, надявам се — каза Холмс.

— Няма по-нисък от метър и деветдесет — отбеляза Дръмънд. — Но, разбира се, никой от тях няма да стои пред президента, докато той произнася речта си на откриването.

— Колко коли ще участват в тази процесия? — попита Холмс.

Харисън отново се ухили.

— Предполагам, че ще има двайсет-двайсет и пет карети. Господин Кливланд и неговият антураж ще се возят в ландо. Най-претенциозните чикагци не спират да напират като хлебарки и всички искат да участват в процесията на президента Кливланд. Знам със сигурност единствено, че аз ще съм в последната карета, която и по ред да е тя.

— Защо така? — попита Холмс.

— Защото ще получа най-много ръкопляскания и доволни викове от тълпата в сравнение с всички останали в процесията — рече Харисън, който очевидно не се хвалеше, а просто констатираше факта.

— Не ми се иска президентът Кливланд да чуе, че съм по-популярен от него. Това може да нарани чувствата му.

— Ландото има ли покрив? — попита Дръмънд.

— Сгъваем — каза инспектор Бонфийлд. — Ще бъде спуснат назад, за да могат всички, дори онези във високите сгради, да могат да виждат президента. Освен ако не вали, разбира се.

— Молете се за дъжд — промърмори на себе си Дръмънд.

— О, господин кмете — каза Бонфийлд. — Господин Холмс ми съобщи, че знае местонахождението на Рудолф Шнаубелт… мъжа, който хвърли бомбата на площад „Хеймаркет“.

— Не е нужно да ми казваш кой е Рудолф Шнаубелт, по дяволите — изръмжа Харисън. — Имах достатъчно кошмари с проклетия кучи син. Къде е той според вас, господин Холмс?

— Знам точно къде се намира — отвърна Холмс и даде на кмета адреса на Шнаубелт в Буенос Айрес, след което му обясни за фермерските му дела.

— С Аржентина нямаме споразумение за екстрадиция, господин кмете.

— Знам го, по дяволите — отвърна Харисън. — Искам да кажа, пипнете го. Действайте скришом. Довлечете проклетия анархист в Чикаго за честен процес и много публично обесване.

— Ако аржентинските власти ни разкрият, това ще означава война — рече тихо Бонфийлд.

— Тъжен ще е денят, в който Съединените американски щати няма да могат да напляскат с камшик някаква си пиклива държавица като Аржентина — отвърна Харисън. — Добре, Бони, може пък да пратим някой долу, за да гръмне проклетия кучи син. Бум! После да снима трупа за чикагските вестници. Чиста работа.

— Ще говорим за това по-късно — каза Бонфийлд.

— Прав си! — засмя се Харисън. — До мен в колата седи най-любимият ми литературен герой за всички времена и аз мога спокойно да го разпитвам. Кажете ми, господин Холмс, в „Знакът на четиримата“, когато сте отегчен, вие си инжектирате седемпроцентов разтвор на кокаин в ръката или китката, нали така?

— Това беше навик, който изоставих, след като приятелят ми доктор Уотсън ме убеди, че — как точно го каза той? — резултатът не си струва усилията. — Холмс не виждаше причина да споменава сутрешната си инжекция с далеч по-силния наркотик хероин, нито пък че възнамеряваше да си бие още две такива, преди денят да е свършил.

— А, добре! — извика Харисън. — Тогава кажете ми, ако мислите, че е редно, дали смятате, че в същото това приключение прекрасната госпожица Мери Морстън е изпитвала романтични чувства към вас? Дали се е задоволила, да речем, с брака си с доктор Уотсън?

Холмс вдигна поглед към синьото небе и въздъхна. Пътуването щеше да е ужасно дълго.