Дан Симънс
Петата купа (43)

Две

Понеделник, 10 април, 11:20 часа

Три дни преди пътуването на Джеймс с лодка до Белия град и в деня след като напусна приятелите си във Вашингтон, писателят стоеше на фамилния гробищен парцел в Кеймбридж. За последен път беше посещавал мястото преди малко повече от десет години, когато набързо се беше прибрал в Америка, за да бъде с умиращия си баща, но в момента, в който кракът му бе стъпил на пристанището в Бостън, той научи, че час по-рано баща му бе починал. През 1882, в навечерието на Нова година, Джеймс беше изкачил сам заснежения хълм към гроба на баща си, който само десет дни по-рано бе запълнен със замръзнала пръст. Уилям, който не беше успял да се прибере навреме от Европа, бе изпратил трогателно и лично писмо до баща си, което, също като Хенри, беше пристигнало след смъртта му. Денят беше много студен — макар зимното масачузетско небе да беше ясно — и Джеймс си спомняше както призрачния си дъх, който се кълбеше във въздуха, докато той четеше дългото писмо, така и засилващата се безчувственост на замръзналите пръсти на краката му. Дългото писмо на Уилям започваше със „Скъпи ми татко“ и продължаваше няколко страници, изпълнени с метафизични спекулации, които Хенри възприе до голяма степен като продължение на дебатите и споровете, водени десетилетия наред между Уилям и баща им. Писмото завършваше с „Лека нощ, свети татко. Ако не те видя отново — сбогом! Благословено сбогом!“. Джеймс беше сигурен, че в онзи ден не беше плакал, иначе сълзите щяха да замръзнат на бузите му.

Този априлски ден бе пълна противоположност на предишното му идване. През зимата той можеше да види белотата на далечното поле отвъд река Чарлс, а сега листата блокираха по-голямата част от гледката и, докато се поклащаха под топлия априлски бриз, Джеймс успя да зърне домовете и магазините, които през 1882 година не съществуваха там.

Година по-рано, когато Уилям отиде в Италия, той поръча да му изработят мраморна урна за прахта на сестра им Алис. Хенри прочете надписа, който бе избрал Уилям:

ed essa da martiro

e da essilio venne a questa pace

Джеймс веднага беше разпознал цитата — от Десета песен на „Рай“ в Божествена комедия на Данте — който си бе превел грубо „и след мъченичеството и изгнанието идва спокойствието“. Стори му се подходящ за изпълнения с болка, прикован към леглото живот на Алис. Тя наистина беше приела смъртта като начин да избяга от последните десетина години от живота си, макар Джеймс да знаеше — по-добре от всички останали в семейството им — че болката и приемането на смъртта бяха, почти до самия край, преобразени от пакостливото чувство за хумор на Алис и склонността й да пародира всичко. Когато Уилям уреди дневникът й да бъде издаден, само за членовете на семейството и без да поиска мнението на Хенри, Джеймс беше изпаднал в шок от цитирането на имена и осмиването на различни хора. Той лично би редактирал дневника, за да избегне обидните нападки срещу живи хора (някои от които вече бяха починали), но може би по-големият му брат Уилям беше прав… може би Алис щеше да се възпротиви на редакцията.

В едната си ръка Джеймс държеше елегантната кутийка, съдържаща част от прахта на сестра му, която бе задигнал от крематориума в Англия, а в другата стискаше матката лопатка, която беше купил в железарията недалеч от старата им къща на Болтън Стрийт. Но Джеймс удържа клетвата си и нито посети вече празния им някогашен дом, нито мина покрай впечатляващата къща на Уилям и неговата Алис — Алис, съпругата и майката — която се намираше на Ървинг Стрийт 95 тук, в Кеймбридж.

Джеймс се чувстваше така, сякаш бе предал сестра си. Планът му беше съвсем почтен — един от братята (той, в случая), а не госпожица Катрин Лоринг, да разпръсне прахта на Алис на място, където сестра им е била искрено щастлива. Джеймс просто не бе успял да намери такова място — поне не такова, където щастието да не е зависело от бостънския брак на сестра му с госпожица Лоринг, какъвто бе случаят с дома им в Нюпорт. Джеймс знаеше, че ревността, която изпитва към Катрин Лоринг, е глупава и егоистична. Той никога не се беше чувствал така, докато Алис беше жива — просто се радваше, че някой може да накара сестра му да се усмихва и дори да се смее — но след смъртта на Алис и едноличното решение на госпожица Лоринг да донесе прахта й на това свещено място, гробищния парцел на семейство Джеймс, ревността и решимостта да намери подходящо място за тази прах се бяха засилили, вместо да изчезнат.

Но накрая се беше предал. Сестра му Алис се беше отличавала с уникална цялост, и прахта й трябваше да се намира на едно място… или поне в непосредствена близост. Джеймс нямаше никакво намерение да отваря запечатаната мраморна урна.

След като се убеди, че никой не го наблюдава, Джеймс коленичи и изкопа малка дупка за кутийката. Изработена от нефрит и порцелан, тя му бе подарена в края на седемдесетте от Ричард Монктън Милнс, лорд Хотън, приятел на Хенри Джеймс старши. Баща му беше описал Хотън като енергичен и изпълнен с веселие човек — в онези години Хенри Адамс беше казал на младия Джеймс, че Хотън е „най-големият мислител на Лондон и ментор на хора… страшно много хора“, но лордът вече бе на шейсет и осем или шейсет и девет години, когато Хенри младши най-после се запозна с него и започна да присъства на пищните закуски и вечери, които привличаха прочути художници и писатели, сякаш те бяха просто пеперуди.

Кутийката за енфие от слонова кост, която Джеймс не можеше да използва за нищо, освен да я запази просто като произведение на изкуството, беше изработена от най-фин делфтски порцелан, покрита с деликатни гравюри на безполови човешки фигури, които, с разветите си роби, очевидно бяха светци или херувими, слезли от някоя картина от седемнайсети век. Малката кутийка излъчваше някаква духовност, още повече сега, когато съдържаше прахта на любимата му сестра.

Когато Джеймс я постави в тясната, но дълбока дупка и започна да я засипва с пръст, той си спомни една от вечерите му с лорд Хотън, на която присъстваха още Тенисън, Гладстон и доктор Хайнрих Шлиман — мъжът, открил и изкопал Троя.

След като приключи със своето изкопаване и запълване, Хенри се изправи — чувствайки внезапна болка във вечно наболяващия го гръб — и изтупа панталоните си. Осъзна, че трябва да произнесе някоя кратка молитва, но сега в ума и сърцето му нямаше място за молитви. Той се беше сбогувал с Алис — тя бе единственият член на семейството им, на чието продължително и болезнено умиране бе присъствал. Погледна за последен път към урната, изпълнявайки нещо като церемония.

ed essa da martiro

e da essilio venne a questa pace

* * *

Когато седна във файтона, който го чакаше край гробището, Джеймс знаеше, че трябва да реши какво да прави. Единственото разумно нещо беше да хване влака за Ню Йорк, за който си бе взел билет за първа класа и който потегляше от гарата в Бостън след един час. Беше се разбрал с германската параходна компания да се качи на борда на „Веселие“ с целия си багаж още същата вечер, веднага щом пристигнеше в Ню Йорк. Щеше да получи отлична вечеря и да се наспи добре в каютата си първа класа на борда на елегантния лайнер, и „Веселие“ щеше да потегли за Саутхемптън (после с влака до Лондон, после у дома!) на сутринта. Джеймс дори нямаше да се облече и да излезе на палубата, за да наблюдава отплаването, защото никой нямаше да го изпраща; той просто щеше да спи до късно и да закуси в каютата си.

Но проблемът беше проклетата телеграма от Холмс — в която детективът му нареждаше да се срещнат на Бийкън Хил този следобед, след като влакът му отдавна щеше да е отпътувал. Холмс арогантно го разхождаше насам-натам, сякаш Джеймс беше пионка със собствен разум — но най-важното бе, че Джеймс трябваше да разкаже на Холмс за професор Мориарти и поразителната среща на бандитите и анархистите, която беше наблюдавал с риск за живота си. Това определено не беше нещо, което да може да опише в писмо, камо ли в телеграма.

И така, скоро трябваше да вземе решение. Кочияшът на файтона започваше да показва признаци на раздразнение, същото се отнасяше и до коня му.

Логиката му подсказваше, че изборът му беше само един. Да се махне от този кошмар. Да отиде на гарата, да се качи на влака за Ню Йорк, да се качи заедно с багажа си на кораба и да се настани в каютата си на борда на „Веселие“. Здравият разум и логиката му подсказваха, че е време Джеймс да се върне в апартамента си в „Де Вер Гардънс“ и да започне да работи върху пиесата, която щеше да му донесе цяло състояние.

— Кочияш — извика той. — Към централната гара. И по-бързо.