Дан Симънс
Петата купа (16)

Глава 16

Кларънс Кинг пристигна точно в пет следобед. Пълен петдесет и една годишен мъж, отдавна преминал атлетичните си катерачески години, Кинг се появи на прага на семейство Хей с голяма барета на главата и доста износен зелен костюм от рипсено кадифе, допълнен с бричове до коленете и дълги вълнени чорапи.

— Старият ти европейски пътнически костюм! — извика Джон Хей, докато пламенно разтърсваше ръката на Кинг. — Да не се каниш отново да заминаваш за чужбина?

— Не, освен ако Мексико не се счита за „чужбина“ — засмя се Кинг с глас, който Хенри Джеймс намираше толкова кадифен, колкото и абсурдния му костюм — и също толкова изтъркан. — Установих, че съм се озовал във Вашингтон без никакви други дрехи и знаех, че най-старите ми приятели ще проявят разбиране към това кадифено нашествие. Смятайте го за закъсняло отпразнуване на Деня на свети Патрик.

— Можеше да се появиш със старите си каубойски кожени панталони и пак щеше да си облечен идеално за този дом, Кларънс — каза Хей, който вече беше внесъл неофициална нотка във вечерята, като си бе сложил черна вместо бяла вратовръзка, въпреки присъствието на норвежкия емисар, съпругата и дъщеря му.

Кинг свали със замах голямата си барета и я подаде на чакащия прислужник. Джеймс забеляза, че косата на Кларънс Кинг беше оредяла значително от последния път, когато писателят го беше видял, а някогашните дълги златисти кичури сега бяха посивели. Кинг все още подстригваше брадата си късо, в стила на Юлисис Грант, който отдавна беше излязъл от мода сред по-младите мъже. В комбинация с рипсения костюм, помисли си Джеймс, брадата и допълнителното тегло, изследователят изглеждаше малко като картина на Хенри VIII. Но пък, осъзна Джеймс, някой сигурно би направил същия коментар и за самия него.

Джеймс и Холмс стояха и гледаха как Клара Хей прегръща и целува стария им семеен приятел с почти момичешки ентусиазъм, който им се стори съвсем нетипичен за нея.

— Клара, скъпа! — извика Кинг. — Ти си оставаш единственият ярък и неподправен слънчев лъч в облачния живот на този стар човек! Знаеш — тук Кинг стрелна Джон Хей с по момчешки палав поглед, — че заради теб изгубих всякакъв интерес към останалите представителки на твоя пол. Сега ще трябва да си остана ерген до края на живота си, в очакване единствено на кремацията, тъй като само тя ще ми гарантира някакви нови преживявания.

— Ох! — извика Клара Хей и плесна с ръка Кинг по зеления рипсено кадифен ръкав.

— Хари, бога ми! — нададе вик Кинг, разтърсвайки ръката на Хенри Джеймс с огромно въодушевление. — Засега Адамс печели надпреварата по оплешивяване в нашата групичка, но както виждам, двамата с теб упорито го настигаме. Какво те накара да напуснеш мъгливия Лондон и да се върнеш в Щатите, приятелю?

— На първо място — отвърна тихо Джеймс и измъкна ръката си, потискайки порива да я разтърка, за да й възвърне кръвообращението, — възможността да видя старите си приятели. Мога ли да ти представя моя спътник… господин Ян Сигерсон? Господин Сигерсон, представям ви единствения и неповторим Кларънс Кинг. Господин Кинг, господин Сигерсон.

Кинг разтърси ръката му, но след това отстъпи назад в огромното фоайе, сякаш искаше да огледа по-добре Холмс.

— Сигерсон? Ян Сигерсон? Норвежкият изследовател? Човекът, който само преди две години се изкачи толкова нависоко в Хималаите, колкото не е постигал никой бял човек? Онзи Ян Сигерсон?

Холмс отвърна със скромен поклон.

— За бога, сър! — избумтя Кинг. — За мен е удоволствие и чест да се запозная с вас. Искам да ви задам хиляди въпроси за Хималайските планини и за Забранената земя, в която сте успели да проникнете. Докато аз разхищавах младостта си в катерене по къртичините на този континент, вие, сър, сте изкачвали истински планини.

— Само до техните най-непретенциозни проходи, господин Кинг — отвърна Холмс с норвежкия си акцент. Тъмните му мустаци изглеждаха по-гъсти тази вечер и Джеймс не спираше да се чуди дали не ги беше подобрил по някакъв начин. — И то на гърба на понита.

— Да отидем в приемната, Кинг — извика Джон Хей, който очевидно се радваше да види стария си приятел. Но Джеймс долови още нещо у домакина си… раздразнение от начина, по който беше облечен приятелят им? Някакви недовършени и вероятно неизречени дела между тях двамата? Пари назаем може би? Макар на пръв поглед Кинг да изглеждаше представителен и в отлично здраве, един по-внимателен поглед разкриваше, че наскоро е изкарал някаква болест… и то сериозна може би.

— Време е за чай! — възкликна Клара Хей.

Кларънс Кинг се усмихна почти тъжно.

— Ах, какви дни бяха, Клара. Джон си тръгваше рано от Държавния департамент — предпочиташе да изостави нацията в ръцете на неправилното ръководство и пред лицето на някоя неочаквана война, вместо да пропусне следобедния чай. А Адамс подаваше бледото си кубе през вратата на кабинета си точно в пет — нищо друго не успяваше да го откъсне от мухлясалите му зелени книги. А Клоувър… Клоувър се смееше и ни повеждаше към стаята с камината, където ни чакаха малките кресла, тапицирани с червена кожа.

Кинг като че ли забеляза ефекта на малката си реч върху компанията и веднага промени тона и изражението си.

— Всъщност, Джон, аз се надявах този следобед да сменим чая с малко от твоето шери.

— Така и ще направим — каза Хей, прегърна Кинг през раменете и поведе всички към приемната с огромната камина. — Така и ще направим.

* * *

Докато седеше и си пиеше чая — бяха сипали и шери, но той реши да го изпие след това — Хенри Джеймс си припомни колко дребнички бяха всичките Пет купи. Кларънс Кинг, с неговите метър и шейсет и осем сантиметра, беше най-високият от тях.

След като побъбриха приятелски — Хей се опита да отгатне дали Кинг заминава за някоя диамантена мина в Андите, или за някоя златна в Скалистите планини в Аляска (на което Кларънс Кинг отговори само: „Нито една от двете! Сребърна мина в Мексико“!) — Кинг зададе няколко въпроса на Холмс за Хималайските върхове. Холмс като че ли успя да му даде отговор, макар и доста неясен, но след това двамата мъже започнаха да обсъждат задълбочено изследователската работа. Джеймс очакваше неизбежното разкритие, че Шерлок Холмс не може да направи разлика между Хималайски връх и Херефордширски хълм.

— Чел съм книгата ви — каза „Ян Сигерсон“ почти срамежливо на Кларънс Кинг. — „Планинарство в Сиера Невада“. Хареса ми изключително много.

— Тази стара „тухла“ — засмя се Кинг. — Остаряла е поне с двайсет години. А и половината от главите разказват за моя Ранен плеистоценски период през лятото и есента на шейсет и четвърта. Но кажете ми, господин Сигерсон… как ви се стори онази част, в която описвам покоряването на връх Уитни?

Шерлок Холмс само се усмихна.

— Хайде, Кларънс… — каза Джон Хей.

— В две глави описах изкачването на връх Тиндал — прогърмя Кинг. — Половината книга описва обиколката на останалите върхове в Йосемити. Но само в две подчинени изречения описах триумфа ми на могъщия връх Уитни.

— Не всички върхове се покоряват от първи опит — каза тихо Холмс.

Кинг се засмя и кимна. После се обърна към Хенри Джеймс:

— Ето какви са двете ми подчинени изречения, Хари: След като безуспешно се опитах да изкатеря връх Уитни и се наложи да се върна в долината…

Кинг единствен в стаята се смееше, но това като че ли не помрачи доброто му настроение. Джеймс се взираше в него, забелязвайки горчивината, която се бе заселила у най-стария приятел на старите му приятели — не, по-скоро угнетеност, която изригваше отвътре, отколкото нещо, което да го затиска отвън, както Дикенс беше описал угнетеността, издигаща се от гробовете под старата църква, която накрая обезсърчи цялото паство.

— Млад, силен, оборудван, готов за велики дела — каза Кинг, — и не само не успях да изкатеря четиристотинте фута на онзи връх от първия опит, а и когато се върнах и го покорих, се оказа, че е погрешната планина. Някак си, при цялото напрежение от изкачването, бях успял да изгубя цяла планина… с всичките й хиляда четиристотин и пет фута.

— Но после се върна отново и го изкатери — каза тихо Джон Хей.

— Да — съгласи се Кинг, — ала едва след като други бели мъже се бяха присъединили към индианците, които го бяха изкачили преди мен. И аз кръстих върха!

— И един беше кръстен на вас — каза Холмс. — Връх Кларънс Кинг… североизточно от връх Уитни в планинската верига Сиера Невада, ако не се лъжа.

— Членовете на изследователската ни група обичаха да кръщават върховете един на друг — каза Кинг, повдигайки чашата си за шери така, че мълчаливият, но неотлъчен прислужник да може да я напълни. — Нарича се „връх Кларънс Кинг“, защото в Йосемити вече имаше връх, наречен на проповедник на име Томас Стар Кинг. Моят хълм е висок дванайсет хиляди деветстотин и петнайсет фута. Някак си винаги успявам да съм изтърсакът в котилото. Колко висок беше онзи проход, който пресякохте, за да стигнете до Тибет от Сиким, господин Сигерсон?

— Джелеп Ла? Тринайсет хиляди деветстотин деветдесет и девет фута в най-високата си точка.

— Признайте си — каза Кинг. — Не бяхте ли поне мъничко изкушен да издигнете малка купчина камъни, висока около един фут и отгоре? Така можехте да кажете, че сте покорили „четиринайсетхилядник“. Четиринайсетхилядниците се смятат за голяма работа в Американския запад.

Без да дочака отговор, Кинг започна да разпитва Сигерсон/Холмс за планинарството; въпросите му приличаха на отсечен разпит. Холмс отговаряше на всеки въпрос бързо и точно, като очевидно разбираше достатъчно добре терминологията. Понякога отвръщаше с въпроси, които караха Кларънс Кинг да се смее, отговаряйки, че през последните две десетилетия се е заравял във и под планините, а не ги е изкачвал. Джеймс можеше само да отбелязва тайнствените термини, които изпълваха въздуха: осигуровка, привързване към осигуровките, катерене без осигуровка, обсъждане на най-новите форми осигуровки, слизане с двойни въжета, видове въжета, горни и долни естествени опори, движение срещу вятъра и контрафорс, движение по первази, методи за катерене на камина, заклещване на юмрука в по-широки цепки, използването на връзките за обувки за пруски възел, докато висиш на въжето след падане… Джеймс не разбираше нищо от приказките им, но Холмс звучеше така, сякаш той разбира всичко.

Накрая Кларънс Кинг въздъхна.

— Добре, оставям планините на вас, по-младото поколение планинари. Боя се, че моите дни на въжето приключиха.

Вместо да позволи на думите му да помрачат настроението, Джон Хей се обърна към Кинг:

— Сигурен съм, че Адамс ужасно ще съжалява, че те е изпуснал.

— Така и трябва — промърмори Кинг, повдигайки чашата си за поредното напълване.

— Трябва да разкажеш на новия ни гост как се запозна с Хенри Адамс — каза Хей.

Кларънс Кинг като че ли се замисли за миг дали си заслужава да губи времето на някого, разказвайки му историята, но след това допи шерито си и се обърна към Холмс.

— Все още не сте се запознали с Адамс, нали, сър?

— Не съм имал това удоволствие.

Кинг изпръхтя.

— Отдавна, през хиляда осемстотин шейсет и седма година, след неуспешни опити да си намеря почтена работа — и без особено желание да открия такава — аз убедих Конгреса да назначи земемерско изследване на четирийсетия паралел и да ми повери ръководството му. През хиляда осемстотин седемдесет и трета потеглих от Чайен, Уайоминг, към Лонг Пийк в територията Колорадо, за да се срещна с един от партньорите ми, някой си Арнолд Хейг… Чували ли сте за връх Лонг Пийк, господин Сигерсон?

— Не — отвърна Холмс.

— Това е един от онези толкова обичани колорадски четиринайсетхилядници… четиринайсет хиляди деветдесет и три фута, доколкото си спомням… наречен на лейтенант Лонг от експедицията на Зебулон Пайк, която се оказа в най-източната част на Скалистите планини. Което няма връзка с историята ми…

Джеймс се усмихна. Почти беше забравил за разказваческата дарба на Кларънс Кинг да оставя историите си да криволичат като планински поток, без това да отегчава слушателите му. Джеймс често си беше задавал въпроса защо тази дарба толкова рядко се прехвърля от устното разказвачество към писмената реч.

— Както и да е, по залез-слънце, опитвайки се да се добера до Лонг Пийк, бях стигнал само до долината Естъс Парк, така че наех една от малките колиби, в която да прекарам нощта. Вярно, вътре имаше легло, но нямаше печка, а нощта беше студена. Зъзнех под купчината от всички одеяла, които носех със себе си, когато навън се разнесоха някакви звуци. Грабнах фенера, изскочих и видях… господин Хенри Адамс, яхнал муле. Не съм сигурен кой от двамата изглеждаше по-облекчен, че е открил човешко поселище — Адамс или мулето му.

Както и да е, Хенри тъкмо бе завършил първата си година като асистент по история в Харвард и отскоро беше проявил интерес към геологията, след като бе написал статия за британския геолог Чарлс Лайъл за „Норт Америкън Ревю“. Някакъв приятел му предложил да прекара лятото на север, за да се запознае с работата на земемерската ни група, и той така направил. Сигурно е решил, че при толкова много измервания все ще има някаква геология. Адамс всъщност познавал Арнолд Хейг от Бостън и се намирал в лагера му на Лонг Пийк, когато решил, че ще яхне едно муле и ще отиде за риба. Естествено, изгубил се, но проявил здравия разум да остави мулето да го носи накъдето намери за добре… ако има един сигурен начин да намерите храна и цивилизация, просто отпуснете юздите на мулето и го оставете да избира само пътя. Накрая, към десет часа през нощта, се озовал край малката ми колиба в Естъс Парк.

Тук Кларънс Кинг се ухили и Джеймс ясно виждаше как Джон и Клара Хей се усмихват в очакване на края на историята.

— Всъщност пътищата ни с Хенри се бяха пресичали и преди онази нощ — продължи Кинг. — Веднъж във Вашингтон и отново в Чайен, предишната седмица. Но не мисля, че се познавахме толкова добре, за да очаквам силната мечешка прегръдка, в която ме притисна, след като слезе от онова муле и пристъпи в светлината на колибата. Хенри беше огладнял и, предполагам, мъничко разтревожен. Както и да е, Естъс Парк е доста нависоко в планината, а нощта беше много студена за август, тук през август може да вали сняг, затова, след като хапнахме малко студен боб, двамата пропълзяхме напълно облечени в леглото — в колибата, естествено, не се предлагаше второ — и разговаряхме почти до разсъмване. Оттогава станахме близки приятели.

— Адамс ще съжалява ужасно, че те е изпуснал — каза Джон Хей.

— Да, обаче трябва да стигна до онази сребърна мина в Мексико или да се върна във високата Сиера и да открия злато, ако изобщо искам да прибавя Констабъл към моите Търнъри.

Джон Хей се усмихна на Холмс.

— Хари знае тази история, но си заслужава да бъде повторена. Преди няколко години Кларънс беше в Англия, за да си купи произведения на изкуството — редом с разни други работи — и Ръскин имаше две чудесни картини на Търнър за продажба. Когато попитал Кинг коя от двете иска, Кларънс ги купил и двете с думите: „Един добър Търнър заслужава втори“.

Кинг се усмихна леко.

— В онези години си купувах по два Търнъра. Напоследък сиромашията ме принуждава да идвам на официалната вечеря, давана от най-добрите ми приятели, облечен с пътнически костюм от избеляло рипсено кадифе.

— Corde du roi — промърмори Хенри Джеймс. — Кадифена кралска дреха. И толкова красив ръб^[1].

— Това са последните думи на капитан Ахав, преди Моби Дик да потопи „Пекод“ — каза Кинг.

Когато Шерлок Холмс повдигна въпросително едната си вежда, Джон Хей каза:

— Това е роман, който е бил публикуван преди повече от четири десетилетия и остана сравнително незабелязан от повечето читатели и критици, но Клоувър ни го препоръча. Всички в „Петте купи“ много го харесахме и често го цитираме. Разказва се за Ахав, капитан на китоловен кораб, който е обсебен от белия кит, който години по-рано го е лишил от единия му крак.

— Напоследък възприетата от Ахав линия на поведение спрямо неговия бял кит се превърна в основа на отношението ми към живота като цяло — обяви Кларънс Кинг.

— И каква е тази линия на поведение? — попита Хенри Джеймс.

— „… докрай ще се боря с тебе; от сърцето на преизподнята ще те пробода; с омраза ще изхрача към тебе последния си дъх“ — изрецитира Кинг, смекчавайки жестокостта на цитата със сладката си момчешка усмивка.

Клара Хей, която се беше измъкнала от стаята няколко минути по-рано, се върна и плесна с ръце. Усмивката й сияеше.

— Емисар Хелмер Халворсен Волебек, госпожа Волебек и тяхната дъщеря пристигнаха. Тук е малко тясно и топло, затова си помислих, че можем да отнесем питиетата си в оранжерията. Готвачът ме увери, че вечерята ще бъде готова след по-малко от час.