Дан Симънс
Петата купа (7)

Глава 7

Възнамерявах да ви опиша единствените вечер, нощ и сутрин, които Холмс и Джеймс прекараха в Ню Йорк, но никъде в архивите не успях да открия мястото, където са били отседнали. Разполагам с документи за това, че и двамата са минали през митницата в седем часа вечерта в четвъртък, 23 март 1893 година — Холмс с норвежкия си паспорт на името на Ян Сигерсон, Джеймс със собствения си паспорт — но след това изгубих следите им. Съдейки по разговора, който знам, че са водили във влака за Вашингтон на следващия ден, е възможно онази вечер да не са вечеряли заедно и дори да не са отседнали в един и същ хотел. По всичко личи, че дори не са разговаряли след нежеланото „обяснение“ на Холмс край парапета на парахода „Париж“.

Освен това предположих, че в онзи петък, 24 март, са хванали влака за Вашингтон, окръг Колумбия, от намиращото се наблизо депо Гранд Сентръл, но се оказа, че Холмс — който е отговарял за всичко в организираното им набързо пътуване — им е запазил места в експреса от Бостън до Вашингтон, наричан „Колониъл“ или понякога „Колониъл Експрес“, който се е обслужвал едновременно от Пенсилванската железопътна компания и железопътните компании на Ню Йорк, Ню Хейвън и Хартфорд. Но през 1893 година „Колониъл“ все още не е стигал до Манхатън, нито е имал връзка с депото Гранд Сентръл това щяло да се промени след потъването на „Титаник“ през 1912 година — така че Холмс и Джеймс е трябвало да станат рано и да хванат един от няколкото ранни ферибота до Джърси Сити и там да се качат на „Колониъл“, който щял да ги откара по железопътната линия „Мейн Лайн“ до Филаделфия, Балтимор и най-накрая до Вашингтон. Това е бил най-бързият експрес, който са можели да хванат в онзи петък, но не и най-удобният за някой, който е прекарал нощта в Манхатън.

Успях да намеря потвърждение, че Хенри Джеймс е изпратил на Джон Хей бърза телеграма от Марсилия, в която съобщава единствено, че се връща в Америка по лични причини и го моли да не казва „на никого, освен на Хенри А.“, дава му датата и приблизителния час на пристигането му във Вашингтон и казва на стария си приятел, че двамата с „един норвежки изследовател“, с когото се е сприятелил и който временно пътува с него, ще отседнат в някой вашингтонски хотел. При пристигането си в Ню Йорк Джеймс получава телеграма от Джон Хей, в която пише:

Глупости. Ти и спътникът ти трябва да отседнете при нас по време на посещението си. Двамата с Клара настояваме за това. Ще има достатъчно стаи, храна, вино и разговори за всички. В момента Адамс не е тук, пътува, но ще се зарадва ужасно, че си решил отново да посетиш родната си страна. По щастливо стечение на обстоятелствата, на вечеря в неделя ще ни гостува дипломатическият аташе на Оскар II, крал на Швеция и Норвегия. С нетърпение очакваме да се запознаем с безстрашния ти приятел-изследовател.

Джеймс показа на Холмс телеграмата, докато пътуваха към железопътната гара в Джърси Сити, и не можа да сдържи мрачната си усмивка.

— Това може да се окаже проблем, нали?

— Кое, драги ми спътнико? — попита Холмс, докато чакаха пред ферибота.

— Предрешването на господин Ян Сигерсон включва ли владеенето на норвежки език? — попита многозначително Джеймс. — Може би е най-добре да останете в хотела, да проявявате изключителна предпазливост при посещенията си у Хей и Адамс и в неделя вечерта да се окажете неразположен.

— Глупости — отвърна Холмс и се усмихна. — Отсядането в дома на семейство Хей ще ни даде голямо предимство. Не казахте ли, че къщата им се намира до дома на Хенри Адамс?

— Съседи с обща граница — отбеляза Джеймс. — Точно като Швеция и Норвегия.

— Ето ви на — рече Холмс. — В неделя ще оставим представителя на краля на Швеция и Норвегия Оскар II сам да търси отговори на въпросите си.

* * *

Билетите им бяха за първа класа, но във влака не се виждаше нищо, което да наподобява частно купе. За щастие, в тази петъчна утрин във вагона нямаше много пътници и докато седяха от двете страни на пътечката, Холмс и Джеймс можеха да доближат глави и да разговарят насаме винаги, когато пожелаеха. Освен това Джеймс забеляза, че макар отвратителният навик на американските мъже непрекъснато да плюят да не беше изчезнал, като че ли навсякъде се забелязваха по-малко плювалници, отколкото по време на предишното му посещение в началото на осемдесетте, и червената пътека между седалките в първа класа не беше толкова просмукана с втечнен никотин, колкото много килими и черги десетина години по-рано. През 1883 Джеймс беше решил, че повсеместното плюене е достатъчно никога повече да не живее в Америка — и вероятно никога повече да не я посети.

— Разкажете ми за „Петте сърца“ — каза Холмс, когато напуснаха Филаделфия. За да проведат този разговор, детективът се беше прехвърлил от другата страна на пътечката и сега седеше на отсрещната седалка в некомфортна близост до Джеймс, почти опирайки колене в неговите. Холмс се облегна на изработения си по северноевропейска мода бастун. На Джеймс му се прииска също да си беше донесъл бастун в купето, дори само за да го използва като бариера между тях.

Джеймс изпъна ръце и ги опря твърдо върху коленете си, сякаш така издигаше допълнителна преграда между тях.

— Всъщност — рече той, — те наричаха малката си група не „Петте сърца“, а „Петте купи“^[1].

— Разкажете ми тогава за „Петте купи“ — каза Холмс.

— Това беше салонът^[2] на Клоувър Адамс — отвърна Джеймс. — Изключително уникален американски салон, смея да заявя.

— В какъв смисъл?

Джеймс се поколеба за миг, опитвайки се да формулира точно онова, което бе имал предвид.

— Той не беше, както повечето салони, които съм посещавал във Франция, Италия и другаде, средище за хора на литературата, нито за артисти или изкуство, нито беше съсредоточен върху трите основни стожера на салоните — пари, аристокрация или известност, макар че семейство Адамс спокойно можеше да се впише и в трите категории.

— Нима? — рече Холмс. — Мислех, че в Съединените американски щати няма аристокрация.

Джеймс се усмихна почти съжалително на по-младия мъж. След няколко седмици щеше да навърши петдесет, а Холмс беше споменал, че в момента е на трийсет и осем години и през април ще навърши трийсет и девет, но в този момент Хенри Джеймс се чувстваше като много по-мъдър, по-възрастен джентълмен.

— Всяко общество има своята скрита аристокрация, господин Холмс… ъъъ… господин Сигерсон. Ако не по рождение, то заради богатството си. Ако не заради богатството, то заради властта. И така нататък.

— И въпреки това Хенри Адамс не е член на управляващата аристокрация във Вашингтон? — попита Холмс.

Джеймс се намръщи, преди да отговори. Дали непоносимият детектив не се опитваше да го дразни, преструвайки се на глупак? След като помисли няколко секунди, Джеймс реши, че не. Мъжът просто беше наивен.

— Хенри Адамс е внук на един американски президент и правнук на друг, и двамата по бащина линия, разбира се, но самият той никога не е притежавал някаква политическа власт. Богат е, да. В първата половина на осемдесетте двамата с Клоувър бяха в центъра на Вашингтонската социална върхушка, да. Но макар да принадлежеше към онова, което френските философи или Джеферсън биха нарекли „наследствена аристокрация“, Адамс никога не е упражнявал властта по същество. Та той беше Харвардски професор, за бога!

Холмс кимна.

— Нека се върнем към госпожа Адамс. Опишете ми някогашната си приятелка Клоувър… колкото се може по-кратко и точно, ако обичате.

Джеймс отново почувства раздразнение от заповедническия му тон.

— Искате от мен да ви разкрия лични подробности за моя скъпа покойна приятелка и съпруга на мой приятел — каза студено той. — Не забравяйте, че съм джентълмен, макар и да не съм англичанин по произход. И има някои неща, които един джентълмен просто не може да направи.

Холмс въздъхна.

— Точно сега, господин Джеймс, както и в близко бъдеще, вие сте американски джентълмен, който се съгласи да помогне в разкриването на вероятното убийство на ваша американска съгражданка — или поне в разгадаването на мистерията, обграждаща някой, който ежегодно твърди, че била убита. В този смисъл, сър, вашият дълг към приятелката ви като свидетел надделява над всякакви неясни концепции за джентълмените и обсъждането на техните приятели. И двамата ще трябва да забравим за това, ако искаме да разберем дали приятелката ви Клоувър Адамс е била убита, или не.

„Лесно ти е на теб да го забравиш — помисли си Джеймс. — Ти не си джентълмен.“

Той въздъхна шумно.

— Много добре. Какво искате да знаете за Клоувър?

— Да започнем с външния й вид.

Джеймс отново настръхна.

— И защо външният й вид ще има значение, господин Хо… господин Сигерсон? Нима смятате, че някой я е убил заради това как изглежда?

— Това е просто малко парченце от един сложен пъзел — отвърна тихо Холмс. — И нещо, с което да започна. Как изглеждаше Клоувър Адамс?

Джеймс се поколеба. Най-накрая каза:

— Да речем, че Хенри Адамс не се ожени за госпожица Мериън Хупър през юни хиляда осемстотин седемдесет и трета само заради красотата й. Тя беше… обикновена на вид, макар че, както самият Хенри ми писа преди много години, не бива „да бъде определяна като обикновена“. Беше дребничка на ръст. Но Хенри Адамс, както може би сам ще се убедите, също е доста дребен по съвременните стандарти. Но макар и не твърде образована, Клоувър имаше жив и интелигентен ум. — Той отново се поколеба. — И, трябва да призная, доста бърз и хаплив език. По време на петте години преди смъртта й, докато двамата живяха във Вашингтон, Клоувър си създаде много врагове — особено сред кариеристите, низвергнатите сенатори и техните съпруги.

— Значи вие бихте определили този салон „Петте купи“, в центъра на който е била тя, по-скоро като клуб с ограничен достъп, така ли? — попита Холмс.

На Джеймс отново му се прииска да си беше донесъл бастуна във вагона… за да може да се облегне на него, докато обмисля отговора си.

— Да, определено — отвърна тихо той, по-скоро на себе си, отколкото на детектива, който седеше срещу него. — Хенри и Клоувър Адамс — и другите трима членове на „Петте купи“ — никога не биха поканили някого в най-близкото си обкръжение заради властта, която упражнява, или известността му. По-скоро канеха художници, писатели, дребни политици и други подобни на вечерите, които организираха във вътрешния салон на „Петте купи“, въз основа на способността им да ги развличат. Веднъж написах разказ, в който обрисувах Клоувър Адамс в лицето на някоя си госпожа Боникасъл и…

Джеймс се спря насред дума. Беше втрещен от собствената си недискретност.

— Продължавайте — каза Шерлок Холмс.

Джеймс си пое дъх. Е, и без това вече беше прекосил своя Рубикон.

— Разказът се нарича „Пандора“ — продължи той. — Но трябва да знаете, че никога не изграждам героите си въз основа на реални живи или починали хора. Те винаги са… смесица… от опит и чиста измислица. — Джеймс нямаше как да е по-неискрен в думите си. За създаването на всичките си главни герои — и повечето от второстепенните — той използваше живи или починали личности от собствения си живот и преживявания.

— Разбира се — измърка Холмс също толкова неискрено.

— Така или иначе, в този разказ описах госпожа Боникасъл като „преливаща от веселие дама“, а нейния салон като такъв, в който „е по-вероятно да не ви допуснат, отколкото обратното“.

— Но вие вече ми казахте, че истинската Клоувър Адамс не е била точно преливаща от веселие — прекъсна го Холмс. — Обяснихте, че още от детинство е била спохождана от чести пристъпи на дълбока меланхолия.

— Да, да — отвърна нетърпеливо Джеймс. — В разказите си авторите често изпускат определени черти на характера. Ако госпожа Боникасъл беше главна героиня в роман… е, тогава щеше да се наложи да се разкрият всичките й страни. Дори онези, които на пръв поглед си противоречат.

— Моля, продължете — каза Холмс с почти каещ се тон. — Описвахте ми вашия литературен вариант на салона на Клоувър Ада… на госпожа Боникасъл.

— Помня описанието, че в редките случаи, когато допускаха някой сенатор или конгресмен, неизменно го изучаваха с… дори си спомням точните думи, господин Холмс… „Със смесица от тревога и снизхождение“.

Холмс се подсмихна под мустак. Като че ли искаше да попита Джеймс дали всеки писател може да си спомни дума по дума пасажи от десетките си книги и стотиците разкази, но очевидно не искаше отново да разводнява разговора.

— Продължете, моля — каза той.

— Знам — продължи Джеймс, — че добрият ми приятел Хенри Адамс се разпозна в разказа „Пандора“, когато му описах как веднъж господин Боникасъл каза на съпругата си в необичаен пристъп на толерантност: „Пусто да остане, дай поне веднъж да се позабавляваме по плебейски — да поканим президента!“.

— А те редовно ли канеха президента? — попита Холмс.

Джеймс изсумтя презрително.

— Не и онзи червей Джеймс Гарфийлд — отвърна писателят, — макар че ако Адамсови го поканеха, той сигурно щеше да хукне бос през Лафайет Скуеър към къщата им. Но те, или поне Хенри — за пръв път, заедно с техния архитект Ричардсън — прекоси веднъж улицата, за да посети Белия дом, когато Гроувър Кливланд дойде на власт през март хиляда осемстотин осемдесет и пета. Само няколко месеца преди смъртта на Клоувър.

Холмс вдигна показалец.

— Простете ми, че отново ви прекъсвам, Джеймс, но точно това в Америка малко ме обърква. Доколкото разбирам — или поне така смятах като млад — за разлика от Нейно величество или останалите кралски особи по света, американските президенти се избират за ограничен период от време. Четири години, доколкото си спомням. И въпреки това президентът Кливланд е бил на власт през осемдесет и пета, когато е починала Клоувър Адамс, и, поправете ме ако греша, отново е на власт сега, през пролетта на деветдесет и трета. Да не би американците да са открили ползите от доживотната държавна служба?

„Как е възможно възрастен англичанин да е толкова неосведомен?“ — зачуди се Хенри Джеймс.

Сякаш прочел мислите му, Холмс се усмихна и каза:

— Докато пътувахме с влака при едно от последните ми разследвания на случай в едно отдалечено тресавище, който не е споменат — поне не още! — в публикуваните хроники на приключенията ни, имах възможността да разкрия пред доктор Уотсън, че, преди той да го спомене предишния ден, не съм имал представа, че Земята се върти около Слънцето. Може и някога да съм го учил, обясних на Уотсън, но — както става с всички неща, които не са свързани пряко с професията ми и с детективската работа като цяло — бързо съм го изхвърлил от ума си. Понякога, както сам ще установите, се съсредоточавам изцяло върху едно нещо. Така че трябва да го имате предвид, сър.

— Но за човек, който се хвали, че винаги сверява часовника си с „Таймс“… — започна Джеймс и спря. Холмс едва ли говореше сериозно. А Джеймс не искаше да спори с него. Все още не.

— Господин Гроувър Кливланд — започна отново той, — се намира в уникалното положение да е единственият президент на Съединените щати, който е управлявал два непоследователни четиригодишни мандата. Беше президент между март осемдесет и пета и март осемдесет и девета. След четиригодишен интервал, през който управляваше Бенджамин Харисън, господин Кливланд беше избран пак миналия ноември и се закле отново само преди няколко седмици.

Холмс кимна отсечено.

— Благодаря ви. И, моля ви, продължете описанието си на петимата от „Петте купи“.

Джеймс се огледа.

— Боя се, че вагон-ресторантът скоро ще приключи със сервирането на храна. Няма ли да е по-добре да отидем за един късен обяд и да продължим разговора си там?