Дан Симънс
Петата купа (21)

Глава 21

Холмс чакаше неспокойно обитателите на дома да заспят. Той пушеше лула след лула в стаята си, като от време на време открехваше вратата и се ослушваше. Но стъпките и шепненето на прислугата продължиха дълго след като двамата Хей и Хенри Джеймс се бяха оттеглили в спалните си.

Най-накрая всичко утихна. Холмс отвори широко прозореца на стаята си — същия, който гледаше към тъмния заден двор на къщата на ъгъла между Ейч Стрийт и Шестнайсета улица — взе тежката си чанта с взломаджийски инструменти, измъкна се от стаята и се спусна по стълбището. Носеше черен пуловер под мекото черно сако, черни работнически панталони и черни обувки с каучукови подметки, които беше поръчал специално на „Чарлс Ф. Стийд и Компания“, фабрика за щавене на кожи в северната част на Англия. Той премина на пръсти през кухнята, отвори безшумно вратата, изниза се навън и използва един от взломаджийските си инструменти, за да я заключи зад гърба си.

Задният двор на семейство Хей, по-голямата част от който бе заета от градина, гледаше към задния двор на Адамсови, като ги разделяше една висока тухлена стена. Холмс прехвърли през нея въже с малка кука накрая, провери дали се е закачила и за десет безшумни секунди се изкатери по стената и скочи от другата й страна. Тукашната градина заемаше една шепа място и в задната си част имотът на Адамсови бе доминиран от конюшнята, проектирана от същия архитект, който бе създал двете къщи — но тази нощ тя беше празна.

Хенри Джеймс му бе разказал, че Хенри Робсън Ричардсън е проектирал и построил къщите на Хей и Адамс приблизително по едно и също време, но конструкциите им бяха различни. Холмс бе прекарал доста време в пиене на чай с Клара Хей този следобед, показвайки повече от учтив интерес към разположението на двете големи сгради. Сега се придвижваше към къщата на Адамс с план на вътрешността й в главата си.

Хенри Адамс вече нямаше куче. Къщата беше тъмна, с изключение на няколко запалени газени лампи. Високата черна маса на конюшнята се издигаше зад гърба му. Холмс си беше отбелязал, че всички прозорци на първия етаж в дома на Адамсови са защитени с решетки от ковано желязо.

Задната врата на кухнята бе най-подходящото място за проникване и Холмс знаеше, че най-лесният начин да го направи е да пререже кръгъл отвор в стъклото — желязната решетка нямаше да пречи на инструмента му — но така щеше да остави следи от незаконното си влизане. Той постла меко парче плат на земята пред вратата и се отпусна на едно коляно върху него. Можеше да се справи с ключалката за по-малко от минута, но преди да си тръгнат за през нощта, прислужниците бяха залостили вратата с две резета от вътрешната страна. Щеше да се наложи да разглоби цялата ключалка, да бръкне вътре с парче твърда тел, което беше окривил за тази цел, да издърпа резетата, да влезе и след това да сглоби отново ключалката. Цялата операция щеше да отнеме близо час, но тъй като Холмс нямаше намерение да излиза през същата врата, щеше да го направи само веднъж.

Той погледна към звездите. Още нямаше един часа. Разполагаше с достатъчно време.

Щом се озова в кухнята, Холмс приклекна и остана така няколко минути, пазейки пълна тишина — контролираше дишането си до такава степен, че и самият той да не може да го чува — без да прави нищо друго, освен да се ослушва в празната къща. Джон и Клара Хей бяха споменали, че прислужниците на Адамс са пуснати в почивка за три дни, преди да се върнат и да приготвят къщата за завръщането на Хенри Адамс в петък, и инстинктите на Холмс му подсказваха, че огромната къща наистина е празна.

Той запали един ръчен газен фенер, не по-голям от дланта му, и спусна металното му покривало така, че да пропуска само слаб лъч светлина право напред. След няколко минути беше сглобил отново ключалката, бе заключил и залостил с резета вратата и се промъкваше тихо по тесните стъпала на задното стълбище, използвано от прислугата.

Макар и двете къщи да бяха проектирани в така наречения романски стил, домът на Адамсови имаше различно вътрешно усещане и различни външни пропорции. Холмс беше посочил на Джеймс изобилието от кули, кулички, фронтони и огромни комини в дома на семейство Хей; къщата на Адамсови — обитавана сега единствено от вдовеца и прислугата му, разбира се — беше с по-семпъл, по-модерен външен вид, а единствената й архитектурна украса бе двойният бял свод на входа.

И двете сгради имаха по четири етажа, но Адамсовата имаше равна фасада. Една от стаите на втория етаж беше кабинетът на Хенри Адамс и Холмс откри за нула време заключената му врата. В съседната стая, чиято врата също бе заключена, някога се беше помещавала малката фотографска лаборатория и тъмна стаичка на Клоувър Адамс, в която — според Клара Хей — сега се съхраняваха грижливо описаните фотографии, направени от мъртвата жена.

Холмс се справи за по-малко от минута с елементарната ключалка и щом се озова в стаята без прозорци, усили отново пламъка на фенера си и започна да преглежда чекмеджетата с фотографски плаки и снимки.

Беше се доверил на прочутата подреденост и деловитост на Хенри Адамс и не остана разочарован. Адамс беше направил опис и архивирал повечето от фотографските изображения на Клоувър след смъртта й през декември 1885 година. На Холмс му бяха необходими само няколко минути, за да открие дневника с описа — част от който бе написан на машина, а остатъкът — с четливия почерк на Хенри Адамс — и ключа за специално конструираните архивни шкафове.

Том 7 — стр. 24 — # 50.23 — „Р. Лорн, февр., 1884“, снимката, надписана със сбития почерк на Клоувър: „Ребека Лорн, права, в римски костюм“.

Холмс намери снимката, извади я и приклекна, за да съсредоточи светлината от фенера върху нея.

Жената видимо се чувстваше неудобно, „римският костюм“ беше изработен доста аматьорски, а лицето й бе извърнато в полупрофил към камерата. Но нямаше никакво съмнение, че „Ребека Лорн“ беше жената, която Шерлок Холмс познаваше като Ирен Адлер. Той върна фотографията на мястото й.

Том 7 — стр. 9 — #50.9 — „Р. Лорн“, без дата, надписана с почерка на Клоувър: „Ребека Лорн с банджо“. Допълнено отново с нейната ръка — „Много добра“.

Холмс насочи тесния лъч на фенера към снимката. Наистина много добра фотография на Ирен Адлер/Ребека Лорн. Жената беше по-възрастна, отколкото я помнеше Холмс, но все пак си оставаше доста привлекателна. Клоувър Адамс я беше изправила в ъгъла на стая, близо до прозорец, и я бе накарала да хване банджото така, сякаш свиреше. Холмс беше виждал това банджо и преди.

Лицето на Лорн/Адлер бе обърнато към прозореца и леко извърнато напред, за да улови меката светлина. Клоувър беше използвала широкоъгълни лещи — Холмс предположи, че са Долмайерови лещи, които бяха навлезли във фотографията приблизително по времето на смъртта на Клоувър — и беше постигнала образ, намиращ се някъде по средата между портрет и кадър от ежедневието.

Том 7 — стр. 10 — #50.10 — „Р. Х., февр. 8, 1884“, дата и надпис като на първата фотография, която бе видял Холмс, надписана отново с почерка на Клоувър: „Ребека Лорн, права, в римски костюм“. Лицето й отново бе леко извърнато настрани. Холмс остави снимката на мястото й.

Том 9 — стр. 17 — #50.106 — „Олд Суит Спрингс, Вирджиния, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед й Клиф Ричардс, Х. А.“ „На площада пред къщата“ — гласеше надписът със старателния почерк на Хенри Адамс.

Холмс извади малката си лупа и огледа снимката. Ребека Лорн гледаше право в камерата и само горната част на лицето беше скрита под бонето й, но нейният „братовчед Клифтън Ричардс“ беше навел главата си така, че периферията на шапката му скриваше цялото му лице. Фигурата му бе достатъчно атлетична, за да е на Лукан Адлер, но човек нямаше как да е сигурен. Холмс върна снимката в папката й.

Том 9 — стр. 21 — #50.108 — „Олд Суит“. Снимката бе надписана с почерка на Хенри Адамс: „Изглед от къща с хора на площада“. И отново се виждаше част от лицето на „Ребека Лорн“, но мъжът, все още Клифтън Ричардс, ако се съди по облеклото и шапката му, беше извърнал лицето си настрани.

Холмс тихо изруга. От поредицата оставаше само още една фотография.

Том 9 — стр. 23 — #50.109 — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“. Надписът бе изцяло с почерка на Хенри Адамс.

Клоувър очевидно бе направила снимката, без да предупреди обектите си. Двамата стояха във високата трева, която им стигаше почти до кръста. Главата и раменете на „Ребека Лорн“ бяха размазани, сякаш тя бе обърнала глава, за да чуе нещо, което й казваше застаналият до нея мъж.

Лицето на мъжа — който не знаеше, че Клоувър го снима — беше идеално фокусирано. Това бе единственият ясен образ на младия Лукан Адлер, който някога бе запечатван на снимка.

Сърцето на Холмс подскачаше в гърдите му. В джобчето на архива имаше две еднакви снимки; той извади едната, освети я с тесния лъч на фенера, за да се убеди, че лицето е също толкова ясно, както и на първата фотография, и я прибра във вътрешния джоб на сакото си, близо до сърцето. После прибра първата снимка в папката, затвори и заключи високия шкаф с множество чекмеджета.

Тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато от долния етаж се чуха гласове.

* * *

— … Да ме вдига от леглото посред нощ… — боботеше гневно някакъв мъж.

— Не е негова вината, че времето в Атлантика се е развалило… — казваше втори, по-възрастен мъж.

— … Вкъщи два дни по-рано, без предупреждение… — оплакваше се трети, по-млад мъж.

— Трябва да се сменят чаршафите в голямата спалня, да се проветри навсякъде, да се проверят кърпите и… — говореше една жена на друга, която не спираше да я прекъсва с оплаквания от късния час.

— В телеграмата не пише по кое време сутринта ще пристигне господин Адамс — отново се чу гласът на възрастния мъж. — Нека да приготвим всичко сега и после всички да се върнат за проверка в седем сутринта. Изпратих Мартин да съобщи на останалите от персонала.

— По дяволите — прошепна Холмс. Той угаси мъничкия си фенер и тръгна на пръсти към задното стълбище.

Прислужниците — които почти сигурно бяха главният иконом, двамата помощник-икономи, домакинката и още поне двама от нейните хора — се качваха по главното стълбище. Очевидно Хенри Адамс щеше да се върне няколко дни по-рано и прилежната му прислуга щеше да се погрижи всичко да е готово за него на сутринта.

— По дяволите — повтори Холмс и се изкачи по тясното задно стълбище до третия етаж. Непокритите с килим стари дървени стъпала изскърцаха под тежестта му.

— Чухте ли това? — извика един от помощник-икономите.

— Ако е крадец, ще бъде доста неприятно изненадан — разнесе се плътният глас на главния иконом.

— Да повикам ли полицията? — попита домакинката.

— Не — отвърна икономът. — Уилям, Чарлс, вземете два ръжена от камината. Донесете един и за мен. Уилям, ела с мен да проверим стаите отзад и задното стълбище.

По-голямата част от третия етаж беше заета от стаите на прислугата. Холмс трябваше да се придвижи опипом до стълбището — което бе достатъчно стръмно, за да може да се определи и като стълба — и докато мъжете трополяха по стъпалата към втория, а след това и към третия етаж, подвиквайки си един на друг, докато проверяваха стаите, Холмс се изниза на пръсти към тавана. Вратата беше заключена и той изгуби ценни минути, докато я отключваше в почти пълната тъмнина с помощта на взломаджийските си инструменти. После влезе в мухлясалия таван.

Мъжете бяха проверили всички стаи на втория етаж и сега се суетяха на третия. Наложи се да рискува и да запали фенерчето си в таванското помещение, което беше претъпкано със стари пътнически сандъци, един шивашки манекен, издигащ се пред детектива като обезглавен труп, още куфари и стара клетка за птици. Холмс продължи да се отдалечава на пръсти от вратата, докато гласовете се приближаваха все повече и някой започна да се изкачва по стълбата към таванското помещение. Детективът шареше с тесния светъл лъч по наклонения покрив, докато накрая не откри неизбежната капандура.

За щастие, тя се намираше точно над два високи пътнически сандъка и той се изкатери по тях като по стълба. Напрегна всичките си сили и повдигна капака, като се надяваше, че трополенето по стълбите ще заглуши лекото изскърцване на пантите.

След това се измъкна на стръмния и хлъзгав покрив.

Капандурата се намираше в задната част на полегатия покрив, която гледаше към задния двор и конюшните. Благодарейки наум на Х. Х. Ричардсън, който не беше жалил качествените материали при строежа на сградата — дебели подови дъски, които не поскърцваха под каучуковите му подметки, а сега и покривът с три пласта здрави керемиди — Холмс се придвижи бързо към по-високите комини и фронтони на къщата на семейство Хей.

Ако човек гледаше откъм улицата или бе застанал пред дома на семейство Адамс, двете големи тухлени сгради изглеждаха като долепени една до друга, но всъщност Ричардсън бе оставил между източната стена на Адамсовия дом и западната стена на къщата на семейство Хей осемнайсетинчово празно пространство. Холмс се приготви да го прескочи — тясната черна бездна като че ли бе дълбока около петдесетина фута — знаейки, че съседният покрив се намира на малко по-голяма височина от този, на който стоеше.

Дочувайки шумове откъм капандурата, Холмс изключи въображението си и скочи. Плъзна се назад по стръмната, грапава повърхност към черната пропаст, но успя да спре спускането, като разпери всичките си крайници и заби пръстите на ръцете и краката си в керемидите.

Пред капандурата на покрива на Адамс започнаха да излизат мъже.

Холмс се плъзна два фута вляво. Главният комин, в който се събираха отдушниците на многобройните камини в източната половина на къщата на Адамс, се намираше в тази част на покрива и бе висок поне двайсетина фута. Холмс се промъкна встрани, оставяйки го между себе си и капандурата, за да може да се скрие от появилите се на покрива на Адамс мъже, докато се катери по много по-стръмната северна част на покрива на семейство Хей. Той се претърколи през изпъкналия ръб между двете части на покрива и се сниши от другата му страна точно когато главният иконом и двамата му помощници достигнаха до източния край на покрива на Адамс и осветиха с ярките си фенери празното източно крило на покрива на Хей. Част от високата триъгълна фасада, гледаща към Ейч Стрийт, Лафайет Скуеър и Белия дом, скриваше Холмс от погледа на всеки, който можеше да се намира там.

Когато прислужниците на Адамс се убедиха, че на покрива им няма никакви крадци, те предпазливо се върнаха обратно към капандурата — като в един момент дори се хванаха за ръце — и се спуснаха обратно в таванското помещение.

Холмс продължи да се промъква на пръсти, като от време на време се подпираше с ръце на ужасно стръмния покрив; той се изкатери нагоре по изпъкналия ръб на покрива, след което свърна на север към най-високата му точка, издигаща се на почти седемдесет фута над тротоара.

Вместо два огромни комина — един в западната и един в северната част — каквито имаше на покрива на Адамс, тук стърчаха цели шест черни комина с различна големина.

Холмс си позволи да се плъзне надолу по стръмния покрив, докато краката му не опряха в един висок тесен комин. Там се отпусна за миг, дишайки тежко, и се заслуша в самотното потракване на някаква карета, движеща се по Шестнайсета улица.

Някой прибираше конете в конюшнята на Адамсови. Холмс нямаше представа къде са били откарани за времето, докато Хенри Адамс бе пътувал, но сега конярите ги връщаха обратно в отделенията им в два часа след полунощ. Няколко фенера и поне една ярка електрическа крушка осветяваха двора на конюшнята, градината, цялата западна част на покрива и западната стена на комина, зад който се криеше Холмс. Той погледна часовника си и тихо въздъхна.

Това изобщо не влизаше нито в първия, нито във втория план за измъкване от предполагаемо празната къща на Хенри Адамс и връщане в стаята му в дома на семейство Хей. Но поне си беше направил труда да измисли и план C. Докато конярите настаняваха конете в отделенията им, опитвайки се да работят колкото се може по-тихо, Холмс извади от торбата си намотаното на кълбо въже.

Щеше да е доста притеснително, ако не бе преценил правилно дължината му. Притеснително и — като се имаше предвид височината на къщата — може би фатално.

Накрая всички коне бяха прибрани по местата им, фенерите угаснаха, изчезна дори светлината в кухнята, която озаряваше задния двор, и Холмс предположи, че икономите, домакинката и останалите прислужници, които бяха работили до толкова късно през нощта, се бяха прибрали в стаите си, за да поспят.

Той погледна отново часовника си, осветявайки го за миг с малкото си фенерче.

Беше почти четири сутринта. Прислужниците на семейство Хей щяха да се събудят скоро и да започнат да вършат задълженията си.

Холмс потупа с ръка скритата над сърцето му снимка, прибра фенерчето в торбата, убеди се, че я е закопчал добре, и преметна ремъка й през глава, нагласяйки я на хълбока си. Разполагаше с две намотани на кълба въжета, едното късо и другото по-дълго и тежко. Преди години, в Алпите, се беше научил да се спуска с двойно въже. Сега завърза единия край на по-късото въже на клуп, прехвърли другия му край около комина, завърза го с двоен рибарски възел, подкрепен от още няколко възела, и прекара по-дългото въже през клупа. След това стисна двойното въже между краката си, прехвърли го под дясната половина на задника си, през гърдите, и го преметна през лявото рамо, подхващайки го с дясната си ръка — нещо, което първият му водач в Алпите беше нарекъл dulfersitz.

Стискайки здраво двойното въже, което бе прехвърлено през клупа на здраво завързаното около комина котвено въже, и увисналата надолу по-дълга част на двойното въже, която образуваше неудобния dulfersitz, Холмс предпазливо започна да се спуска от стръмния фронтон в западната част на покрива, която гледаше към задния двор на семейство Хей.

Тази сутрин — всъщност предишната сутрин, осъзна той — както и следобед той беше обиколил задния двор под претекста, че иска да изпуши някоя лула, а всъщност за да огледа и да изчисли приблизително каква бе височината между земята и най-тесния от шестте комина, който се намираше точно над неговата стая на втория етаж. Сега трябваше да разчита единствено на приблизителните си изчисления, както и на това, че никой от прислужниците, които обикаляха коридорите след полунощ, не беше усетил течение в коридора и не се бе вмъкнал в стаята, за да затвори прозореца, който Холмс беше оставил отворен. В един прекрасен ден някой от работниците, които ремонтираха покрива, щеше да открие котвеното му въже, но точно тази вечер Холмс изобщо не мислеше за това. Излягайки се назад до почти хоризонтално положение, той започна постепенно да отпуска рапелното въже с лявата си ръка, докато увиваше продължението му около дясната си китка, и заслиза по стената на огромната тухлена къща; след миг скочи на четири крака върху перваза на тъмния прозорец на третия етаж, за който се бе уверил по-рано през деня, че принадлежи на стая, използвана за склад.

Накрая се озова пред прозореца на втория етаж, като внимаваше да се държи по-далеч от стъклото — нали не искаше да обяснява как прозорецът на собствената му спалня се е счупил през нощта. Предпазливо стъпи с каучуковите си подметки върху перваза, оттласна се и се залюля достатъчно навътре, за да успее да сграбчи тежката месингова рамка на леглото и да стъпи здраво на пода.

След като остави снимката на Ирен Адлер и Лукан Адлер върху нощната си масичка, Холмс се върна до отворения прозорец и издърпа дългото въже, като внимаваше при падането му да не се удари в стъклото на долния прозорец. После бързо го намота и го прибра в черната си торба. Здраво завързаното котвено въже щеше да си остане на покрива.

Нощният въздух беше прохладен и той остави прозореца си отворен, докато не изсъхна потта от цялото това катерене, скачане и спускане с въже.

След това Холмс съблече взломаджийските си дрехи — като грижливо ги сгъна — изми се в умивалника, облече нощната си риза и нагласи часовника си да звъни в девет сутринта. Двамата с Хенри Джеймс заминаваха за Ню Йорк с влака в 10:42.

Холмс беше оставил малкото си фенерче на масичката до леглото и преди да заспи, го запали и насочи тесния му лъч за последен път върху снимката, надписана от Хенри Адамс — „Олд Суит Спрингс, юни, 1885, Ребека Лорн и братовчед“ — „На поляната на фона на къщата“.

Втренчил поглед в лицето на младия мъж, Холмс му отправи мислено въпроса:

— Защо уби майка си?