Дан Симънс
Петата купа (11)

Глава 11

След като Финовците си тръгнаха, в ковачницата с брезентовите стени останаха само трима — Холмс, високият мъж с големия нож и неговата воня. Холмс мълчеше, мъжът с ножа го гледаше, без да обелва нито дума, а вонята говореше сама за себе си.

По-малко от десетина минути по-късно Финовците се върнаха заедно с други двама добре облечени мъже. Единият беше висок, слаб и мълчалив, с едва забележими следи от тънки мустачки над идеално оформените му устни. Той имаше много тъмна коса и изключително бледа, полупрозрачна кожа, което означаваше, че макар да беше още ранен следобед, вече се беше бръснал за втори път, макар всичко останало у него да изглеждаше безупречно. Нямаше и капчица кал по лъснатите му обувки или белите гети. Този висок, слаб, мълчалив човек беше облечен достатъчно добре, за да бъде някой от борсовите посредници на Уолстрийт или — по-близо до истината — да присъства на ежегодния Великденски парад във Вашингтон, без да изглежда не на място.

Другият, по-нисък и по-дебел, макар и облечен в скъпи дрехи, имаше твърде вулгарен вид, за да остане незабелязан сред истински джентълмени. Беше се накичил със златен зъб в тон със златистите нишки в изисканата му жилетка. Над жилетката, запасана в невъзможно чистите му панталони, предвид калта на Кейсис Али, стърчеше дръжката на двуцевен пистолет. Върху зализаната му назад черна коса се кипреше нова кафява филцова шапка. Той се усмихваше.

— Мили боже, Мъртрик — изпъшка по-ниският, по-дебел новодошъл с пистолета. — Тук ужасно вони. Април почти е настъпил… още ли не си минал ежегодната си баня? — Той махна с ръка на Финовците да излязат от малката ковачница и Холмс чу ботушите на братята да джвакат в калта отвън.

Високият мъж се облегна на тезгяха, след като първо го почисти с носната си кърпичка, и продължи мълчаливо да наблюдава случващото се оттам.

Вулгарно облеченият мъж протегна грубата си ръка.

— Хауърд Кълпепър — каза той с плътен баритон.

Холмс се здрависа с него. Ако това беше Кълпепър, значи по-младият, мълчалив мъж трябваше да е „господин Джей“ — очевидно най-важният човек сред петимата крадци. Мъжът, когото Кълпепър нарече Мъртрик, не спря да барабани с пръсти по дръжката на огромния си нож. Холмс чувстваше, че е извадил късмет първият му истински контакт във Вашингтон да бъде с този тип Кълпепър; съдейки по лъскавите му дрехи и увереното държание, той сигурно заемаше достатъчно висока позиция в градската престъпна организация, за да може да отговори на въпросите му. Ако получеше подходящия стимул. Холмс силно се съмняваше, че господин Джей ще прояви глупостта да му даде някои имена — или каквато и да е полезна информация.

— А вашето име, сър? — попита Кълпепър.

— Хенри Баскърс — отвърна Холмс.

— Е, господин Баскърс, бих искал да се извиня, ако домакинът ви вече не го е направил, за неприятните усещания, на които е подложено обонянието ви на настоящото ни временно работно място — рече Кълпепър. — Видяхте как изглежда кварталът, сър. Водата трябва да се носи на ръце дотук чак от улица Четири и половина. Няма дори една обществена помпа в целия югозападен квартал. — Той погледна с присвити очи Мъртрик. — Но това не е достатъчно извинение, тъй като цивилизоваността си има цена.

Мъртрик не сваляше очите си от Холмс, който нямаше какво да отговори на всичко това. Той си позволи да покаже няколко едва доловими признака на нервност, без да преиграва. Господин „Баскърс“ сигурно и преди беше купувал забранени вещества на неприятни места.

От време на време Холмс си позволяваше да хвърля нервни погледи към господин Джей, сякаш беше някакъв джентълмен, който търси помощ от друг, ала високият мъж си остана облегнат на тезгяха, потънал в мълчание, което граничеше с пълно безразличие. Сякаш изобщо не се намираше тук.

Но Кълпепър потри длани.

— Да се захващаме за работа, сър. Съдружниците ми казват, че искате да закупите скромно количество морфин и… как да се изразя?… по-значително количество от новия героичен лекарствен препарат на господин Байер.

— Да — отвърна Холмс. После каза какво количество е готов да закупи.

— Сигурно ви е известно, господин Баскърс — каза Кълпепър, — че Байер все още не е пуснал в свободна продажба чудотворния си хероин нито в Европа, нито в Съединените щати. Скоро ще може да бъде намерен по рафтовете на всяка бакалия, но точно сега преминава — как го наричат? — изпитания в избрани болници, включително клиниката на доктор Рийд.

Холмс кимна нетърпеливо. Погледът му не се отместваше от трите шишенца с хероинов прашец, които Кълпепър държеше между пръстите на дясната си ръка като фокусник, който се приготвя да изпълни някой номер. На етикета на всяко едно от тях пишеше „ФРИДР БАЙЕР & СО, ЕЛБЕРФЕЛД, СТОУН СТ. 40, НЮ ЙОРК“.

Всъщност Холмс огледа добре изработката и модела на пистолета, затъкнат в колана на Кълпепър. Беше му познат не само защото беше британска изработка, а и защото беше на стандартно въоръжение в британската армия, докато през 1880 година не го замениха с револвер „Енфийлд“. Това бе револвер „Бомон-Адамс“ .442 калибър, който се бе прочул във войната на Англия срещу зулусите — този модел определено беше модифициран, както много други, които бяха използвани в американската Гражданска война, за патрони с централно възпламеняване. Пистолетът се считаше за първия, снабден с модерния ударно-спускателен механизъм с двойно действие. Холмс знаеше, че по време на Гражданската война много американски офицери и кавалеристи го бяха предпочитали пред американския военен колт, заради по-добрата спираща мощ на куршума при близък бой. Зачуди се за миг дали Кълпепър не е бил офицер през войната, която беше приключила преди почти трийсет години, и дали не е запазил пистолета просто от сантименталност. Съдейки по прошарените му бакенбарди и очевидните следи от използване на потъмняващи косата материали — може би от същия тип, който Холмс бе използвал при дегизировката си като Сигерсон — Кълпепър спокойно можеше да бъде между 50-и 60-годишен.

Холмс предположи, че господин Джей също е въоръжен, но почти сигурно с много по-малък и по-незабележим пистолет, който може да се носи в града.

— Морфинът ще ви струва само двайсет долара — каза Кълпепър, показвайки му двете по-малки шишенца в лявата си ръка. Цената беше два пъти по-висока от онази, която Холмс щеше да плати край някоя от болниците в негърските части на града, намиращи се само през няколко пресечки оттук.

Сякаш прочел мислите на Холмс, Кълпепър се подсмихна и рече:

— Да, да, можете да си го намерите за по-малко в негърското градче, господин Баскърс, но Бог ни е свидетел, че нашите тъмнокожи приятели може да са примесили нещо с него. А що се отнася до хероина… не, вие сте дошли при единствения доставчик в нашата столица, сър. Никъде другаде няма да го намерите.

Холмс знаеше, че това също не е истина, но каза:

— Колко искате за трите шишенца с прашец?

— Сто и петдесет долара, сър — каза Кълпепър. Думите на добре облечения мъж накараха дори Мъртрик да се опули изненадано. Това надвишаваше повече от четири пъти уличната цена, която Холмс щеше да плати за същото количество наркотик в Ню Йорк.

Той видимо се опитваше да се пребори с шока от високата сума, като си позволи изражението на лицето му само леко да намекне за предварително изгубената битка между постоянната нужда на наркомана и парите.

— О, какво пък — засмя се Кълпепър. — Ще ви дам и двете шишета морфин като бонус. По-добра сделка няма да намерите никъде на изток от Мисисипи, господин Баскърс.

Холмс преглътна тежко и кимна.

— Добре. — Той видя как очите на двамата мъже проблясваха, докато изброяваше сто и петдесет долара от абсурдно дебелата пачка американски банкноти. В себе си имаше осемстотин долара — всичко, което бе донесъл от Франция и бе обменил в Ню Йорк.

Когато сделката приключи и шишенцата с морфин и хероин бяха разположени внимателно в многобройните джобове на Холмс, Кълпепър попита с нехаен тон:

— Ще имаме ли удоволствието да ви обслужваме и в бъдеще, господин Баскърс? Мога да ви дам адреса на един от моите… хм… не толкова ароматни и по-удобни места за бизнес.

Ето, това беше то. Ако Холмс им кажеше, че ще им бъде редовен клиент, можеха и да го оставят жив. При тези грабителски цени щяха да му измъкнат останалите шестстотин и петдесет долара за няколко месеца, без да прибягват до насилие. След година-две щеше да им осигури цяло богатство.

— Не — отвърна той. — Утре заминавам за Сан Франциско. Аз съм от Филаделфия и не съм сигурен дали там вече използват хероин, затова си помислих…

— Разбираме — ухили се Кълпепър и стрелна с поглед Мъртрик. — Приятно пътуване, господин Баскърс.

Господин Джей дори не извърна глава, за да види как Холмс излиза от някогашната ковачница.