Кати Райкс
Отдавна мъртви (9)

9.

Спах дълбоко до девет и петнайсет на следващата сутрин. Обикновено се будя по-рано, но днес беше петък, 24 юни. Денят на свети Йоан Кръстител — официален празник на Квебек, и аз се наслаждавах на празничното безделие, позволено в такива дни. Тъй като празникът на свети Йоан Кръстител е най-важният за провинцията, почти всичко е затворено. Пред вратата ми нямаше да има вестник, така че си направих кафе и отидох до ъгъла да потърся някое издание, което излизаше и в празник.

Денят бе слънчев и красив, светът се представяше в най-привлекателния си вид. Предметите и техните сенки се открояваха в рязък контраст, цветовете на тухлите и дървото, на метала и боите, на тревата и цветята заявяваха гръмогласно своето място в цветния спектър. Небето бе ослепително, без нито едно облаче и синьо като великденските яйца по картичките от детството ми — същият дързък нюанс.

Утринният въздух бе топъл и мек, изпълнен с уханието на петунии от сандъчетата по прозорците. Температурите се бяха покачвали бавно, но неотменно през последната седмица и всеки ден надвишаваха предходните. Прогнозата за днес: трийсет и два градуса. Родена на юг, аз обожавах такова време.

Купих си Льо Журнал дьо Монреал. Заглавието на първа страница бе изписано с осемсантиметрови букви в небесносин цвят: „ВЕСЕЛ ПРАЗНИК, КВЕБЕК!“.

Пристигнах вкъщи, сипах си кафе, приготвих си мюсли и разгърнах вестника на масата в трапезарията. Аз съм пристрастена към четенето на новини. Макар че мога да прекарам няколко дни без вестник, като се задоволявам само с новините по телевизията в единайсет вечерта, не след дълго закопнявам за писаното слово. Когато пътувам някъде, първо намирам канала със Си Ен Ен на телевизора в хотелската стая, а после разопаковам багажа си.

Не мога да пия, мразя цигарения дим, тази година и сексът нещо ми убягва, така че съботните сутрини са посветени на вестниците. Позволявам си да прекарам часове наред, поглъщайки и най-малките подробности. Не че в новините има нещо ново. Няма. Знам това. Те са като топките в бингото. Едни и същи събития се повтарят отново и отново. Земетресения. Преврати. Търговски войни. Заложници. Просто съм пристрастена да науча кои топки са изтеглени през всеки един ден.

Льо Журнал си пада по кратките статии и изобилието от снимки. Макар че не е Крисчън Сайънс Монитър, все пак става. Бърди беше наясно какво ще последва, така че се намести на съседния стол. Винаги се чудя дали го привлича моята компания или надеждата, че ще му оставя от мюслито си.

Намерих го на втора страница, между репортаж за удушен свещеник и отразяването на световното първенство по футбол.

ЖЕНА НАМЕРЕНА УБИТА И ОСАКАТЕНА

Двайсет и четири годишна жена е била намерена убита и зверски обезобразена в дома си в Ийст енд вчера следобед. Жертвата, идентифицирана като Маргарет Адкинс, е била домакиня и майка на шестгодишно момче. Госпожа Адкинс е била за последно доказано жива в 10 часа сутринта, когато е говорила по телефона със съпруга си. Брутално пребитото й и осакатено тяло е било открито от сестра й около обяд.

Според полицията няма следи от насилствено влизане и остава неясно как нападателят е проникнал в дома. Аутопсията е била извършена в Лабораторията по съдебна медицина от д-р Пиер Ламанш. Американката д-р Темперанс Бренън, съдебен антрополог и специалист по скелетни травми, изследва костите на жертвата за следи от разрези с нож…

Историята продължаваше със смесица от догадки и размишления за последните действия на жертвата, кратко описание на живота й и обещание, че полицията ще направи всичко възможно, за да залови убиеца.

Към статията имаше няколко снимки, представящи зловещата драма и героите й. В различни оттенъци на сиво се виждаха апартаментът и стълбите към него, полицията, екипът от моргата, който бута носилката с опакования в найлонов чувал труп. Виждаха се и съседите, струпани на тротоара, възпирани от полицейската лента. Любопитството им бе запечатано на черно-бялата снимка. Сред фигурите от вътрешната страна на полицейската лента разпознах Клодел, вдигнал дясната си ръка като диригент на училищен оркестър. На малка кръгла снимка се виждаше лицето на Маргарет Адкинс, леко замазано, но по-щастливо от това, което бях видяла на масата за аутопсии.

Втората снимка беше на възрастна жена с изрусена накъдрена коса и малко момче по шорти и тениска. Мъж с брада и очила с дебели рамки бе преметнал покровителствено ръце през раменете им. И тримата гледаха от фотоса с мъка и недоумение — изражение, типично за споходените от внезапно нещастие, поглед, който познавах прекалено добре. Надписът под снимката ги представяше като майката, сина и съпруга на жертвата.

Бях неприятно изненадана от третата снимка: видях себе си до един изкоп. Познавах тази фотография. Направена през 1992-а и запазена в архивите, тя често бе изравяна и препечатвана. Както обикновено, ме представяха като американка антроположка.

— По дяволите!

Бърди размърда опашката си и ме погледна неодобрително. Не ми пукаше. Решението мида прогоня убийствата от мислите си за целия уикенд се провали твърде бързо. Трябваше да очаквам историята да се появи в днешния вестник. Допих остатъка от изстиналото вече кафе и набрах номера на Габи. Никой не вдигна. Въпреки че за това можеше да има милион обяснения, все пак ме побиха тръпки.

Отидох в спалнята да се облека за тай-чи. Групата обикновено се събира всеки вторник вечер, но тъй като днес беше почивен ден за всички, решихме да проведем извънредна тренировка. Не бях сигурна дали искам да отида, но статията и неуспешното телефонно обаждане ме накараха да се реша. Поне щях да се разсея за час-два.

Отново се оказа, че греша. Деветдесет минути „галене на птица“, „размахване на ръце като облак“ и „игла на дъното на морето“ не успяха по никакъв начин да ме настроят празнично. Бях толкова разсеяна, че по време на цялата тренировка не бях в синхрон с останалите и си тръгнах по-угрижена, отколкото бях дошла.

Докато карах към дома си, включих радиото, решена да направлявам мислите си, както овчарят води стадото, да насърчавам безгрижните и да прогонвам тъжните.

— … е била убита вчера около обяд. Госпожа Адкинс е имала уговорка със сестра си, но не се появила на срещата. Трупът й е бил открит в Дежарден № 1327. Полицаите не са намерили следи от насилствено влизане в дома и подозират, че госпожа Адкинс е познавала нападателя си.

Знаех, че трябва да сменя станцията. Но вместо това, оставих гласът да ме завладее. Той разбуди тлеещото на дъното на съзнанието ми, извади тревогите ми на повърхността и окончателно унищожи възможността за безгрижен уикенд.

— … резултатите от аутопсията още не са обявени. Полицията претърсва Източен Монреал, разпитва всички познати на убитата. Това е двайсет и шестото убийство за тази година в града. Полицията на Монреал умолява всеки, разполагащ с някаква информация, да се обади в отдел „Убийства“ на телефон 555–2052.

Без да го решавам съзнателно, свих рязко и се отправих към лабораторията. Ръцете ми въртяха кормилото, а краката ми натискаха педалите. За двайсет минути стигнах, решена да свърша нещо, макар да не бях сигурна точно какво.

Сградата беше тиха, изоставена от всички, с изключение на малцината, извадили лошия късмет да работят на празника.

Крилото на ЛСМ също бе пусто. Празните кабинети и лаборатории сякаш бяха заспали, за да натрупат сили за това, което щеше да последва след дългия горещ уикенд. Кабинетът ми изглеждаше така, както го бях оставила, химикалките и моливите още лежаха разпилени върху бюрото. Докато ги събирах, се огледах из стаята, мярнах недовършените доклади, диапозитивите, които не бях подредила в каталога, един недовършен проект върху челюстните сутури.

Все още не знаех защо бях там и какво смятах да правя. Чувствах се напрегната и не на себе си. Отново се сетих за д-р Ленц. Тя ми бе помогнала да призная пристрастеността си към алкохола и да се изправя лице в лице с нарастващото отчуждение между мен и Пийт. Внимателно, но неумолимо думите й бяха отместили бариерите, прикриващи чувствата ми.

— Темп — казваше тя. — Трябва ли винаги да държиш нещата под контрол? Не можеш ли да се довериш на някого?

Може би беше права. Вероятно се опитвах да избягам от вината, която ме преследваше винаги, когато не можех да разреша някакъв проблем. Или просто избягвах бездействието, което я съпътстваше. Казах си, че разследването на престъплението не е моя работа, че това е задължение на детективите от отдел „Убийства“ и че моята работа е да им помагам с изчерпателна и точна техническа информация. Казах си, че съм в лабораторията, защото не съм получила покана за нито едно парти. Но това не свърши работа.

Въпреки че разпознавах логиката на собствените си аргументи, когато свърших със събирането на моливите, все още не можех да избягам от чувството, че има нещо, което трябва да свърша. То ме гризеше отвътре, както хамстер гризе морков. Не можех да се отърся от смущаващото усещане, че пропускам някакъв детайл, важен за тези случаи по начин, който още не разбирам. Трябваше да направя нещо.

Извадих папка от класьора, в който държах докладите от стари случаи, още една от купчината с текущи случаи и ги поставих редом с досието на Адкинс. Три жълти папки. Три жени, изтръгнати от средата си и убити от изпълнен със злоба психопат. Тротие. Ганьон. Адкинс. Жертвите живееха на доста километри една от друга и бяха с различен произход, възраст, физически характеристики, но някак не можех да се отърся от убеждението, че една и съща ръка е убила и трите. Клодел виждаше само различията. Аз трябваше да намеря връзката, която да го убеди в противното.

Откъснах кариран лист хартия и начертах набързо таблица, като озаглавих колоните с категориите, за които сметнах, че може да се окажат важни. Възраст. Раса. Цвят и дължина на косата. Цвят на очите. Височина. Тегло. Дрехи. Семейно положение. Език. Етническа принадлежност и вероизповедание. Местоживеене. Месторабота. Причина за смъртта. Дата и час на смъртта. Въздействие върху тялото постмортем^[1]. Местоположение на трупа.

Започнах с Шантал Тротие, но скоро осъзнах, че моите папки не съдържат цялата информация, която ми трябваше. Исках да видя подробните полицейски доклади и снимки от местата, където бяха открити труповете. Погледнах часовника си — 13,45. По случая Тротие работеше местната полиция, така че реших да сляза до първия етаж. Съмнявах се в отдел „Убийства“ да кипи някаква работа и предположих, че моментът е подходящ да поискам това, което ми трябваше.

Оказах се права. Огромната зала бе почти празна, а колонията от сиви метални бюра бе почти необитаема. В далечния ъгъл на стаята се бяха събрали трима мъже. Двама седяха на съседни бюра, обърнати едно срещу друго, и се гледаха над купчините папки.

Висок кокалест мъж с хлътнали страни и русолява коса седеше, наклонил стола си назад и вдигнал крака върху бюрото. Казваше се Андрю Райън. Говореше с твърдия равен френски на англоговорящ и размахваше химикалката си във въздуха.

Партньорът му го гледаше от отсрещната страна на бюрото, наклонил глава настрана като канарче, което оглежда лице, доближило се до клетката. Беше нисък и мускулест мъж, въпреки че тялото му бе започнало да наедрява на места, както при повечето хора на средна възраст. Имаше неравномерния тен на човек, посещаващ солариум, и гъстата му черна коса бе грижливо подстригана и вчесана. Приличаше на актьор, явяващ се на кастинг. Предположих, че дори мустаците му са оформени от професионален коафьор. На дървената табелка на бюрото пишеше Жан Бертран.

Третият мъж бе приседнал на ръба на бюрото на Бертран, слушаше бъбренето и оглеждаше скъпите си италиански мокасини. Когато го видях, настроението ми се сгромоляса.

— ….като мръсна пепел.

Засмяха се едновременно, с гърленото боботене на мъже, които си разправят вицове за жени. Клодел погледна часовника си.

Хваща те параноята, Бренън, смъмрих се аз. Вземи се в ръце. Прокашлях се и започнах да си пробивам път през лабиринта от бюра. Триото млъкна и погледна към мен. Когато ме познаха, двамата детективи станаха от бюрата си. Клодел не помръдна. Без да направи никакъв опит да прикрие неодобрението си, той продължи да се взира в мокасините си и отмести очи единствено за да погледне часовника си.

— Доктор Бренън, как сте? — попита Райън, като премина на английски и ми протегна ръка. — Ходили ли сте си скоро у дома?

— Не през последните няколко месеца. — Ръкостискането му бе доста енергично.

— Канех се да ви питам дали си носите по един АК-47, когато тръгвате натам.

— Не, автоматите ги пазим за домашна употреба. Заредени.

Бях свикнала с шегите им по повод насилието в Америка.

— А направиха ли ви вече вътрешни тоалетни? — попита Бертран. Той пък си избра темата за изостаналостта на Юга.

— В някои от по-големите хотели — отвърнах аз.

От тримата само Райън изглеждаше притеснен.

Андрю Райън не бе типичен кандидат за детектив от отдел „Убийства“. Роден в Нова Скотия, единствен син на родители ирландци — и двамата лекари, получили образованието си в Англия и пристигнат в Канада, владеещи единствено английски. Те бяха очаквали синът им да ги наследи в професията и осъзнали ограничеността на това да владееш само един език, бяха се погрижили синът им да говори перфектно и френски.

През първата му година в медицинския колеж обаче нещата тръгнали на зле. Подмамен от живота на ръба, Райън се забъркал в неприятности заради алкохол и хапчета. Накрая прекарвал все по-малко време в колежа за сметка на мрачните и опушени кръчми. Станал познайник на местната полиция, запоите му често свършвали на пода на килията. Една нощ се озовал в болницата „Света Марта“ със забита във врата игла и почти разкъсана сънна артерия.

Както при преоткрил вярата християнин, промяната у него била бърза и пълна. Все още привлечен от живота в подземния свят, Райън просто преминал на другата страна. Завършил криминология в колежа, кандидатствал за работа в квебекската полиция и го приели. В крайна сметка се бе издигнал до детектив — лейтенант.

Опитът му от времето, прекарано на улицата, му вършеше добра работа. Въпреки че обикновено бе учтив и мек, Райън имаше репутацията на скандалджия, който знае как да разговаря с престъпниците на техния собствен език и да не се хваща на номерата им. Никога не бях работила с него. Бях научила цялата тази информация от колеги. Никога не бях чувала негативен коментар за Андрю Райън.

— Какво правите тук днес? — попита той. Махна с дългата си ръка по посока на прозореца. — Защо не се веселите на празника?

Забелязах тънък белег, който се подаваше от яката му и минаваше нагоре по врата.

— Май нещо съм занемарила социалния си живот. А не знам какво друго да правя, като са затворени магазините.

Докато го казвах, отметнах кичурите коса от челото си. Спомних си, че съм облечена като за тренировка, и се почувствах малко засрамена заради безупречния вид на колегите. И тримата изглеждаха като излезли от реклами в списание за мъжка мода.

Бертран заобиколи бюрото си и ми протегна усмихнат ръка. Здрависах се с него. Клодел продължи да не ме поглежда. Радвах се на присъствието му тук колкото на вирусна инфекция.

— Чудех се дали мога да видя едно досие от миналата година. Шантал Тротие. Беше убита през октомври ’93 — а. Трупът й бе открит в Сен Жером.

Бертран щракна с пръсти и насочи показалеца си към мен.

— Да, спомням си този случай. Захвърленото момиче. Още не сме открили негодника, който го е направил.

С ъгълчето на окото си видях как Клодел поглежда към Райън. Въпреки че движението бе недоловимо, то събуди любопитството ми. Съмнявах се Клодел да е наминал през участъка, за да си побъбри с колегите, бях сигурна, че са говорили за вчерашното убийство. Зачудих се дали са обсъждали Тротие и Ганьон.

— Разбира се — каза Райън с усмихнато, но невъзмутимо лице. — Ще ви дадем всичко, което ви трябва. Мислите, че там има нещо, което ни е убягнало?

Той се пресегна за цигарите си и извади една от пакета. Пъхна я в устата си и протегна пакета към мен. Поклатих глава.

— Не, не, нищо подобно — отвърнах аз. — Имам горе два случая, по които работя, и те ми напомнят по нещо за Тротие. Не съм сигурна какво точно търся. Просто искам да погледна снимките от местопрестъплението и евентуално полицейските доклади.

— Да, познато ми е това чувство — кимна Райън и издуха кълбо дим. Дори и да знаеше, че по някои от моите случаи работи и Клодел, не се издаде. — Понякога човек трябва да се довери на предчувствието си. Какво ви е хрумнало?

— Тя смята, че зад всички убийства стои един и същи психопат.

Гласът на Клодел бе съвсем равен. Забелязах, че отново е забил поглед в мокасините си. Устните му почти не помръдваха, докато говореше. Очевидно не се опитваше да прикрие презрението си. Не му обърнах внимание.

Райън се усмихна на Клодел:

— Хайде, Люк. Не се впрягай! Няма да навреди още един човек да хвърли поглед. И бездруго не сме поставили рекорд по бързо залавяне на този престъпник.

Клодел изсумтя и поклати глава. Отново погледна часовника си.

После вдигна очи към мен:

— Какво сте открили?

Преди да успея да отговоря, вратата рязко се отвори и Мишел Шарбоно нахлу в залата. Хукна към нас между бюрата, размахвайки лист хартия с лявата си ръка.

— Пипнахме го — възкликна той. — Пипнахме кучия син! — Беше зачервен и задъхан.

— Тъкмо навреме — заяви Клодел. — Да видим. — Говореше на колегата си като на куриер, донесъл пратка. Нетърпението му изместваше всякакво подобие на любезност.

Шарбоно сбърчи вежди, но подаде листа на партньора си. Тримата мъже се скупчиха и сведоха глави над листа. Шарбоно обясни на гърбовете им:

— Гадният копелдак използвал кредитната й карта час след като я убил. Очевидно забавлението не му е било достатъчно, така че отишъл в магазина на ъгъла да изтегли пари. Само че там се навъртат доста съмнителни типове, затова имат инсталирана видеокамера, насочена точно срещу банкомата. Образът му е запечатан на лентата и — хоп! — ето я физиономията му.

Той кимна към фотокопието.

— Голям красавец, нали? Ходих със снимката там сутринта, но човекът от нощната смяна не знаеше името му. Мислеше, че може би го е виждал. Предложи ни да говорим с продавача, който идва в девет. Смята, че нашият човек е редовен посетител.

— По дяволите! — възкликна Бертран.

Райън се взря в снимката. Дългото му слабо тяло бе приведено над доста по-ниския Бертран.

— Значи това е шибанякът — заключи Клодел и огледа образа в ръката си. — Хайде да го приберем.

— Бих искала да дойда с вас.

Бяха забравили за присъствието ми. Сега и четиримата се обърнаха към мен. Райън и Бертран гледаха развеселени и любопитни какво ще последва.

— Това е невъзможно — изрече Клодел, единственият от тях, който държеше да говори на френски. Мускулите на челюстта му изпъкнаха и лицето му се напрегна. В очите му нямаше и следа от веселие.

Представление.

— Сержант — детектив Клодел — започнах аз също на френски, като внимателно подбирах думите си. — Смятам, че има значителни прилики между жертвите на няколко убийства, които са ми били възлагани за патологичен анализ. Ако съм права, възможно е един и същи човек, психопат, както го наричате, да стои зад всички тези убийства. Може да съм права, може и да греша. Наистина ли искате да поемете отговорността, че сте пренебрегнали тази възможност, и да рискувате живота на други невинни жертви?

Бях учтива, но твърда. Освен това не ми беше никак весело.

— О, по дяволите, Люк, нека дойде с нас — предложи Шарбоно. — Просто отиваме да поразпитаме тук-там.

— Хайде, този ни е в кърпа вързан, независимо дали тя ще дойде или не — добави Райън.

Клодел не каза нищо. Само извади ключовете си, пъхна снимката в джоба си и мина покрай мен на път към вратата.

— Да действаме — подкани Шарбоно.

Имах предчувствието, че пак ще бъда до късно на работа.