Кати Райкс
Отдавна мъртви (19)

19.

Въздухът беше наситен с влага. От реката се бе надигнала мъгла и миниатюрните капчици блестяха в светлината на уличните лампи. Хладният въздух действаше добре на кожата ми. Един болезнен възел между врата и раменете ми подсказваше, че съм напрегната от часове, готова да избухна. Може би наистина бях в такова състояние. В този случай напрежението идваше само отчасти от търсенето на Габи. Опитите да заговоря проститутките бяха станали съвсем рутинни. Също и техните откази. Отблъскването на мъжките предложения и домогвания се бе превърнало в инстинктивна реакция.

Всъщност вътрешната битка ме изтощаваше най-много. Бях прекарала четири часа в опити да прогоня един стар любовник — любовник, от когото никога нямаше да се освободя. Цялата вечер гледах съблазънта в лицето — кестенявия блясък на скоча с лед, кехлибарената бира, лееща се от бутилките в гърлата. Усещах мириса на моя любим, виждах блясъка му в очите наоколо. Някога го бях обичала. За бога, още го обичах. Но магията щеше да ме унищожи. За мен всеки дребен флирт щеше да прерасне в страст, която да ме погълне и превземе. Така че бягах от него с бавни стъпки. Тази вечер едва не се озовах отново в прегръдката му.

Дишах дълбоко. Въздухът представляваше коктейл от моторно масло, мокър цимент и ферментираща бирена мая откъм пивоварната „Моулсън“. „Сент Катрин“ бе почти опустяла. Някакъв старец с плетена шапка и парка спеше пред една витрина, грозно улично куче се гушеше до него. Друг бездомник ровеше из боклуците отсреща. Може би това бе третата смяна в Мейн.

Отчаяна и изтощена, отправих се към „Сен Лоран“. Бях опитала. Дори и Габи да бе в опасност, тези хора нямаше да ми помогнат да я намеря. Този клуб бе недостъпен за мен.

Подминах ресторант на име „Ми Кин“. Табелата на прозореца го рекламираше като „ВИЕТНАМСКА КУХНЯ“ и обещаваше, че е отворен цяла нощ. Погледнах разсеяно през мръсния прозорец, после спрях. В дъното седеше жената, която бях видяла с Поарет. Косата й още представляваше оранжева пагода. Наблюдавах я няколко минути.

Потопи си яйчено руло в някакъв червен сос, после облиза края на рулото. След малко го огледа и отхапа малко. Пак го потопи в соса и повтори маневрата, без да бърза.

Не. Да, Много е късно. По дяволите! Последен опит. Бутнах вратата и влязох.

— Здрасти.

Ръката й подскочи стреснато при звука на гласа ми. Погледна ме озадачено, после ме позна.

— Здравей, скъпа. Още ли обикаляш? — Пак се зае с рулцето.

— Може ли да седна при теб?

— Заповядай. Не работиш на моя терен, сладурче, така че не ми пречиш.

Пъхнах се срещу нея. Беше по-възрастна, отколкото си мислех, наближаваше четирийсетте, а може би ги бе започнала. Въпреки че кожата на шията и челото й бе опъната и нямаше торбички под очите, на ярката флуоресцентна светлина се виждаха бръчките около устата й. Гушата й започваше да увисва.

Сервитьорът ми донесе меню и аз си поръчах супа по тонкински. Не бях гладна, но трябваше да извиня присъствието си.

— Намери ли приятелката си, скъпа? — Тя се пресегна към кафето си и пластмасовите гривни на ръката й изтракаха. Видях сивите белези от вътрешната страна на лакътя й.

— Не.

Изчакахме, докато азиатското момче, което бе на не повече от петнайсет години, ми поднесе вода и сложи хартиена подложка.

— Аз съм Темп Бренън.

— Спомням си. Джуъл Танбо може и да е курва, скъпа, но не е тъпа. — Пак облиза яйченото руло.

— Госпожице Танбо, аз…

— Можеш да ми викаш Джуъл, мила.

— Джуъл, току-що прекарах четири часа в опити да разбера дали приятелката ми е добре и никой дори не призна, че я е виждал. Габи идва тук от години, затова съм сигурна, че знаят за кого им говоря.

— Може и да знаят, скъпа. Но не разбират защо ги питаш. — Тя остави рулото и си сръбна от кафето.

— Дадох ви визитката си. Не крия коя съм.

Тя ме изгледа сериозно. Мирисът на евтин одеколон, цигарен дим и немита коса се носеше на вълни от нея и изпълваше малкото сепаре. По ръба на деколтето й имаше пудра.

— Коя всъщност си ти, госпожице „На визитката ми пише Темп Бренън“? От полицията ли си? Падаш си по някакви странни неща ли? Или имаш зъб на някого? — Докато говореше, тя вдигна ръката си и изброяваше, като опъваше пръстите с яркочервен маникюр.

— Изглеждам ли ти като заплаха за Габи?

— Единственото, което знаем, скъпа, е, че си дошла със спортната си фланелка и сандали като на юпи, за да задаваш цял куп въпроси. Стараеш се адски много да накараш някой да се раздрънка. Не си проститутка. Не си и наркоманка. Хората не знаят като каква да те определят.

Сервитьорът донесе супата и двете замълчахме, докато си изстисквах лимон и си слагах червен пипер с миниатюрна порцеланова лъжичка. Джуъл гризкаше от рулцето. Реших да пробвам със смирение.

— Значи съвсем съм оплела конците?

Тя вдигна лешниковите си очи към мен. Една от фалшивите й мигли се бе отлепила и стърчеше над клепача й. Джуъл сведе очи, остави парченцето руло и придърпа кафето пред себе си.

— Права си. Не трябваше ей така да заприказвам хората и да им задавам въпроси. Просто съм много притеснена за Габи. Звънях в апартамента й. Ходих дотам. Търсих я в университета. Никой не знае къде е. Това не е типично за нея.

Опитах супата. Беше по-вкусна, отколкото очаквах.

— Какво работи приятелката ти Габи?

— Антрополог е. Изучава хората. Интересува се от живота тук.

— Съзряването в Мейн.

Тя се засмя сама, като следеше внимателно реакцията ми. Не показах, че съм разпознала цитата от Маргарет Мийд^[1], но започвах да се съгласявам, че Джуъл Танбо не е глупава. Усещах, че ме изпитва.

— Може би не иска да бъде намерена точно сега.

Отворете пликовете с изпитните въпроси.

— Може би.

— И какъв е проблемът?

Вземете химикалките си.

— Изглеждаше много притеснена последния път, когато я видях. Почти изплашена.

— Притеснена от какво, скъпа?

Готови!

— Мислеше, че някакъв мъж я преследва. Каза, че е много особен.

— Тук, при нас, има доста особняци.

Добре, ученици, започвайте.

Разказах й цялата история. Докато ме слушаше, тя въртеше леко утайката от кафето си, втренчена в черно — кафявата течност. Когато завърших разказа си, Джуъл продължи да разклаща чашата си, сякаш оценяваше отговора ми. После направи знак дай сипят още кафе. Чаках да науча оценката си.

— Не знам името му, но вероятно се сещам за кого говориш. Кокалест, с външност на червей. Странен е и това, което го терзае, не е дреболия. Но не мисля, че е опасен. Съмнявам се да има достатъчно мозък да прочете етикета на кетчупа.

Пасувах.

— Повечето от нас го избягват.

— Защо?

— Просто ти предавам какво се говори на улицата: „…защото не искам точно аз да си имам работа с него. От него ме побиват тръпки“. — Направи гримаса и потрепери леко. — Говори се, че има особени желания.

— Особени?

Тя остави чашата си на масата и ме погледна преценяващо.

— Плаща си, но не иска да се чука.

Загребах фиде с лъжицата си и изчаках.

— Едно момиче, казва се Джули, се среща с него. Никоя друга не иска. Джули не е по-умна от грахово зърно, но това е друга история. Каза ми, че всеки път прави едно и също. Отиват в стаята, нашият герой носи хартиена кесия, в която има нощница. Нищо особено, някакви дантелки. Гледа как Джули я облича, после й казва да легне на леглото. — Е, какво толкова. Започвала пипа нощницата с една ръка и себе си с другата. Скоро се надървя и пуска душа, като ръмжи и стене, сякаш е на седмото небе. След това я кара да съблече нощницата, благодари й, плаща и си тръгва. За Джули това са лесни пари.

— Защо мислиш, че това е мъжът, който тормози приятелката ми?

— Веднъж, като прибирал нощницата в кесията, Джули видяла дръжката на нож. Казала му, ако иска пак да го правят, да не носи ножа. Той й обяснил, че това е неговият меч на справедливостта или някаква подобна глупост. Започнал да дрънка за ножа и душата си, за екологичния баланс и тям подобни. Ужасно я изплашил.

— И?

Ново свиване на раменете.

— Продължава ли да идва?

— Не съм го виждала от известно време. Но това не значи нищо. Никога не съм го виждала редовно. По-скоро се мярка.

— Говорила ли си с него?

— Сладурче, всички сме говорили с него. Когато се появи, е като пиявица, ужасно досаден, но няма отърване от него. Затова ти казвам, че е като ларва на хлебарка.

— Виждала ли си го с Габи? — Преглътнах още една лъжица от супата.

Тя се облегна и се засмя:

— Добър опит, скъпа.

— Къде мога да го намеря?

— Откъде да знам? Ако чакаш достатъчно дълго, той ще се появи.

— Ами Джули?

— Това е зона за свободна търговия, скъпа. Хората идват и си отиват. Не следя коя къде е.

— Виждала ли си я напоследък?

Тя се замисли.

— Не мога да кажа, че не съм.

Вгледах се във фидето на дъното на купичката, после в Джуъл. Тя бе повдигнала малко похлупака — толкова, колкото да надникна вътре: Можех ли да го повдигна повече? Рискувах:

— Може би наоколо се мотае сериен убиец, Джуъл. Някой, който убива жени и ги нарязва на парчета.

Изражението й не се промени. Просто ме гледаше като каменна статуя. Или не разбираше какво й казвам, или не се впечатляваше от истории за насилие, болка, дори смърт. Сигурно си бе сложила маска, фасада, зад която да скрива страха, който е прекалено реален, за да бъде обсъждан. Предположих, че е второто.

— Джуъл, приятелката ми в опасност ли е?

Погледите ни се срещнаха.

— Тя е жена, скъпа.

Докато карах към дома си, оставих мислите ми да се реят, без да се ангажират с шофирането. „Дьо Мезонньов“ бе пуст, светофарите светеха на празната улица. Внезапно зад мен се появи чифт фарове.

Прекосих „Пийл“ и се дръпнах вдясно, за да позволя на колата да ме изпревари. Колата отзад направи същото. Върнах се във вътрешното платно. Колата ме последва, като превключи на дълги.

— Идиот!

Ускорих. Колата остана залепена за бронята ми.

Започнах да се плаша. Може би не беше просто пияница. Присвих очи към огледалото за обратно виждане, опитвайки да зърна шофьора. Мярнах само силуета му. Изглеждаше едър. Мъж ли бе? Не можех да определя. Фаровете ме заслепяваха. Не можех да определя дори марката на колата.

Дланите ми се вкопчиха в кормилото. Прекосих „Ги“, завих наляво в пресечката, минах на червено, изстрелях се по моята уличка и бързо се пъхнах в подземния гараж.

Изчаках електрическата врата да се затвори, после изскочих, приготвила ключа в ръка, и се ослушах за шум от стъпки. Никой не ме преследваше. Докато минавах през фоайето на първия етаж, надникнах през завесите. Една кола бе спряла до отсрещния тротоар, фаровете й светеха, а шофьорът се виждаше като черен профил в сумрака преди зазоряване. Същата кола ли беше? Не бях сигурна.

След трийсет минути лежах и гледах как тъмнината през прозореца изтънява и преминава от черно към гълъбовосиво. Бърди мъркаше, сгушен в свивката на коляното ми. Бях толкова изтощена, че само бях свалила дрехите и се бях проснала на леглото, пропускайки всички процедури преди лягане. Нетипично за мен. Обикновено съм маниачка относно миенето на зъби и почистването на грима. Тази вечер не ми пукаше.