Кати Райкс
Отдавна мъртви (27)

27.

Събудих се от звука на сутрешните новини. Пети юли. Денят на независимостта бе отминал, без дори да забележа. Без ябълков пай.

Без националния химн. Без фойерверки. Тази мисъл ми подейства някак потискащо. Всеки американец, независимо къде се намира, трябва да отбележи Четвърти юли. Бях си позволила да се превърна в канадски зрител на американската култура. Обещах си следващия път, когато в града гостува някой американски отбор, да отида на стадиона и да викам за него, независимо кой е отборът.

Взех си душ, направих си кафе и препечени филийки и прегледах „Газет“. Безкрайни дебати за отделянето. Какво щеше да стане с икономиката? Какъв щеше да бъде ефектът върху местните жители? Върху англоговорящите? Може би трябва да си отида у дома. Каква бе ползата от стоенето ми тук?

„Бренън, спри се! Черногледа си, защото трябва да закараш колата си на сервиз.“

Беше абсолютно вярно. Мразя прозаичните задачи. Мразя безбройните ангажименти, свързани с това да живееш в техническа нация в края на двайсети век. Паспорт. Работна виза. Данък общ доход. Химическо чистене. Посещения при зъболекар. Цитонамазка. Моят начин на действие е: отлагай всичко, докато не стане неизбежно. Днес колата трябваше да влезе в сервиз.

Аз съм типична американка по отношение на автомобила си. Чувствам се уязвима без кола, сякаш нещо ми липсва, не съм цяла. Как ще избягам, ако някой иска да ме нападне? Ами ако искам да си тръгна по-рано от някое парти или да остана до късно, след последния влак на метрото? Как да отида в провинцията? Как да си транспортирам някакъв багаж? Трябва да имам автомобил. Но не съм маниачка на тази тема. Нужна ми е кола, която да пали, когато завъртя ключа, с която да стигам там, закъдето съм тръгнала, трябва да изкара поне десет години и да не изисква много грижи.

Все още никакви признаци на живот откъм стаята на Габи. Може би е за добро. Приготвих чантата си и тръгнах.

В девет колата вече бе в сервиза, а аз пътувах с метрото. Сутрешният пиков час бе отминал и влакът бе сравнително празен. Отегчено четях рекламите. Вижте новата пиеса в театър „Сен Дьони“. Подобрете професионалните си умения в колежа „Съливан“. Купете си дънки от „Гес“, парфюм „Шанел“ от „Ла Бе“.

Погледът ми попадна на картата на метрото. Цветните линии се пресичаха като пътечките на електронна платка; бели точки маркираха спирките.

Проследих маршрута си на изток по зелената линия от „Ги Конкордия“ до „Папино“. Оранжевата линия описваше извивка около планината, от север на юг по източния склон, после от изток на запад под зелената линия и накрая пак от север на юг до западната част на града. Жълтата линия минаваше под реката, излизаше на остров Сент Елен и при Лонгьой на южния бряг. При Бери-КУМ оранжевата и жълтата линия се пресичаха със зелената. Голяма точка. Основна разпределителна станция.

Влакът бръмчеше тихо, докато минаваше през подземния тунел. Преброих колко спирки ми остават. Седем точки.

Нервна ли си, Бренън? Искаш да си измиеш ръцете?

Очите ми се плъзнаха на север по оранжевата линия. Представих си променящия се пейзаж на града. Бери-КУМ. Шербрук. Мон Роял. Накрая Жан Талон до Сент Едуар. Изабел Ганьон бе живяла в онзи квартал.

А?!

Потърсих квартала на Маргарет Адкинс. По зелената линия. Коя станция? „Пий IX“. Преброих от Бери-КУМ. Шест спирки на изток.

На колко беше Ганьон? Назад по оранжевата. Шест.

Косъмчетата по врата ми настръхнаха.

Моризет Шанпу. Станцията „Жорж Вание“. По оранжевата линия. На шест спирки на запад от Бери-КУМ.

Боже господи!

Тротие? Не. Метрото не стига до Сент Ан дьо Белвю.

Дамас? Парк Екстансион. Близо до станциите „Лорие“ и „Розмон“. Третата и четвъртата спирка от Бери-КУМ.

Взирах се в картата. Три от жертвите живееха точно на шест спирки от Бери-КУМ. Съвпадение ли беше?

— Папино — изрече механичният глас.

Грабнах нещата си и хукнах към вратата.

Десет минути по-късно, докато отключвах вратата на кабинета си, чух телефонът вътре да звъни.

— Доктор Бренън.

— Какво, по дяволите, правиш, Бренън?

— Добро утро, Райън. С какво мога да ти помогна?

— Клодел се опитва да ми закове задника за стената заради теб. Казва, че обикаляш и тормозиш семействата на жертвите.

Изчака ме да отвърна нещо, но аз замълчах.

— Бренън, досега те защитавах, защото те уважавам. Но твоята намеса наистина ще ми попречи.

— Зададох няколко въпроса. Не е незаконно. — Не се опитах да потуша гнева му.

— Не си казала на никого. Не си координирала посещенията си. Просто си тръгнала да обикаляш. — Чувах го как шумно си поема дъх.

— Първо се обадих. — В случая с Женевиев Тротие не бях направила и това.

— Ти не си следовател.

— Те се съгласиха да поговорим.

— Бъркаш се с герой на Мики Спилейн^[1]. Това не е твоя работа.

— Много образован детектив.

— По дяволите, Бренън, вбесяваш ме!

Шум откъм залата на полицаите.

— Виж! — По-овладяно. — Не ме разбирай погрешно. Мисля, че си добра специалистка. Но това не е игра. Тези хора заслужават нещо по-добро. — Думите му бяха твърди като гранит.

— Да.

— Тротие е мой случай.

— И какво точно се прави по твоя случай?

— Брен…

— А по другите? Докъде са стигнали? — Вече нямах спиране. — Тези разследвания всъщност не стоят на първо място в ничий списък, Райън. Франсин Моризет Шанпу е била убита преди повече от година и половина. Минали са осем месеца от смъртта на Тротие. Според доста странните ми схващания този, който е убил тези жени, вече би трябвало да е осъден и в затвора. Така че проявявам интерес. Вярно е. Задала съм няколко въпроса. Какво толкова е станало? Казваш ми да си седна на задника. И тъй като господин Клодел мисли, че му преча, тези случаи ще потънат още по-дълбоко в забвение и така, докато не прекратят разследванията. Отново.

— Не съм ти казал да си седиш на задника.

— А какво предлагаш, Райън?

— Разбирам, че Клодел иска да те натопи. Ти пък искаш да му го върнеш. Може би и аз щях да постъпя така, ако бях на твое място. Просто не желая вие двамата да провалите моето разследване.

— И какво означава това?

Той дълго обмисля отговора си.

— Не казвам, че не желая да участваш. Просто искам приоритетите в това разследване да бъдат кристално ясни.

Дълго време и двамата мълчахме. Гневът препускаше по линията и в двете посоки.

— Мисля, че открих нещо.

— Какво? — Изненадах го.

— Може би открих връзката.

— Какво искаш да кажеш? — Вече не звучеше така сърдито.

— Да се срещнем на обяд.

— Дано наистина да е нещо важно, Бренън. — Пауза. — Ще те чакам на обед при Антоан.

За щастие нямах нови случаи, така че можех да се заема веднага за работа. Досега никаква връзка между жертвите не бе открита. Може би ги свързваше метрото.

Отворих компютъра си и извиках файла, за да проверя адресите. Да. Правилно бях преценила спирките на метрото. Изрових една карта и начертах станциите, така както с Райън бяхме отбелязали домовете на жертвите. Трите точки образуваха триъгълник, чийто център бе Бери-КУМ. Моризет Шанпу, Ганьон и Адкинс бяха живели на шест спирки от тази станция. Апартаментът на Сен Жак бе съвсем близо до нея.

Възможно ли бе да е това? Хваща влака от Бери-КУМ. Избира си жертва, която слиза на шестата спирка. Не бях ли чела нещо за подобен тип поведение? Фиксиране върху цвят. Върху брой. Поредица от действия. Следване на определен модел. Никога не се отклонява. Така всичко е под контрол. Внимателното планиране не беше ли сред характерните черти на серийните убийци? Можеше ли нашият човек да доразвива това с още един елемент? Възможно ли бе да е сериен убиец с повтарящ се поведенчески модел, в който попадат убийствата?

Ами Тротие и Дамас? Те не пасваха на това обяснение. Не можеше да е толкова просто. Взирах се в картата с надеждата отговорът да се материализира. Чувството, че някаква мисъл се колебае на границата между подсъзнателно и съзнателно, бе по-силно от всякога. Какво? Почти не чух почукването.

— Доктор Бренън?

Люси Дюмон стоеше на вратата. И в този миг се сетих. Най-после!

— Алса!

Бях забравила за малката маймунка.

Избликът ми стресна младата жена. Тя подскочи и едва не изтърва разпечатката.

— Да дойда ли по-късно?

Вече търсех предишната разпечатка на Люси. Да. Разбира се. Автобусният терминал. Той бе почти до станцията Бери-КУМ. Отбелязах Алса на картата. Нейната точка попадна право в центъра на триъгълника.

Това ли беше? Тя връзваше ли се с останалите? Още една жертва? Експеримент? Алса бе умряла две години преди Грейс Дамас. Не бях ли чела нещо и за такъв модел? Тийнейджърско воайорство и еротични фантазии, които ескалират до измъчване на животни и накрая стигат до изнасилване и убийство на хора.

Въздъхнах и се облегнах. Ако подсъзнанието ми се опитваше да ми подскаже само това, Райън нямаше да бъде впечатлен.

Излязох и отидох в картотеката. Люси бе изчезнала. Щях да й се извиня по-късно. Напоследък често ми се случваше. Върнах се на бюрото си.

В папката на Дамас нямаше почти нищо, освен моя собствен доклад. Отворих тази на Адкинс и я запрелиствах. Листите вече изглеждаха опърпани, толкова пъти ги бях преглеждала. Нищо не ми хрумна. Да минем на Ганьон. Моризет Шанпу. Тротие.

Прекарах надвесена над папките един час. Пак се мъчех да наредя парчетата от пъзела. Късчета информация. Подай ги и остави мозъкът ти да ги върти и подрежда. Обаче подреждането нещо не се получаваше. Време за кафе.

Донесох чашата си в кабинета заедно със сутрешния „Журнал“. Отпивах бавно и четях. Преподреждане. Новините се различаваха съвсем малко от тези в английския „Газет“, а коментарните статии — доста повече. Гледните точки бяха напълно противоположни.

Облегнах се назад. И отново ме завладя същото усещане. Че не ми достига нещо съвсем дребно. Разполагах с парчетата, но не можех да ги напасна.

Добре, Бренън, мисли систематично! Това чувство се появи днес. Какво си правила досега? Почти нищо. Чете вестника. Закара колата на сервиз. Пътува с метрото. Преглежда папките.

Алса? Не, не беше това. Нещо друго.

Колата?

Не.

Вестникът?

Може би.

Прелистих го отново. Същите новини. Същите коментари. Същите обяви.

Спрях.

Обявите. Къде бях видяла много обяви? Купища обяви?

В стаята на Сен Жак.

Започнах да ги преглеждам бавно. Обяви за работа. Загубени и намерени вещи. Разпродажби. Домашни любимци. Имоти.

Имоти? Имоти!

Издърпах папката на Адкинс и извадих снимките. Да. Там беше. Наклоненият ръждясал знак, който почти не се виждаше в занемарения двор. Продава се. Някой продаваше апартамент в сградата на Маргарет Адкинс.

Е?

Мисли!

Шанпу. Какво беше казал съпругът й? Че тя не харесвала къщата. Затова щели да се местят. Нещо такова.

Опитах да се обадя. Никой не вдигна.

Ами Ганьон? Май брат й беше под наем? Може би хазяинът е продавал сградата.

Проверих снимките. Нямаше табела. По дяволите!

Опитах отново да се свържа с Шанпу. Пак даваше свободно.

Набрах Женевиев Тротие. Вдигна на второто иззвъняване.

— Добър ден. — Весело.

— Госпожа Тротие?

— Да. — Любопитно.

— Обажда се доктор Бренън. Говорихме вчера.

— Да. — Изплашено.

— Имам един въпрос, ако не възразявате.

— Да. — Сковано.

— Къщата ви продаваше ли се, когато Шантал изчезна?

— Моля?

— Опитвахте ли се да продадете къщата си през октомври миналата година?

— Кой ви каза подобно нещо?

— Никой. Просто се чудех.

— Не. Не! Живея тук, откакто се разделих със съпруга си. Нямам намерение да се местя. Шантал… аз… това беше нашият дом.

— Благодаря ви, госпожо Тротие. Съжалявам, че ви разстроих. — Пак наруших примирието между нея и спомените.

Това не води наникъде. Глупава идея.

Опитах още веднъж да се свържа с Шанпу. Мъжки глас отговори тъкмо когато се канех да затворя:

— Ало.

— Господин Шанпу?

— Момент.

— Да. — Втори мъжки глас.

— Господин Шанпу?

— Да.

Обясних му коя съм и зададох въпроса си. Да, опитвали се да продадат къщата. Била обявена в агенция „Ри Макс“. След убийството на жена му се отказал от продажбата. Да, мислел, че са пускани обяви, но не бил сигурен. Благодарих му и затворих.

Две от пет. Може би Сен Жак бе използвал обявите.

Обадих се на склада за веществени доказателства. Материалите от апартамента на улица „Берже“ бяха там.

Погледнах часовника си — единайсет и четирийсет и пет. Време бе за срещата с Райън. Нямаше да захапе. Трябваха ми още доказателства.

Пак извадих снимките на Ганьон и ги огледах внимателно една по една. Този път го видях. Взех лупа и я наместих така, че предметът да попадне на фокус. Наведох се по-близо и се взрях, за да се уверя.

— По дяволите!

Събрах снимките в плика, напъхах ги в куфарчето си и почти побягнах към ресторанта.

„Тропически рай“ е точно отсреща. Храната не струва, обслужването е бавно, но по обяд малкото ресторантче е винаги претъпкано, най-вече благодарение на бликащата енергия на собственика му Антоан Жанвие. Днешният му поздрав бе типичен:

— А, мадам, щастлива ли сте днес? Да! Толкова се радвам да ви видя. Отдавна не сте идвали. — На абаносовото му лице се изписа престорено неодобрение.

— Да, Антоан, много съм заета напоследък. — Вярно, но по принцип не бих се хранила всеки ден с карибски специалитети.

— О, работите твърде много! Но днес имам много хубава риба. Прясна. Ще си хапнете от нея и ще ви стане по-добре. Имам чудесна маса за вас. Вашите приятели вече са тук.

Приятели? Кой друг, освен Райън?

— Елате. Елате. Елате!

Вътре сигурно имаше сто човека, потяха се и ядяха под яркоцветните чадъри. Последвах Антоан през лабиринта от маси до една издигната платформа в дъното. Райън седеше на фона на фалшив прозорец с жълто — лилави завеси, завързани така, че да се вижда нарисуваният залез. На тавана над главата му бавно се въртеше вентилатор. Разговаряше с мъж в ленено спортно сако. Въпреки че мъжът бе с гръб към мен, разпознах идеалната кройка на сакото и острия като бръснач ръб на панталона.

— Бренън. — Андрю се надигна леко от стола си. Долови изражението ми и присви предупредително очи. Гледай от мен!

— Лейтенант Райън. — Добре. Така и трябваше.

Клодел остана седнал и само ми кимна.

Настаних се на стола до Райън. Съпругата на Антоан се появи и след като си разменихме любезности, детективите си поръчаха бира, а аз — диетична кола.

— Е, какъв е големият пробив? — Никой не можеше да говори така презрително като Клодел.

— Защо първо не поръчаме обяда? — Райън миротворецът.

С Андрю обменихме мисли за времето. Съгласихме се, че е много горещо. Когато Жанин се върна, си поръчах рибния специалитет.

Детективите си избраха плата, „Ямайка“. Започвах да се чувствам като натрапница.

— Е, какво откри? — Райън сдържаният.

— Метрото.

— Метрото?

— Това ограничава заподозрените до четири милиона. Два милиона, ако приемем, че е мъж.

— Остави я да говори, Люк.

— Какво за метрото?

— Франсин Моризет Шанпу е живяла на шест спирки от станцията Бери-КУМ.

— Ето, това е нещо.

Райън му хвърли поглед, с който би могъл да среже стъкло.

— Също и Изабел Ганьон. И Маргарет Адкинс.

— Хм.

Клодел не каза нищо.

— Тротие е много отдалечена.

— Да, а Дамас е много близо.

— Апартаментът на Сен Жак е на няколко пресечки оттам.

Известно време ядохме мълчаливо. Рибата беше суха, пържените картофи и оризът — мазни. Трудна комбинация за преглъщане.

— Може и да е по-сложно от обяснението със спирките на метрото.

— Нима?

— Франсин Моризет Шанпу и съпругът й са били обявили къщата си за продан. В агенция „Ри Макс“.

Никой не каза нищо.

— Пред сградата на Маргарет Адкинс също имаше табела. „Ри Макс“.

Чакаха ме да продължа. Бръкнах в чантата си и извадих снимките от папката на Ганьон. Поставих ги на масата. Клодел набоде от пържения банан с вилицата си.

Райън взе снимката, втренчи се в нея, после ме погледна въпросително. Подадох му лупата и му посочих един предмет, който едва се забелязваше в далечния ляв край. Той дълго се взира, после, без да каже нищо, подаде снимката и лупата на Клодел.

Детективът изтри ръцете си, сгъна салфетката и я хвърли върху чинията си. Взе снимката и повтори действията на Райън. Когато разпозна предмета, челюстта му се стегна. Дълго време се взира, без да каже нищо.

— Съсед? — попита Райън.

— Така изглежда.

— „Ри Макс“?

— Мисля, че да. Вижда се „Р“ и част от „И“. Можем да дадем снимката за увеличаване.

— Би трябвало да е лесно да го проверим. Обявата е била пусната само преди няколко месеца. По дяволите, нищо чудно в тази криза имотът още да се продава! — Райън вече си записваше нещо в бележника.

— Ами Дамас?

— Не знам. — Не бих искала да безпокоя семейството на жертвата. Не го казах.

— Тротие?

— Не. Говорих с майката на Шантал. Не е продавала къщата. Никога не е опитвала.

— Може бащата да е продавал.

И двамата се обърнахме към Клодел. Той ме гледаше и сега гласът му не звучеше подигравателно.

— Какво? — попита Райън.

— Прекарвала е доста време в дома на баща си. Може би той е продавал. — Признание?

— Ще проверя. — Още записки.

— Щяла е да ходи при него в деня, когато е била убита — допълних аз.

— Прекарвала е там по два-три дни всяка седмица. — Поучително, но не презрително. Напредък.

— Къде живее той?

— Уестмон. Скъп блок на „Барат“, до Шербрук.

Опитах се да си представя мястото. Близо до Сентървил. Недалеч от моя дом.

— Точно над Форума?

— Да.

— Коя станция на метрото се пада?

— Трябва да е „Атуотър“. На няколко пресечки оттук е.

Райън погледна часовника си и размаха ръка, за да привлече вниманието на Жанин, после с жестове показа, че иска сметката. Платихме и получихме по шепа бонбони от Антоан.

В мига щом влязох в кабинета си, извадих картата, намерих станция „Атуотър“ и преброих спирките от Бери-КУМ. Една. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Телефонът иззвъня точно когато посягах към него.