Кати Райкс
Отдавна мъртви (22)

22.

Франсин Моризет Шанпу беше пребита и застреляна през януари 1993 г. Един съсед я видял да разхожда малкия си шпаньол към десет сутринта. След по-малко от два часа съпругът й открил трупа й в кухнята на дома им. Кучето било в дневната. Главата му така и не бе намерена.

Спомнях си случая, макар че тогава не участвах в разследването. Онази зима прекарвах в лабораторията по една седмица на всеки шест, а през останалото време бях в Северна Каролина. Двамата с Пийт постоянно се карахме, така че реших да остана цялото лято в Квебек с оптимистичната надежда, че три месеца раздяла могат да заздравят брака ни. Има си хас. Тогава бруталността на убийството на Моризет Шанпу ме бе шокирала и сега все още ми въздействаше по същия начин. Снимките от местопрестъплението ми припомниха целия ужас.

Тялото лежеше наполовина под малка дървена маса, с широко разтворени ръце и крака, а белите памучни бикини бяха опънати между коленете. Около него имаше море от кръв, което по края си съвпадаше с геометричната шарка на линолеума. Тъмни петна покриваха стените и вратите на шкафовете. Краката на един преобърнат стол сякаш сочеха към жертвата. Стой там!

Трупът изглеждаше призрачно бял на аления фон. Тънка, сякаш нарисувана с молив линия описваше извивка върху корема като усмивка точно над пубиса. Беше разпрана от този белег до гръдната кост и вътрешностите се подаваха през отвора. Дръжката на кухненски нож едва се виждаше от върха на триъгълника, образуван от краката й. На метър и половина от жертвата, между работния плот и мивката, лежеше дясната й ръка. Жената била на четирийсет и седем години.

— Боже господи! — прошепнах тихо.

Продължавах да чета бавно доклада от аутопсията, когато Шарбоно се появи на вратата ми. Отгатнах, че не е в добро настроение. Очите му изглеждаха кръвясали и въобще не си направи труда да ме поздрави. Влезе, без да иска разрешение, и се настани на стола срещу бюрото ми.

Докато го гледах, ме връхлетя някакво усещане за загуба. Тежката походка, мудните му движения, дори само това колко едър беше докосна нещо в мен, което смятах, че съм изоставила завинаги.

За момент ми се стори, че виждам Пийт да седи срещу мен и мислите ми препуснаха назад във времето. Колко опияняващо ми действаше тялото му. Така и не разбрах дали заради височината му или заради спокойния начин, по който се движеше. Може би ме омагьосваше това колко пленен е той от мен. Мислех, че съм срещнала голямата любов. Не можех да му се наситя. Преди също съм имала сексуални фантазии, и то доста хубави, но от мига, в който видях Пийт да стои под дъжда пред библиотеката на правния факултет, те винаги се въртяха около него. И сега не бих имала нищо против една от тях. За бога, Бренън! Вземи се в ръце.

Изчаках Шарбоно да започне. Той се взираше в ръцете си.

— Партньорът ми понякога се държи като кучи син. — Говореше на английски. — Но не е лош човек.

Не казах нищо. Забелязах, че панталонът му има осемсантиметров подгъв, и се запитах дали не го е направил сам.

— Той просто е… консервативен в известен смисъл. Не обича промените.

— Да.

Избягваше погледа ми. Започнах да се притеснявам.

— И? — насърчих го аз.

Шарбоно се облегна назад и зачопли нокътя на палеца си, като все още отказваше да срещне погледа ми.

— Казва, че ще подаде оплакване. — Отпусна и двете си ръце и отмести поглед към прозореца.

— Оплакване? — Опитах се да говоря спокойно.

— До министъра. До директора. До Ламанш. Дори до професионалната организация, в която членуваш.

— И от какво е толкова недоволен господин Клодел? — Запази спокойствие!

— Смята, че излизаш извън компетенциите си. Че се намесваш в неща, които не са твоя работа. Че пречиш на разследването му. — Той примижа срещу яркото слънце.

Усетих как мускулите на стомаха ми се стягат и по тялото ми плъзва горещина.

— Продължавай. — Безизразно.

— Мисли, че си… — Търсеше подходяща дума, несъмнено искаше да замести израза, който Клодел бе използвал. — … прекалено амбицирана.

— И какво точно означава това?

Все още избягваше погледа ми.

— Твърди, че се опитваш да превърнеш случая Ганьон в нещо по-голямо, отколкото е, че си въобразяваш всякакви глупости, които не са верни. Според него се опитваш да изкараш едно обикновено убийство в дело на сериен убиец психопат в американски стил.

— И защо се опитвам да направя всичко това? — Гласът ми леко потрепери.

— По дяволите, Бренън, това не е моя идея! Не знам. — За пръв път очите му срещнаха моите. Изглеждаше нещастен.

Взрях се в него, без всъщност да го виждам, просто използвах времето да успокоя тревогата, която се надигаше у мен. Имах известна представа какво разследване може да бъде предизвикано от подобно оплакване и знаех, че то няма да доведе до нищо хубаво. Бях се занимавала с подобни случаи, когато бях в комисията по етика на професионалната асоциация. Независимо от изхода, развитието на такива дела никога не бе приятно. И двамата мълчахме.

„Не убивай пратеника“, казах си. Очите ми се насочиха върху папката на бюрото ми. Тяло с цвят на мляко, заснето на десетина лъскави снимки. Прецених гледката, после погледнах Шарбоно. Не исках да повдигам този въпрос в момента, не се чувствах готова, но Клодел ме принуждаваше да действам. Какво пък! Нещата не можеха да станат по-зле.

— Шарбоно, спомняш ли си една жена, наречена Франсин Моризет Шанпу?

— Моризет Шанпу. — Повтори името няколко пъти, сякаш ровеше из картотека в главата си. — Това беше преди няколко години, нали?

— Почти преди две. Януари 1993 — а. — Подадох му снимките.

Той ги прегледа и кимна, че се е сетил.

— Да, спомням си. И?

— Мисли, Шарбоно. Какво си спомняш от онзи случай?

— Така и не заловихме убиеца.

— Какво друго?

— Бренън, кажи ми, че не се опитваш да свържеш и това убийство с останалите.

Отново прегледа снимките и започнала клати отрицателно глава:

— Няма начин. Тя е била застреляна. Не пасва на модела.

— Негодникът я е разпрал и е отрязал ръката й.

— Била е възрастна. Май на четирийсет и седем.

Пронизах го с поглед.

— Тоест по-стара е от останалите — измърмори той, почервенял.

— Убиецът на Моризет Шанпу е забил нож във вагината й. Според полицейския доклад е имало обилно кървене.

Изчаках да осмисли това.

— Била е още жива.

Той кимна. Нямаше нужда да му обяснявам, че рана, причинена след смъртта, кърви съвсем оскъдно, тъй като сърцето вече не изпомпва кръвта и няма кръвно налягане.

— При Маргарет Адкинс беше метална статуетка. Тя също е била жива.

Мълчаливо се пресегнах назад и издърпах папката на Ганьон. Извадих снимките на трупа и ги разпръснах пред него. Торсът лежеше върху найлоновия чувал, осветен отлъчите на следобедното слънце. Не бе махнато нищо, освен листата, покривали чувала. Домакинският вакуум си стоеше на мястото, червената му гумена чашка бе затаената между тазовите кости, а дръжката стърчеше нагоре към отрязания врат на жертвата.

— Смятам, че убиецът на Ганьон е напъхал вакуума с такава сила, че е прокарал дръжката през корема до диафрагмата.

Той дълго изучава снимките.

— Един и същи модел и при трите жертви — настоях аз. — Насилствено проникване на чужд предмет, докато жертвата е още жива. Разчленяване на тялото след смъртта. Съвпадение ли е, господин Шарбоно? Колко садисти бихме приели, че се подвизават на свобода, господин Шарбоно?

Той прокара пръсти през оредялата си коса, после забарабани по подлакътниците на стола.

— Защо не си ни казала това досега?

— Осъзнах връзката с Моризет Шанпу едва днес. Когато бяха само Адкинс и Ганьон, логиката не изглеждаше убедителна.

— Райън какво смята?

— Все още не съм му казала. — Несъзнателно опипах белега на бузата си. И досега изглеждаше, сякаш съм се била с Джордж Форман.

— По дяволите! — въздъхна той уморено.

— Какво?

— Мисля, че започвам да споделям мнението ти. Клодел ще ми откъсне топките, като чуе. Още нещо?

— Белезите от триона, с който е рязано, и моделът на разчленяване при Ганьон и Тротие са почти идентични.

— Да, Райън ни го каза.

— Както и при неизвестната жертва от Сен Ламбер.

— Има и пета?

— Много си бърз.

— Благодаря. — Пак забарабани с пръсти. — Откри ли се самоличността й?

Поклатих глава:

— Райън работи по въпроса.

Прокара месестата си длан по лицето. По пръстите му имаше островчета от груби сиви косми, миниатюрни варианти на косата му.

— Е, какво мислиш за подбора на жертвите?

Махнах с ръка.

— Всички са жени.

— Страхотно. Възраст?

— От шестнайсет до четирийсет и седем.

— Физически особености?

— Различни.

— Местонахождение?

— По цялата карта.

— И какво гледа този шибан психар? Външността им? Ботушите? Магазина, в който пазаруват?

Отвърнах с мълчание.

— Намерила ли си нещо общо между петте?

— Някакъв кучи син ги е пребил до смърт и ги е убил.

— Аха. — Наклони се напред, постави ръце на коленете си, изви гръб и сведе рамене, после въздъхна дълбоко: — Клодел ще побеснее.

Когато Шарбоно си тръгна, се обадих на Райън. Не намерих нито него, нито Бертран, така че им оставих съобщение. Прегледах останалите случаи, но не открих нищо интересно. Двама пласьори, убити и накълцани от бившите им приятелчета. Мъж, ликвидиран от племенника си, разчленен с моторна резачка и поставен във фризера в мазето. Авария в електрозахранването станала причина останалите членове на семейството да научат. Женски торс, захвърлен в хокеен сак, ръцете и краката открити по течението на реката. Съпругът вече бе осъден.

Затворих последната папка и осъзнах, че умирам от глад. Нищо чудно — беше два без десет. Купих си кроасан с шунка и сирене и диетична кола от кафенето на осмия етаж и се върнах в кабинета си, където си заповядах да си почина. Пренебрегнах собствената си препоръка и отново позвъних на Райън. Още не се бе върнал. Значи щях да се отдам на истинска почивка. Отхапах от сандвича и оставих мислите си да се реят. Габи. Не. Не сега. Клодел. Вето. Сен Жак. Забранено.

Кейти. Как можех да се свържа с нея? Точно сега бе невъзможно. По естествен път мислите ми стигнаха до Пийт и усетих познатото присвиване на стомаха. Спомних си игличките по кожата, пулсиращата кръв, топлата влага между краката ми. Да, между нас имаше страст. Мръсни мисли, Бренън. Отново отхапах от сандвича.

Другият Пийт. Гневните изблици. Споровете. Самотните вечери, студената вълна на огорчение, удавила страстта.

Терапията за релаксиране не се получаваше. Препрочетох разпечатката на Люси, като внимавах да не я изцапам с горчица. Взирах се в списъка на третата страница, опитвах се да разчета имената, които Люси бе зачеркнала, но моливът й бе заличил буквите. От любопитство изтрих молива и прочетох имената. В два от случаите телата бяха напъхани във варел и залети с киселина. Нова разновидност на популярното изгаряне.

Третият случай ме озадачи. Номерът от ЛСМ сочеше случай от 1990 г. и че по него е работил патологът Пелтие. Не бе посочен коронер. В полето за име пишеше: Синг. Графите за дата на раждане, дата на аутопсията и причина за смъртта бяха празни. Компютърът го бе включил в списъка на Люси по критерия разчленяване /постмортем.

Довърших кроасана, отидох до картотеката и извадих досието. Папката съдържаше само три неща: полицейски доклад, изложеното на една страница мнение на патолога и плик със снимки. Прегледах снимките, прочетох докладите и отидох да потърся Пелтие.

— Имаш ли малко време? — попитах превития му гръб.

Той се извърна от микроскопа, хванал очилата си в една ръка и химикалка в другата.

— Влез, влез — покани ме и намести бифокалните очила на лицето си.

Достойнството на моя кабинет беше прозорецът, а на неговия — пространството. Пелтие прекоси кабинета и ме покани с жест да седна на един от двата стола до ниската масичка пред бюрото му.

Бръкна в престилката си, извади пакет цигари и ми предложи да си взема. Поклатих глава. Повтаряхме този ритуал вече хиляди пъти. Той знаеше, че не пуша, но винаги ми предлагаше цигара.

— С какво мога да ти помогна? — попита той, като запали цигарата си.

— Любопитна съм да науча нещо за един твой стар случай. От 1990-а.

— О, боже мой, дали помня толкова далеч назад? Понякога едва си спомням адреса си. — Наведе се напред, подпря брадичката си с ръка и ме погледна заговорнически. — Записвам си го на кибритените кутии за всеки случай.

И двамата се засмяхме.

— Доктор Пелтие, мисля, че си спомняте всичко, което искате.

Патологът сви рамене и поклати глава с невинно изражение.

— Все пак нося папката. — Показах му я, после я отворих. — Според полицейския доклад, трупът е бил намерен в спортен сак зад автогара „Воаяжьор“. Някакъв клошар отворил чантата, тъй като смятал, че така ще разбере кой е собственикът.

— Точно така — възкликна Жан. — Честните клошари вече са толкова много, че трябвала си направят профсъюз.

— Както и да е. Не му харесал мирисът. Казал — погледнах доклада, за да намеря точната фраза, — че „от чантата се надигна мирисът на сатаната и обви душата ми“. Край на цитата.

— Поет. Това ми харесва — вмъкна Пелтие.

— Занесъл чантата на един портиер, който се обадил в полицията. Намерили части от тяло, увити в някаква покривка.

— А, да. Спомням си този случай — насочи жълтия си пръст към мен Жан. — Зловещо. Гадно. — Лицето му отразяваше казаното.

— Доктор Пелтие?

— Случаят с терминалната маймуна.

— Значи правилно съм разбрала доклада ти.

Той повдигна въпросително вежди.

— Наистина ли беше маймуна?

Пелтие кимна сериозно:

— Капуцин.

— Защо е попаднала тук?

— Беше мъртва.

— Да. — Всички се правят на комедианти. — Но защо изобщо са намесили полицията?

Изражението на лицето ми явно го подтикнала отговори без майтапи:

— Намереното в чантата беше дребно на ръст и някой го бе одрал и нарязал на парчета. По дяволите, би могло да е всичко! Ченгетата решили, че може да е зародиш или новородено, така че ни го изпратиха.

— Имаше ли нещо странно в този случай? — Не бях сигурна какво точно търся.

— Не, просто една накълцана маймуна. — Ъгълчетата на устата му се извиха леко.

— Ясно. — Тъп въпрос. — Нещо да ти направи впечатление в начина, по който бе разчленена?

— Всъщност не. Тези разчленявания на маймуни са все едни и същи.

Така нямаше да стигнем доникъде.

— Откриха ли чия е била маймуната?

— Всъщност да. Пуснаха обява във вестника и се обади един човек от университета.

— Квебекския университет ли?

— Да, така мисля. Биолог или зоолог, или нещо такова. Англоговорящ. А, чакай малко.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, започнала рови из него и извади купчинка визитки, стегнати с ластик. Прегледа ги и ми подаде една.

— Ето. Видях го, когато дойде да идентифицира мъртвеца.

На визитката пишеше: Паркър Т. Бейли, доктор на философските науки, професор по биология, Квебекски университет на Монреал. Бяха посочени електронна поща, телефон и факс, както и адресът му.

— Каква беше историята? — попитах.

— Господинът държал няколко маймуни в университета заради изследователската си работа. Един ден отишъл на работа и открил, че една липсва.

— Открадната?

— Открадната? Освободена? Избягала? Кой знае. Приматът беше изчезнал без позволение.

— И като прочел за мъртвата маймуна във вестника, ти се обади?

— Точно така.

— Какво стана с нея?

— С маймуната?

Кимнах.

— Предоставихме я на… — Той посочи визитката.

— Доктор Бейли — помогнах му аз.

Погледнах отново визитната картичка. „Това не значи нищо“, мислех си аз, а в същото време се чух да питам:

— Може ли да задържа визитката?

— Разбира се.

— Само още едно нещо. Защо го нарекохте случая с терминалната маймуна?

— Ами защото беше намерена на автобусния терминал — отвърна той изненадано.

Останалата част от следобеда извличах подробности от четирите основни случая и ги въвеждах в таблицата, която бях създала. Цвят на косата. Очи. Кожа. Височина. Вероизповедание. Имена. Дати. Места. Зодии. Всичко, с което разполагах. Упорито въвеждах всяка подробност с намерението да търся връзките по-късно. Или се надявах, че моделът сам ще се оформи, че взаимносвързаните частици информация ще се привлекат сами помежду си. Или просто ми трябваше някаква трудоемка задача, която да ангажира мислите ми, умствен пъзел, който да ми даде илюзията, че напредвам.

В четири и петнайсет пак потърсих Райън. Въпреки че не беше на бюрото си, телефонистката каза, че го е видяла, и с неохота започна да го търси. Докато чаках, очите ми попаднаха на случая с маймуната. С отегчение извадих снимките. Имаше два комплекта: едните бяха направени с „Полароид“, другите бяха цветни — тринайсет на осемнайсет сантиметра. Телефонистката се обади, че не е открила Райън в никой от отделите, където позвънила. Да — въздишка, — ще провери и в кафенето.

Прегледах полароидните снимки. Очевидно бяха направени, кога — то трупът е пристигнал в моргата. Започваха с лилаво — черния спортен сак, със затворен и отворен цип. На следващите няколко вързопът бе хванат върху масата за аутопсии — преди и след разгръщането му.

На останалите шест се виждаха частите от тялото. Скалата на идентификационната карта потвърждаваше, че обектът наистина е дребен, по-малък от износен плод или новородено. Гниенето бе доста напреднало. Плътта бе започнала да почернява и бе изцапана с нещо, което приличаше на развалено нишесте. Смятах, че разпознавам главата, торса и крайниците. Като се изключеше това, не можах да различа нищо повече. Снимките бяха направени от прекалено голямо разстояние и детайлите не се виждаха добре. Завъртях някои от тях, търсейки по-добър ъгъл, но не успях да видя нищо.

Телефонистката ми се обади с решителен глас. Райън го нямало там. Да съм се обадела утре.

Цветните снимки бяха направени след почистването. Детайлите, губещи се на полароидните, тук се виждаха добре. Миниатюрният труп бе одран и разчленен. Вероятно Денис бе подредил частите в анатомичен ред и внимателно ги бе фотографирал.

Докато преглеждах купчината снимки, не можех да не забележа, че нарязаните парчета смътно приличаха на заек, подготвен за готвене. Освен една подробност. Петата снимка показваше малка ръка, завършваща с четири съвършени пръста и палец, извит към деликатната длан.

Последните две бяха фокусирани върху главата. Без покритието на кожата и козината тя изглеждаше праисторическа, като ембрион, откъснат от плацентата, гол и уязвим. Черепът бе голям колкото мандарина. Въпреки че лицето бе плоско и чертите антропоидни, не бе особено трудно да се познае, че това не е човешки примат. В устата имаше пълен комплект зъби, всички кътници и така нататък. Преброих ги. Три предкътника във всеки квадрант. Терминалната маймуна беше дошла от Южна Америка.

„Поредният случай с животно“, казах си и върнах снимките в плика. Попадат при нас от време на време, защото някой решава, че са човешки останки. Мечешки лапи, одрани и зарязани от ловци, прасета и кози, убити за месото им, а ненужните им части оставени край пътя, изтезавани кучета и котки, изхвърлени в реката. Безчувствието на хората винаги ме е удивлявало. Така и не свикнах с него.

Тогава защо този случай задържаше вниманието ми? Огледах за последно цветните снимки. Маймуната бе нарязана на парчета. Голяма работа. В такова състояние идват и повечето животински трупове, които виждаме. Някой ненормалник навярно се е забавлявал да измъчва и убие животното. Може да е бил ученик, ядосан от оценката си.

На петата снимка спрях и заковах поглед върху образа. Стомахът ми отново се сви на кълбо. Взрях се в снимката, после вдигнах слушалката на телефона.