Кати Райкс
Отдавна мъртви (14)

14.

Когато се качих в маздата, опитах да запазя бойния си дух. Не се получи. Моментът беше отминал. Очакването на това, което бях планирала за вечерта, ме правеше прекалено нервна. Прибрах се право вкъщи, като се отбих само в гръцкия ресторант, за да си купя порция сувлаки^[1].

Влязох в апартамента, пренебрегнах обвинителния поздрав на Бърди и тръгнах право към хладилника, за да си взема диетична кола. Оставих я на масата до мазната кесия, в която бе вечерята ми, и погледнах телефонния секретар. Не мигаше. Габи не се бе обаждала.

Отидох в спалнята и прерових нощното си шкафче. Това, което търсех, се оказа заровено в третото чекмедже. Занесох картата в трапезарията и я разпънах на масата. Отворих колата и кесията с храната. Нямаше да се получи. При вида на мазния ориз и препеченото говеждо стомахът ми се обърна. Взех си парче пита.

Намерих вече познатото ходило и проследих маршрута от Сентървил през реката до южния бряг. Намерих търсения квартал и сгънах картата така, че да се виждат Сен Ламбер и Лонгьой. Лапнах още хапка от сувлакито, докато изучавах района, но стомахът ми продължаваше да отказва това ястие. Нямаше да отстъпи.

Бърди се намести на десет сантиметра от мен.

— Мъчи се ти! — казах аз и бутнах алуминиевото фолио с яденето към него. Той ме погледна изумено, после се приближи. Вече бе започнал да мърка.

В гардероба в антрето намерих фенер, чифт градинарски ръкавици и спрей против насекоми. Пъхнах ги в раницата заедно с картата, папката и бележника си. Облякох си тениска, дънки и маратонки и оплетох косата си на стегната плитка. В последния момент грабнах една дънкова риза с дълъг ръкав и я пъхнах в раницата. Взех бележника, който стоеше до телефона, и надрасках: „Отивам да проверя третото «Х» — Сен Ламбер.“ Погледнах часовника си — 19,45. Добавих датата и часа и оставих бележника на масата в трапезарията. Вероятно това не бе необходимо, но ако нещо станеше с мен, поне щях да съм оставила следа.

Метнах раницата на рамо, натиснах бутоните, за да включа алармената система, и излязох от апартамента си.

Като изкарах колата от гаража, обиколих пресечката, поех по „Сент Катрин“ на изток до „Дьо ла Монтан“, а оттам на юг към моста „Виктория“ — един от трите, свързващи Монреал с южния бряг на река Сен Лоран. Облаците, които се носеха по небето следобед, сега се групираха за по-сериозни действия. Изпълваха хоризонта, тъмни и злокобни, и заради тях реката изглеждаше враждебно мастиленосива.

Виждах малките острови Нотр Дам и Сент Елен нагоре по реката и моста помежду им. Изглеждаха замрели в сгъстяващия се мрак.

Надолу по реката лежеше Островът на монахините. Някога собственост на църквата, сега беше квартал, населен от юпита, малък акропол от жилищни сгради, игрища за голф, тенискортове и плувни басейни, свързан с града посредством моста „Шанплен“.

Когато стигнах до южния бряг, поех по булеварда „Сър Уилфред Лорие“. Докато прекося реката, вечерното небе бе станало странно зелено. Спрях, за да огледам картата. Като се ориентирах по малките зелени петна, които представляваха един парк и игрището за голф „Сен Ламбер“, открих къде се намирам в момента, после оставих картата на седалката до себе си. Тъкмо включвах на скорост, когато светкавица раздра небето. Вятърът се бе усилил и първите големи капки започнаха да се разбиват по предното ми стъкло.

Придвижвах се напред в предвещаващия буря мрак, забавях на всяка пресечка, за да разчета уличните знаци. Следвах маршрута, който си бях начертала в главата, завих първо наляво, после надясно, после още два пъти наляво…

След десет минути спрях и паркирах. Сърцето ми туптеше като топка за пинг-понг по време на игра. Изтрих влажните си длани в дънките и се огледах.

Небето бе още по-тъмно и мракът бе станал почти непрогледен. Бях минала през някакви жилищни квартали с едноетажни къщи и дървета по тротоарите, но сега се намирах на края на изоставена индустриална зона, маркирана като малък сив полумесец на картата. Бях съвсем сама.

Отдясно на улицата имаше редица изоставени складове, чиито безжизнени силуети се осветяваха от една — единствена улична лампа. Сградата най-близо до лампата се виждаше неестествено ясно, докато съседите й се губеха в задълбочаващия се мрак, а най-далечната бе потънала в тъмнината. На някои от тях имаше табели, че се продават или дават под наем. Някои прозорци бяха счупени, а паркингите бяха осеяни с боклуци.

Гледката вляво бе не по-малко безнадеждна. Нищо. Пълен мрак. Тази празнина съответстваше на безименното зелено петно на картата, където Сен Жак бе поставил третото „Х“. Бях се надявала да намеря гробище или малък парк.

По дяволите!

Опрях длани на кормилото и се взрях в тъмнината.

Сега какво?

Наистина не бях обмислила този вариант.

Просветна светкавица и за момент освети улицата. Нещо излетя от нощта и се блъсна в предното стъкло. Подскочих и извиках уплашено. Съществото остана за миг там, като блъскаше трескаво по стъклото, после отлетя в мрака сред усилващия се вятър.

Спокойно, Бренън. Поеми си дъх.

Взех раницата си, облякох дънковата риза и пъхнах ръкавиците в задния си джоб, а фенера — в колана на дънките. Оставих папката и бележника.

„Няма да си водиш никакви бележки“, казах си.

Нощта миришеше на дъжд. Вятърът разнасяше боклуците по улицата. Развя косата и краищата на ризата ми, така че я запасах и взех фенера. Ръката ми трепереше.

Като светех пред себе си, пресякох улицата и се изкачих до тясна ивица трева. Бях предположила правилно. Ръждясала желязна ограда, висока около метър и осемдесет, ограждаше парцела. В далечния край на оградата имаше гъсталак от дървета и храсти, дива растителност, която рязко спираше до желязната бариера. Насочих фенера напред, опитвайки се да надникна през дърветата, но не можах да определя докъде стигат, нито какво има зад тях.

Тръгнах покрай оградата. Надвисналите клони се огъваха и клатеха от вятъра и сенките им танцуваха в жълтия кръг, осветен от фенера ми. Дъждовните капки блъскаха листата над главата ми, а някой достигаха до лицето ми. Скоро щеше да завали поройно. Или от рязкото захлаждане, или от зловещата обстановка, но цялата треперех. Вероятно и от двете.

На три четвърти от разстоянието пътеката рязко пропадаше. Осветих с фенера нещо като алея за коли, която водеше към оградата. Имаше двойна порта, която бе заключена с верига и катинар. Входът не изглеждаше да е отварян скоро.

Вървях край оградата още около петдесет метра, докато стигнах до края на пресечката. Отне ми цяла вечност. На ъгъла се огледах. Улицата, по която се движех, завършваше с Т-образно кръстовище. Взрях се в мрака на втората също толкова тъмна и изоставена улица.

Различих асфалтова площадка, оградена с телена мрежа. Предположих, че това е бил паркингът на някоя фабрика или склад. Единственото осветление идваше от мижава крушка, окачена на телефонен стълб. Крушката бе под метална козирка и осветяваше на пет — шест метра. Площадката бе осеяна с боклуци, тук — там различавах силуета на малка бал рака или навес.

„Добре, Бренън — смъмрих се аз, — стига глупости. Без мъка няма сполука.“

Обърнах се към оградата. В края на пресечката тя завиваше и поемаше наляво, успоредно на улицата, до която бях стигнала току — що. Поех в същата посока. След три метра металната ограда свършваше, заменена от каменна стена. Отдръпнах се назад и я осветих. Стената бе сива, висока около два метра и половина, а отгоре завършваше с ред издадени напред камъни. Доколкото можех да видя в тъмнината, тя продължаваше до края на улицата и с нещо като портал по средата на разстоянието. Изглежда, това бе предната страна на имота.

Тръгнах край стената, чиято основа бе зарината в мокри хартии, счупени стъкла и алуминиеви кутийки. Настъпвах най-различни предмети, които не си направих труда да идентифицирам.

След петдесет метра стената отново прекъсваше, заменена от ръждясала желязна порта. И тя бе заключена като страничния вход. Когато осветих с фенера веригата и катинара, металът блесна. Веригата изглеждаше нова.

Пъхнах фенера в колана си и рязко я подръпнах. Не поддаде. Опитах отново със същия резултат. Отстъпих назад, хванах фенера в ръка и започнах да обхождам с лъча вертикалните пръчки на портата.

Точно в този момент нещо се вкопчи в крака ми. Посегнах към глезена си и изтървах фенера. Представях си червени очи и жълти зъби. Всъщност напипах найлонова торба.

— По дяволите!

Избутах торбата и тя полетя, носена от вятъра. Чувах я как шумоли, докато опипом търсех фенера. Беше изгаснал при падането. Когато го намерих, не пожела да светне. Ударих го силно върху дланта си и лампичката примигна и пак изгасна. Ново потупване и този път светна, но светлината трептеше някак несигурно.

За момент се зачудих каква да бъде следващата ми стъпка. Наистина ли исках да продължа с това? Какво, за бога, се надявах да постигна?

Затворих очи и се концентрирах върху звуците, напрягайки се да доловя някакви признаци за човешко присъствие. По-късно, когато отново и отново си припомнях този момент, все се питах дали нещо не ми бе убягнало. Скърцане на гуми по чакъла. Затръшване на врата. Ръмжене на двигател. Може би бях разсеяна или надигащата се буря поглъщаше звуците, но не забелязах нищо.

Поех си дълбоко дъх, изпъчих рамене и надникнах в тъмнината зад оградата. Веднъж, когато бях в Египет, в една гробница в Долината на фараоните, осветлението внезапно изгасна. Спомням си как стоях в тясното пространство, погълната не просто от тъмнината, а от пълната липса на светлина. Чувствах се, сякаш целият свят се бе стопил.

Върнах се назад край оградата до ъгъла и после до страничната порта. Как можех да се справя с катинара? Обхождах с фенера металните пръчки на портата, търсейки отговор на този въпрос, когато една светкавица блесна и освети всичко наоколо. В краткия миг светлина забелязах табела вдясно на портата.

Под светлината на фенера тя се оказа метална плоча, закрепена за пръчките. Беше ръждясала и зацапана, но надписът се четеше. Вход забранен. Приближих фенера и опитах да разчета малките букви отдолу. Нещо на Монреал. Нещо като ерцхерцог. Ерцхерцогът на Монреал? Не бях чувала да има такъв.

Взрях се в миниатюрен кръг под надписа. Изчегъртах малко ръжда с нокътя си. Започнала се появява емблема, някакъв кръст или герб, който ми се стори смътно познат. Изведнъж се досетих. Архиепископия. Архиепископията на Монреал. Разбира се. Това бе църковна собственост, вероятно изоставен манастир. Квебек бе осеян с такива.

„Добре, Бренън, ти си католичка. Защитена си на територията на църквата. Пълна закрила.“ Откъде ми хрумнаха тези клишета? Изригваха с адреналина, редуващ се с тревогата и страха.

Пъхнах фенера в колана на дънките си, хванах веригата с дясната си ръка и стиснах една ръждясала метална пръчка с лявата. Канех се да дръпна рязко, но не срещнах съпротива. Веригата се плъзна през пръчките и се уви около китката ми като змия. Пуснах пръчката на портата и дръпнах веригата с две ръце. Тя не се освободи напълно, а спря, когато катинарът заседна между пръчките. Погледнах невярващо. Беше закачена в края, без да бъде стегната.

Издърпах останалата част от веригата и я огледах. Междувременно вятърът бе стихнал и бе настанала зловеща тишина, която отекваше в ушите ми.

Преметнах веригата над дясната част на портата и издърпах лявата към мен. Пантите изскърцаха оглушително. Никакъв друг звук не смущаваше тишината. Никакви жаби. Нито щурци. Нито влакови сирени в далечината.

Портата се раздвижи с неохота и аз се промъкнах, затваряйки я зад себе си. Тръгнах по пътя, а обувките ми скърцаха тихо по чакъла. Постоянно местех лъча на фенера от пътя към гъстите дървета от двете му страни. След десет метра спрях и насочих лъча нагоре. Злокобно неподвижните клони бяха преплетени в арка над главата ми.

Ето я църквата и камбанарията. Така. Треперех от напрежение и кипях от енергия, която навярно би била достатъчна да боядисам Пентагона. „Губиш контрол, Бренън — предупредих се сама. — Мисли си за Клодел. Не. Мисли за Ганьон, Тротие и Адкинс.“

Обърнах се надясно и обходих с фенера, докъдето можеше да стигне лъчът му. Спирах за малко на всяко дърво край пътя. Те описваха безкрайна редица. Когато огледах по същия начин дърветата отляво, видях тясна пролука на около десет метра по-нагоре.

Без да отмествам лъча на фенера от тази пролука, тръгнах напред. Приличаше на дупка, но не беше. Нямаше празнина между дърветата, ала мястото изглеждаше някак различно, неестествено. И тогава разбрах защо. Не беше заради дърветата, а заради храсталака отдолу. Растителността бе по-малко и някак разпокъсана, лозите и пълзящите растения бяха много по-хилави в сравнение с останалите наоколо. Сякаш някой бе разчиствал и те отново бяха израснали.

„Тези са по-млади — помислих си аз. — По-отскоро са.“ Осветих с фенера във всички посоки. Ниските храсти заемаха тесен участък — като поток, виещ се между дърветата. Или пътека. Стиснах фенера и тръгнах по това отклонение. Когато направих първата си крачка, бурята се разрази.

Ситният ръмеж премина във внезапен проливен дъжд и клоните на дърветата рязко се огънаха от поривите на вятъра. Проблясваха светкавици, отекваха гръмотевици — отново и отново — като демонични същества, които се търсят едно друго.

Дрехите ми подгизнаха, косата ми залепна за главата. Вода се стичаше по лицето ми, замъгляваше зрението ми, пареше раната на бузата ми. Мигах, отмествах косата си и тичах, заслонила очи с дланите си. Издърпах единия край на ризата си и прикрих с него фенера, за да не се намокри.

Привела рамене, напредвах по пътеката, без да забелязвам нищо, освен осветеното от жълтия лъч на фенера.

След около петнайсет метра го забелязах. Като се връщам към този момент, осъзнавам, че в този миг, за частица от секундата, мозъкът ми е свързал образа пред очите ми с нещо вече преживяно неотдавна. На някакво ниво на съзнанието си разбрах какво виждам, преди мисълта ми да асимилира видяното.

Когато се приближих и лъчът измъкна намереното от прикритието на мрака, веднага го разпознах. В следващия миг усетих съдържанието на стомаха си в гърлото.

В трептящия сноп светлина видях кафяв найлонов чувал за боклук, който се подаваше между пръстта и листата. Краят му бе омотан и стегнат на възел. Възелът стърчеше от пръстта като тюлен, подал глава, за да си поеме въздух.

Гледах как дъждът облива чувала и земята наоколо. Водата отмиваше пръстта от плиткия гроб, тя ставаше на кал и бавно, но неотменно разкриваше дупката. Усетих как коленете ми омекват при вида на чувала, който се показваше все повече и повече.

Една светкавица ме изтръгна от унеса. По-скоро подскочих, а не пристъпих към чувала, и се наведох да го огледам. Пъхнах фенера в дънките си, грабнах завързания край и го дръпнах. Все още бе заровен достатъчно дълбоко. Опитах да развържа възела, но мокрите ми пръсти се плъзгаха по найлона. Възелът не поддаваше. Приближих нос към завързания край и подуших. Кал и найлон. Никакъв друг мирис.

Направих малка дупка в чувала с нокътя си и пак подуших. Макар и слаб, този мирис ми бе познат. Сладката зловонна миризма на разложена плът и мокри кости. Преди да реша дали да побягна, или да се вбеся, някаква клонка изпука, и усетих нечие движение зад мен. Опитах да отскоча встрани, но в главата ми проблесна светкавица и ме върна отново в гробницата на фараона.