Кати Райкс
Отдавна мъртви (39)

39.

Потях се обилно и се чувствах отпаднала, но успявах да шофирам. „Глупав ход, Бренън. Микробите те победиха. Намали! Не искаш да те спрат за превишена скорост. Върви си у дома.“

Минах бързо по „Шербрук“, завих по пресечката и рязко свърнах в алеята към гаража. Алармата на вратата на гаража пак свиреше. По дяволите! Не може ли Уинстън да я поправи? Паркирах колата и хукнах към апартамента си. Да проверя датите.

На пода пред вратата ми имаше чанта.

— По дяволите! Това пък какво е?

Огледах я по-внимателно. Раница. От черна кожа. Произведена от „Коуч“. Скъпа. Подарък от Макс Феранти за Кейти. Сега лежеше на пода пред апартамента ми.

Сърцето ми се смрази.

Кейти!

Отворих вратата и извиках името й. Не отговори. Изключих алармата и пак извиках. Мълчание.

Втурвах се от стая в стая, търсейки следи от дъщеря си, макар да знаех, че няма да намеря такива. Дали се бе сетила да вземе ключа за апартамента ми? Ако го носеше, нямаше да остави раницата си отвън. Беше пристигнала, бе видяла, че не съм вкъщи, оставила е раницата си и е отишла някъде.

Стоях в спалнята, разтреперана заради простудата и страха си. Мисли, Бренън. Мисли! Опитах. Не беше лесно.

Пристигнала е и не е могла да влезе. Може да е отишла да пие кафе или по магазините, или да потърси телефон. Ще се обади всеки момент.

Но ако не е имала ключ, как е влязла през външната врата, за да стигне до коридора пред апартамента ми? Сигурно е минала през вратата откъм гаража, тази, която не се заключваше добре.

Телефонът! Изтичах в дневната. Никакви съобщения. Може ли да е Танге? Той ли я бе отвлякъл?

Невъзможно. Той е в затвора:

Учителят е в затвора. Но той не е убиецът. Учителят не е убиецът. Или е? Той ли бе наемателят на стаята на улица „Берже“? Той ли бе заровил ръкавицата със снимката на Кейти в гроба на Габи?

От страх започна да ми се гади. Преглътнах и възпаленото ми гърло запротестира.

Провери фактите, Бренън. Може да са съвпадали с ваканции.

Включих компютъра с разтреперани ръце. Пръстите ми с мъка се бореха с клавишите. Таблицата изпълни екрана. Дати. Часове.

Франсин Моризет Шанпу бе убита през януари. Умряла между десет часа сутринта и обяд. Било е четвъртък.

Изабел Ганьон изчезнала през април, между един и четири часа следобед. Петък.

Шантал Тротие изчезнала един следобед през октомври. Последно я видели в училището й в Сентървил, на километри от западния остров.

Умрели и изчезнали през седмицата. През деня. В учебни дни. Тротие може да е била отвлечена след училище. Другите — не.

Грабнах телефона.

Райън бе излязъл.

Затръшнах слушалката. Главата ми тежеше като олово и мислите ми се движеха на бавни обороти.

Опитах друг номер.

— Клодел.

— Господин Клодел, обажда се доктор Бренън.

Мълчание.

— Къде се намира „Сент Изидор“?

Той се поколеба, сякаш не смяташе да ми отговори.

— Бийкънсфийлд.

— Това е на колко, на трийсет минути от центъра?

— Ако няма коли.

— Знаете ли в колко свършват учебните часове?

— За какво са тези въпроси?

— Не може ли просто да ми отговорите? — Едва се удържах да не се разплача. Гласът ми явно му подсказа това.

— Мога да попитам.

— Също така проверете дали Танге е отсъствал някога, дали е ползвал болнични, или е вземал отпуска, особено в дните, когато са били убити Моризет Шанпу и Ганьон. Би трябвало отсъствията на учителите да се документират някъде. В такъв случай им е трябвал заместник, освен ако училището не е било във ваканция по някаква причина.

— Ще ходя там утр…

— Веднага. Трябват ми веднага! — Бях на ръба на истерията. Не ме карай да избухна.

Усетих как мускулите на лицето му се напрегнаха. Хайде, Клодел! Затвори ми телефона и ще ти почерня живота.

— Ще ви се обадя, като науча.

Седнах на ръба на леглото, загледана в прашинките, които танцуваха в снопа слънчева светлина.

Раздвижи се!

Отидох в банята и наплисках лицето си със студена вода. После извадих пластмасова кутийка от куфарчето си и се върнах при компютъра. Имаше етикетче с адреса на улица „Берже“ и датата — 24.06.1994 г. Извадих компактдиска. Поставих го в компютъра.

Три реда снимки изпълниха екрана. На всеки ред имаше по шест снимки от апартамента на Сен Жак. Надписът отдолу гласеше, че общият брой на снимките е сто и двайсет.

Отворих първата снимка. Улица „Берже“. Втората и третата показваха улицата от различни ъгли. После сградата отпред и отзад. Следваше коридорът към апартамента на Сен Жак. Снимките от вътрешността на апартамента започваха от дванайсетата. Разглеждах ги една по една, като се взирах във всяка подробност. Главата ми пулсираше. Мускулите на раменете и гърба ми бяха схванати. Чувствах се, сякаш отново съм попаднала там. Задушаващата жега. Страхът. Мирисът на мръсотия и гниене.

Търсех във всеки образ. Какво? Не бях сигурна. Всичко бе хванато на снимките. Порносписанията. Вестниците. Картата на града. Площадката на стълбището. Мръсната тоалетна. Мазният кухненски плот. Чашата от „Бъргър Кинг“. Купата със спагети.

Изведнъж спрях и се втренчих. Файл 102. Мръсна пластмасова купа. Мазни бели кръгове, потънали в червена каша. Муха, събрала предните си крачета, сякаш се моли. Жълто парче кашкавал, пуснато върху спагетите и соса.

Присвих очи и се наведох. Наистина ли виждах това, което си мислех, че виждам? Ето. По самата повърхност. Сърцето ми се разтуптя бясно. Невъзможно. Невероятно бе да извадим такъв късмет.

Очертах правоъгълник върху мястото, което ме интересуваше, и го увеличих няколко пъти. Двойно. Тройно увеличение. Осемкратно. Гледах как бледата парабола, която бях забелязала, се превръща в извита следа от точки и тирета.

Върнах се към нормалния размер и огледах цялата снимка.

Облегнах се назад и се взрях в образа. Вдишах дълбоко. Боже господи, наистина е това!

Взех телефона с разтреперана ръка.

Записаното съобщение на номера на Бержерон ме подсети, че той е в отпуска.

Трябваше да се справя сама.

Пресях възможностите. Бях наблюдавала как го прави няколко пъти. Можех да опитам. Трябваше да проверя. Набрах друг номер.

— Център за задържане „Партене“.

— Обажда се Темп Бренън. Андрю Райън там ли е? Би трябвало да е при арестант на име Танге.

— Един момент. Останете на линия.

Шум от гласове. Хайде. Хайде!

— Няма го.

По дяволите! Погледнах часовника си.

— А Жан Бертран там ли е?

— Да. Един момент.

Пак шум от гласове. Тракане.

— Бертран.

Представих се и му обясних какво съм открила.

— Ами! И какво каза Бержерон?

— В отпуска е до понеделник.

— Супер, точно сега ли намери? Нещо като фалстарт, а? Какво искаш да направя?

— Намери парче обикновен стиропор и накарай Танге да го захапе. Не го пъхай прекалено в устата му. Трябват ми само предните шест зъба. Да стисне така, че да има ясни отпечатъци от зъбите. После изпрати стиропора на Марк Далер във фотолабораторията. Тя е отзад, след балистичната лаборатория. Разбра ли?

— Да. Да. Обаче как да накарам Танге да го направи?

— Това си е твой проблем. Измисли нещо. Ако крещи, че е невинен, сигурно ще се зарадва.

— А откъде да намеря стиропор в пет без двайсет следобед?

— Иди си купи един „Биг Мак“, Бертран. Не знам. Просто го намери. Трябва да успееш, преди Далер да си тръгне. Размърдай се!

Хванах Далер пред асансьора. Прие обаждането ми от фоайето.

— Нуждая се от услуга.

— Да?

— До час Жан Бертран ще донесе отпечатъци от захапка в кабинета ти. Трябва ми образът да се сканира в tif^[1] формат ида ми го изпратиш по електронната поща възможно най-бързо. Можеш ли?

Дълга пауза. Представих си го как гледа часовника над асансьора.

— Това свързано ли е с Танге?

— Да.

— Разбира се, че ще изчакам.

— Насочи светлината към стиропора възможно най-отстрани, така че следите да се откроят. И не пропускай да поставиш нещо, за да се разбере реалният размер, линийка или нещо подобно. Моля те, постарай се образът да е едно към едно.

— Няма проблем. Мисля, че имам точно такава линийка.

— Идеално. — Продиктувах му електронния си адрес и го помолих да се обади, след като ми изпрати файла.

После зачаках. Секундите се точеха непоносимо бавно. Телефонът не звънеше. Кейти не се появяваше.

Когато телефонът звънна, веднага вдигнах.

— Далер.

— Да. — Преглътнах. Болката бе раздираща.

— Изпратих файла преди около пет минути. Нарича се Tang.tif.

Благодарих му и затворих. Отидох при компютъра. Съобщението за нова поща проблесна ярко. Без да погледна другите непрочетени писма, изтеглих файла, който ми бе изпратил Далер. Отпечатъкът от захапка се изви на екрана, всеки зъб се виждаше ясно на белия фон. Долу вляво имаше линия с две рамена.

Отворих и снимката, на която се виждаше захапката върху кашкавала, и поставих двата образа един до друг.

За типа сравнение, който възнамерявах да направя, и двете изображения трябваше да бъдат в един и същ мащаб. Взех пергел и проверих линийката на снимката на Танге. Разстоянието бе точно един милиметър. Браво! Образът бе в реален размер.

Но на снимката от „Берже“ нямаше линия. Ами сега?

Използвай нещо друго. Върни се на реалния образ. Трябва да има нещо познато като размер.

Ето я. Чашата от „Бъргър Кинг“ докосваше купата до кашкавала. Червено — жълтото лого бе съвсем ясно. Идеално.

Изтичах в кухнята. Дано да е още тук! Отворих вратичката на шкафчето и започнах да ровя в боклука под мивката.

Да! Измих утайката от кафе и занесох чашата до компютъра. Ръцете ми трепереха, докато разтварях пергела. Горната част на буквата Б от логото бе широка точно 4 милиметра.

Зададох на програмата да промени размера на цялото изображение така, че горната част на буквата Б да е точно 4 милиметра. Снимката за миг промени размерите си.

Сега двата образа бяха едно към едно. Гледах ги един до друг на компютърния екран. Захапката на Танге показваше пълна зъбна извивка с осем зъба от всяка страна спрямо центъра.

Върху кашкавала се виждаха само пет зъба. Бях сигурна, че следите са от горните зъби. Виждаха се двете дълги дупки в средата, вероятно от средните резци. От двете им страни имаше две подобно ориентирани, но малко по-къси дупчици. По-нататък отляво имаше малка кръгла дупчица, навярно от кучешки зъб. Не се бяха отпечатали други зъби.

Изтрих потните си длани в ризата, протегнах се и си поех дълбоко дъх.

Добре. Разположение.

Избрах нужната функция, щракнах на завъртане и бавно преместих отпечатъка от зъбите на Танге така, че да застане в същата посока като следата върху кашкавала.

Върнах се на менюто за редактиране, на функцията за наслагване. Избрах отпечатъка върху кашкавала като активен образ, а този на Танге — като изображение за наслагване. Избрах 30 процента прозрачност и захапката на Танге се замъгли.

Маркирах точката между двата предни зъба на Танге и същата точка върху другия отпечатък като център на наслагването. Програмата разположи двете изображения едно върху друго. Прекалено мътно. Отпечатъкът от кашкавала изобщо не се виждаше. Увеличих прозрачността на 75 процента и видях как следите върху стиропора се избистрят. Сега ясно се виждаха и двете захапки.

Боже господи!

Веднага разбрах, че захапките не са от един човек. Никакво ръчно манипулиране или настройване не можеше да промени този факт. Зъбите, които бяха захапали стиропора, не бяха същите като отпечатаните върху кашкавала.

Зъбната извивка на Танге бе прекалено тясна, много по-стегната, отколкото тази върху кашкавала.

Човекът от улица „Берже“ имаше разкривена линия на зъбите, която приличаше по-скоро на градинска ограда. Мъжът, ял кашкавала, имаше счупен среден резец и завъртян на трийсет градуса втори резец.

Или Танге бе имал гост на улица „Берже“, или апартаментът там нямаше нищо общо с него.