Кати Райкс
Отдавна мъртви (16)

16.

Райън изпълни обещанието си и в осем и четирийсет и пет вече паркирахме зад микробуса на криминолозите. Намирах се на по-малко от три метра от мястото, където бях паркирала предната нощ. Но това бе различен свят от онзи, който бях посетила преди няколко часа. Слънцето грееше и по улиците кипеше оживление. Обикновени и патрулни коли бяха спрели от двете страни на улицата и поне двайсет човека, цивилни и с униформи, си говореха на групички.

Виждах хора от Управлението за сигурност, от Лабораторията по криминология, полицаи от Сен Ламбер, разпръснати във всички посоки, с различни униформи и отличителни знаци.

Жена с голяма чанта, преметната на рамо, и млад мъж с множество фотоапарати пушеха, облегнати на бял шевролет: пресата. Нагоре по улицата, на тревата до оградата, една немска овчарка се въртеше и душеше около мъж в син анцуг. Кучето постоянно скачаше напред-назад въпреки късата каишка, душеше земята, махаше с опашка. Изглеждаше нетърпеливо да тръгне и се чудеше на забавянето.

— Всички са тук — констатира Райън, паркира колата и откопча предпазния си колан.

Не беше ми се извинил за грубото държане по телефона, а и не очаквах да го направи. Никой не е в най-добрата си форма в четири сутринта. По време на пътуването се държа сърдечно, почти весело, посочваше ми места, където са се случвали различни инциденти, спомняше си разни анекдоти за хора, изпаднали в неловко положение. Полицейски истории. Тук, в тази къща, една жена убила мъжа си с тиган, после погнала с него и полицаите. Там, в онази закусвалня, намерили гол мъж, заклещил се във вентилационната шахта. Всички ченгета разказват такива истории. Запитах се дали полицаите използваха тези места като ориентири вместо имената и номерата на улиците, които служат на обикновените хора.

Райън забеляза Бертран и тръгна към него. Той бе в групичка заедно с някакъв полицай от Сигурността, Пиер Ламанш и висок рус мъж с тъмни слънчеви очила. Последвах Андрю през улицата, като пътьом огледах тълпата за Клодел или Шарбоно. Въпреки че официално това бе операция на Сигурността, нямаше да се учудя, ако се бяха появили. И без това всички други бяха тук. Не ги видях никъде.

Докато приближавахме, забелязах, че мъжът с очилата изглежда нервен. Ръцете му не спираха нито за миг, а постоянно опипваха тънкия мустак, минаващ по горната му устна. Пръстите му рошеха няколко отделни косъмчета, после отново ги приглаждаха по местата им. Забелязах, че кожата му е неестествено сива и гладка. Носеше кожено яке и черни ботуши. Вероятно бе на около двайсет и пет години.

Усетих погледа на Ламанш, когато се присъединихме към групичката. Той кимна, но не каза нищо. Обзеха ме съмнения. Бях предизвикала целия този цирк и бях довела всички тук. Ами ако не намереха нищо? Ако някой бе отнесъл чувала? А ако се окажеше, че тук има нерегистрирано гробище? Предната нощ бе много тъмно, бях превъзбудена. Дали не си бях въобразила някои неща? Усещах как стомахът ми се свива все повече.

Бертран ни поздрави. Както обикновено, изглеждаше като по-нисък и набит вариант на манекен за мъжка мода. Бе избрал землисти цветове за присъствието си на ексхумацията — кафяво и златисто.

Райън и аз кимнахме на тези, които познавахме, после се обърнахме към мъжа с очилата. Бертран ни запозна:

— Анди. Доктор Бренън. Това е отец Поарие. Той представлява епископията.

— Архиепископията.

— Извинете. Архиепископията. Тъй като това е църковна собственост. — Бертран посочи с палец оградата зад него.

— Темп Бренън — представих се аз и протегнах ръка.

Отец Поарие фиксира очилата си върху мен и пое ръката ми, като я стисна леко и вяло. Ако хората получаваха оценки за ръкуване, той щеше да има три минус. Пръстите му бяха студени и безжизнени — като моркови, стояли прекалено дълго в хладилника.

Той повтори ритуала с Райън, чието лице не издаде нищо. Ранната му сутрешна веселост бе изчезнала, заменена от строго, сериозно изражение. Както подобаваше на всяко ченге.

— Някой влизал ли е вече? — попита Андрю.

— Никой. Камброн е пристигнал тук към пет — каза Бертран и посочи униформения полицай вдясно. — Никой не е влизал или излизал. Отецът ни обясни, че само двама души имат достъп вътре — самият той и пазачът, който е осемдесетгодишен, работел тук от памтивека.

— Не е възможно портата да е отваряна — заяви Поарие и насочи очилата си към мен. — Проверявам я всеки път, като идвам.

— И кога става това?

Очилата се преместиха от мен към Райън. Задържаха се там около три секунди преди отговора:

— Поне веднъж седмично. Църквата се отнася отговорно към всичките си имоти. Ние не сам…

— Какво точно е това място?

Пак пауза.

— Манастирът „Сен Бернар“. Затворен е от 1983 година. Църквата прецени, че не е оправдано той да продължи да функционира.

Стори ми се странно, че говореше за Църквата като за живо същество с чувства и воля. Френският му също бе странен, малко различен от равния провлечен диалект, с който вече бях свикнала. Отецът не беше родом от Квебек, но не можах да определя акцента му. Не беше прецизното, но гърлено звучене, което северноамериканците определят като парижко. Предположих, че е белгиец или швед.

— За какво служи сега? — настоя Райън.

Нова пауза, сякаш звуковите вълни трябваше да изминат дълго разстояние, преди да достигнат слуховите му рецептори.

— В наши дни за нищо.

Свещеникът млъкна и въздъхна. Слънчевите очила скриваха очите му. Странен кандидат за свещеник — с тази сива кожа, кожено яке и ботуши.

— Редовно идвам да проверя имота — продължи той. — А пазачът отговаря за поддръжката.

— Каква поддръжка?

— На пещта, тръбите. Рине снега. Тук е много студено. — Поарие размаха ръката си, сякаш искаше да посочи цялата провинция. — И прозорците. Понякога момчетата хвърлят камъни по тях. — Свещеникът ме погледна. — Проверява вратите и портите дали са заключени.

— Кога последно сте проверявали катинарите?

— В неделя, в шест часа вечерта. Всички бяха заключени.

Незабавният му отговор ме изненада. Този път въобще не се замисли. Може би Бертран вече го бе питал или Поарие бе очаквал този въпрос, но бързият отговор изглеждаше предварително обмислен.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Нищо.

— Кога идва този пазач… как се казваше?

— Господин Рой.

— Кога идва той?

— Идва всеки петък, освен ако няма някоя извънредна работа.

Райън не каза нищо, но продължи да го гледа.

— Например да изрине снега или да поправи някой прозорец.

— Отец Поарие, предполагам, че детектив Бертран вече ви е питал за вероятността в двора да са извършвани погребения?

Пауза.

— Не. Не! Няма такива. — Той поклати глава и очилата се плъзнаха по носа му. Рамките се наклониха под ъгъл от двайсет градуса. — Това беше манастир. Винаги е било манастир. Никой не е погребван тук. Но се обадих в нашия архив да проверят, за да съм абсолютно сигурен. — Докато говореше, вдигна ръце и внимателно намести очилата си.

— Знаете ли защо сме тук?

Поарие кимна и очилата му отново се наклониха. Понечила каже нещо, после замълча.

— Добре. — Райън кимна, затвори бележника и го пъхна в джоба си. — Как предлагате да процедираме? — Въпросът бе насочен към мен.

— Нека ви заведа и ви покажа това, което намерих. След като го извадим, пуснете кучето, за да проверим дали няма още. — Надявах се гласът мида звучи по-уверено, отколкото се чувствах. По дяволите! Ами ако не намерехме нищо?

— Добре.

Райън отиде при мъжа с анцуга. Овчарката скочи и подуши ръката му. Той я погали по главата, докато говореше с водача й. После се върна при нас и поведе цялата група към портата. Докато вървяхме, се оглеждах крадешком, търсейки следи от идването си през нощта. Не видях нищо.

Изчакахме, докато Поарие извади огромна връзка ключове от джоба си и отдели един. Хвана катинара и го подръпна демонстративно. Той издрънча тихо в сутрешния въздух и на земята се посипа ръжда. Бях ли го заключила преди няколко часа? Не помнех.

Поарие отключи катинара, свали го от веригата и отвори портата. Тя изскърца тихо. Не пронизителното скърцане, което си спомнях. Отецът отстъпи встрани, за да ми направи път, и всички изчакаха. Ламанш още не бе продумал.

Наместих раницата на раменете си, минах покрай свещеника и тръгнах по пътя. В ярката дневна светлина гората изглеждаше приятна, а не зловеща. Слънцето грееше през широките листа, въздухът бе изпълнен с ухание на бор. Движех се бавно и оглеждах всяко дърво, всеки сантиметър от земята за счупен клон, стъпкана трева, разровена пръст — нещо, което да потвърди човешко присъствие. Най-вече моето.

Тревогата ми нарастваше с всяка крачка и сърцето ми биеше все по-бързо. Ами ако не аз бях заключила портата? Ако някой бе дошъл след мен? Какво бе станало тук след моето тръгване?

Атмосферата ми напомняше за място, което не съм посещавала, но което ми е познато, защото съм чела за него или съм го виждала на снимки. Опитах се да усетя по времето и разстоянието къде би трябвало да е пътеката. Обзеха ме лоши предчувствия. Спомените ми бяха объркани и замъглени — като сън, който си спомням отчасти. Основните събития бяха съвсем ярки в паметта ми, но детайлите, последователността, продължителността се бяха размазали. „Нека видя нещо, което да ми подскаже, че не греша“, помолих се мислено.

Отговорът на молбата ми дойде във формата на ръкавици. Бях забравила за тях. Там, отляво на пътя, на нивото на очите три бели пръста стърчаха от един клон. Да! Огледах съседното дърво. Втората ръкавица се показа върху нисък клен на около метър и двайсет от земята. Един образ проблесна в съзнанието ми: спомних си как опипвах разтреперана клоните в мрака, за да наместя ръкавиците.

Тръгнах между дърветата, означени с ръкавиците, по нещо, което смътно можеше да се нарече пътека. Бе толкова трудно различима в гъсталака, че без ръкавиците вероятно нямаше да я забележа. На дневна светлина пътеката представляваше просто лека вариация в гъстотата на растителността. Тревата и плевелите по нея не се преплитаха, всяко растение бе отделно от съседните и се виждаха изгнилите листа и пръстта. Това бе всичко.

Чувах шумоленето на листа и клони зад гърба си. Не посочих ръкавиците, оставих ги да се впечатлят от умението мида се ориентирам. Бренън Следотърсачката. След няколко метра забелязах спрея против насекоми. Тук нямаше смисъл от взиране. Яркооранжевата му капачка светеше като фар сред листата.

Ето я купчината, която бях направила, за да скрия чувала. Под един бял дъб имаше малка издутина, покрита с листа и оградена от гола земя. Виждах следите от пръстите си, докато съм изравяла листата и пръстта, за да скрия чувала. Резултатът от набързо направеното прикритие по-скоро сочеше мястото, отколкото го скриваше, но в онзи момент ми се бе сторило правилно.

Много пъти съм участвала в изравяне на тела. Повечето заровени трупове се намират заради някакъв белег или късмет. Някой информатор издава съучастниците си. Деца съобщават, че са намерили нещо. Миришеше ужасно, започнахме да ровим с пръчки и то се показа! Чувствах се странно на мястото на децата.

— Ето там — посочих купчинката.

— Сигурна ли си? — попита Райън.

Само го погледнах. Другите също мълчаха. Оставих раницата си на земята и извадих чифт градинарски ръкавици. Отидох до купчината, като пристъпвах внимателно, за да не изпотъпча навсякъде. Беше абсурдно предвид трамбуването ми през нощта, но сега се очакваше да опазвам следите.

Наведох се и избутах достатъчно листа, за да открия малко от чувала. По-голямата част от него още бе под земята и неравномерният му контур показваше, че съдържанието му си е на мястото. Когато се обърнах, Поарие се кръстеше.

Райън каза на Камброн:

— Направи няколко снимки за туристическия каталог.

Отидох при останалите и изчаках мълчаливо, докато полицаят изпълни ритуала. Той извади оборудването си, една съпоставителна таблица и направи снимки от няколко страни и ъгли. Накрая отпусна фотоапарата си и се дръпна назад.

Райън се обърна към Ламанш:

— Докторе?

Пиер изрече първата си дума, откакто бях пристигнала.

— Темперанс?

Извадих лопатка от раницата си и отидох до могилката. Избутах настрани останалите листа и внимателно изрових чувала, доколкото можех. Изглеждаше, както си го спомнях. Дори видях малката перфорация, която бях направила с нокътя си.

Започнах да изравям пръстта настрани с лопатката, като бавно откривах все повече от чувала.

Чувах в далечината гласовете на полицаите на улицата, но тук, където бях аз, единствените звуци идваха от птиците, насекомите и стърже — нето на лопатката ми. Клоните се клатеха от лекия бриз, много по-смирен вариант на танца, който изпълняваха през нощта. Тогава бях присъствала на индиански боен танц, а сега — на нежен валс. Сенките се движеха по чувала и по сериозните лица на групичката свидетели на изравянето.

След петнайсет минути могилката се превърна в яма и вече се виждаше повече от половината на чувала. Предположих, че съдържанието се е разместило в процеса на разлагане и костите са се освободили от анатомичните си отговорности. Ако бяха кости.

Реших, че съм изровила достатъчно, за да освободя чувала, забих лопатката си, хванах възела и бавно го дръпнах. Не поддаде. Повтаряше се случилото се през нощта. Дали някой под земята не дърпаше чувала надолу, сякаш си играехме на теглене на въже?

Камброн правеше снимки, докато копаех, и сега стоеше зад мен, за да запечата момента на изтеглянето.

Изтупах ръкавиците си в дънките, стиснах чувала възможно най-долу и дръпнах рязко нагоре. Раздвижване. Дупката нямаше да се предаде лесно, но бях отслабила хватката й. Усетих, че чувалът се раздвижи и съдържанието му се размести. Поех си дъх и дръпнах отново, този път по-силно. Исках да го извадя, без да го скъсам. Той поддаде, после пак се заклещи.

Напрегнах мускулите си, дръпнах още веднъж и подземният ми противник се предаде. Чувалът започнала излиза свободно. Обвих отново пръсти около възела и сантиметър по сантиметър го изтеглих от дупката.

Когато го издърпах навън, пуснах го на земята и се отдръпнах. Обикновен чувал за боклук, какъвто има във всяка кухня и гараж из Северна Америка. Цял. Неравномерно издут от съдържанието си. Не беше тежък. Това не бе добър знак. Или беше? Какво предпочитах: да съм намерила останките от нечие куче и да понеса унижението или да съм открила човешки труп и да тържествувам?

Камброн защрака с фотоапарата. Постави съпоставителната таблица и направи поредица снимки. Свалих едната си ръкавица и извадих от джоба швейцарското си армейско ножче.

Когато Камброн свърши, коленичих до чувала. Ръцете ми леко трепереха, но най-после уцелих с нокътя си малката вдлъбнатинка в метала и отворих ножчето. Неръждаемата стомана блесна под слънчевите лъчи. Усещах пет чифта очи върху себе си.

Погледнах Ламанш. Лицето му променяше изражението си от движението на сенките. Пиер кимна и аз натиснах острието.

Преди стоманата да пробие найлона, ръката ми спря заради внезапен шум. Сякаш ме дръпна невидимо въже. Всички го чухме едновременно, но Бертран изрече на глас мислите ни:

— Това пък какво е?