Кати Райкс
Отдавна мъртви (2)

2.

Следващият ден започна слънчев и топъл като предшественика си, факт, който обичайно успява да повдигне духа ми. Аз съм жена, чието настроение се влияе от времето — духът ми се повдига и пада заедно с барометъра. Но този ден времето не ме интересуваше. В девет сутринта вече бях в четвърта зала за аутопсии — най-малката в Лабораторията по съдебна медицина и най-добре оборудваната за допълнителна вентилация. Често работя тук, тъй като повечето от случаите, които поемам, определено не са добре съхранени. Ала вентилацията никога не е достатъчна. Вентилаторите и дезинфектантите никога не успяват да победят мириса на възцарила се смърт. Антисептичният блясък на неръждаема стомана така и не успява да изтрие образите на обезобразени мъртви тела.

Останките, намерени в района на Семинарията, определено отговаряха на изискванията на зала четири. След като хапнах набързо предната вечер, се върнах на мястото, където бе открит трупът, и взех участие в претърсването и обработването на терена. В девет и половина вечерта костите вече бяха в моргата. Сега лежаха в чувал за трупове на количката вдясно от мен. Случай номер 26704 бе обсъден на сутрешната оперативка. Според стандартната процедура всеки случай се възлагаше на един от петимата патолози в лабораторията. Тъй като трупът бе сведен почти до скелет и малкото останала мека тъкан бе прекалено разложена за стандартна аутопсия, се изискваше моят професионален опит.

Един от помощниците се бе обадил тази сутрин, че е болен, и така бяхме останали със съвсем малко хора. Лош момент за отсъствия. Изминалата нощ се бе оказала доста натоварена: самоубийство на тийнейджърка; двойка старци, намерени мъртви в дома си; овъглен до неузнаваемост човек, изгорял в запалил се автомобил. Четири аутопсии. Предложих да работя сама.

Бях облечена в зелена хирургическа престилка, с пластмасови предпазни очила и латексови ръкавици. Супер. Вече бях почистила и фотографирала главата. Тази сутрин щяха да й направят рентгенови снимки, после трябваше да се попари, за да се премахне разложената плът и мозъчната тъкан, така че да направя подробен оглед на особеностите на черепа.

Грижливо огледах косата, търсейки нишки или други следи. Докато разделях мокрите кичури, не можех да не си представя последния път, когато жертвата ги е разресвала, и се питах дали се е чувствала доволна, отчаяна или безразлична. Хубава коса. Грозна коса. Мъртва коса.

Потиснах тези мисли, поставих пробата в съответния плик и я изпратих на биолозите за микроскопски анализ. Вакуумът и найлоновите чували също бяха предадени на Лабораторията по криминология, където щяха да ги проверят за отпечатъци, остатъци от телесни течности и други микроскопични следи от убиеца или жертвата.

Въпреки че предната вечер три часа лазихме на колене из калта, ровихме из тревата и листата и преобърнахме всяко камъче и съчка, останахме с празни ръце. Никакви дрехи. Никакви обувки. Никакви бижута. Никакви лични вещи. Днес криминолозите щяха да се върнат, за да прекопаят и претърсят всичко още веднъж, но се съмнявах, че ще намерят нещо. Нямаше да разполагам с никакви етикети от дрехи, ципове, токи или бижута, с никакво оръжие, въжета или разкъсани дрехи, които да потвърдят находките ми. Тялото бе захвърлено — голо и обезобразено, лишено от всичко, свързващо го с живота.

Върнах се при чувала с трупа за остатъка от зловещото му съдържание, готова да започна предварителния оглед. По-късно крайниците и торсът щяха да бъдат почистени, за да направя подробен анализ на всички кости. Бяхме намерили почти целия скелет. Убиецът бе улеснил поне тази задача. Както с главата и торса, той или тя бе поставил ръцете и краката в отделни найлонови чували. Бяха общо четири. Съвсем прегледно. Вързани и изхвърлени като боклук от изминалата седмица. Пропъдих възмущението си и се принудих да се концентрирам.

Извадих отделните части и ги подредих в анатомичен ред върху стоманената маса за аутопсии в средата на стаята. Първо преместих торса и го поставих централно, с гърдите нагоре. Той бе запазил целостта си сравнително добре. За разлика от торбата с главата, чувалите с крайниците не бяха останали здраво завързани. Костите на торса се държаха от тънки ленти изсушени мускули и сухожилия. Забелязах, че горната част от гръбнака липсва, и се помолих да го намеря закрепен към главата. Вътрешните органи бяха изчезнали отдавна, като и от тях бяха останали само смътни следи.

След това поставих ръцете и краката встрани от торса. Крайниците не бяха стояли изложени на слънчева светлина и не бяха така изсъхнали, както гърдите и корема. По тях все още имаше сравнително големи участъци от разлагаща се мека тъкан. Опитах се да не обръщам внимание на кипящото бледожълто одеяло, което на вълни се отделяше от повърхността на всеки крайник, когато го вадех от чувала. Червеите напускат трупа, когато бъдат изложени на светлина. Те капеха от трупа на масата, а оттам — на пода, бавно, но постоянно — като ситен дъжд. Бледожълтите им тела се гънеха в краката ми. Стараех се да не ги настъпвам. Така и не бях свикнала с тази гледка.

Взех папката си и започнах да попълвам формуляра. Име: неизвестно. Дата на аутопсията: 3 юни 1994 г. Следователи: Люк Клодел, Мишел Шарбоно, отдел „Убийства“, Градска полиция на Монреал.

Добавих номера на полицейския доклад, номера от моргата и от Лабораторията по съдебна медицина и изпитах обичайния прилив на гняв срещу арогантното безразличие на системата. Насилствената смърт лишава от всякаква интимност. Тя удавя достойнството на човек със същата безапелационност, с която го лишава от живот. Тялото се третира, изучава, фотографира и на всяка стъпка се добавя нова серия от цифри. Жертвата става част от уликите, веществено доказателство, достъпно за полицаите, патолозите, съдебните медици, адвокатите и в крайна сметка за съдебните заседатели. Номерирай. Фотографирай. Вземи проба. Сложи етикетче. Въпреки че съм активен участник, изобщо не мога да приема бездушието на системата. Това е като плячкосване на най-интимно ниво. Поне щях да дам име на тази жертва. Безименната смърт нямаше да бъде прибавена към списъка със страданията й.

Отделих един от формулярите в папката. Щях да променя обичайната си последователност и да оставя пълното изброяване на елементите на скелета за по-късно. Засега детективите искаха само профил за идентифициране: пол, възраст, раса.

Можех да определя расата почти незабавно. Червена коса, останки от кожа, която изглежда светла. Разлагането на плътта обаче понякога причинява странни неща. Щях да проверя особеностите на скелета след почистването. Засега причисляването към бялата раса беше сравнително оправдано.

Вече предполагах, че жертвата е от женски пол. Чертите на лицето бяха деликатни, тялото като цяло бе дребно. Дългата коса не означаваше нищо.

Погледнах таза. Обърнах го настрани. Отбелязах, че браздата под бедрената кост е широка и куха. Преместих го така, че да видя лонните кости, там, където се срещат двете половини на таза. Извивката от долната им страна оформяше широка арка. Деликатни ръбове преминаваха по предната част на всяка от лонните кости и образуваха отчетливи триъгълници в долните ъгли. Типично женски черти. По-късно щях да направя измервания и да пусна дискриминативни функционални анализи на компютъра си, но вече не се съмнявах, че това са останки от жена.

Увивах лонните кости в мокра кърпа, когато ме стресна звънът на телефона. Не бях забелязала колко е тихо край мен. Или колко съм напрегната. Отидох до бюрото, криволичейки между червеите като дете, което играе на дама.

— Доктор Бренън — казах, като повдигнах очилата си нагоре и се отпуснах на стола. С химикалката си избутах един червей от бюрото.

— Клодел — заяви гласът отсреща. Един от двамата детективи от полицията, поели случая. Погледнах часовника на стената. Беше по-късно, отколкото предполагах. Детективът замълча. Очевидно смяташе, че името му е достатъчно.

— Още не съм приключила с нея — рекох аз. Чух някакво метално стържене. — Сигур…

— Нея? — прекъсна ме той. — Жена?

— Да. — Гледах как друг червей се изви на полумесец, после се сгъна на две и повтори маневрата си в противоположната посока. Добре се справяше.

— Бяла?

— Да.

— Възраст?

— Ще мога да дам приблизителната възраст до час.

Представих си го как поглежда часовника си.

— Добре. Ще дойда там, след като обядвам. — Щрак. Взех папката си и обърнах на следващата страница от формуляра. Възраст. Това бе труп на възрастен човек. Вече бях проверила устата. Мъдреците бяха напълно израснали.

Огледах ръцете там, където бяха отделени от торса при раменете. Краят и на двете раменни кости бе напълно оформен. Другият край на ръцете бе напълно безполезен в този момент: и двете бяха отрязани при китките. Тези части трябваше да намеря по-късно. Огледах краката. Главата на бедрената кост бе също напълно оформена и отляво, и отдясно.

Нещо в тези отрязани стави ме смущаваше. Чувството се различаваше от обичайната ми реакция спрямо подобна перверзност, но бе някак смътно и не напълно оформено. Когато оставих левия крак обратно на масата, стомахът ми се преобърна. Отново ме обви облакът от ужас, споходил ме за пръв път в гората. Отърсих се от него и се насилих да се фокусирам върху въпроса пред мен. Възраст. Определи възрастта. Правилната преценка на възрастта може да отведе до определено име. А нищо друго нямаше да има значение, докато не бъде установено името на жертвата.

Взех скалпела и обелих плътта около коленните и лакътните стави. Отдели се съвсем лесно. И тук дългите кости бяха напълно зрели. Щях да го проверя и с рентген, но по принцип това означаваше, че растежът на костите е бил завършен. В ставите не се виждаха артритни изменения. Не е била дете, но е била млада. Това отговаряше на липсата на износване, която бях забелязала при зъбите.

Исках да съм още по-точна. Клодел щеше да го очаква. Огледах ключиците там, където се срещаха с гръдната кост в основата на гърлото. Въпреки че дясната бе отделена, повърхността на ставата бе обвита в твърд възел от изсъхнали хрущяли и сухожилия. С ножица разчистих възможно най-много от кожестата тъкан, после обвих костта с друга мокра кърпа. Отново насочих вниманието си към таза.

Развих кърпата, с която го бях увила, и с помощта на скалпела започнах отново внимателно да разрязвам хрущяла, свързващ двете половини отпред. Намокрянето го бе направило по-податлив, по-лесен за рязане, но процесът си оставаше бавен и мъчителен. Не исках да рискувам да повредя вътрешните повърхности. Когато лонните кости най-после се отделиха, отрязах няколкото ивици от изсъхналите мускули, които съединяваха таза с долния край на гръбнака отзад, освободих го, отнесох го в мивката и накиснах дойната част във вода.

След това се върнах при тялото и отвих ключицата. Отново отделих възможно най-много от тъканта. После напълних пластмасов контейнер за проби с вода, подпрях го на гръдния кош и потопих края на ключицата в него.

Погледнах часовника на стената — 12,25. Отдалечих се от масата, свалих ръкавиците си и се изпънах бавно. Гърбът ми бе схванат и ме болеше. Напоследък гръбнакът доста ме болеше и стоенето по три часа над масата за аутопсии определено влошаваше положението. Отказвах да повярвам или да призная, че това е от възрастта. Наскоро откритата необходимост от очила за четене и трайното покачване на теглото ми от 51 на 54 килограма също не бяха свързани с възрастта ми. Нищо подобно.

Обърнах се и видях, че Даниел — един от помощниците в лабораторията, ме наблюдава откъм външния офис. Той имаше тик, от който напрягаше горната си устна и примигваше бързо. Раздвижи се рязко, прехвърли цялата си тежест върху единия крак и присви другия. Приличаше на чайка, кацнала на брега в очакване на следващата вълна.

— Кога искаш да направя радиографията? — попита ме. Очилата му се бяха смъкнали до върха на носа и той по-скоро надничаше над тях, вместо през тях.

— Очаквам да свърша до три — отвърнах и хвърлих ръкавиците си в кошчето за биологични отпадъци. Изведнъж осъзнах колко съм гладна. Сутрешното ми кафе си стоеше на работния плот, изстинало и недокоснато. Бях го забравила.

— Добре. — Той отскочи назад, завъртя се и изчезна от залата.

Метнах предпазните си очила на плота, извадих хартиен чаршаф от чекмеджето под страничния плот, разгънах го и покрих трупа. Измих ръцете си и се върнах в кабинета си на петия етаж, там се преоблякох и излязох да обядвам. Това не ми се случваше често, но днес имах нужда от малко слънце.

Клодел спази обещанието си. Когато се върнах в един и половина, вече ме чакаше в кабинета ми. Седеше срещу бюрото, втренчен в реконструирания череп върху работната ми маса. Когато ме чу, обърна глава, но не каза нищо. Закачих сакото отзад на вратата, минах край него и се настаних на стола си.

— Добър ден, господин Клодел. Как сте? — усмихнах му се мило.

— Добър ден. — Очевидно не се интересуваше как се чувствам аз.

На бюрото пред него лежеше една папка. Той постави ръка върху нея и ме погледна. Лицето му напомняше на папагал. Чертите му се извиваха в остър ъгъл от ушите до средата на лицето, където стърчеше подобният на клюн нос. По тази ос брадичката му, устата и върхът на носа сочеха надолу и образуваха поредица от V-та. Когато Клодел се усмихнеше, което бе голяма рядкост, V-то на устата му се изостряше и устните му се събираха, вместо да се раздалечават.

— Имам няколко имена — съобщи. — Вероятно жертвата е една от тях. Всички са изчезнали през последните шест месеца.

Вече бяхме обсъдили въпроса колко време е изминало от смъртта. Работата ми сутринта не бе променила мнението ми по този въпрос. Бях сигурна, че жертвата е мъртва от по-малко от три месеца. Това датираше убийството през март или по-късно. Зимите са много студени в Квебек — жестоки към живите и благотворни за умрелите. Замръзналите тела не се разлагат. Нито пък привличат буболечки. Ако трупът бе захвърлен миналата есен, преди началото на зимата, щеше да има следи от масовото нахлуване на насекоми. Наличието на ларви щеше да говори за прекъснато нашествие на червеи през есента. Такива нямаше. Като се вземеше предвид, че пролетта бе топла, изобилието от червеи и степента на разлагане потвърждаваха интервала от приблизително три месеца. Наличието на съединителна тъкан и пълното отсъствие на вътрешности и мозъчна тъкан също подсказваха, че смъртта е настъпила в края на зимата или в началото на пролетта.

Облегнах се назад и го погледнах в очакване. И аз можех да бъда потайна. Той отвори папката и запрелиства съдържанието й. Чаках.

Клодел отдели един формуляр и прочете:

— Мириам Уайдър. — Последва пауза, докато отсяваше информацията във формуляра. — Изчезнала на 4 април 1994 г. — Пауза. — Жена. Бяла. — Дълга пауза. — Дата на раждане 6.9.1948.

И двамата изчислихме наум — четирийсет и пет годишна.

— Възможно е — казах аз и го подканих с ръка да продължи.

Той остави формуляра на бюрото и зачете следващия:

— Соланж Леже. Съпругът й е съобщил за изчезването. — Замълча, докато се опитваше да разчете датата. — 2 май 1994. Жена. Бяла. Дата на раждане 17.8.1928.

— Не — поклатих глава. — Много е възрастна.

Клодел върна формуляра обратно в папката и извади друг.

— Изабел Ганьон. Видяна за последно на 1 април 1994. Жена. Бяла. Дата на раждане 15.1.1971.

— Двайсет и три години. Да — кимнах бавно. — Възможно е. — Формулярът се озова на бюрото.

— Сюзан Сен Пиер. Жена. Липсва от 9 март 1994. — Устните му се движеха, докато четеше. — Не се върнала от училище. — Замълча и изчисли наум. — Шестнайсетгодишна. Боже господи!

Отново поклатих глава:

— Много е млада. Жертвата не е дете.

Той се намръщи и извади последния формуляр.

— Евелин Фонтейн. Възраст трийсет и шест години. Видяна за последно в Сет Ил на 28 март. А, да. Била е индианка.

— Съмнително — казах аз. Не смятах, че трупът принадлежи на индианка.

— Това е. — На бюрото имаше два формуляра. Мириам Уайдър, четирийсет и пет годишна, и Изабел Ганьон, на двайсет и три. Може би една от тях лежеше долу в зала 4. Клодел ме погледна. Веждите му се повдигнаха в средата и образуваха още едно V, този път обърнато. — На колко години е била всъщност? — попита, като подчерта глагола и изстраданото си търпение.

— Да слезем долу да видим. — „Това ще поосвежи деня ти“, помислих си аз.

Беше дребнаво, но не се сдържах. Знаех, че Клодел е известен с това, че избягва залите за аутопсии, и исках да го смутя. За момент детективът придоби вид, сякаш е попаднал в капан. Насладих се на притеснението му. Грабнах престилката от куката на вратата и забързах по коридора. Отключих асансьора. Клодел мълчеше, докато се спускахме. Приличаше на мъж, тръгнал на преглед за простатата. Явно рядко се качваше на този асансьор, който спираше само на етажа на моргата.

Трупът лежеше необезпокояван. Сложих си ръкавици и махнах белия чаршаф. С ъгълчето на окото си забелязах, че Клодел стои на прага. Беше пристъпил само толкова, колкото да се каже, че е влязъл. Очите му обхождаха стоманените плотове, шкафчетата, пълни с чисти пластмасови контейнери, везните за теглене — всичко друго, само не и трупа. Бях виждала това и преди. Снимките не смущаваха. Кървищата бяха някъде другаде. На разстояние. Сцената на местопрестъплението бе клинично упражнение. Никакъв проблем. Анализирай, виж всеки детайл, реши пъзела. Но труп на масата за аутопсии е нещо съвсем различно. Клодел си бе придал невъзмутим вид с надеждата да изглежда спокоен.

Извадих тазовите кости от водата и внимателно ги раздвижих. Със специална шпатула остъргах повърхността на желатиновата обвивка, която покриваше дясната хълбочна кост. Постепенно тя се разхлаби и отдели. По долната кост имаше дълбоки бразди и ръбове, които опасваха хоризонтално повърхността й. Твърда издатина ограждаше отчасти външното поле и образуваше деликатния и незавършен гребен около повърхността на лонната кост. Повторих процедурата и с лявата половина. Беше идентична.

Клодел не бе помръднал от вратата. Отнесох тазовите кости до една флуоресцентна лампа, придърпах я и я включих. Светлината освети костите. През кръглата лупа се появиха детайли, невидими за невъоръжено око. Огледах най-горната извивка на всяка от хълбочните кости и видях това, което очаквах.

— Господин Клодел — казах, без да вдигам глава, — вижте това.

Той дойде зад мен и аз се отместих, за да може да погледне. Посочих му една неравност от горната страна на хълбочната кост. Гребенът е бил в процес на прикачване, когато е настъпила смъртта.

Оставих таза. Клодел продължи да го гледа, без да го докосва. Върнах се при трупа, за да огледам ключицата, но вече бях сигурна какво ще открия. Извадих от водата края, който се свързва с гръдната кост, и започнах да отделям тъканта. Когато ставната повърхност вече се виждаше, направих знак на Клодел да се приближи. Безмълвно му посочих края на костта. Повърхността беше издута също като на хълбочните кости. В центъра имаше малък костен диск, а краищата бяха отчетливи.

— Е? — Капчици пот бяха оросили челото му. Отчаяно прикриваше нервността си.

— Млада е. Вероятно под двайсет и пет.

Бих могла да му обясня как костите разкриват възрастта, но не мислех, че ще бъде добър слушател, така че просто изчаках. По ръкавиците ми бяха полепнали частици хрущял и затова държах ръцете си встрани от тялото, с дланите нагоре — като просяк. Клодел стоеше на разстояние от мен, както би спазвал дистанция от човек, заразен с вируса „Ебола“. Очите му не се отделяха от мен, но изглеждаха някак далечни, докато мислено прехвърляше данните и търсеше съответствие.

— Ганьон. — Беше изявление, а не въпрос.

Кимнах:

— Изабел Ганьон. Двайсет и три годишна.

— Ще помоля коронера да изиска картона от зъболекаря й — каза той.

Кимнах отново. Явно ме предизвикваше да го правя.

— Причина за смъртта? — попита Клодел.

— Нищо очевидно — отвърнах аз. — Може би ще знам повече, когато видя рентгеновите снимки. Или може да забележа нещо по костите, когато ги почистим.

После си тръгна. Без да каже довиждане. Не го и очаквах. Оттеглянето му бе взаимно оценено.

Свалих ръкавиците си и ги изхвърлих. На излизане надникнах в голямата зала за аутопсии и казах на Даниел, че съм приключила с този случай за деня. Помолих го да направи рентгенови снимки на цялото тяло и на черепа от всички страни. Горе се отбих в хистологичната лаборатория и съобщих на лаборанта, че трупът е готов за обработка, като го предупредих да бъде особено внимателен, тъй като имаме откъснати крайници и глава. Не беше необходимо. Никой не се справяше с тази задача по-добре от Денис. След два дни скелетът щеше да бъде готов, чист и невредим.

Прекарах остатъка от следобеда със залепения череп. Макар и с липсващи части, по него имаше достатъчно белези, потвърждаващи самоличността на собственика му. Той вече нямаше да кара цистерни с пропан.

Прибрах се вкъщи и отново ме завладя зловещото предчувствие, което бях изпитала в падината. Целия ден бях използвала работата си като стена, която да държи това чувство настрани. Бях прогонила тревогата, като се съсредоточих изцяло върху установяването на самоличността на жертвата и сглобяването на останките от мъртвия шофьор. На обяд гълъбите в парка ме поразсеяха. Разнищването на птичата им йерархия бе всепоглъщащо. Сивите бяха най-важни. След тях идваха кафявите. Тези с черните крака очевидно стояха на дъното на стълбицата.

Сега можех да се отпусна. Да помисля. Да се разтревожа. Това започна още като паркирах в гаража и изключих радиото в колата. Спрях музиката, пуснах безпокойството. Не, напомних си аз. По-късно. След вечеря.

Влязох в апартамента и чух успокоителния звън на алармената система. Оставих куфарчето си в антрето, затворих вратата и отидох до ливанския ресторант на ъгъла, където си поръчах шиш „Таук“ и шаварма^[1] за вкъщи. Това е едно от нещата, заради които ми харесва да живея в центъра: на една пресечка от апартамента ми има ресторанти от всички национални кухни по света. Да не би напълняването ми… Не.

Докато чаках поръчката си, огледах сготвените ястия на бара. Хамъс^[2]. Табуле^[3]. Лозови сарми. Бог да благослови глобалното село! Френски специалитети в ливански ресторант.

На лавица вляво от касата имаше бутилки червено вино. Моето предпочитано оръжие за самоунищожение. Докато ги оглеждах, за хиляден път почувствах копнежа. Спомних си вкуса, мириса, сухото, резливо усещане на виното върху езика ми. Спомних си топлината, която пламваше в стомаха ми и се разпръсваше нагоре и навън, проправяйки пътека през тялото ми и запалвайки огньове по пътя си. Фойерверките на самоконтрола. На енергията. На непобедимостта. Нямаше да ми дойде зле всичко това в настоящия момент. Точно така. Кого заблуждавах? Нямаше да спра дотам. Какви бяха етапите? Щях да премина направо към непробиваемостта, а после да стана невидима. Или беше обратното? Няма значение. Щях да отида прекалено далеч и после щеше да дойде крахът. Успокоението щеше да бъде кратко, цената — твърде висока. От шест години не бях пила.

Занесох храната вкъщи и я изядох с Бърди пред телевизора. Той спеше свит в скута ми, мъркайки тихо. Бейзболният отбор на Монреал загуби от „Къбс“. Никой не спомена за убийството и бях благодарна за това.

Киснах дълго в горещата вана и си легнах в десет и половина. Сама в тъмнината и тишината, вече не можех да потискам тревожната мисъл. Тя започнала нараства и набира сили и най-после надделя в съзнанието ми, настоявайки да й обърна внимание. Другото убийство. Другата млада жена, която бе пристигнала в моргата на парчета. Виждах подробностите съвсем живо, спомних си как се чувствах, докато се занимавах с костите й. Шантал Тротие. Шестнайсетгодишна. Удушена, пребита, обезглавена, с отрязани крайници. Беше пристигнала преди по-малко от година, гола и опакована в чували за боклук.

Наистина трябваше да сложа край на този ден, но мислите ми отказваха да го направят. Лежах будна безкрайно дълго. Най-после заспах, но една фраза продължи да рикошира в главата ми. Тя щеше да ме преследва през целия уикенд. Серийни убийства.