Кати Райкс
Отдавна мъртви (17)

17.

Внезапният шум бе какофония от звуци. Трескав лай на куче и повишени и развълнувани човешки гласове. Разменяха се викове, напрегнати и отчетливи, но прекалено неясни, за да се разберат думите. Врявата идваше откъм двора на манастира, някъде вляво от нас. Първата ми мисъл бе, че се е върнал човекът, който ме бе нападнал през нощта, и че в момента всички квебекски полицаи и поне една немска овчарка го преследват.

Погледнах към Райън и останалите. И те като мен бяха замръзнали по местата си. Дори Поарие беше спрял да опипва нервно мустака си и стоеше, притиснал длан към горната си устна.

От вцепенението ни изтръгна приближаващ се шум от тяло, движещо се бързо и безцеремонно през гъсталака. Главите ни едновременно се извърнаха в тази посока, сякаш по команда. Някъде измежду дърветата нечий глас извика:

— Райън? Там ли си?

— Тук съм.

Обърнахме се по посока на гласа.

— Слава богу! — Още шумолене на листа и чупене на клонки. — Ох!

Един полицай от Сигурността се появи, като се бореше с препречилите му се клони и мърмореше отчетливо. Месестото му лице бе яркочервено, а дишането — шумно. По челото му бяха избили капчици пот и малкото коса бе залепнала по доста оплешивялата му глава. Като ни откри, той опря длани на коленете си и се наведе да си поеме дъх. Видях драскотини от клоните по голото му теме.

След малко полицаят се изправи и посочи с палец натам, откъдето бе дошъл. С хъхрещ глас изрече запъхтяно:

— Трябва да идеш там, Райън. Проклетото куче съвсем полудя, сякаш е надушило нещо много лошо.

С ъгълчето на окото си зърнах как Поарие рязко вдигна длан към челото си, а после я спусна надолу. Пак се кръстеше.

— Какво? — повдигна озадачено вежди Андрю.

— Десалво го разведе наоколо, както ти каза, и проклетото куче започна да обикаля на едно място и да лае, сякаш там е заровен Адолф Хитлер и цялата шибана германска армия. — Той млъкна. — Чуйте го!

— И?

— И??? Гадината ще си скъса гласните струни. Ако не отидеш бързо там, скоро ще захапе собствения си задник.

— Задръжте го само още няколко минути. Дайте му кокал или валиум, ако трябва. Тук намерихме нещо и трябвала приключим. — Той погледна часовника си. — Ще дойда след десет минути.

Полицаят сби рамене, пусна клона, който държеше, и се обърна назад.

— Хей, Пико!

Месестото лице се обърна.

— Тук има пътека.

— Все тая — изсъска Пико и си проправи път през гъсталака към пътеката, която Райън му сочеше. Бях сигурна, че ще я загуби най-много след петнайсет метра.

— И, Пико… — обади се пак Андрю.

Лицето отново се извърна към нас.

— Не давайте на Рин Тин Тин да рови.

После детективът се обърна към мен:

— Ти рождения си ден ли чакаш, Бренън?

Чухме шума от придвижването на Пико постепенно да заглъхва, докато разрязвах чувала от край до край.

Мирисът изригна и удари ноздрите ми точно както с Изабел Ганьон. Пуснат на воля, той се разпростря бавно и настойчиво. Носът ми разпозна миризмата на почва, изгнили листа и още нещо, което надделяваше. Не беше зловонният дъх на разлагаща се плът, а едно по-стародавно ухание. Мирис, който говореше за преход, за раждане и смърт, за циклите на живота. Бях го долавяла и преди. Подсказваше ми, че в чувала има нещо мъртво — и то заровено отдавна.

Райън, Бертран и Ламанш се приближиха, докато разстилах настрани срязания найлон. Поарие стоеше неподвижен като надгробен камък.

Първото, което видях, бе лопатка. Не много, но достатъчно да потвърдя, че не става дума за плячка на ловджия или домашен любимец. Погледнах Райън. Видях как присвива очи и напряга мускулите на челюстта си.

— Човешки е.

Ръката на Поарие пак се стрелна към челото. Ново кръстене.

Райън извади бележника си и обърна на чиста страница.

— С какво разполагаме? — Гласът му бе остър като ножа, който бях използвала току-що.

Внимателно започнах да размествам костите.

— Ребра… лопатки… ключици… гръбначни прешлени — изброявах. — Май всички са шийни. Гръдна кост — добавих, когато я открих.

Разрових костите, търсейки други части от тялото. Останалите гледаха мълчаливо. Когато бръкнах към дъното на чувала, един голям паяк изпълзя по ръката ми. Видях го как надига очите си като миниатюрни перископи и търси какво е смутило спокойствието му. Краката му бяха леки и деликатни, сякаш дантела докосваше кожата ми. Махнах рязко с ръка, за да го изтупам.

— Това е всичко. — Станах и се отдръпнах назад. Коленете ми изпукаха недоволно. — Горната част от торса. Няма ръце. — Кожата ми бе настръхнала, но не заради паяка.

Отпуснах ръце до тялото си. Не се радвах, че правотата ми бе потвърдена. Бях по-скоро вцепенена, като човек в шок. Емоционалната ми същност се бе оттеглила някъде. „Всичко се повтаря — помислих си. — Още един убит човек.“

Райън надраска нещо в бележника си. Сухожилията на врата му бяха изпъкнали.

— Сега какво? — почти изписка Поарие.

— Сега трябва да намерим останалото — отвърнах.

Камброн започваше да снима, когато чухме, че Пико се завръща. Пак минаваше през гъсталака. Присъедини се към нас, погледна костите и изруга тихо.

Райън се обърна към Бертран:

— Ще останеш ли тук, докато проверяваме района с кучето?

Колегата му кимна сковано.

— Да опаковаме намереното, после криминолозите да претърсят целия район. Ще ги изпратя.

Оставихме Бертран и Камброн и последвахме Пико по посока на лая. Животното звучеше искрено разстроено.

Четири часа по-късно седях на тревата и проверявах съдържанието на четири чувала. Слънцето бе високо в небето и приличаше силно, но не успяваше да прогони мраза в душата ми. На пет метра от мен кучето лежеше до водача си, настанило глава между огромните си кафяви лапи. Беше свършило много работа тази сутрин.

Обучени да реагират на мирис на разложена или разлагаща се човешка тъкан, кучетата търсачи на трупове откриват скритите тела, както инфрачервените системи засичат излъчваната топлина. Намират местата, където е била заровена разлагаща се плът, дори и след като е била изровена и махната. Те са като хрътки, преследващи мъртъвци. Това куче се бе справило добре, намирайки още три заровени чувала. Всеки път, когато откриеше мястото, започваше да лае трескаво и оглушително, да обикаля и ръмжи.

Бяха ни необходими два часа да изровим, обработим и приберем останките. Правехме предварително описание на съдържанието на чувалите на мястото на откриване, а след това изготвях подробен списък на всяка костна частица.

Погледнах кучето. Изглеждаше не по-малко уморено от мен. Движеше само очите си, които се въртяха като радари.

Кучето имаше право да бъде изтощено, аз също.

— Колко са?

Не бях го чула да се приближава, но познах гласа. Напрегнах се.

— Добър ден, господин Клодел. Как сте?

— Колко са?

— Един — отвърнах, без да вдигам очи.

— Нещо липсва ли?

Спрях да пиша и се обърнах към него. Стоеше разкрачен, преметнал сакото си през рамо, и сваляше опаковката на един сандвич.

И той като Бертран бе избрал естествени материи за облеклото си — памучна риза и панталон, ленено сако. Обаче се бе спрял на нюансите на зеленото, явно предпочиташе по-свежия вид. Единственият цветен контраст бе вратовръзката му. Тук-там по нея присъстваше оранжево.

— Можете ли да кажете с какво разполагаме? — Махна с ръката, в която държеше сандвича си.

— Да.

— Да?

Само трийсет секунди след появата му вече изпитвах желание да изтръгна сандвича от ръката му и да го натикам в носа му или в някое друго отвърстие. Клодел не извикваше най-доброто у мен дори когато бях спокойна и отпочинала. А тази сутрин не се чувствах така.

— Това, с което разполагаме, е част от човешки скелет. Почти няма мека тъкан. Тялото е било разчленено, поставено в найлонови чували за боклук и заровено на четири различни места там вътре. — Посочих към двора на манастира. — Намерих единия чувал снощи. Кучето откри останалите три тази сутрин.

Той отхапа от сандвича си и се загледа към дърветата.

— Какво липсва? — попита, дъвчейки.

Втренчих се безмълвно в него. Чудех се защо един стандартен въпрос ме дразни толкова много. Вбесяваше ме типичният му маниер. Изнесох си мислено вариант на лекцията, посветена на Клодел: „Не се впрягай. Това е Клодел. Той си е влечуго. Очаквай да се държи снизходително и арогантно. Наясно е, че ти си правата. Сигурно точно тази мисъл адски го тормози. А това ти е достатъчно.“

Когато не отговорих на въпроса му, той ме погледна.

— Нещо липсва ли?

— Да.

Оставих списъка и го погледнах право в очите. За миг се запитах защо е без слънчеви очила.

— Главата.

Той спря да дъвче.

— Какво?

— Главата липсва.

— Къде е?

— Господин Клодел, ако знаех, нямаше да липсва.

Видях как мускулите на челюстта му се издуха, а после се отпуснаха.

— Нещо друго?

— Нещо друго какво?

— Липсва ли?

— Нищо съществено.

Мозъкът му осмисли фактите, докато зъбите му се занимаваха със сандвича. Дъвчеше безмълвно, а пръстите му мачкаха целофанената обвивка на топка. След това пъхна топката в джоба си и изтри ъгълчетата на устата си с показалец.

— Предполагам, че няма да ми кажете нищо повече? — По-скоро изявление, отколкото въпрос.

— След като имам време да огледам подробно…

— Ясно. — Той се обърна и си тръгна.

Изругах тихо и затворих торбите, в които бяха прибрани костите. Кучето се сепна от шума на затварянето на циповете. Погледът му проследи как прибирам папката в раницата си и пресичам улицата към служителя от моргата. Казах на човека, че съм приключила и останките могат да бъдат натоварени и че после трябва да изчакат.

Видях нагоре по улицата Райън и Бертран да говорят с Клодел и Шарбоно. Сигурността среща Градската полиция. Параноята ми ме накара да се запитам какво говорят. Какво им казваше Клодел? Нещо по мой адрес ли? Повечето полицаи бранят територията си изключително ревниво. Никой не може да се меси в тяхно разследване. Клодел бе още по-тежък случай, но защо се отнасяше толкова враждебно към мен?

„Стига, Бренън! Той е копеле, а ти го изложи пред колегите му. Не си сред любимите му хора. И ти не си света вода ненапита, що се отнася до браненето на територии.“

Разговорът спря, когато се приближих. Държането им ме стъписа леко, но прикрих смущението си.

— Здрасти — обади се Шарбоно.

Кимнах и му се усмихнах.

— Е, какво става? — попитах аз.

— Шефът ти си тръгна преди един час. Също и добрият отец. Криминолозите вече привършват — обясни Райън.

— Нещо интересно?

Той поклати глава.

— Намериха ли нещо с детектора за метал?

— Всички капачки от бутилки в квартала. — Андрю звучеше изнервено. — Както и един автомат за паркинг. А ти?

— Свърших. Казах на момчетата от моргата да товарят.

— Клодел спомена, че няма глава.

— Точно така. Черепът, челюстта и първите четири шийни прешлена липсват.

— Какво означава това?

— Означава, че жертвата е била обезглавена и убиецът е сложил главата някъде другаде. Може да я е заровил и тук, но отделно, както е направил с останалите части от тялото.

— Значи някъде ни чака още един чувал?

— Вероятно. А може да я е изхвърлил и някъде другаде.

— Къде например?

— Например в реката, в отходния канал или в пещта си. Откъде, по дяволите, да знам!

— Но защо да го прави?

— Може би за да не бъде идентифициран трупът.

— А така ще може ли да се идентифицира?

— Възможно е. Но е много по-лесно, ако имаме зъбите и ги сравним с картона от зъболекаря. Освен това ни е оставил ръцете.

— Е?

— Ако един труп е разчленен, за да не бъде идентифициран, обикновено се отрязват и ръцете до китките.

Той ме погледна неразбиращо.

— Могат да се снемат отпечатъци и от силно разложени трупове, стига да има някаква запазена кожа. Вземала съм отпечатъци от мумия на пет хиляди години.

— И открихте ли името? — попита Клодел невъзмутимо.

— Не беше въведено в системата — отвърнах аз също толкова невъзмутимо.

— Но тук имаме само кости — каза Бертран.

— Убиецът не го знае. Не е можел да бъде сигурен кога ще бъде намерено тялото. — „Като Ганьон — помислих си. — Само че това тук е било заровено.“

Замълчах и си представих как убиецът се промъква в тъмната гора и заравя торбите на различни места. Дали бе накълцал жертвата и опаковал кървавите парчета някъде другаде и бе докарал чувалите тук с кола? Дали бе паркирал там, където бях паркирала аз, или е имал възможност по някакъв начин да влезе с колата си в двора на манастира? Дали първо бе изкопал дупките, планирайки отдалечеността им една от друга? Или просто бе донесъл чувалите и бе изкопал една дупка тук, една там и така четири пъти? Разчленяването беше ли паникьосан опит да се прикрие престъпление от страст, или и убийството, и разчленяването са били предварително планирани?

Хрумна ми една отвратителна възможност. Дали той не е бил тук с мен предната нощ? Върнах се към настоящето.

— Или…

Всички ме погледнаха.

— Или главата е още при него.

— Още при него? — изсумтя Клодел.

— По дяволите! — рече Райън.

— Като Дамър? — попита Шарбоно.

Свих рамене.

— По-добре да пуснем Белия зъб да обиколи още веднъж — предложи Андрю. — Преди не го доведоха близо до мястото, където намерихме торса.

— Точно така — съгласих се аз. — Сигурно ще му хареса.

— Може ли да наблюдаваме? — запита Шарбоно.

Клодел го изгледа ядосано.

— Разбира се, стига да не ви прилошее — подметнах аз. — Ще извикам кучето. Чакайте ме пред портата.

Докато се отдалечавах, чух как Клодел процеди: „Кучка!“ „Несъмнено говори за полицейското куче“, казах си.

Когато се приближих, кучето скочи на крака и бавно помаха с опашка. Гледаше ту към мен, ту към водача си, чакайки позволение да ме приближи. Видях, че на анцуга е изписано „Десалво“.

— Готов ли е за още една обиколка? — попитах аз, като протегнах длан към кучето. Десалво кимна едва забележимо и то скочи напред и подуши пръстите ми.

— Казва се Марго — обясни ми той.

Гласът му бе нисък и равен и се движеше с плавната, естествена лекота на човек, който прекарва повечето си време сред животни. Лицето му бе загоряло и набраздено. От ъгълчетата на очите му се простираха ветрилообразно тънки бръчици.

— Френски или английски?

— Разбира и двата езика.

— Здрасти, Марго — казах аз и коленичих да я почеша зад ушите — Извинявай, че обърках пола ти. Страхотен ден, а?

Марго замаха по-бързо с опашка. Когато се изправих, тя скочи назад, завъртя се веднъж и после застина, загледана в лицето ми. Накланяше глава ту наляво, ту надясно, а гънката между очите й ставаше все по-дълбока.

— Темп Бренън. — Протегнах ръка на Десалво.

Той закачи каишката на Марго на специална щипка на колана СР и ми протегна ръка. Дланта му беше твърда и груба като неполиран метал. За ръкуването си можеше да получи безспорна шестица.

— Дейвид Десалво.

— Мислим, че може да има още нещо там, Дейв. Марго ще издържи ли на още една обиколка?

— Виж я.

Като чу името си, Марго наостри уши, сведе глава надолу, изпъна крака и подскочи няколко пъти напред. Очите й се залепиха за лицето на Десалво.

— Добре. Къде минахте досега?

— Обиколихме на зигзаг целия терен, освен около мястото, където работехте вие.

— Има ли вероятност да е изпуснала нещо?

— Не, не и днес. — Той поклати глава. — Условията са идеални. Температурата е подходяща, въздухът е свеж и влажен от дъжда. Има достатъчно силен бриз. И Марго е във върхова форма.

Тя подуши коляното му и той я погали за награда.

— Марго рядко пропуска нещо. Тренирана е единствено за мирис на трупове, така че не може да се разсее от нещо друго. Тя е най-добрата, с която съм работил. Ако има още нещо, тя ще го открие.

Погледнах я. Вярвах на водача й.

— Добре, да я заведем при първото място.

Десалво закачи свободния край на каишката на врата на Марго и тя ни поведе към портата, където чакаха четиримата детективи. Тръгнахме по вече познатия маршрут, Марго водеше и опъваше каишката си. Душеше пътеката и проверяваше всичко с носа си, както аз бях обхождала с лъча на фенера през нощта. От време на време спираше, бързо вдишваше, после рязко издишваше и доволна от себе си, продължаваше.

Спряхме там, където пътеката се отклоняваше в гората.

— Не сме минавали в тази част на гората. — Десалво посочи мястото, където бяхме намерили първия чувал. — Ще я разведа наоколо, за да усети вятъра. Така подушва по-добре. Ако реши, че е открила нещо, ще я оставя да води.

— Ще й пречим ли, ако сме наоколо? — попитах аз.

— Не. Вашата миризма не я интересува.

Кучето и водачът продължиха нагоре по пътя още десетина метра, после изчезнаха в гората. Ние с детективите поехме по пътеката. След толкова минавания тя вече си личеше по-добре. Всъщност мястото, където бе заровен чувалът, сега приличаше на малка полянка. Растителността бе утъпкана, някои от надвисналите клони бяха изрязани.

В центъра зееше изоставената дупка, тъмна и празна като ограбен гроб. Беше много по-голяма, отколкото я бяхме оставили, и земята наоколо бе съвсем гола. Встрани имаше купчинка пръст с неестествено равномерни склонове. Остатък от претърсването на криминолозите.

След по-малко от пет минути чухме лаене.

— Песът зад нас ли е? — попита Клодел.

— Не е той, а е тя — поправих го.

Детективът отвори уста, после стисна устни, без да каже нищо. Видях как на слепоочието му запулсира вена. Райън ме изгледа. Добре, може би наистина се заяждах с него.

Мълчаливо тръгнахме назад по пътеката. Марго и Десалво бяха вляво и крачеха през гъсталака. Появиха се след минута. Тялото на Марго бе напрегнато като струна, раменните й мускули бяха изпъкнали, а каишката й бе опъната силно. Държеше главата си високо вдигната, рязко я въртеше настрана и душеше въздуха във всички посоки. Ноздрите й потрепваха.

Внезапно спря и застина с наострени уши. Някакъв звук се надигна дълбоко у нея — отначало слаб, после все по-силен, нещо средно между ръмжене и вой, като рев на оплаквач в някакъв праисторически ритуал. Докато звукът се засилваше, усетих как настръхвам и ме побиват тръпки.

Десалво протегна ръка и откачи каишката. За момент Марго остана неподвижна, сякаш потвърждаваше местоположението, после се изстреля.

— Какво, по дяво… — възкликна Клодел.

— Къде… — обади се и Райън.

— Мамка му! — вметна Шарбоно.

Бяхме очаквали да подуши дупката зад нас. Вместо това, тя пресече пътеката и се пъхна под дърветата. Гледахме я мълчаливо.

На около два метра спря, наведе нос и вдиша няколко пъти. Издиша рязко, премести се наляво и повтори процедурата. Тялото й бе напрегнато, всеки мускул бе стегнат. Докато я гледах, в главата ми изплуваха разни образи. Бяг в тъмнината. Тежко падане. Блясък на светкавица. Празна дупка.

Вниманието ми се върна към Марго. Тя беше спряла в основата на един бор, съсредоточила цялото си същество към земята пред себе си. Наведе глава и вдиша. Сетне, сякаш подтикната от някакъв вроден инстинкт, настръхна цялата и мускулите й се напрегнаха още повече. Вдигна нос високо във въздуха, издиша за последен път и залая трескаво. Започнала подскача напред — назад, увесила опашка, ръмжеше и лаеше срещу парчето земя пред себе си.

— Марго! Долу! — заповяда й Десалво, втурна се през храсталака и грабна каишката й, после я дръпна от мястото, предизвикало възбудата й.

Нямаше нужда да поглеждам. Знаех какво бе намерила. И какво — не. Спомних си как се бях взирала в сухата пръст и в празната дупка. Изкопана, за да се скрие нещо там или за да се извади. Вече знаех.

Марго ръмжеше срещу дупката, в която бях паднала предната нощ. Тя си бе все така празна, но носът на кучето подсказваше какво е имало в нея.