Кати Райкс
Отдавна мъртви (37)

37.

Прибрах се вкъщи към пет и половина. Седнах в тихия апартамент и се запитах какво още мога да направя. Нищо. Райън беше прав. Танге навярно бе някъде наблизо и дебнеше възможността да попадна в ръцете му. Нямаше да го улеснявам.

Но трябваше да хапна нещо. И да ангажирам мислите си с някакво занимание.

Когато излязох от предната врата, огледах улицата. Там. В алеята вляво от пицарията. Кимнах на двамата униформени полицаи и посочих към „Сент Катрин“, недалеч от „Льо Фобур“. Докато вървях към пазара, усещах раздразнението на охраната, която ме следваше. Няма значение. Денят бе разкошен. Не бях го забелязала в лабораторията. Вече не бе толкова горещо и по ослепително синьото небе се носеха огромни бели облаци, хвърлящи сянка върху деня и хората. Действаше ми добре да съм навън.

Зеленчуци. Опипах няколко плода авокадо, прецених цвета на бананите, избрах си броколи, брюкселско зеле и картофи със съсредоточеността на неврохирург. Една франзела от пекарницата. Шоколадов мус от сладкарския магазин. Купих и свински котлети и говежда кайма от месарницата.

— Това ли е всичко?

— Не. Дайте ми и една говежда пържола. Много дебела. — Показах с палец и показалец дебелина около три сантиметра.

Докато го гледах как сваля триона от куката, усещането, че нещо ще ми хрумне, пак се появи. Опитах се да го превърна в оформена идея, но пак така неуспешно, както и преди. Трионът? Твърде очевидно. Всеки може да си купи месарски трион. Проследяването на тази версия не бе стигнало доникъде. Полицаите бяха проверили всеки магазин в провинцията. Хиляди такива триони бяха продадени.

Тогава какво? Бях се научила, че ако се опитвам да измъкна някоя мисъл от подсъзнанието си, тя само потъва още по-дълбоко. Ако я оставя на спокойствие, рано или късно ще изплува на повърхността. Платих месото и се прибрах вкъщи, като пътьом се отбих за кратко в „Бъргьр Кинг“ на „Сент Катрин“.

Вкъщи ме очакваше последното нещо, което желаех да видя. Някой се бе обаждал. Известно време седях на ръба на канапето, стиснала торбите и загледана в миниатюрната лампичка на телефонния секретар. Едно съобщение.

Изтрих дланта си в тениската, протегнах се и натиснах бутона. Не беше Танге. Положението бе още по-лошо.

— Здрасти, мамо. Излязла си да се забавляваш, а? Ало? Там ли си? Вдигни! — Чух нещо като шум от движещи се коли, сякаш се обаждаше от външен телефон. — Май не си. Е, все пак ще ти кажа. На път съм. Отново на път… — Тя изпя тази фраза, имитирайки Уили Нелсън. — Добре се справям, а? Както и да е, идвам ти на гости, мамо. Права си. Макс е досадник. Изобщо не ми трябва. — Чу се някакъв глас на заден план. — Добре, свършвам след минута — изрече неясно на някого. — Слушай, удаде ми се шанс да посетя Ню Йорк. Голямата ябълка. Пътуването ми излезе безплатно и вече съм тук. Както и да е, мога да прескоча до Монреал, така че пристигам. До скоро! Щрак.

— Не! Не идвай тук, Кейти! Не! — извиках аз в празната стая.

Чух как лентата се пренавива. Боже, какъв кошмар! Габи е мъртва. Един психопат беше поставил снимка на дъщеря ми и мен в гроба й. А сега Кейти пътуваше за насам. Трябваше да я спра.

Пийт.

Докато телефонът му звънеше, в главата ми изплува спомен. Кейти на три годинки. В парка сме. Говоря с друга майка, без да отделям очи от Кейти, която сипва пясък в пластмасови формички. Неочаквано пуска лопатката си и побягва към люлките. Поколебава се за момент, гледайки как желязното конче се люлее, после хуква към него с грейнало лице при вида на цветната му грива и юзди, развети във въздуха. Разбрах, че люлката ще я удари и че не мога да го предотвратя. Сега изпитвах същото.

Никой не вдигна на директния номер на Пийт. Опитах да се свържа през централата. Някаква секретарка ми каза, че е извън офиса за вземане на показания под клетва. Оставих съобщение.

Взрях се в телефонния секретар. Затворих очи и няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да накарам пулса си малко да се нормализира. Чувствах тила си стегнат като в менгеме и цялата горях.

— Това няма да се случи.

Отворих очи и видях, че Бърди ме гледа.

— Това няма да се случи — повторих му.

Котаракът изви гръб, събра и четирите си лапички на едно място, сви опашка и седна, без да отделя очи от лицето ми.

— Ще направя нещо. Няма просто да седя и да чакам този звяр да нападне. Не и дъщеря ми.

Занесох покупките в кухнята и ги прибрах в хладилника. После извадих лаптопа си, включих го и отворих файла с таблицата. Колко време беше минало, откакто я започнах? Проверих датите, които бях въвела. Трупът на Изабел Ганьон бе намерен на 2 юни. Преди седем седмици. Струваше ми се, че са минали седем години.

Отидох в кабинета си и извадих папките с материалите по случаите. Може би времето, което бях прекарала във фотокопиране, в края на краищата нямаше да се окаже загубено.

Следващите два часа оглеждах внимателно всяка снимка, всяко име, всяка дата, буквално всяка буква от всеки разпит и полицейски доклад, с които разполагах. После го направих отново. Четях и препрочитах думите с надеждата да открия нещо, което съм пропуснала. Третия път го открих.

Проучвах разговора, който Райън бе провел с бащата на Грейс Да — мас, когато го забелязах. Мисълта най-после изплува и стана съзнателна.

Месарница. Грейс Дамас е работела в месарница. Убиецът е използвал готварски трион, бил е запознат с анатомията. Танге правеше дисекции на животни. Може би имаше връзка. Потърсих името на месарницата, но не го открих.

Набрах номера, записан в досието. Обади се някакъв мъж.

— Господин Дамас?

— Да. — Английски акцент.

— Обажда се доктор Бренън. Работя по разследването на смъртта на жена ви. Дали ще мога да ви задам няколко въпроса?

— Да.

— По времето, когато жена ви е изчезнала, тя работеше ли някъде?

Пауза. После:

— Да.

Чуваше се говор от телевизор.

— Може ли да попитам къде точно?

— Една пекарна на „Феърмон“. „Дьо Бон Кроасан“. Беше почасова работа. Никога не е работила на пълен ден — заради децата и домакинството.

Обмислих чутото. Толкова за моето откритие.

— От колко време работеше там, господин Дамас? — Прикрих разочарованието си.

— Само от няколко месеца, доколкото си спомням. Грейс не се задържаше дълго никъде.

— А къде работеше преди това? — Не се отказвах.

— В една месарница.

— Коя? — Затаих дъх.

— „Сен Доминик“. Собственост е на един човек от нашата енория. Намира се на „Сен Доминик“, почти до „Сен Лоран“, сещате ли се?

Да. Представих си как дъждът барабани по прозорците й.

— Колко време е работила там? — Насилих се да говоря спокойно.

— Май изкара почти цяла година. Мисля, че през по-голямата част от 1991-а. Мога да проверя. Мислите ли, че е важно? Преди не са ме питали нищо за тези дати.

— Не съм сигурна. Господин Дамас, жена ви споменавала ли е човек на име Танге?

— Кой? — Рязко.

— Танге.

Гласът на телевизионния водещ обеща, че програмата ще продължи веднага след рекламите. Сърцето ми биеше бързо, а гърлото ми беше пресъхнало.

— Не.

Силният му глас ме стресна.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. Ще ви съобщя, ако открием нещо ново.

Затворих, после се обадих на Райън. Беше си тръгнал. Опитах да го открия на домашния телефон. Никой не отговори. Знаех какво трябва да направя: Обадих се на още едно място, после взех ключа си и излязох.

Месарницата на „Сен Доминик“ бе по-оживена, отколкото в деня, когато я видях за пръв път. Същите знаци бяха закачени на прозорците, но тази вечер магазинът бе отворен и ярко осветен. Нямаше много хора. Някаква старица се движеше бавно покрай хладилната витрина, а лицето й изглеждаше немощно на флуоресцентната светлина. Видях я как се върна назад и посочи един заек. Малкият труп ми напомни за зловещата колекция на Танге. И за Алса.

Изпратих с поглед жената, докато излезе от магазина, после се приближих към мъжа зад щанда. Лицето му бе правоъгълно, с едри скули и груби черти. Ръцете, които се подаваха от тениската, изглеждаха изненадващо тънки и изпити в контраст.

— Добър ден.

— Добър ден.

— Тази вечер бизнесът май не върви?

— Никоя вечер не върви. — Английски, с акцент като на Дамас.

Чух някой да трака с метални прибори в задната стая.

— Работя по разследването на убийството на Грейс Дамас. — Извадих служебната си карта и му я показах. — Трябва да ви задам няколко въпроса.

Мъжът ме изгледа. Отзад някой ту пускаше, ту спираше чешма.

— Вие ли сте собственикът?

Кимване.

— Господин?

— Плевритис.

— Господин Плевритис, Грейс Дамас е работила тук за кратко, нали така?

— Кой?

— Грейс Дамас. От вашата енория — „Сен Деметриус“.

Кокалестите ръце се скръстиха на гърдите. Кимване.

— Кога беше това?

— Преди три-четири години. Не помня точно. Постоянно се сменят.

— Сама ли напусна?

— Без предупреждение.

— Защо така?

— Един господ я знае. По това време всички напускаха.

— Изглеждаше ли нещастна, разстроена, нервна?

— За кого ме мислите, за Зигмунд Фройд?

— Имаше ли приятели тук, някой, с когото да е била близка?

Очите му се впериха в моите, а по устните му се прокрадна усмивка.

— Близка? — попита с мазен глас. Отвърнах на погледа му, без да се усмихвам.

Усмивката му изчезна и погледът му се плъзна наоколо.

— Тук работим само аз и брат ми. Няма с кого да се сближи. — Произнесе думата като тийнейджър, който разказва мръсен виц.

— Да е имала някакви особени посетители, някой, който да я е заплашвал?

— Вижте, аз й дадох работа. Казвах й какво да прави и тя го вършеше. Не съм следял социалния й живот.

— Може нещо да сте забелязали?

— Грейс беше добра работничка. Ужасно се ядосах, когато напусна. Като напуснаха всички наведнъж, наистина ми почерниха живота и много се ядосах. Признавам си. Но не съм злопаметен. После, когато чух в църквата, че е изчезнала, помислих, че е избягала. Не че изглеждаше вероятно, но нейният старец понякога е доста труден. Съжалявам, че е била убита. Но почти не си я спомням.

— Какво значи труден?

Лицето му стана безизразно и затворено. Той сведе очи и зачовърка с нокът нещо по тезгяха.

— Ще трябва да говорите с Никое. Това са семейни въпроси.

Разбирах какво имаше предвид Райън. Сега какво? Визуална помощ. Бръкнах в чантата си и извадих снимката на Сей Жак.

— Виждали ли сте този човек?

Плевритис се наведе напред да вземе снимката.

— Кой е той?

— Ваш съсед.

Огледа внимателно лицето.

— Снимката не е много качествена.

— От видеокамера е.

— И филмът на Запрудър беше от видеокамера, но се виждаше нещо.

Не разбрах за какво говореше, но не казах нищо. После видях как лицето му потрепна и очите му се напрегнаха.

— Какво?

— Ами… — Той се взираше в снимката.

— Да?

— Този човек прилича малко на другия нехранимайко, който ме напусна тогава. Но може би си мисля така, защото ме подсетихте за него с въпросите си. По дяволите, не знам! — Хвърли снимката на тезгяха, за да я взема. — Трябва да затварям.

— Кой? Кой беше той?

— Вижте, снимката е много неясна. Доста мъже със занемарена коса изглеждат така. Това не значи нищо.

— Какво казахте, че още някой ви напуснал? Кога?

— Затова толкова се ядосах на Грейс. Мъжът, който работеше преди нея, напусна, без да каже и дума, а не след дълго Грейс си тръгна по същия начин. И той, и Грейс работеха почасово, но по това време нямах други помощници. Брат ми беше в Щатите и въртях магазина съвсем сам цяла година.

— Как се казваше той?

— Фортие. Лео. Лео Фортие. Спомням си името, защото имам братовчед, който се казва Лео.

— И той е работел тук по същото време като Грейс Дамас?

— Да. Наех го на мястото на този, който напусна точно преди Грейс да започне работа. Реших, че е по-добре с двама работници на половин ден. Така, ако единият не дойде, ще бъда сам в магазина само половината време. После и двамата напуснаха. Ужас, голяма бъркотия! Фортие работи тук около година — година и половина, после изведнъж спря да идва. Дори не върна ключовете. Трябваше да започна от нулата. Не ми се иска отново да преживея това.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Почти нищо. Видял табелата на витрината, че търся работници, влезе от улицата и каза, че си търси почасова работа. Устройваше го времето, за което ми трябваше: рано сутрин да отваря магазина и късно вечер да го затваря и почиства. Имаше опит в рязането на месо. Оказа се много добър всъщност. Както и да е, наех го. Работеше някъде другаде през деня. Изглеждаше кротък. Много тих. Вършеше си работата, почти не говореше. Дори не разбрах къде живее.

— Как се разбираха той и Грейс?

— Откъде да знам. Обикновено вече си бе тръгнал, когато тя пристигаше, после идваше в магазина, след като тя си бе отишла. Не съм сигурен дали изобщо са се познавали.

— И мислите, че мъжът на снимката прилича на този Фортие?

— На него и на всеки друг с мръсна коса.

— Знаете ли къде е сега Фортие?

Той поклати глава.

— Познавате ли някого на име Сен Жак?

— Не.

— Танге?

— Това ми звучи като име на крем за изкуствен тен.

Оставих му визитката си.