Кати Райкс
Отдавна мъртви (30)

30.

Цялата ме побиха тръпки. О, боже, Габи! В какво си се забъркала? Къде си? Огледах бъркотията край себе си. Това обичайният хаос на Габи ли беше или последица от паническо бягство?

Препрочетох недовършените бележки. За кого бяха предназначени? За мен? За мъжа, който я следеше? Никога не бих си простила, ако какво? Дразнител, който трябва да бъде какво? Погледнах рисунката и изпитах същото чувство, връхлетяло ме, докато гледах рентгеновите снимки на Маргарет Адкинс. Зловещо предчувствие. Не. Не и Габи!

Успокой се, Бренън. Мисли!

Телефонът. Позвъних в апартамента на Габи и в офиса й. Телефонен секретар. Гласова поща. Плодовете на електронната епоха.

Мисли!

Къде живееха родителите й? Троа Ривиер? Справки. Само един Маколи. Нийл. Обади се възрастна жена. Говореше на френски. Толкова се радва да ме чуе. Много време мина. Как си? Не, не са говорили с Габриел от няколко седмици. Не, това не е необичайно. Младите са толкова заети. Нещо не е наред ли? В никакъв случай. Обещание за скорошно гостуване.

Сега какво? Не познавах никой от сегашните приятели на Габи.

Райън?

Не. Той не ти е настойник. Пък и какво ще му кажеш?

Успокой се. Помисли! Взех си диетична кола. Реакцията ми преувеличена ли беше? Върнах се в спалнята на Габи и отново разгледах рисунката. Преувеличена реакция? По дяволите, по-скоро недостатъчно активна! Проверих един номер, взех телефона и набрах.

— Ало.

— Здрасти, Джей Ес. Темп е.

— Боже мой! Две обаждания за една седмица. Признай си. Липсвам ти непоносимо.

— Мина повече от седмица.

— Всичко по-кратко от месец ми изглежда като неустоимо привличане. Какво става?

— Джей Ес, аз…

Долови тревогата в гласа ми и поведението му се промени, закачливостта бе заменена от искрена загриженост.

— Добре ли си, Темп? Какво има?

— Свързано е с онези случаи, за които ти разказах миналата седмица.

— Какво е станало? Веднага изготвих профила. Надявам се да си дават сметка, че го дължат на теб. Получиха ли вече доклада ми?

— Да. Всъщност твоят доклад промени ситуацията. Решиха да сформират специален отряд.

Не знаех как да му обясня тревогата си за Габи, не исках да злоупотребявам с приятелството ни.

— Може ли да ти задам още няколко въпроса? Има още нещо, което ме тревожи, и не знам как…

— Защо изобщо питаш, Бренън? Говори направо.

С какво да започна? Трябваше да си направя списък. Главата ми бе като стаята на Габи — хаос от мисли и образи.

— Този път е различно.

— Да, вече го каза.

— Мисля, че се интересувам от това, което ти наричаш дребни сексуални престъпления.

— Добре.

— В тях включват ли се неща като преследване на някого, тормоз по телефона, без да се прави нищо открито заплашително?

— Възможно е.

Започни с рисунката.

— Предния път ми каза, че престъпниците често си пазят спомени. Например ленти и рисунки?

— Точно така.

— Това отнася ли се и за извършителите на дребни сексуални престъпления?

— Кое?

— Рисунките и другите неща?

— Понякога.

— Може ли съдържанието нададена рисунка да е индикатор за степента на насилие, на която е способен съответният човек?

— Не е задължително. За някого рисунката може да служи като отдушник, начин да изиграе насилието, без действително да го упражни. За друг може да бъде спусъкът, който го подтиква към действие. Може да е и възстановяване на нещо вече извършено.

Страхотно.

— Намерих рисунка на жена с разпорен корем и разпилени вътрешности. Какво подсказва това?

— Милоската Венера без ръце. Незнайният воин без член. Какво означава? Изкуство? Цензура? Сексуално отклонение? Трудно е да се определи, ако го разглеждаш изолирано.

Мълчание. Какво да му кажа?

— Тази рисунка сред нещата на Сен Жак ли беше? — попита Джей Ес.

— Не. — „Намерих я в кошчето за боклук в спалнята ми за гости.“ — Ти каза, че престъпниците често преминават към все по-високи нива на насилие, нали така?

— Да. Отначало може да се ограничават само до воайорство или неприлични телефонни обаждания. Някои си остават на това ниво, други преминават към по-големи предизвикателства: ексхибиционизъм, преследване, дори незаконно проникване в дома на жертвата. За трети и това не е достатъчно: те изнасилват и дори убиват.

— Значи някои сексуални садисти могат всъщност да не упражняват насилие?

— Пак се връщаш на темата за сексуалния садизъм. Но отговорът на твоя въпрос е „да“. Някои от тях осъществяват фантазиите си по други начини. Използват неодушевени предмети или животни, а понякога си намират подходящи партньори.

— Подходящи партньори?

— Партньори, които се съгласяват с всичко, което изисква фантазията. Подчинение, унижение, дори болка. Може да е съпругата, приятелката, някоя, която го прави срещу заплащане.

— Проститутка?

— Да. Повечето проститутки са съгласни на ролеви игри в известни граници.

— Това може ли да намали склонността към насилие?

— Може, докато партньорката е съгласна да играе тази игра. Често нещата се влошават точно когато на нея й писне. Дълго време понася да му бъде боксова круша, в един момент дърпа чертата или дори заплашва, че ще се оплаче. Той се вбесява, убива я и открива, че това му доставя удоволствие. Така че решава да го повтори.

Нещо в думите му ме разтревожи.

— Чакай да си изясня нещо. Какви неодушевени предмети?

— Снимки, кукли, дрехи. Какво ли не. Имахме един престъпник, който пребиваше плакат в цял ръст на някакъв негър травестит.

— Не искам да питам защо.

— Дълбоко вкоренен гняв към чернокожите, обратните и жените. И така си доставяше сексуално удовлетворение.

На заден фон се чуваше „Фантомът на операта“.

— Джей Ес, ако един мъж постъпва по този начин, ако се възбужда от снимки или използва кукла например, това значи ли, че по всяка вероятност няма да започне да убива?

— Може би, но пак ще повторя, никой не знае какво може да се промени, което да го накара да пресече границата. Понякога и една порноснимка стига, друг път — не.

— Може ли да прави и двете?

— И двете какво?

— Да преминава от безобидното към насилието и обратно. Да убива някои, а други само да преследва и тормози?

— Разбира се. Първо, поведението на жертвата може да промени уравнението. Ако той се почувства обиден или отхвърлен от нея. Ако тя каже нещо неподходящо, ако завие наляво вместо надясно. Тя дори няма да разбере. Не забравяй, повечето серийни убийци не познават жертвите си. Но тези жени присъстват във фантазията му. Или може да си представя дадена жена в една роля, а друга — в съвсем различна. Обича жена си, но излиза и убива. Вижда една непозната като плячка, а друга — като приятелка.

— Следователно, въпреки че е започнал да убива, той пак може от време на време да се връща към предишните си по-безобидни тактики?

— Възможно е.

— Значи някой, който привидно извършва дребни сексуални престъпления, може да се окаже много по-опасен?

— Определено.

— Тоест човек, който се обажда на жертвата, преследва я, праща й страшни рисунки, не е задължително безопасен, въпреки че не влиза във физически контакт?

— Говориш за Сен Жак, нали?

Нали?

— Прилича ли ти на него?

— Просто предположих, че обсъждаме него. Или онзи там, с когото се занимавате.

Отвори си съзнанието, позволи на фантазията да се разгърне…

— Джей Ес, това е нещо лично.

— Какво искаш да кажеш?

Разказах му всичко. За Габи. За страха й. За бягството й. За моята обида. А сега за страха ми.

— По дяволите, Бренън, как успяваш да се забъркаш в такива неща? Виж, това, което ми казваш, звучи доста неприятно. Възможно е мръсникът на Габи наистина да е Сен Жак. Той преследва жените. И Сен Жак прави същото. Той рисува изкормени жени, няма нормален сексуален живот и носи нож. И Сен Жак — или който е този психар — убива жени, после ги разчленява или осакатява. Ти какво мислиш?

Извърни лице от ярката светлина на деня…

— Кога за пръв път е забелязала този човек? — попита Джей Ес.

— Не знам.

— Преди или след като започна тази история?

— Не знам.

— Какво всъщност знаеш за него?

— Почти нищо. Мотае се край проститутките, плаща си за секс, после си прави някаква постановка с бельо. Носи нож. Повечето жени не биха искали да имат нищо общо с него.

— Това звучи ли ти добре?

— Не.

— Темп, искам да съобщиш за това на хората, с които работиш. Нека те да проверят ситуацията. Казваш, че Габи е непредсказуема, така че вероятно не е станало нищо. Може просто да е заминала за някъде. Но тя е твоя приятелка. Ти си била заплашена. Черепът. Мъжът, който те е преследвал с колата.

— Възможно е.

— Габи е била отседнала при теб. После е изчезнала. Една проверка няма да навреди.

— Точно така. Клодел веднага ще се втурне и ще го арестува.

Почувствай ме, докосни ме…

Джей Ес каза нещо, но мислите ми рязко смениха посоката си. Бельо. Нож. Една проститутка на име Джули участваше в горички по бельо. Рисунка на кърваво убийство с надпис „не ме нарязвай“. Статиите от вестници в стаята на улица „Берже“ — една от тях бе за маниак, който крадял бельо, друга беше с моята снимка, оградена с „Х“. Череп, набучен в градината ми. Ужасеното лице на Габи в четири сутринта. Хаосът в спалнята й.

Помогни ми с музиката на нощта…

— Трябва да тръгвам, Джей Ес.

— Темп, обещай ми, че ще изпълниш това, което ти казвам. Малко е вероятно, но може психарят на Габи да е същият с бърлогата на улица „Берже“. Може той да е вашият убиец. Ако е така, ти си в опасност. Пречиш му, така че си заплаха за него. Този тип има снимката ти. Може би точно той е поставил черепа на Грейс Дамас в двора ти. Знае коя си. Знае къде си.

Не чувах Джей Ес. В мислите си вече бях тръгнала.

Отне ми трийсет минути да прекося Сентървил, да се изкача до Мейн и да намеря мястото си за паркиране. Прескочих опънатите крака на някакъв пияница, седнал с клюмнала глава, заслушан в кънтрито, чуващо се глухо през тухлената стена, на която бе опрял гърба си. Той се усмихна и ми махна с ръка, после я обърна с дланта нагоре и я протегна към мен.

Бръкнах в джоба си и му пуснах една монета. Може би щеше да наглежда колата ми.

Из Мейн се разхождаха тълпи нощни птици, сред които си запробивах път. Просяци, проститутки, наркомани и туристи. Добре дошли в хотел „Сен Лоран“.

За разлика от предишното ми идване, този път имах план. Проправих си път по „Сент Катрин“ с надеждата да открия Джуъл Танбо. Не беше лесно. Въпреки че обичайната навалица се бе събрала пред хотел „Гранада“, Джуъл не беше сред тях.

Пресякох улицата и огледах преценяващо жените. Никоя не посегна да ме замери с камък. Възприех това като добър знак. Сега какво? От последното си посещение при тези дами имах доста ясна представа какво не трябва да правя. Това обаче не ми подсказа как да подходя.

Имам едно правило, което обикновено ми помага в живота: Когато се съмняваш, не прави нищо. Ако не си сигурна, не купувай, не коментирай, не се обвързвай. Стой си мирно. Отклонението от тази максима обикновено винаги ме е карало да съжалявам.

Намерих едно бетонно блокче, изчистих счупените стъкла и седнах. Събрани колене. Поглед, вперен в „Гранада“. Зачаках. И чаках. И чаках…

Известно време бях заинтригувана от сапунената опера, която се разиграваше наоколо. Докато Мейн светува. Полунощ дойде и отмина. Стана един часът. Последва. Сценарият продължаваше да се върти около прелъстяване и експлоатиране. Младост и безнадеждност. Запълвах времето с разни игри за раздвижване на мозъка, измислях остроумни заглавия.

В три часа загубих всякакъв интерес. Бях изморена, обезсърчена и отегчена. Знаех, че наблюдението не е забавно, но не бях подозирала колко вцепеняващо е всъщност. Изпих няколко литра кафе, съставих безброй списъци в главата си, съчиних няколко писма, които нямаше да напиша, и поиграх на „познай житейската история“ на доста граждани на Квебек. Проститутките и техните клиенти идваха и си отиваха, но от Джуъл Танбо нямаше и следа.

Изправих се и раздвижих гръбнака си, искаше ми се да разтрия изтръпналия си задник, но реших, че идеята не е добра. Следващия път никакво седене върху цимент в напразно очакване на някаква проститутка, която може да е заминала за Саскатун.

Тъкмо се канех да тръгна към колата си, когато един бял понтиак спря до отсрещния тротоар. Появи се оранжева коса, последвана от познатото лице и деколте.

Джуъл Танбо затръшна вратата на понтиака, после се наведе към прозореца, за да каже нещо на шофьора. След секунда колата потегли бясно, а Джуъл се присъедини към двете жени, седнали на стъпалата пред хотела. Под пулсиращото неоново осветление те изглеждаха като трио домакини от предградията, които си разменят клюки в кварталното кафене. Смехът им се разнесе в нощния въздух. След минута Джуъл се изправи, намести ластичната си минипола и тръгна по улицата.

Мейн се канеше да заспива, търсачите на развлечения си бяха отишли, а боклукчиите тъкмо се появяваха. Джуъл вървеше бавно, въртейки ханш в някакъв неин си ритъм. Пресякох по диагонал и я настигнах.

— Джуъл?

Тя се обърна, а на лицето й се изписа въпросителна усмивка. Не това бе очаквала. Очите й се плъзнаха по лицето ми, озадачени и разочаровани. Изчаках да ме познае.

— Маргарет Мийд.

Усмихнах се:

— Темп Бренън.

— Правиш проучване за някоя книга ли? — Размаха ръката си във въздуха, сякаш изписваше заглавие. — Задник върху капака на колата, или Моят живот сред проститутките. — Мек южняшки английски с езерен ритъм.

Засмях се:

— Може и да се продава. Да повървя ли с теб?

Джуъл сви рамене, изпуфтя, после се обърна и поднови бавното въртене на ханша си. Тръгнах редом с нея.

— Още ли търсиш приятелката си, скъпа?

— Всъщност се надявах да намеря теб. Не очаквах, че ще се появиш толкова късно.

— Детската градина още е отворена, сладурче. Трябва да работиш, за да останеш в бизнеса.

— Вярно е.

Изминахме няколко крачки в мълчание, моите маратонки бяха като ехо на нейните метални токчета.

— Отказах се да търся Габи. Не мисля, че тя иска да я намеря. Дойде да ме види преди една седмица, после пак изчезна. Предполагам, че ще се появи, когато сама реши.

Погледнах да видя реакцията й. Джуъл сви рамене и не каза нищо.

— Всъщност искам да говоря с Джули.

Джуъл спря и се обърна към мен. Лицето й изглеждаше изморено, сякаш изхабено от нощта. От живота. Извади пакет цигари от деколтето си, запали си една и издуха дима нагоре.

— Май е най-добре да си отидеш у дома, скъпа.

— Защо?

— Още преследваш убийци, нали?

Джуъл Танбо не бе глупачка.

— Мисля, че има един на свобода.

— И смяташ, че това е онзи каубой, с когото си играе Джули?

— Просто бих искала да поговоря с него.

Тя дръпна от цигарата, изтръскан с дългия си червен нокът, после се загледа как искрите падат бавно към тротоара.

— Предния път ти казах, че той има мозък като напръстник и характер на влечуго, но се съмнявам да е убил някого.

— Знаеш ли кой е той?

— Не. Тези идиоти са толкова рядко срещани, колкото птичите лайна. Просто не им обръщам внимание.

— Но ти каза, че той може да се държи много гадно.

— Тук всички се държат гадно, скъпа.

— Идвал ли е напоследък?

Тя се замисли над въпроса ми, после над нещо друго, вглъби се в някакъв образ или спомен, за които можех само да гадая.

— Да. Срещнах го веднъж-дваж.

Чаках. Тя пак дръпна от цигарата и погледна една кола, която се движеше бавно по улицата.

— Но не съм виждала Джули.

Отново си дръпна, затвори очи и задържа дима, после го издуха нагоре.

— Нито пък твоята приятелка Габи.

Подадена ръка? Дали да продължа с въпросите?

— Мислиш ли, че мога да го намеря?

— Честно казано, скъпа, не мисля, че можеш да намериш и собствения си задник без карта.

Хубаво е да те уважават.

Джуъл си дръпна за последен път, хвърли фаса и го смачка с крак.

— Хайде, Маргарет Мийд. Да вървим.