Кати Райкс
Отдавна мъртви (18)

18.

Плажът. Сърфове. Гларуси, които тичат с тънките си крака. Пеликани, които се носят във въздуха като книжни самолетчета, а после прибират криле и се спускат рязко към морето. В мислите си бях в Каролина. Усещах мириса на блатата, соления бриз от океана, мокрия пясък, уловената риба и изсъхналите водорасли. Хатерас, Оукракоук и Болд Хед на север. Полис, Съливан и Киауа на юг. Исках да си бъда у дома, без значение на кой остров. Исках да виждам палми и лодки със скариди, а не нарязани жени и части от тела.

Отворих очи и видях гълъбите върху статуята на Норман Бетюн. Небето бе посивяло, а розово — жълтите отблясъци от залеза вече се губеха, изместени от настъпващия мрак. Уличните лампи и светещите табели на магазините обявяваха идването на вечерта с неонови премигвания. Колите се стичаха от три посоки — моторизирано стадо на четири колела, което с неохота се разделяше заради малкия зелен триъгълник на „Ги“ и „Дьо Мезонньов“.

Седях на пейка до мъж с фланелка с канадското знаме. Косата му стигаше до раменете, нито руса, нито бяла. Осветена отзад от минаващите коли, тя изглеждаше като ореол около главата му. Очите му имаха цвят на дънки, които са били прани хиляда пъти, със зачервени клепачи и гурели в ъглите. Махаше ги с неестествено белите си пръсти. На врата му висеше верига с метален кръст, голям колкото дланта ми.

Бях се прибрала вкъщи късно следобед, включих телефонния секретар и заспах. Духове на хора, които познавах, се редуваха с неясни фигури в някакъв объркан парад. Райън преследваше Габи в една сграда със заковани прозорци. Пийт и Клодел копаеха дупка във вътрешния ми двор. Кейти лежеше върху кафяв найлонов чувал на верандата на къщата край плажа, кожата й изгаряше от слънцето, но тя отказваше да се намаже с плажно мляко.

Събудих се няколко пъти, накрая в 8 часа станах с главоболие и гладна. На стената до телефона пулсираше червено отражение. Три съобщения. Замъкнах се до апарата и натиснах бутона за прослушване.

Пийт обмисляше предложение за работа от някаква юридическа кантора в Сан Диего. Великолепно. Кейти се чудеше дали да не прекъсне учението си. Чудесно. Някой бе затворил, без да остави съобщение. Поне това не беше лоша новина. Още никаква вест от Габи. Страхотно.

Двайсетминутният разговор с Кейти изобщо не успя да ме успокои. Държеше се учтиво, но отказваше да обещае каквото ида било. Накрая, след дълго мълчание, каза:

— Ще се чуем пак. — Свободно. Затворих очи и останах неподвижна. В съзнанието ми изникна образът на Кейти на тринайсет години. Опряла ухо до главата на коня си. Русата й коса се смесваше с тъмната му грива. Двамата с Пийт бяхме отишли да я посетим в летния лагер. Като ни видя, лицето й грейна и тя скочи от коня, за да ме прегърне. Тогава бяхме толкова близки. Къде бе изчезнала тази близост? Защо искаше да напусне колежа? Заради раздялата ни с Пийт ли? Ние двамата ли бяхме виновни?

Изгаряна от чувство за родителска безпомощност, опитах да открия Габи в апартамента й. Никой не вдигна. Спомних си един път, когато бе изчезнала за десет дни. Направо се бях побъркала от тревога. Оказа се, че отишла в някакъв лагер, за да открие духовната си същност.

Два тиленола облекчиха главоболието ми, а специалитет номер 4 в сингапурския ресторант засити глада ми. Но нищо не можа да ме успокои. Нито гълъбите, нито непознатите по пейките успяваха да ме разсеят от неспирните въпроси, които препускаха като блъскащи се колички в главата ми. Кой е убиецът? Как подбира жертвите си? Те познават ли го? Как успява да спечели доверието им, за да се вмъкне в домовете им? Адкинс беше убита вкъщи. А Тротие и Ганьон? Къде?

На някое предварително избрано място? Предварително избрано за умъртвяване и разчленяване на труповете? Как се измъкваше убиецът? Сен Жак ли беше престъпникът?

Концентрирах се върху настоящето. Сутринта щях да работя в лабораторията върху намерените кости. Да говоря с Клодел. Да се погрижа за заздравяващата рана на лицето си. Значи Кейти мечтаеше за кариера като гадже на баскетболист от НБА. И нищо, което й казвах, не можеше да я разубеди. Пийт можеше да се премести на другото крайбрежие. Чувствах се разгонена като Мадона, а нямаше никакви изгледи да ме огрее. И къде, по дяволите, беше Габи?

— Стига толкова! — заявих аз и стреснах гълъбите и мъжа до мен! Знаех какво мога да направя.

Отидох си у дома, право в гаража, изкарах колата и се отправих към площад „Сен Луи“. Паркирах на „Анри Жюлиен“ и завих зад ъгъла, за да стигна до апартамента на Габи. Понякога домът й ми напомняше за къщите на Барби. Тази вечер по-скоро изглеждаше като излязъл изпод перото на Луис Карол. Почти се засмях.

Една-единствена крушка осветяваше лилавата веранда и хвърляше сенки във формата на петунии по дъските. Огледалните прозорци бяха тъмни. „Алиса не си е у дома“ — твърдяха те.

Натиснах звънеца на апартамент номер 3. Нищо. Позвъних отново. Тишина. Опитах със звънците на апартаменти 1, 2 и 4. Никакъв отговор. Тази вечер Страната на чудесата бе затворена.

Заобиколих парка, оглеждайки се за колата на Габи. Нямаше я. Без някакъв конкретен план подкарах на юг, после на изток към Мейн.

След двайсет потискащи минути, в които си търсих място за паркиране, оставих автомобила срещу една от непавираните улици, които пресичат „Сен Лоран“. Алеята бе забележителна със смачканите кутийки от бира и вонята на урина.

Точно като горите в джунглата, Мейн се обитава от различни животински видове, които живеят заедно, като заемат отделни ниши. Някои групи са активни през деня, други единствено през нощта.

В часовете от изгрев до залез Мейн е царство на доставчици и продавачи, на ученици и домакини. Чуват се звуци от детски игри и търговия. Мирише на чисто, на храна.

Когато сенките паднат и светнат уличните лампи и неоновите реклами на баровете, когато магазините затворят, а таверните и стриптийз клубовете отворят, дневната тълпа отстъпва тротоарите на други същества. Някои от тях са безобидни. Туристи и колежани, които идват тук да си купят алкохол и евтини удоволствия. Други са отровни. Сводници, пласьори, проститутки и откачени. Използвачите и използваните, хищниците и жертвите в хранителната верига на човешката нищета.

В единайсет и петнайсет нощната смяна вече контролираше положението. Улиците бяха претъпкани, а евтините бистра и барове — пълни. Отидох до „Сент Катрин“ и застанах на ъгъла, така че „Ла Бел Прованс“ да остане зад гърба ми. Стори ми се добра отправна точка. Влязох, минах край телефона, от който Габи ми се бе обадила паникьосана.

Ресторантът миришеше на мазнина и препържен лук. Беше прекалено късно за вечеря и твърде рано захапване за изтрезняване. Само четири сепарета бяха заети.

Мъж и жена с еднакви прически се гледаха отегчено над полуизядените купи с чили. Косите им бяха с еднакъв мастиленочерен цвят, сякаш си бяха разделили една опаковка боя за коса. Носеха кожени якета, осеяни с капси.

Жена с тънки като моливи ръце и платиненоруса тупирана коса пушеше и пиеше кафе в крайното сепаре. Беше с червено бюстие и къси панталонки. Вероятно не бе променяла външния си вид, откакто бе напуснала училище.

Докато я гледах, тя допи кафето си, дръпна продължително от цигарата си и я изгаси в металния диск, който служеше за пепелник. Силно гримираните й очи огледаха спокойно помещението, без да очакват нещо конкретно, но готови да реагират, ако се наложи. Лицето й имаше безрадостния вид на човек, който е твърде отдавна на улицата. Тъй като вече не можеше да се конкурира с младите, тя вероятно се бе специализирала в бързото чукане на крак в парка и свирките в колите. Нощни удоволствия на ниски цени. Намести бюстието върху кокалестите си гърди, взе сметката и тръгна към касата. Работата я зовеше.

Трима млади мъже бяха заели сепарето до вратата. Единият лежеше проснат върху масата, подпрял глава с ръка. И тримата бяха с тениски, цепнати дънки и бейзболни шапки. Двамата бяха завъртели козирките на шапките си назад. Третият, който явно нехаеше за модата, носеше козирката нахлупела над челото си. Тези, които седяха с изправени глави, напъваха чийзбургери и очевидно не се тревожеха за приятеля си. Изглеждаха към шестнайсетгодишни.

Единствената друга жена бе една монахиня. Габи я нямаше.

Излязох от ресторанта и се огледах в двете посоки по „Сент Катрин“. Мотоциклетистите прииждаха, техните харлита и ямахи опасваха и двете страни на улицата в източна посока. Собствениците им седяха върху тях и си говореха на групички, облечени с кожени дрехи и ботуши въпреки топлата вечер.

Приятелките им седяха зад тях или си говореха на отделни групички. Напомниха ми за момичетата в гимназията. Но тези жени бяха избрали света на насилието и мъжкото господство. Женските същества в този свят бяха контролирани, сякаш бяха стадо. Даже по-лошо. Мъжете си ги разменяха, караха ги да си правят татуировки, горяха ги, биеха ги, убиваха ги. Но те въпреки всичко не се махаха. Ако за тях това бе по-добро в сравнение с предишния им живот, беше ми трудно да си представя какво са оставили зад себе си.

Погледнах на запад по „Сен Лоран“. Веднага видях това, което търсех. Две проститутки стояха пред хотел „Гранада“, пушеха и подвикваха на тълпата. Разпознах Поарет, но не бях сигурна за името на другата.

Потиснах импулса да се откажа и да се прибера вкъщи. Ами ако не бях преценила облеклото си правилно? Бях се спряла на дънки, фланелка и сандали с надеждата, че така няма да се набивам на очи, но не бях сигурна. Никога преди не бях попадала в такава среда.

„Стига глупости, Бренън, търсиш си извинение. По-бързо си замъкни задника там! Най-лошото, което може да се случи, е да ти кажат да се разкараш. Няма да ти е за пръв път.“

Изминах разстоянието и застанах пред двете жени.

— Добър вечер. — Гласът ми трепереше като повредена касета. Ядосах се на себе си и се прокашлях, за да прикрия нервността си.

Жените прекъснаха разговора си и ме изгледаха, сякаш бях необичайно насекомо или нещо странно, което се е пъхнало в носа им.

Поарет премести тежестта си и издаде едното си бедро напред. Носеше същите черни ботуши, с които я бях видяла и предния път. Обви с една ръка кръста си и подпря на нея лакътя на другата, като ме изгледа изпод спуснатите си клепачи. Дръпна силно от цигарата, вдиша дима дълбоко в дробовете си, после изви долната си устна и го издуха нагоре. Без да каже и дума, тя отмести очи от мен към върволицата по тротоара.

— Какво чакаш, скъпа?

Гласът на другата жена бе дълбок и дрезгав. Заговори ме на английски с акцент, който навяваше асоциации за зюмбюли и кипариси, джаз, пиле по креолски и песен на жътварки в мека лятна нощ. Беше по-възрастна от Поарет.

— Приятелка съм на Габриел Маколи. Опитвам се да я открия.

Тя поклати глава. Не разбрах дали не познава Габи, или не иска да отговори.

— Тя е антрополог. Работи тук.

— Скъпа, всички работим тук.

Поарет изсумтя и пристъпи. Погледнах я. Носеше шорти и бюстие от лъскав черен полиестер. Бях сигурна, че познава Габи. Тя бе една от жените, които приятелката ми посочи онази нощ. Отблизо изглеждаше още по-млада. Обърнах се пак към втората.

— Габи е едра жена — продължих да обяснявам. — На моята възраст. Има — зачудих се за точната дума — червеникави къдрици.

Безразличие.

— И обица на носа.

Все едно се блъсках в тухлена стена.

— Не съм я чувала от доста време. Мисля, че телефонът й е развален, и малко се тревожа за нея. Не може да не я познавате.

Опитвах се да говоря по южняшки, за да събудя съчувствието й. Жената с луизианския акцент сви рамене — плавен вариант на типичния френски отговор. Повече движение на раменете, по-малко на китките.

Е, толкова за южняшкото съчувствие. Не виждах никакви изгледи за успех. Започвах да разбирам това, което ми обясняваше Габи. В Мейн не е прието да се задават въпроси.

— Ако я видите, ще й кажете ли, че Темп я търси?

— Това южняшко име ли е, скъпа?

Прокара дългия си червен нокът през косата и се почеса по главата. Прическата й бе закрепена с толкова много лак, че можеше да устои и на ураган. Движеше се като едно цяло, създавайки впечатлението, че главата й променя формата си.

— Не точно. Сещате ли се къде другаде да я потърся?

Отново свиване на раменете. Издърпа нокътя от косата си и го огледа.

Извадих визитка от задния джоб на дънките си.

— Ако се сетите нещо, можете да ме намерите на този номер. — Докато се отдалечавах, видях, че Поарет взема картичката.

Разговорите с още няколко проститутки по „Сент Катрин“ дадоха същия резултат. Реакциите им варираха от безразличие до презрение, неизменно придружавани от подозрителност и недоверие. Никаква информация. Ако Габи изобщо бе идвала тук, никой не го призна.

Ходех от бар на бар, придвижвах се през западналите свърталища на нощните птици. Всички заведения си приличаха, сякаш бяха излезли изпод ръцете на един и същ бездарен декоратор. Ниски тавани, грапави стени, покрити с лъскави стенописи, с имитация на бамбук или евтина дървесина. Тъмни и усойни, миришеха на изветряла бира, пушек и човешка пот. В по-приличните подовете бяха сухи и в тоалетните имаше течаща вода.

В някои барове имаше сцени, на които танцуваха стриптийзьорки, гънеха тела, а зъбите и изрязаните им бикини проблясваха в лилаво сред мрака. На лицата им бе изписано неописуемо отегчение. Мъже по потници пиеха бира от бутилките и гледаха танцьорките.

Най-тъжни бяха жените в периферията на този пазар за жива плът, тези, които едва започваха или вече приключваха. Имаше болезнено млади, част от тях още видимо в пубертета. Някои бяха излезли за развлечение и да изкарат малко лесни пари, други бягаха от ада в домовете си. Историите им си приличаха. Ще проституират, докато спестят пари, после ще заживеят приличен живот. Марихуаната и кокаинът бяха само за забавление. Изобщо не осъзнаваха, че това са първите стъпала по стълбата на отчаянието и че когато стигнат твърде високо, ще могат да слязат единствено като се сгромолясат оттам.

Имаше и такива, които бяха успели да остареят. Само истински изобретателните и изключително силните просперираха и успяваха да се измъкнат. Болните и слабите умираха. Тези със силни тела, но слаба воля, издържаха. Виждаха бъдещето си и го приемаха. Щяха да умрат на улицата, защото не познаваха друг начин на живот.

Опитвах се да заговоря тези, които сега навлизаха или вече напускаха професията. Избягвах по-старите, закоравели и захитрели от живота на улицата, които умееха да властват над своето парче от тротоара така, както сводниците властваха над тях. Може би младите, наивните и дръзките, или старите, изтормозените и изхабените, щяха да бъдат по-открити. Грешах. В бар след бар те отвръщаха глава от мен, а въпросите ми потъваха в цигарения дим. Властваше кодексът на мълчанието. Никакъв достъп за непознати.

В три и петнайсет вече ми беше писнало. Косата и дрехите ми воняха на цигари и повръщано, а обувките ми — на бира. Бях изпила толкова спрайт, сякаш се канех да прекося пустиня, а очите ми пареха. Оставих поредната нещастница в поредния бар и се отказах.