Кати Райкс
Отдавна мъртви (21)

21.

В шест сутринта по прозореца ми барабанеше силен дъжд. От време на време по улицата минаваше по някоя кола и издаваше тихи свистящи звуци. За трети път през последните дни видях изгрева — миг, който обожавам. Въпреки че не обичам да спя до късно, не ставам и прекалено рано. Но за седмица бях видяла изгрева на слънцето три пъти — два пъти, докато заспивах, и днес след единайсетчасово мятане и въртене в леглото, от което не се чувствах нито сънена, нито отпочинала.

Като се прибрах след обаждането на Габи, изпитах вълчи апетит. Мазно пържено пиле, картофено пюре полуфабрикат и блудкав ябълков пай. Благодаря, „Полковник Сандърс“. После гореща вана и дълго суетене с коричката на дясната ми буза. Към седем избрах спортния канал и заспах на шума от мачовете.

Включих компютъра си — в шест сутринта или шест вечерта той бе еднакво готов за действие. Бях изпратила съобщение на Кейти и тя можеше да го отвори от лаптопа си и да ми отговори от собствената си стая. Ура! Да живее интернет.

Курсорът на екрана примигна насреща ми, настоявайки, че документът, който съм създала, е празен. Беше прав. Таблицата, която бях започнала на хартия, имаше озаглавени колони, но иначе беше празна. Кога се бях захванала с всичко това? В деня на парада. Само преди седмица, но ми се струваше, че е минала цяла вечност. Днес беше трийсети. Месец, откакто бе намерен трупът на Изабел Ганьон, и една седмица от убийството на Маргарет Адкинс.

Какво бяхме свършили оттогава, освен че намерихме още един труп? Наблюдението на апартамента на улица „Берже“ потвърждаваше, че обитателят му не се е връщал. Голяма изненада. При претърсването не бяха намерили нищо полезно. Нямахме нищо, което да ни насочи към самоличността на Сен Жак, и не бяхме идентифицирали последния открит труп. Клодел все още отказваше да приеме, че случаите са свързани, а Райън ме смяташе за „детектив на свободна практика“. Щастие.

Върнах се на таблицата. Разширих заглавията на колоните. Физически характеристики. Местоживеене. Жилище. Работа. Приятели. Членове на семейството. Дата на раждане. Дата на смъртта. Дата на откриване натрупа. Време. Място. Въвеждах всичко, за което се сещах и което можеше да разкрие връзката. Най-вляво озаглавих четири реда: Адкинс, Ганьон, Тротие, Неизвестна. Щях да въведа името, когато откриехме на кого са принадлежали костите от Сен Ламбер. В седем и половина затворих файла, прибрах лаптопа в чантата си и се приготвих за работа.

Движението бе натоварено, така че минах през тунела „Вил Мари“. Вече бе съвсем светло, но денят бе мрачен заради тъмните гъсти облаци, надвиснали над града. Отне ми половин час да стигна до лабораторията.

Исках веднага да се заема с папките, да изровя и най-дребните подробности, за да ги въведа в таблицата си, но на бюрото ме чакаха две неотложни задачи. Едно бебе, намерено в градския парк, сред камъните на дъното на един поток. Според бележката на Ламанш, тъканта била изсъхнала и вътрешните органи — неразпознаваеми, но иначе трупът бил добре запазен. Искаше моето мнение за възрастта на бебето. Това нямаше да ми отнеме много време.

Погледнах полицейския доклад, прикрепен към другия формуляр. Кости, намерени в гората. Най-честите случаи, които ми възлагаха. Можеше да значи всичко — от труп, накълцан с брадва, до мъртва котка.

Обадих се на Денис и поисках рентгеновите снимки на бебето, после слязох долу да огледам костите. Лиза донесе картонена кутия от моргата и я постави на масата.

Подаде ми ръкавици и аз извадих три буци засъхнала глина от кутията. Костите се подаваха от тях. Опитах се да изроня глината, но бе твърда като цимент.

— Да направим снимки и рентген, после да ги натопим. Използвай разделители, за да не се смесят отделните парчета. Ще дойда пак след оперативката.

Четиримата патолози от ЛСМ се срещат с Ламанш всяка сутрин, за да обсъдят текущите случаи и да получат заданията за аутопсии. В дните, когато съм на работа, ходя и аз. Когато се качих горе, Пиер, Натали Айер, Жан Пелтие и Марк Бержерон вече седяха около малката заседателна маса в кабинета на Ламанш. Знаех, че Марсел Морен днес е в съда, а Емили Сантанджело си бе взела почивен ден.

Всички се раздвижиха, за да ми направят място, и напъхаха още един стол в кръга. Разменихме си поздрави.

— Марк, какво те води тук в четвъртък? — попитах аз.

— Утре е празник.

— Бях забравила. Денят на Канада.

— Ще ходиш ли на парада? — попита Пелтие с непроницаемо изражение. Френският му бе с оттенъци от квебекската провинция и трудно разгадавах какво казва. Месеци наред не му разбирах и дума и ироничните му коментари ми бяха убягвали. Сега, след четири години, разбирах почти всичко. Тази сутрин успях да уловя иронията му.

— Мисля, че ще го пропусна този път.

— Можеш поне да отидеш да изрисуват лицето ти на една от сергиите. Ще е доста по-лесно.

Всички се засмяха.

— Или да си направиш татуировка. По-безболезнено е.

— Много смешно.

Престорена невинност, повдигнати вежди, излъчени рамене, обърнати нагоре длани. Какво? Като се облегна назад, Пелтие стисна остатъка от цигарата без филтър между жълтите си пръсти и смукна дълбоко. Някой ми бе споменал, че Пелтие никога не бил излизал извън провинция Квебек. Беше на шейсет и четири години.

— Има само три аутопсии — започна Ламанш с разпределението на случаите за деня.

— Предпразнично спокойствие — отбеляза Пелтие и се пресегна за разпечатката си. Изкуствените му зъби тракаха леко, когато говореше. — После ще стане напечено.

— Да. — Пиер взе червения си маркер. — Поне времето е по-хладно. Може да ни е от полза.

Той изброи меланхоличния списък за деня, като съобщаваше допълнителна информация за всеки случай. Самоубийство с въглероден диоксид. Старец, намерен мъртъв в леглото си. Бебе, захвърлено в парка.

— Самоубийството изглежда съвсем ясно. — Ламанш огледа полицейския доклад. — Бял мъж… Възраст двайсет и седем години… Намерен зад волана в собствения си гараж… Резервоарът празен, ключът — на положение за запалване на двигателя.

Разстла няколко моментални снимки върху масата. Виждаше се тъмносин форд в средата на единичен гараж. Гъвкава тръба от тези, които се използват за вентилация в сушилните, минаваше от ауспуха до задния прозорец на колата. Ламанш продължи да чете:

— Регистрирана депресия в миналото… Прощална бележка. — Погледна Натали. — Доктор Айер?

Тя кимна и взе папката с материалите. Пиер отбеляза с червено „А“ върху списъка си и взе следващия комплект формуляри.

— Номер 26742 е бял мъж… Възраст седемдесет и осем… Лекуващ се диабетик. — Очите му набързо обходиха обобщаващия доклад, за да отсеят най-важната информация. — Не го били виждали няколко дни… Сестра му го намерила… Никакви следи от нараняване. — Чете наум няколко минути. — Любопитната подробност е, че има забавяне между момента, в който го е намерила, и часа, в който се е обадила за помощ. Очевидно е попретърсила къщата междувременно. — Той вдигна глава. — Доктор Пелтие?

Жан сви рамене и протегна ръка. Ламанш написа червено „П“ в списъка си и подаде формулярите. Придружаваше ги найлонова торба с лекарства. Пелтие взе материалите и направи хитра физиономия, смисълът на която ми убягна.

Вниманието ми бе насочено върху купчината снимки, придружаващи случая с бебето. Направени от няколко различни ъгли, те показваха плитък поток и мостче над него. Малко момченце лежеше между камъните, миниатюрните му мускули бяха сгърчени, а кожата — пожълтяла като стар пергамент. Кичури тънка косица обграждаха главата, друга бяха паднали върху бледосините клепачи. Пръстите на детето бяха разперени, сякаш търсеха нещо, за което да се хванат. Момченцето беше голо и се подаваше наполовина от тъмнозелен найлонов чувал. Започвах силно да мразя найлоновите чували.

Върнах снимките на масата и се заслушах. Ламанш бе свършил с обобщението на информацията и в момента отбелязваше „Л.“ в списъка си. Сам щеше да направи аутопсията, а аз щях да стесня обхвата на вероятната възраст, като оценя развитието на скелета. Бержерон щеше да огледа зъбите. Всички кимнаха. Тъй като нямаше други въпроси за обсъждане, събранието приключи.

Сипах си кафе и се върнах в кабинета си. Голям кафяв плик лежеше на бюрото ми. Отворих го и поставих първата от рентгеновите снимки на бебето върху осветения екран. Извадих формуляр от чекмеджето на бюрото и започнах анализа си. На всяка от ръцете имаше само по две карпални^[1] кости. Главите на костите на пръстите не бяха оформени. Погледнах ръцете между китките и лактите. И главите на лъчевите кости не бяха оформени. Завърших с горната половина налялото, отбелязах във формуляра костните елементи, които бяха налице, и отбелязах кои още не бяха формирани. После направих същото и с долната половина на тялото, преминавайки от снимка на снимка, за да съм сигурна в наблюденията си. Кафето ми изстина.

Децата се раждат с ненапълно формиран скелет. Някои кости, например тези на китката, отсъстват при раждането и се развиват месеци или дори години по-късно. На други кости им липсват възли и ръбчета, които се получават впоследствие и им придават зряла форма. Липсващите части се появяват в предсказуема последователност и позволяват сравнително точно да се определи възрастта на много малки деца. Това бебе беше живяло само седем месеца.

Обобщих заключението си на още един формуляр, поставих всички листи в жълта папка и я занесох на бюрото на секретарката. Папката щеше да се върне, като докладът ми щеше да бъде напечатан в предпочитания от мен формат, а всички съпътстващи материали и диаграми щяха да бъдат копирани и събрани. Освен това щяха да поизгладят френския ми. Обадих се на Ламанш, за да му съобщя устно установеното. После се заех с костите.

Глината не се бе разтворила, но бе омекнала достатъчно, за да огледам по-навътре. След петнайсет минути стъргане се появиха осем гръбначни прешлена, седем дълги костни фрагмента и три парчета от тазова кост. Всички показваха следи от касапско рязане. Отне ми трийсет минути да разчистя и подредя, после се измих и нахвърлих някои бележки. Преди да се кача горе, помолих Лиза да фотографира частичните скелети на трите жертви: два белоопашати елена и средно голямо куче. Попълних още един формуляр за доклад и оставих и тази папка върху предишната. Странен случай, но не касаеше съдебната медицина.

Люси бе оставила бележка на бюрото ми. Намерих я в кабинета й, седнала с гръб към вратата, да мести поглед между компютъра и една отворена папка. Печаташе с една ръка, а с другата държеше папката, като бавно местеше показалеца си от ред на ред.

— Получих бележката ти — казах й аз.

Тя вдигна пръст, написа още няколко букви, после постави линия върху листа, за да отбележи докъде е стигнала. Завъртя се с едно движение и се плъзна със стола си към бюрото.

— Проверих това, което ме помоли. В известен смисъл.

Започна да рови в някаква купчина разпечатки, първо набързо, после запрехвърля лист по лист. Най-после отдели няколко захванати с кламер, хвърли им един поглед и ми ги подаде.

— Няма нищо преди осемдесет и осма година.

Прелистих ужасена страниците. Как бе възможно да са толкова много?

— Първо пробвах да извикам случаите с „разчленяване“ като ключова дума на търсенето. Това е първият списък. Дългият. В него са всички хора, които са се хвърлили пред влакове или са се осакатили с някакви машини, които са им отрязали крайници. Реших, че не това ти трябва.

Наистина. Това беше списък на всички случаи, в които е имало откъсване на ръка, крак или пръст по време или близо до момента на смъртта.

— После опитах, като добавих „съзнателно“, за да огранича списъка до случаите, в които е било направено нарочно.

Погледнах я.

— Не излезе нищо.

— Нищо?

— Това не означава, че няма такива случаи.

— А какво?

— Разбираш ли, аз не съм въвеждала тези данни. През последните две години имахме специална субсидия, за да наемаме служители на непълен работен ден, които максимално бързо да въведат данните от архива. — Тя въздъхна възмутено и поклати глава: — Министерството се влачи години наред, докато ни компютризира, а сега искат всичко да се модернизира за една нощ. Както и да е, хората, извършващи въвеждането на данните, имат стандартни кодове за основните понятия: дата на раждане, дата на смъртта, причина за смъртта и така нататък. Но за нещо толкова странно, нещо, което се случва съвсем рядко, те трябва сами да решат как да го въведат. Сами измислят какъв код да използват.

— Като „разчленяване“.

— Да. Някой може да го нарече ампутация, друг — осакатяване, обикновено просто използват същата дума, която патологът е написал в доклада. Или може да го въведат като порязване или отрязване.

Отново погледнах списъците, напълно обезкуражена.

— Опитах с всички тези варианти и още някои. Нищо не излезе.

Толкова за моята идея.

— „Обезобразяване“ доведе до другия наистина дълъг списък. — Тя изчака, докато обърна на втората страница. Там бе още по-зле и от „разчленяване“. — После пробвах с „разчленяване“ в комбинация с „постмортем“ като ограничител, за да избера случаите, при които… — Обърна дланите си нагоре и ги почеса с пръсти, сякаш се опитваше да си спомни думата. — … действието е протекло след смъртта.

Вдигнах глава обнадеждено.

— Получих само един резултат — онзи мъж с отрязания пенис. После пробвах „обезобразяване“ в комбинация с „постмортем“ и… — Тя се протегна през бюрото си и ми подаде последната разпечатка. — Бенго! Така ли се казваше?

— Бинго!

— Бинго! Мисля, че може би търсиш точно това. Е, ще елиминираш някои случаи, като свързаните с наркотици, където са използвали киселина. — Посочи ми няколко реда, които бе зачеркнала с молив. — Вероятно те не ти трябват.

Кимнах разсеяно, напълно погълната от третия списък. В него имаше дванайсет случая. Три бяха зачеркнати.

— Люси, това е страхотно! — възкликнах. — Надминава очакванията ми.

— Ще ти свърши ли работа?

— Да, да, мисля, че да — казах, като се насилих да говоря спокойно.

— Искаш ли да поискам досиетата по тези случаи?

— Не, благодаря. Нека първо прегледам внимателно списъка, после ще изискам пълните досиета. — „Дано се окаже, че греша“, молех се наум.

— До скоро.

Люси свали очилата си и започна да почиства стъклата им с края на пуловера си. Без очилата изглеждаше някак странно, сякаш нещо й липсваше.

— Бих искала да науча какво ще излезе от това — заяви тя, като върна розовата рамка на носа си.

— Разбира се. Ще ти кажа, ако изскочи нещо.

Докато се отдалечавах, чух колелцата на стола й да се плъзгат по плочките на пода.

Щом влязох в кабинета си, сложих разпечатката на бюрото и погледнах списъка. Едно име веднага ми се наби на очи. Франсин Моризет Шанпу. Франсин Моризет Шанпу! Бях забравила за нея. „Спокойно — казах си. — Не прибързвай с изводите.“

Насилих се да прочета внимателно останалите имена. Ган и Валенсия бяха сред тях — двама пласьори на дрога, които не бяха сполучили в бизнеса. Също и Шантал Тротие. Разпознах и името на една студентка от Хондурас, чийто съпруг бе допрял карабина в лицето й и бе натиснал спусъка. После я бе откарал с колата си от Охайо до Квебек, беше отрязал ръцете й от китките и бе захвърлил почти обезглавеното й тяло в един провинциален парк. Като жест на сбогуване бе издълбал инициалите си върху гърдите й. Другите четири случая не ми бяха познати. Бяха от преди, т.е. от времето преди да започна работа тук. Отидох в централния архив на лабораторията и извадих съответните папки, както и досието на Шанпу.