Кати Райкс
Отдавна мъртви (32)

32.

Изкарах срядата в мъгла от изтощение. Не бях възнамерявала да ходя в лабораторията, но Ламанш се обади, че му трябва един доклад. Като отидох, реших да остана. Бях мудна и раздразнителна, така че само подредих разни стари случаи и отделих тези, които Денис можеше да изпрати в архива. Това е едно от най-омразните ми занимания и го отлагах от месеци. Свърших чак в четири следобед. Прибрах се вкъщи, вечерях рано и в осем вече бях в леглото.

Когато се събудих в четвъртък, слънчевата светлина струеше в спалнята ми и разбрах, че е доста късно. Протегнах се, претърколих се и погледнах часовника. Десет и двайсет и пет. Добре. Бях наваксала малко от пропуснатия сън. Първа фаза от плана. Нямах намерение да ходя на работа.

Не бързах със ставането, първо си направих мислен списък на нещата, които възнамерявах да свърша. От момента, в който отворих очи, се чувствах заредена с енергия като бегач в деня на маратона.

Отидох в кухнята, направих си кафе и изчетох „Газет“. Хиляди бежанци от войната в Руанда. Квебекската партия на Паризо води с десет пункта пред либералите на премиера Джонсън. „Експо“ са загубили лидерството си в Източната бейзболна лига. Работници се трудят по време на годишната отпуска в строителството. Без майтап. Така и не бях разбрала кой гений бе измислил това. В държава, в която времето е подходящо за строителство само четири — пет месеца, работата спира за две седмици през юли, за да могат работниците да излязат в отпуска. Гениално.

Дотук добре. Преминаваме към втора фаза. Физическа активност.

Навлякох шорти и тениска и отидох във фитнессалона. Трийсет минути на бягащата пътечка и после на гладиатора. Следваше отбиване в „Провиго“, където си купих продукти, достатъчни да нахраня цял Кливланд. Прибрах се у дома и прекарах следобеда в чистене, бърсане, миене и обиране с прахосмукачка. В един момент дори ми хрумна да почистя хладилника, но размислих. Прекалено рисковано.

В седем вечерта домакинската ми треска бе задоволена. Къщата миришеше на препарати за почистване и полиране, масата в трапезарията бе покрита със съхнещи пуловери, имах достатъчно чисто бельо за един месец, а, от друга страна, самата аз изглеждах и миришех така, сякаш бях лагерувала няколко седмици в планината без баня. Бях готова да тръгвам.

Денят бе непоносимо горещ и вечерта не обещаваше захлаждане. Избрах си друг комплект шорти и тениска и чифт износени маратонки. Идеално. Не изглеждах като проститутка, а сякаш се мотаех из Мейн в търсене на стимуланти или компания за вечерта, а може би и двете. Докато карах към „Сен Лоран“, си преговорих плана. Да намеря Джули. Да я проследя. Да открия мъжа с нощниците. Да го проследя. Без да ме забележат. Съвсем просто.

Пресякох „Сент Катрин“, оглеждайки тротоарите и от двете страни. Няколко жени вече бяха излезли пред „Гранада“, но Джули никаква не се виждаше. Не я и очаквах толкова рано. Исках да си осигуря малко повече време, за да се ориентирам в обстановката.

Първата изненада дойде, когато завих по алеята, където обикновено паркирах. Като джин от бутилка, незнайно откъде изникна една едра жена и ми препречи пътя. Беше със силен грим и с врат на бултериер. Не можах да разбера всичките й думи, но смисълът им бе пределно ясен. Дадох на заден и подкарах в търсене на друго място за паркиране.

Намерих го след шест пресечки на север, на една тясна странична уличка с еднотипни къщи. Горещо лято в града. Съседският надзор беше в действие. Двама мъже ме изгледаха от един балкон, а други, седнали на близката веранда, млъкнаха и подпряха кутийките бира на потните си колене. Враждебност ли проявяваха? Любопитство? Незаинтересованост? Силен интерес? Не останах там достатъчно дълго, за да успее някой от тях да се доближи. Заключих колата и бързо изминах разстоянието до края на пресечката.

Поех си по-спокойно дъх, когато завих и навлязох в потока по „Сен Лоран“. Уличен часовник на „Льо Бон Дели“ показваше осем и петнайсет. По дяволите! Исках по това време вече да съм на позиция. Дали да променя плана си? Ами ако съм я изпуснала?

При „Сент Катрин“ пресякох „Сен Лоран“ и отново огледах тълпата пред „Гранада“. Джули я нямаше. Щеше ли изобщо да дойде тук? Откъде щеше да мине? По дяволите! Защо не бях тръгнала по-рано? Нямах време за нерешителност.

Забързах на изток, оглеждайки лицата и от двете страни на улицата, но потокът пешеходци бе нараснал, така че не бях сигурна дали не съм я пропуснала. Пресякох на север през празния паркинг по същия път, по който бях минала с Джуъл преди две вечери. Поколебах се дали да не надникна в бара до алеята. Подминах го, залагайки на това, че Джули не излиза рано.

След няколко минути стоях, прикрила се зад един електрически стълб в далечния край на „Сен Доминик“. Улицата бе пуста и тиха. В сградата на Джули не се забелязваха никакви признаци на живот: тъмни прозорци, дори крушката на верандата не светеше, в сумрака се виждаше само лющещата се боя.

Времето се влачеше. Наблюдавах. Една старица се тътреше с мъка по тротоара, дърпайки количка с парцали. Напрягаше мускули да придвижи събраното по неравния паваж, накрая изчезна зад ъгъла. Скърцащият шум на количката утихна. Нищо друго не смущаваше парцали — вата екосистема на улицата.

Погледнах часовника си — осем и четирийсет. Беше станало много тъмно. Колко дълго да чакам? Ами ако вече бе излязла? Дали да не позвъня на вратата? По дяволите! Защо не я бях попитала за часа? Защо не дойдох по-рано? В плана ми вече се появяваха пукнатини.

Мина още време. Минута може би. Тъкмо се чудех дали да тръгна, когато на горния етаж светна лампа. Не след дълго Джули се появи, облечена в бюстие, минипола и ботуши над коляното. Лицето й, голият корем и бедрата се откроиха като бели петна в сенките на верандата. Скрих се зад стълба.

Тя се поколеба за момент, вирнала брадичка и обвила ръце около кръста си. Сякаш преценяваше вечерта. После слезе по стъпалата и закрачи бързо към „Сент Катрин“. Последвах я, като се стараех да не я изпускам от поглед, без тя да ме забележи.

На ъгъла ме изненада, като зави наляво, а не към Мейн. Хубаво разчиташе на „Гранада“, Бренън, но къде отива тя? Джули си проправяше решително път през тълпата, без да обръща внимание на подвикванията и подсвиркванията на мъжете. Вървеше бързо, така че аз трябваше да подтичвам, за да не я изпусна.

Тълпата оредяваше, докато се движехме на изток, и накрая съвсем изчезна. Удължавах разстоянието помежду ни все повече, но това навярно беше излишно. Джули вървеше решително напред и не се интересуваше от хората наоколо.

Улиците не само ставаха по-безлюдни, но и кварталът се промени. Тук по „Сент Катрин“ се движеха контета с модни прически, стегнати тела с тесни тениски и боядисани дънки, еднополови двойки и тук — там по някой травестит. Бяхме навлезли в района на гейовете.

Следвайки Джули, минавах край кафенета, книжарници и ресторанти на различни етноси. Накрая тя зави на север, после на изток, а след това на юг по задънена улица със складове и занемарени дървени постройки, много от тях с ръждясали метални капаци на прозорците. Тротоарите бяха осеяни с хартии, кутийки от бира и бутилки.

Джули отиде право към един вход някъде по средата на пресечката. Отвори мръсна стъклена врата, покрита с желязна решетка, каза нещо кратко, после изчезна вътре. През прозореца вдясно виждах светеща реклама на бира. И той беше с метална решетка. Над вратата имаше табела БИРА И ВИНО.

Сега какво? Това ли бе мястото на срещата? Навярно на горния етаж или отзад имаше стаи, които можеха да се наемат за час-два? Или това бе барът за срещи, от който щяха да си тръгнат заедно? Дано да е второто. Ако си тръгнеха поотделно, след като са свършили работата, планът ми щеше да се провали. Нямаше да разбера кой е мъжът, за да го проследя.

Не можех просто да застана отпред и да чакам. Забелязах една още по-тъмна дупка от другата страна на улицата. Проход? Подминах бара, в който бе влязла Джули, и пресякох по диагонал към отсрещния тротоар. Открих тесен проход между изоставена бръснарница и някакъв склад. Беше широк около половин метър и в него бе тъмно като в рог.

С разтуптяно сърце се пъхнах вътре и се притиснах до стената. Минаха няколко минути. Въздухът бе тежък и застоял, само дишането ми го раздвижваше. Внезапно някакво шумолене ме накара да подскоча изплашено. Не бях сама. Едно черно петно изскочи от боклука в краката ми и пребяга към дъното на прохода. Гърдите ми се стегнаха и отново ме полазиха тръпки въпреки жегата.

— Спокойно, Бренън. Просто някакъв гризач. Хайде, Джули!

Сякаш ме беше чула, Джули се появи, следвана от мъж с тъмен анцуг с надпис „Университет на Монреал“ на гърдите. Носеше книжна торба под мишница.

Пулсът ми се ускори още повече. Той ли е? Това ли е лицето от камерата над банкомата? Беглецът от улица " Бержс"? Напрегнах се да видя чертите на мъжа, но бе прекалено тъмно, а и той бе много далече. Щях ли да разпозная Сен Жак даже и да го видех по-добре? Съмнително. Снимката бе твърде размазана, а мъжът в апартамента — прекалено бърз.

Двамата гледаха право напред и не се докосваха, нито говореха. Изминаха пътя, по който бяхме дошли е Джули, само че на „Сент Катрин“ се отклониха и продължиха на юг, вместо да завият на запад. Завиха още няколко пъти, криволичейки из улички със западнали апартаменти и изоставени офиси, пресечки, които бяха тъмни и откровено недружелюбни.

Следях ги на половин пресечка разстояние, като внимавах да не вдигам никакъв шум, за да не ме забележат. Нямаше къде да се прикрия. Ако се обърнеха и ме видеха, нямаше да имам никакво извинение: нямаше витрини, които уж да разглеждам, нито вход, в който да вляза, нищо, зад което да се скрия, реално или измислено. Единствената ми възможност бе да продължа да крача с надеждата да стигна до пресечка, преди Джули да ме разпознае. Изобщо не погледнаха назад.

Проправяхме си път през плетеницата от улички и алеи, всяка по-празна и безлюдна от предишната. Продължиха да вървят и изчезнаха зад един ъгъл. Ускорих крачка, изплашена, че ще ги изгубя в краткото време, през което не ги виждах.

Страхът ми се оказа оправдан. Когато завих зад ъгъла, бяха изчезнали. Улицата бе тиха и пуста.

По дяволите!

Огледах сградите от двете страни, обходих с поглед всяка стълба, всеки вход. Нищо. Нито следа от тях.

По дяволите!

Втурнах се по тротоара, вбесена на себе си, че ги бях изгубила. Бях на около половината път до следващата пресечка, когато една врата се отвори и клиентът на Джули излезе на ръждясал железен балкон вдясно на пет-шест метра пред мен. Беше на нивото на раменете ми, с гръб към мен, но анцугът изглеждаше същият. Замръзнах, неспособна да измисля какво да направя.

Мъжът се изплю от балкона. Изтри уста с опакото на ръката си и се прибра вътре, без да ме забележи.

Стоях като закована, с омекнали крака.

„Страхотно, Бренън. Панирай се и провали всичко! Защо не светнеш с някой прожектор или не пуснеш една полицейска сирена?“

Сградата, в която бяха влезли, бе в редица от залепени една за друга къщи. Изглеждаха така, сякаш имаха нужда да се подкрепят, за да не паднат. Махни само една и всички ще се срутят. На табелата и пишеше, че се казва „Дьо Сен Витюс“ и предлага стаи за туристи. Има си хас!

Тук ли живееше той или ползваха мястото само за срещи? Отново зачаках.

Огледах се къде мога да се скрия. Пак забелязах нещо като проход в далечния край на улицата. Прекосих и се уверих в съществуването му. Вече имах опит. Или късмет.

Поех си дъх и се плъзнах в мрака. Почувствах се, все едно се пъхам в кофа за боклук. Въздухът бе топъл и тежък, миришеше на урина и развалена храна.

Стоях в тясното пространство и прехвърлях тежестта си от крак на крак. Заради паяците и хлебарките, които бях видяла на предишното място, не смеех да се облегна на стената. Не можеше да става и дума за сядане.

Времето се влачеше. Очите ми не се отделяха от „Сен Витюс“, но мислите ми бяха на светлинни години оттам. Мислех за Кейти. За Габи. За свети Вит. Кой всъщност беше той? Как ли би се почувствал, ако знаеше, че тази дупка е кръстена в негова чест? Не се ли наричаше така някаква болест? Или онова беше Сент Елмо?

Замислих се за Сен Жак. Снимката от банкомата бе толкова неясна, че чертите на лицето му изобщо не се различаваха. Старецът бе прав. И майка му не би го познала от тази снимка. Освен това може би вече бе променил прическата си или си бе пуснал брада, или пък носеше очила.

Никой не влизаше и не излизаше от „Сен Витюс“. Опитах се да не си представям какво става вътре в една от стаите. Надявах се мъжът да свърши бързо. Много умно, Бренън.

В тясната ми ниша не се чувстваше никакъв полъх, а тухлените стени от двете страни задържаха жегата от деня. Изпотих се и блузата залепна за кожата ми. Косата ми бе влажна и разрошена, от време на време капки пот се стичаха по лицето и врата ми.

Пристъпвах от крак на крак, гледах и мислех. Въздухът бе застинал. Небето просветваше и громолеше тихо. Небесен тътен, нищо повече. Понякога някоя кола осветяваше улицата, после отминаваше и всичко пак потъваше в мрак.

Горещината, вонята и тясното пространство започваха да ме изнервят. Усещах тъпа болка между очите, започваше леко да ми се гади. Трябваше да се разсея. Опитах да приклекна.

Внезапно насреща ми се появи фигура. Мислите ми се втурнаха в милион различни посоки. Дали проходът зад мен бе отворен? Глупачка! Не бях проверила дали разполагам с път за бягство.

Мъжът приближи и се засуети с нещо на кръста си. Погледнах към другия край на нишата, но там цареше непрогледна тъмнина. Бях в капан!

Последва нещо като физически експеримент за сблъсъка и привличането на две равни сили. Изправих се рязко, но се олюлях на изтръпналите си крака. Мъжът залитна назад с шокирано изражение на лицето. Видях, че е азиатец, макар че само очите и зъбите му проблеснаха в сенките.

Притиснах се към стената, за да не падна и да се прикрия. Той ме изгледа недоумяващо, поклати озадачено глава и побягна надолу по улицата, като в движение запаса ризата и вдигна ципа на панталона си.

Известно време останах неподвижна, докато пулсът ми се нормализира.

Пияница, който е искал само да се изпикае. Отиде си.

Ами ако се бе появил Сен Жак?

Защо не си осигури път за бягство? Глупачка! Така ще те убият.

Беше просто един пияница.

Върви си у дома! Джей Ес с прав. Остави това на полицаите.

Те няма да се справят.

Това не е твой проблем.

Но Габи е моя отговорност.

Тя сигурно е в Сент Адел.

Леко успокоена, поднових наблюдението си. Пак се замислих за свети Вит. Танцът на свети Вит. Точно така. Бил е широко разпространен през шестнайсети век. Хората ставали нервни и раздразнителни, а после крайниците им започвали да се тресат. Смятали го за форма на истерия и го приписали на светеца.

Замислих се за градовете, които исках да посетя. Абилийн. Банкок. Читагонг. Винаги ми е харесвало това име. Читагонг. Може би ще отида и в Бангладеш. Бях стигнала до буквата „Д“ от списъка, когато Джули излезе от „Сен Витюс“ и спокойно тръгна по улицата. Останах на мястото си. Тя вече не ме интересуваше.

Не се наложи да чакам дълго. Мъжът също си тръгна.

Дадох му половин пресечка преднина, после поех след него. Движенията му ми напомняха за плъх. Крачеше бързо, с превити рамене, сведена глава, притиснал торбата към гърдите си. Докато го следвах, сравних фигурата пред мен с онази, която бях видяла да изскача от стаята на улица „Берже“. Ако не ме лъжеше паметта, двамата мъже не си приличаха, но Сен Жак бе прекалено бърз и появата му — съвсем неочаквана. Може и да беше същият човек, но предния път просто не бях успяла да го видя добре. Мъжът пред мен определено не се движеше толкова бързо.

За трети път през последните часове си проправях път през лабиринта от неосветени улички, без да се приближавам прекалено до плячката си. Молех се да не спре в още някой бар. Нямаше да понеса ново чакане, скрита в някой тъмен проход.

Тревогите ми се оказаха напразни. След като се провря като змия през плетеницата от улички и странични алеи, мъжът зави за последен път и влезе право в една сива каменна къща. Приличаше на стотици други, край които бях минала тази вечер, но не бе толкова занемарена, камъните й не бяха толкова мръсни, а ръждясалите стъпала пред входа не се нуждаеха толкова спешно от боядисване.

Мъжът бързо изкачи стъпалата, като крачките му върху метала рязко отекнаха в тишината, после изчезна зад врата, украсена с дърворезба. Почти веднага на втория етаж светна лампа и се видяха открехнат прозорец и спуснати завеси. Из стаята се движеше сянка, скрита зад посивялото дантелено перде.

Пресякох улицата и зачаках. Този път нямаше никакви проходи и алеи.

Известно време фигурата се движи напред — назад, после изчезна. Чаках.

Той е, Бренън. Ей там.

Може да е дошъл на гости на някого. Или да минава да остави нещо.

Пипна го. Тръгвай.

Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Беше рано. Още десет минути.

Не се наложи да чакам дълго. Фигурата се появи отново, отвори напълно прозореца и пак изчезна. Лампата в стаята изгасна. Време за спане!

Постоях още пет минути, за да се уверя, че никой няма да излезе от сградата, после реших, че не ми трябват повече проверки. Оттук нататък Райън и момчетата можеха да поемат нещата в свои ръце.

Записах адреса и тръгнах към колата си с надеждата да успея да я намеря.

Часовникът на таблото в купето показваше полунощ, когато паркирах в гаража. Имах напредък. Бях се прибрала преди изгрев — слънце.

Отначало не долових шума. Прекосих гаража и тъкмо вадех ключа си, когато съзнанието ми най-после го регистрира. Замрях неподвижно и се ослушах. Високото писукане се чуваше зад мен, близо до вратата на гаража.

Тръгнах в тази посока, опитвайки се да открия източника, и чух ясно резкия пулсиращ ритъм на звука. Приближих се и разбрах, че идва от вратата вдясно на гаража. Въпреки че изглеждаше затворена, ключът не бе завъртян напълно и бе активирал алармата.

Бутнах я, после дръпнах и резето. Звукът спря рязко и гаражът потъна в тишина. Трябваше да кажа на Уинстън да оправи бравата.

В апартамента бе хладно и освежително след часовете, прекарани в горещи мръсни скривалища. Няколко минути останах неподвижна в антрето, наслаждавайки се на усещането от свежия въздух по сгорещената ми кожа. Бърди се погали в краката ми, изви гръб и измърка вместо поздрав. Погледнах го. Меката му бяла козина залепна за потните ми крака. Погалих го по главата, нахраних го и проверих дали има записани съобщения на телефонния секретар. Само едно — някой бе затворил, без да каже нищо. Тръгнах към душа.

Докато се насапунисвах отново и отново, прехвърлих мислено събитията от вечерта. Какво бях постигнала? Сега знаех къде живее откаченият клиент на Джули. Поне бях предположила, че е той, тъй като днес бе четвъртък. И какво? Възможно бе този тип да няма нищо общо с убийствата.

Но не успях да се убедя в това. Защо? Защо мислех, че той е замесен? Защо смятах, че точно аз трябва да го пипна? Защо се страхувах за Габи? На Джули й нямаше нищо.

След душа още се чувствах напрегната и знаех, че няма да мога да заспя, така че изрових парче бри^[1] от хладилника и си налях безалкохолна бира. Завих се на канапето, обелих си портокал и го изядох заедно със сиренето.

Защо току-що прекарах четири часа, завряна сред паяци и плъхове, заета с проследяването на някакъв мъж, който обича да гледа курви по бельо? Защо не оставих ченгетата да се занимават с това?

Отново и отново си задавах този въпрос. Защо просто не кажех на Райън това, което знаех, и не го помолех да провери онзи мъж?

Защото се чувствах лично засегната. Но не по начина, в който се опитвах да се убедя. Не беше заради предупреждението в градината ми, заради заплахата за сигурността ми или заради Габи. Нещо друго ме караше да се занимавам с тези случаи, нещо по-дълбоко и по-тревожно. През следващия един час малко по малко си признах истината.

А тя беше, че напоследък се плашех сама. Сблъсквах се с жестоки убийства всеки ден. Жена — убита и изхвърлена в река, в гора, на бунището. Натрошените кости на дете, открити в кутия, в канала, в найлонова торба. Ден след ден ги почиствах, оглеждах, сортирах. Пишех доклади. Давах показания. И понякога не изпитвах нищо. Професионална дистанцираност. Клинично безразличие. Виждах смъртта прекалено често, твърде отблизо и се страхувах, че започвам да губя усещане за смисъла й. Знаех, че не мога да скърбя за човешкото същество, което е бил всеки от труповете, с които се занимавах. Това несъмнено щеше да изпразни емоционалния ми резервоар. Задължително е да проявявам известна професионална дистанцираност, за да мога да върша работата си, но не и до степента да изоставя всякакво чувство.

Смъртта на тези жени бе събудила нещо у мен. Болеше ме заради техния страх, заради болката и безпомощността им пред лицето на лудостта. Чувствах гняв и ярост и нужда да открия животното, отговорно за това кръвопролитие. Скърбях заради тези жени и реакцията ми към тяхната смърт бе като пъпна връв към моите собствени чувства. Към моята човечност и вярата ми в живота. Чувствах и бях благодарна за тези чувства.

Ето защо бях лично засегната. Затова нямаше да се спра. Затова щях да обикалям манастири и гори, и барове, и забутани улички. Щях да убедя Райън да провери всичко това. Щях да разбера кой е клиентът на Джули. Щях да намеря Габи. Може би тези неща бяха свързани. Може би не. Нямаше значение. По един или друг начин щях да открия онзи кучи син, който бе пролял кръвта на всички тези жени, и щях да помогна той да отиде зад решетките. Завинаги.