Кати Райкс
Отдавна мъртви (8)

8.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попитах аз.

Тя вдигна ръка, сякаш да спре упреците ми, и после я притисна към гърдите си. Усещах страха й. Тялото й миришеше на сандалово дърво и пот.

— Ще ти кажа. Ще ти кажа! Само ми дай малко време.

— Не ме занасяй, Габи — рекох по-рязко, отколкото възнамерявах.

— Извинявай! Само да се махнем оттук. — Зарови лице в дланите си.

Добре, да следваме нейния сценарий. Щеше да се наложи да се успокои и да ми обясни какво става. Но несъмнено щеше да ми каже.

— У вас ли? — попитах я.

Тя кимна, без да вдига глава от дланите си. Запалих колата и поех към площад „Сен Луи“. Когато стигнахме до блока й, Габи още не бе проговорила. Въпреки че дишането й се бе успокоило, ръцете й още трепереха. Ту сплиташе пръсти и ги стискаше силно, ту ги разделяше в странната последователност на паниката.

Паркирах и изгасих двигателя, обзета от неприятно чувство за това, което щеше да последва. Бях успокоявала Габи, когато изпадаше в паника заради проблеми със здравето, конфликти с родителите или колегите си, заради кризи във вярата, самоуважението, любовта. Винаги ми е действало изтощително. Неизменно при следващата ни среща тя бе весела и невъзмутима, напълно забравила преживяната катастрофа. Не че не желаех да проявявам съчувствие, но вече го бях преживявала безброй пъти. Спомнях си за бременността, която се оказа несъществуваща. За откраднатия портфейл, който се намери зад възглавницата на канапето. Все пак, силата на нейната реакция ме разтревожи.

— Искаш ли да спиш при мен тази вечер?

Тя не отговори. От другата страна на площада един старец наместваше вързоп парцали под главата си и се настаняваше да прекара нощта на пейката.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че за момент се зачудих дали ме бе чула. Обърнах се към нея с намерението да повторя поканата си и видях, че гледа право към мен. Нервните накъсани движения отпреди няколко минути бяха престанали. Сега седеше абсолютно неподвижна. Гърбът й бе изпънат, горната половина на тялото — наведена леко напред, така че почти не се докосваше до облегалката. Едната й ръка лежеше в скута, а другата бе свита в юмрук, притиснат силно към устните й. Очите й бяха присвити, а клепачите потреперваха почти недоловимо. Сякаш преценяваше нещо наум, обмисляше вариантите и евентуалните резултати. Внезапната промяна в настроението й бе изнервяща.

— Сигурно ме мислиш за луда. — Беше напълно спокойна, а гласът й — плътен и овладян.

— Объркана съм. — Не й казах какво мисля наистина.

— Да. Това е мек начин да се определи ситуацията.

Каза го и се засмя горчиво, после бавно поклати глава. Къдриците й се раздвижиха.

— Май наистина превъртях там.

Чаках я да продължи. Някъде наоколо се чу затръшване на автомобилна врата. Ниският меланхоличен звук на саксофон се понесе откъм парка. В далечината прозвуча вой на линейка.

По-скоро усетих, отколкото видях, че в тъмнината Габи е отместила погледа си. Сякаш се бе движила по пътя към мен и в последния момент бе свила встрани. Като обектив на автоматичен фотоапарат, очите й се насочиха някъде зад мен и тя отново се отнесе. Пак премина към вглъбено общуване със себе си, прехвърляше вариантите и решаваше кой да избере.

— Ще се оправя сама — каза тя, взе куфарчето и чантата си и посегна към дръжката на вратата. — Благодаря ти много, че дойде.

Беше решила да избегне обясненията.

Е, може би си казваше думата умората или стресът от последните няколко дни. Без значение. Просто си изпуснах нервите.

— Чакай малко! — избухнах аз. — Искам да знам какво става! Преди час ми разправяше, че някой иска да те убие! Пробягваш разстоянието от ресторанта до колата с всички сили, идваш задъхана и разтреперана, сякаш те гони Джак Изкормвача! Не можеш да дишаш нормално, ръцете ти се мятат трескаво, сякаш по тях тече ток, а сега се каниш да се измъкнеш най-спокойно само с едно „Благодаря, че ме докара“ и без никакво обяснение?

Никога не се бях чувствала толкова вбесена от нея. Бях повишила глас и дъхът ми излизаше на пресекулки.

Моят гняв я закова на място. Започнала се оглежда уплашено като кошута, попаднала пред фаровете на кола. По улицата мина автомобил и лицето на Габи стана за миг бяло, после червено и това подчерта странното й изражение.

Застина неподвижно, като вцепенена. След малко сякаш се отприщи някакъв клапан и напрежението започна да се изцежда от тялото й. Пусна дръжката на вратата, остави куфарчето на пода и се облегна на седалката. Отново се затвори в себе си и запремисля.

Накрая си пое дълбоко дъх и изпъна леко рамене. Беше избрала как да действа. Веднага щом заговори, разбрах какво е решила да прави. Щеше да ме допусне до себе си, но не напълно.

— Работих с някои… необичайни… хора напоследък.

Реших, че това е доста слабо казано, но замълчах.

— Не, не. Знам, че звучи банално. Нямам предвид обикновените хора от улицата. С тях знам как да се оправям.

Начинът, по който подбираше думите си, доста ме изнервяше.

— Ако познаваш играчите, ако знаеш правилата и жаргона им, нямаш проблеми. Трябва да спазваш техния етикет и да не дразниш никого. Много е просто: Не навлизай в чужда територия, не прецаквай никого, не говори с ченгета. Не е трудно да се работи там, освен във вечерните часове. Пък и момичетата вече ме познават. Знаят, че не съм заплаха за тях.

Тя млъкна. Не знаех дали пак се изолира от мен, или продължава сортирането на информацията. Реших да я подканя:

— Някоя от тях ли те заплашва?

Етиката винаги е била много важна за Габи и предположих, че се опитва да прикрие някоя от проститутките, които интервюира за проекта си.

— От момичетата ли? Не. Не! Те не създават никакви проблеми. Мисля, че всъщност харесват компанията ми. И аз мога да бъда похотлива като тях.

Добре. Знаем кое не е проблемът. Продължих да разпитвам:

— Как избягваш да не те вземат за една от тях?

— О, не се опитвам да го правя. Просто се смесвам с тях. Иначе ще навредя на собствените си цели. Момичетата разбраха, че не правя номера, така че… ами не знам, някак приеха положението.

Не попитах очевидното.

— Ако някой мъж ме задява, просто казвам, че в момента не работя. Повечето се разкарват, като чуят това.

Последва нова пауза, докато тя продължи мисленото си пресяване какво да ми каже, какво да запази за себе си и какво да замете на купчина и да го спомене само ако се наложи. Засуети се със закопчалката на куфарчето си. На площада излая куче. Бях сигурна, че прикрива някого или нещо, но този път не я притиснах.

— Повечето — продължи тя, — освен един мъж напоследък.

Пауза.

— Кой е той?

Пауза.

— Не знам, но адски ме плаши. Не е сводник, но обича да се мотае край проститутките. Момичетата не му обръщат внимание. Но той знае много за улицата и прояви готовност да говори с мен, така че го интервюирах.

Пауза.

— Напоследък ме преследва. Отначало не бях разбрала, но започнах да го забелязвам на странни места. Зървам го в метрото, когато се прибирам вкъщи, или тук, на площада. Веднъж го мярнах на „Конкордия“, пред библиотеката, където е офисът ми. Или пък го виждам зад мен, по тротоара, да върви в същата посока. Миналата седмица бях на „Сен Лоран“, когато го забелязах. Исках да се убедя, че не си въобразявам, така че го попитах. Щом забавех ход, и той правеше същото. Щом тръгнех бързо, и той ускоряваше крачка.

— Сигурна ли си, че винаги е един и същ човек?

— Абсолютно.

Последва дълго напрегнато мълчание. Чаках търпеливо.

— Това не е всичко.

Тя се втренчи в ръцете си, отново вкопчени една в друга.

— Напоследък започна да разправя разни много шантави работи. Опитах се да го избягвам, но тази вечер се появи в ресторанта. Сякаш има радар. Както и да е, той започнала прави същото, започнала ми задава най-различни перверзни въпроси.

Пак се потопи в мислите си. След малко се обърна към мен, сякаш бе открила отговора, който досега й е убягвал. Гласът й прозвуча леко развълнувано:

— Всичко е заради очите му, Темп. Очите му са адски странни! Черни и жестоки като на пепелянка, а бялото им е розово и кръвясало. Не знам дали е болен, или постоянно има махмурлук. Никога досега не съм виждала такива очи. Темп, направо се побърках! Сигурно съм си мислела за последния ни разговор и за онзи откачен, чиито жертви идват при теб.

Не знаех какво да кажа. Не можех да видя добре лицето й в мрака, но тялото й говореше с езика на страха. Бе напрегната, а ръцете притискаха куфарчето като щит към гърдите й.

— Какво още знаеш за този човек?

— Почти нищо.

— Момичетата какво мислят за него?

— Не му обръщат внимание.

— Някога отправял ли е заплахи?

— Не. Не и директно.

— Някога случвало ли се е да губи контрол или да упражнява насилие?

— Не.

— Взема ли наркотици?

— Не знам.

— Знаеш ли кой е и къде живее?

— Не. Има неща, за които не се пита. Това е неписано правило, нещо като негласно споразумение.

Отново последва дълго мълчание, докато и двете преценявахме думите й. Загледах се в един велосипедист, който премина по тротоара, въртейки спокойно педалите.

Мислех за казаното от Габи. Питах се дали аз съм виновна за състоянието й. Дали не бях събудила страховете й, като й разказах за своите, или тя наистина бе попаднала на психопат? Дали преувеличаваше няколко безобидни съвпадения, или наистина бе в опасност? Да оставя ли нещата така? Или да направя нещо? Трябваше ли да се обърнем към полицията? Мислите ми се понесоха по познатата утъпкана пътека.

Известно време седяхме заслушани в звуците от парка, вдишвахме уханието на лятната нощ, всяка потънала в мислите си. Тази тиха интерлюдия имаше успокоителен ефект. Накрая Габи поклати глава, пусна куфарчето в скута си и се облегна назад. Когато заговори, гласът й бе по-силен и не така разтреперан:

— Знам, че може би преувеличавам опасността. Той е просто някакъв безобиден откачен, който иска да ме изплаши. И аз се хващам на въдицата му. Позволявам на този психар да ме изкара от релсите.

— Не смяташ ли, че попадаш на доста откачени типове?

— Да, повечето хора, които интервюирам, не са от най-нормалните. — Тя се засмя кратко и горчиво.

— Какво те кара да мислиш, че този е различен?

Замисли се и загриза нокътя на палеца си.

— Трудно е да го формулирам с думи. Просто има една граница, която разделя откачените от истинските хищници. Трудно е да се дефинира, но усещаш кога тази граница е премината. Може би е някакъв инстинкт, който съм си изградила с времето, прекарано там. В проституцията, ако една жена се почувства застрашена от даден клиент, тя просто не тръгва с него. Всяка си има свои критерии, но съществува някаква линия, която не пресичат. Може да е нещо в погледа или някакво странно желание. Елен например не тръгва с никой, който е обут с каубойски ботуши.

Габи отново замълча, размишлявайки.

— Мисля, че просто ми повлияха разказите за серийни убийци и психопати.

Отново замисляне. Опитах се да погледна крадешком часовника си.

— Единственото, което този човек се опитва да направи, е да ме шокира.

Нова пауза. Опитваше се да убеди сама себе си.

— Копеле такова!

Гласът й ставаше все по-гневен с всяка изминала минута.

— По дяволите, Темп! Няма да позволя на този гадняр да съсипе живота ми. Ще му кажа да се разкара веднъж завинаги. Много съжалявам, че те накарах да дойдеш чак дотук. Голяма съм досадница! Ще ми простиш ли?

Гледах я мълчаливо. Рязката промяна в емоционалното й състояние отново успя да ме изненада. Как можеше да е толкова ужасена, аналитична, гневна и смирена само в рамките на трийсет минути? Бях прекалено изморена, за да търся отговора.

— Габи, късно е. Хайде да поговорим за това утре. Не ти се сърдя естествено. Радвам се, че не ти се е случило нещо. Наистина нямах нищо против да спиш у нас Винаги си добре дошла.

Тя се наведе и ме прегърна.

— Благодаря, но ще се оправя и сама. Ще ти се обадя. Обещавам!

Изпратих я с поглед, докато изкачваше стъпалата към апартамента си. Полата й се вееше феерично около нея. В следващия миг тя изчезна зад лилавата врата, оставяйки пространството помежду ни празно и застинало. Седях сама, заобиколена от тъмнината и лекото ухание на сандалово дърво. Въпреки че нищо не помръдваше, за миг усетих някакъв хлад да пронизва сърцето ми. Като мимолетна сянка той потрепна и изчезна.

По целия път до дома мислите ми препускаха трескаво. Дали това бе поредната мелодрама на Габи? Имаше ли неща, които не ми каза? Дали този мъж не бе наистина опасен? Дали параноята й не се подхранваше от моя разказ за убиеца?

Не позволих на загрижеността си за Габи да ме обсеби. Когато се прибрах, изпълних един ритуал от детството си, който винаги ми помага, когато съм напрегната или разтревожена: напълних си гореща вана с билкови соли. Пуснах високо компактдиска на Крис Риа и когато се потопих във водата, той ми запя за пътя към ада. Съседите трябваше да ме изтърпят. След като излязох от ваната, опитах да се обадя на Кейти, но отново попаднах на телефонния й секретар. После си поделих млякото и бисквитите с Бърди, който предпочете млякото. Оставих чиниите в кухнята и се пъхнах в леглото.

Тревогата не ме бе изоставила напълно. Сънят не дойде лесно и известно време лежах, гледах сенките по тавана и се борех с импулса да се обадя на Пийт. Мразех се, че изпитвам нужда от него в такива моменти, че копнеех за силата му винаги когато се чувствах разстроена. Това бе един от ритуалите, които се бях заклела да изоставя.

Най-после сънят ме понесе като вихрушка и прогони мислите за Пийт, Кейти, Габи и убийствата от съзнанието ми. Това бе добре, тъй като ми помогна да преживея следващия ден.