Кати Райкс
Отдавна мъртви (42)

42.

В паметта ми още има известна празнина. Следващите два дни са там, но са някак замъглени и хаотични, колаж от образи и чувства, които идват и си отиват без някакъв рационален модел.

Часовник, чиито цифри са все различни. Болка. Пръсти, които подръпват, повдигат клепачите ми. Гласове. През прозореца се редуват светлина и тъмнина.

Лица. Клодел под ярката флуоресцентна лампа. Силуетът на Джуъл Танбо на фона на жаркото бяло слънце. Райън на жълтата светлина на лампата — бавно разгръща някакви страници.

В тялото ми имаше достатъчно упойващи да приспят цялата иракска армия, така че ми е трудно да отделя съня от реалността. Колкото и пъти да опитвам да си възстановя този период от време, не мога да подредя образите. Нормалните ми възприятия се възстановиха в петък. Отворих очи, видях ярка слънчева светлина и една сестра, регулираща системата, с която вливаха нещо във вените ми. Нещо вляво от мен тракаше тихо. Обърнах глава и ме прониза остра болка. Тъпо пулсиране във врата ми подсказа, че не е добра идея да продължа с движенията.

Райън седеше на пластмасов стол и въвеждаше нещо в електронния си бележник.

— Ще оживея ли? — Думите ми прозвучаха задавено и неясно.

— Боже мой! — Усмивка.

Преглътнах и повторих въпроса. Устните ми бяха напукани и подути.

Сестрата хвана китката ми, притисна върховете на пръстите си към нея и впери поглед в часовника си.

— Така казват. — Райън пъхна електронния бележник в джоба на ризата си, стана и се приближило леглото. — Сътресение, разрези отдясно на врата и в областта на гърлото и значителна загуба на кръв. Трийсет и седем шева, направени внимателно от добър пластичен хирург. Прогноза: ще оживее.

Сестрата му хвърли неодобрителен поглед.

— Десет минути — каза тя и излезе.

Един спомен проблесна в съзнанието ми и събуди страха въпреки пластовете от лекарства.

— Кейти?

— Спокойно. Ще дойде след малко.

Погледнах го въпросително.

— Появи се с една приятелка точно преди линейката да те откара. Някакво момиче, което познава от „Макгил“. Следобеда дошла до апартамента ти, но нямала ключ. Успяла да влезе в сградата все пак. Изглежда, някой от съседите е оставил входната врата отключена. — Пъхна палеца си под колана. — Потърсила те в службата, но без резултат. Така че оставила раницата си, за да ти покаже, че е пристигнала, и се обадила на приятелката си. Чао, мамо. Смятала да се върне за вечеря, но започнала бурята, така че двете с приятелката й се заседели на сушина в един бар и пийнали по няколко бири. Опитала да ти се обади, но не се свързала. Едва не се побърка, когато пристигна, но успях да я успокоя. Една от полицейските психоложки, които работят с близки на хора, пострадали от насилие, поддържа постоянно връзка с нея и следи състоянието й. Няколко човека предложиха да я подслонят, но тя предпочете да остане у приятелката си. Идваше тук всеки ден и очакваше с нетърпение да дойдеш в съзнание.

Въпреки усилията ми, очите ми се напълниха със сълзи на облекчение. Получих носна кърпа и мил поглед от Райън. Ръката ми изглеждаше странно на фона на зеленото болнично одеяло, сякаш принадлежеше на някой друг. На китката ми имаше пластмасова гривна. Виждах миниатюрни точици кръв под ноктите си.

Още проблясъци на паметта.

— Фортие?

— По-късно.

— Сега! — Болката във врата ми се засилваше.

— Беше загубил много кръв, но съвременната медицина го спаси. Доколкото разбрах, острието срязало очната ябълка, но после се плъзнало в решетъчната кост, без да проникне в черепа. Ще загуби окото си, но синусите му са си наред.

— Много смешно, Райън.

— Влязъл е в сградата през развалената врата на гаража, после отключил бравата ти с шперц. Нямало никой, така че спокойно прекъснал алармената система и електрозахранването. Ти не си забелязала, за — щото компютърът ти преминава на UPS31, когато токът спре, а и обикновеният ти телефон не е на ток, само преносимият е включен към захранването. Сигурно е отрязал телефонния кабел точно след последното ти обаждане. Вероятно е бил вътре, когато Кейти е опитала да влезе и е оставила раницата си на входа.

Нов пристъп на страх.

— Къде е той сега?

— Тук е. Под въоръжена охрана, Темп. Няма да отиде никъде.

— Сен Жак? — Чух как гласът ми потрепери.

— По-късно.

Имах хиляди въпроси, но беше твърде късно. Пак потъвах в дупката, в която се бях сгушила предните два дни.

Сестрата се върна и погледна строго Райън. Не го видях да си тръгва.

Следващия път, когато се събудих, Райън и Клодел си говореха тихо до прозореца. Навън беше тъмно. Бях сънувала Джуъл и Джули.

— Джуъл Танбо беше ли тук по-рано?

Двамата се обърнаха към мен.

— Идва в четвъртък. — Райън.

— Фортие?

— Вече не е в реанимацията.

— Говори ли?

— Да.

— Той ли е Сен Жак?

— Да.

— И?

— Може би трябва да изчакаме да възвърнеш силите си.

— Кажете ми.

Двамата се спогледаха. Клодел се прокашля:

— Казва се Лео Фортие. На трийсет и две години. Живее с жена си и двете си деца. Често сменя работата си. Нищо постоянно. Двамата с Грейс Дамас са имали връзка през 1991-а. Запознали се в месарницата, където работели и двамата.

— Месарницата на „Сен Доминик“.

— Да. — Клодел ме изгледа странно. — Започнали да се карат. Тя заплашила, че ще каже завръзката им на жена му, изнудвала го за пари. На него му писнало, уговорили се да се срещнат в магазина след работа, убил я и нарязал тялото й.

— Рисковано.

— Собственикът бил извън града, магазинът бил затворен за две седмици. Всички инструменти му били подръка. Както и да е, нарязал я, закарал я до Сен Ламбер и я заровил в двора на манастира. Изглежда, чичо му е пазач там. Или старецът му е дал ключа, или Фортие сам си го е взел.

— Емил Рой.

— Да.

Пак странният поглед.

— Това не е всичко — обади се Райън. — Използвал манастира за премахването на Тротие и Ганьон. Закарал ги там, убил ги и разчленил телата им в мазето. Почистил след себе си, така че Рой да не заподозре нищо, но когато Жилбер и момчетата поръсиха мазето с луминол, то светна като коледно дърво.

— По същия начин е получил достъп и до Семинарията — изрекох аз.

— Да. Обясни, че идеята му хрумнала, докато следял Шантал Тротие. Апартаментът на баща й е точно зад ъгъла. В манастира Рой има едно табло с ключове, всеки с етикетче. Фортие просто взел този, който му трябвал.

— Освен това Жилбер е намерил един готварски трион. Каза, че светнал. — Райън.

Сигурно бе забелязал нещо в изражението ми.

— Нямам търпение да го огледам. — Опитвах се да мисля рационално, но нараненият ми мозък отново се оттегляше.

Сестрата влезе.

— Това е полицейско разследване — заяви Клодел.

Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— По дяволите!

Бързо ги прогони навън, но след малко се върна. С Кейти. Дъщеря ми прекоси стаята, без да каже нищо, и стисна ръцете ми в нейните. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Обичам те, мамо! — Много нежно.

За момент просто я гледах. Хиляди емоции кипяха у мен. Обич. Благодарност. Безпомощност. Обичах това дете повече от всеки друг на земята. Отчаяно се молех за нейното щастие. За безопасността й. Чувствах се абсолютно неспособна да й осигуря дори едното. Моите очи също бяха пълни със сълзи.

— И аз те обичам, скъпа.

Тя придърпа стол и седна до леглото, без да пуска ръцете ми. От флуоресцентната лампа русата й коса изглеждаше блестяща като ореол.

Прокашля се.

— Отседнала съм при Моника. Тя се прехвърли в „Макгил“ за летния семестър и си живее вкъщи. Родителите й се грижат за мен. — Замълча, чудеше се какво да каже и какво да премълчи. — Бърди е при нас.

Погледна през прозореца, после пак към мен.

— Една полицайка разговаря с мен по два пъти на ден и ме води тук, когато поискам. — Тя се наведе напред и облегна лакти на леглото. — Ти почти не се будеше.

— Вече ще стоя будна по-дълго.

Нервна усмивка.

— Татко се обажда всеки ден да провери дали не ми трябва нещо и да пита за теб.

Чувството за вина и за загуба се присъедини към емоциите, тлеещи в душата ми.

— Кажи му, че съм добре.

Сестрата влезе тихо в стаята и застанало Кейти, която разбра намека й.

— Ще дойда пак утре.

Беше сутрин, когато получих следващата порция от разказа за Фортие.

— Години наред извършвал дребни сексуални престъпления. Досието му датира от 1979-а. Държал едно момиче заключено ден и половина, когато бил на петнайсет години, но без никакви последствия. Бабата уредила нещата да не стигат до съд. Не е бил арестуван. Обикновено си набелязвал някоя жена, следял я, водел си записки затова какво прави тя. Накрая бил арестуван за нападение през 1988-а…

— Бабата.

Пак странният поглед на Клодел. Забелязах, че копринената му вратовръзка е в същия цвят като ризата.

— Да. Назначеният от съда психиатър го определил като параноичен и маниакален тип. — Клодел се обърна към Райън: — Какво още беше написал психиатърът? Огромен гняв, потенциал за насилие, особено спрямо жени.

— Обаче след шест месеца лечение го пуснали на свобода.

Този път Клодел само се взря в мен. Присви очи и продължи:

— Освен онази история с момичето и нападението над баба си, до този момент Фортие не бил извършил нищо сериозно. Но когато убива Грейс Дамас, се увлича и решава да действа с размах. Точно след това наема първото си скривалище. Онова на улица „Берже“ е било просто последното от цяла поредица.

— Не искал да споделя хобито си с жена си вкъщи. — Райън.

— Как си е позволявал парите за наема, след като не е работел постоянно?

— Жена му работи. Сигурно е крънкал пари от нея, разправял й някакви лъжи. Или пък е имал и друго хоби, за което не знаем. Със сигурност ще разберем.

Клодел говореше спокойно и невъзмутимо.

— Следващата година започва да преследва жени сериозно и систематично. Оказа се права за метрото. Той има някакво предпочитание към цифрата шест. Изминава шест спирки с метрото, после тръгва след някоя жена, която отговаря на профила му. Първата му произволна жертва е Франсин Моризет Шанпу. Нашето момче се качва на „Бери-КУМ“, слиза на „Жорж Вание“ и я проследявало дома й. Следи я няколко седмици, накрая нанася удара си. Но свободното проследяване е рисковано, не е достатъчно контролирано според него. Хрумва му да използва табелите за продажба на апартаменти, след като вижда такава пред дома на Моризет Шанпу. Това е идеалният претекст да влезе.

— Тротие? — Започваше да ми се гади.

— Този път тръгва по зелената линия на метрото и слиза на „Атуотър“. Разхожда се из квартала, докато не вижда табела „продава се“. Апартаментът на баща й. Започвала го наблюдава, без да бърза, вижда Шантал, която идва често. Казва, че забелязал емблемата на училището на униформата й, дори се навъртал край него в някой дни. Последвало нападението.

— По това време вече си бил намерил и по-безопасно място за убиване — добави Райън.

— Манастира. Идеален за целта. Как е убедил Шантал да отиде с него?

— Един ден я изчаква да остане сама, звъни на вратата и иска да види апартамента. Представя се за купувач. Но тя не го пуска. След няколко дни спира до нея точно когато си тръгва от училище. Какво съвпадение. Казва й, че е имал уговорка за оглед с баща й, но той не се появил. Шантал знае, че баща й държи да продаде апартамента, и се съгласявала му го покаже. Останалото го знаем.

Флуоресцентната лампа над леглото ми бръмчеше тихо. Клодел продължи:

— Фортие не иска да рискува, като зарови още едно тяло в двора на манастира, така че откарва Шантал чак до Сен Жером. Но и този вариант не му харесва. Твърде дълго пътуване с колата. Ами ако го спрат полицаи? Виждал е Семинарията, сеща се за ключа. Следващия път се справя още по-добре.

— Ганьон.

— Да, започва да действа все по-умело.

— Точно така.

В този момент се появи сестрата, по-млада и нежна от онази, която бях виждала през работните дни. Прочете картона ми, пипна челото и провери пулса ми. Чак сега забелязал, че системата е изчезнала от ръката ми.

— Уморявате ли се?

— Добре съм.

— Мога да ви дам нещо за болката, ако искате?

— Да видим дали ще се справя без хапче.

Тя се усмихна и излезе.

— А Маргарет Адкинс?

— Той много се нервира, когато заговори за Адкинс — обади се Райън. — Затваря се като в черупка. Сякаш се гордее с всички други убийства, но не и с нейното.

По коридора мина количка с лекарствата, гумените колелца се плъзгаха тихо по плочките на пода.

Защо Адкинс не пасваше на модела?

Механичен глас настоя някой да се обади на 237.

Защо нейното убийство бе толкова кърваво?

Вратите на асансьора се отвориха и затвориха със съскащ звук.

— Помислете — казах аз. — Има скривалището на „Берже“. Системата му действа. Намира жертвите си, като пътува с метрото и търси табели за апартаменти, които се продават, после следи жертвата си, докато не настъпи подходящият момент. Има безопасно място, където да убива, и друго, където да изхвърля телата. Може би всичко действа прекалено добре. Няма я тръпката и той трябва да повиши залога. Решава да се върне към варианта за нападение в дома на жертвата, както е направил с Моризет Шанпу.

Спомних си снимките. Разкъсаните дрехи и локвата кръв около тялото.

— Но става немарлив. Открихме, че се е уговорил предварително с Маргарет Адкинс. Но не е предвидил, че съпругът може да се обади по телефона, докато той е там. Налага се да я убие бързо. Трябва да я нареже светкавично, да я осакати с нещо, което му е подръка. Свършва, измъква се, но е действал прибързано. Не е имал контрол над ситуацията.

Статуята. Отрязаната гърда.

Райън кимна:

— Това се връзва. Убийството е само последното действие в неговата фантазия за контрол: Мога да те убия или да те оставя да живееш. Мога да скрия тялото ти или да го изложа на показ. Мога да те лиша от пола ти, като обезобразя гърдите или вагината ти. Мога да те направя безпомощна, като отрежа ръцете ти. Но точно тогава се обажда съпругът и заплашва осъществяването на фантазията. Провалил е тръпката.

— Никога преди Адкинс не е използвал открадната вещ. Може би си е послужил с кредитната й карта след това, за да утвърди чувството си за контрол. Или е имал проблем с парите, трябвали са му, за да си купи нещо. — Клодел.

— Странно. За останалите направо се хвали, но като се стигне до Адкинс, млъква. — Райън.

Известно време никой не каза нищо.

— Питр и Готие? — попитах аз, като избягвах въпроса, който наистина ме тревожеше.

— Твърди, че не е той.

Райън и Клодел си размениха някакви реплики. Не ги чух. Сърцето ми се сви, в съзнанието ми постепенно се оформи един въпрос. Той се избистри, постоя там, накрая се изплъзна и си проправи път до устата ми:

— А Габи?

Клодел сведе очи.

Райън се закашля.

— Вече дос…

— Габи? — настоях аз. Сълзите пареха под клепачите ми.

Райън кимна.

— Защо?

Никой не каза нищо.

— Заради мен, нали? — Борех се да говоря спокойно.

— Той е абсолютно ненормален — заяви Райън. — Луд е на тема контрол. Не разказва много за детството си, но таи огромно озлобление към баба си. Вини нея за всичките си проблеми. Постоянно повтаря, че тя го провалила. От наученото досега става ясно, че е била много властна и фанатично-религиозна жена.

— Никога не му е вървяло с жените и вини за това старата дама — добави Клодел.

— Но какво общо има това с Габи?

Райън неохотно продължи:

— Отначало Фортие е задоволявал нуждата си от контрол с воайорство. Гледал е жертвите си, следял ги е, научавал е всичко за тях, без те изобщо да подозират. Той си пази тетрадки със записки и изрезки и фантазията е само в главата му. Допълнителното предимство е, че няма риск от отхвърляне. Но после това вече не му е достатъчно. След като убива Дамас, открива, че стореното му харесва, и решава да направи нова стъпка в кариерата си. Започвала отвлича и убива жертвите си. Върховният контрол. Животът и смъртта. Той командва и никой не може да го спре.

Взрях се в сините ириси.

— После се появяваш ти и изравяш Изабел Ганьон.

— Превръщам се в заплаха — казах аз, като очаквах какво ще последва.

— Съвършеният му начин на действие е в опасност, той се чувства застрашен. И причината е доктор Бренън. Ти можеш да провалиш цялата фантазия, в която той е най-важният играч.

Прехвърлих в главата си събитията от последните шест седмици.

— В началото на юни изравям и идентифицирам Изабел Ганьон. Три седмици по-късно Фортие убива Маргарет Адкинс и на следващия ден ние се появяваме на улица „Берже“. Три дни по-късно откривам и скелета на Грейс Дамас.

— Пак ти.

— Той побеснява.

— Точно така. Убийствата са неговият начин да изрази презрението си към жените…

— Или озлоблението към баба си. — Клодел.

— Може би. Както и да е, той те възприема като пречка.

— А съм и жена.

Райън си извади цигара, после се сети къде се намира.

— Освен това е направил грешка. Убийството на Маргарет Адкинс е претупано. Използването на кредитната й карта едва не коства залавянето му.

— Така че му трябва някой, върху когото да хвърли вината.

— Човек като него не може да си признае, че е сгрешил. И определено не може да понесе някаква жена да го залови.

— Но защо Габи? Защо не мен?

— Кой знае? Шанс? Време? Може би просто е излязла преди теб.

— Не мисля — отвърнах тихо. — Очевидно е, че ме е следил дълго време. Той ли е поставил черепа в двора ми?

Кимане.

— Можел е да изчака и да ме нападне, както е правел с другите.

— Той е просто един болен мозък. — Клодел.

— Габи не беше като другите, тя не бе случайна непозната. Фортие е знаел къде живея. Както и че тя е отседнала при мен.

Говорех по-скоро на себе си, отколкото на двамата детективи. Емоционалното напрежение, което се бе натрупвало през последните шест седмици и което досега овладявах само благодарение на волята си, заплашваше да избухне.

— Направил го е нарочно. Това ненормално копеле е искало да науча. Съобщение, също като черепа.

Бях повишила глас, но не можех да се овладея. Представих си плика пред вратата. Овала от тухли. Подутото лице на Габи и малките сребърни обици. Снимката на дъщеря ми.

Тънката граница на емоционалното напрежение рухна и седмиците натрупвана мъка и нерви се изляха.

Болката раздра гърлото ми, но аз продължавах да крещя:

— Не! Не! Не! Проклет кучи син!

Чух Райън да казва нещо рязко на Клодел, почувствах дланите му върху ръцете си, видях сестрата, усетих убождането на иглата. После нищо.