Кати Райкс
Отдавна мъртви (36)

36.

Звукът на собствения ми глас ми подейства като удар в главата. Краката ми омекнаха и дишането ми стана неравномерно.

Райън ми помогна да седна на един стол и донесе вода, без да задава никакви въпроси. Нямах представа колко дълго съм седяла там, не чувствах нищо, освен празнота. Накрая възвърнах част от спокойствието си и започнах да преценявам случилото се.

Той ми се бе обаждал. Защо? Кога?

Гледах Жилбер, който си сложи гумени ръкавици и пъхна ръка в канала за боклук. Извади нещо оттам и го пусна в мивката.

На мен ли се е опитвал да се обади? Или на Габи? Какво е искал да каже? Смятал ли е изобщо да говори или просто е проверявал дали съм там?

Фотографът минаваше от стая в стая, а светкавицата му примигваше като светулка в тъмния апартамент.

Той ли беше затварял телефона, без да остави съобщение?

Един лаборант с гумени ръкавици и гащеризон слагаше лепенки на книгите, после ги запечатваше в торби за веществени доказателства, маркираше всяка и се подписваше върху печата. Друг ръсеше бял прах за отпечатъци по полиците, лакирани с тъмночервен лак. Трети изпразваше хладилника, вадеше пакетите, увити с кафява амбалажна хартия, и ги поставяше в хладилна чанта.

Тук ли беше умряла? Тази стая ли бе видяла за последно, която гледах и аз сега?

Райън говореше с Шарбоно. Части от разговора долитаха до мен през задухата. Къде е Клодел? Тръгнал. Да се намери домоуправителят. Да се провери имали мазета или складови помещения. Да се вземат ключовете. Шарбоно изчезна, после се върна с една жена на средна възраст по пеньоар и чехли. Двамата пак изчезнаха заедно с мъжа, който беше свършил с опаковането на книгите.

Райън отново и отново ми предлагаше да ме откара вкъщи. Внимателно ми обясни, че няма какво да правя тук. Знаех го, но не исках да си тръгвам.

Бабата на Матио се появи към четири. Не бе нито враждебна, нито дружелюбна. Неохотно описа Танге. Мъж. Тих човек. Кестенява коса, започнала да оредява. Нищо необичайно. Описанието пасваше на половината мъже в Северна Америка. Нямаше представа къде е или от колко време отсъства. И преди е заминавал, но никога за дълго. Забелязвала отсъствията му единствено защото Танге молел Матио да храни рибките му. Държал се мило с Матио и му плащал за грижите. Не знаела нищо друго за него, рядко го виждала. Смятала, че ходел на работа и е имал кола. Не била сигурна. Не се интересувала. Не искала да се замесва.

Целия следобед и до късно вечерта криминолозите проверяваха апартамента сантиметър по сантиметър. В пет вече исках да се махна оттук. Приех предложението на Райън да ме закара.

В колата почти не говорихме. Андрю повтори това, което бе казал по телефона. Да си стоя вкъщи. Домът ми ще бъде под постоянно наблюдение. Никакво излизане през нощта. Никакви солови изпълнения.

— Не ми се качвай на главата, Райън! — сопнах се аз и гласът ми издаде емоционалната ми нестабилност.

През останалото време мълчахме напрегнато. Когато стигнахме до нас, той паркира колата и се обърна към мен.

— Чуй, Бренън. Не се опитвам да те тормозя. Ще пипнем този червей. Можеш да бъдеш абсолютно сигурна. Просто искам да си жива, за да го видиш.

Загрижеността му ме трогна повече, отколкото бях готова да си призная.

Цялата полиция бе вдигната на крак. Съобщението за издирването на Танге стигна до всеки полицейски служител в Квебек и в провинция Онтарио, до Кралската конна полиция, до полицейските управления в Ню Йорк и Върмонт. Но Квебек е голям, границите му лесно се пресичат. Има много места, където човек може да се скрие или измъкне.

През следващите дни премислях отново и отново възможностите. Може би Танге се криеше някъде и изчакваше подходящ момент. Или беше мъртъв. Може би бе заминал. Серийните убийци често го правят. Като усетят опасността, си събират багажа и се местят в друг град. Някои така и никога не биват заловени. Не. Отказвах да приема тази възможност.

В неделя изобщо не излязох от къщи. С Бърди правихме това, което французите наричат да се свиеш на пашкул. Скрихме се в черупките си. Не се облякох, избягвах радиото и телевизията. Не можех да понеса да видя снимката на Габи или да чуя описанията на жертвата и заподозрения. Обадих се по телефона само три пъти: първо на Кейти, после на леля си в Чикаго. Честит рожден ден, лельо! Осемдесет и четири години. Браво!

Знаех, че Кейти е в Шарлът, просто исках да се уверя. Никой не вдигна. Разбира се. Защо е толкова далече? Не. Добре че е толкова далече! Не исках дъщеря ми да е някъде близо до мястото, където едно чудовище беше държало в ръцете си нейна снимка. Тя никога нямаше да научи за това.

Последното обаждане бе до майката на Габи. Бяха й дали успокоителни, така че говорих с господин Маколи. Ако от полицията освободели тялото, погребението щяло да бъде в четвъртък.

Известно време седях и плаках, тялото ми се тресеше като метроном. Демоните в кръвта ми крещяха с пълна сила, че искат алкохол. Не се поддадох.

Нямаше да се предам. Нито на бутилката, нито на маниака. Дължах го на себе си и на дъщеря си. Останах трезва и чаках, отчаяно ми се искаше да мога да поговоря с Габи. Постоянно проверявах, за да се уверя, че полицейската кола е на мястото си.

В понеделник Райън се обади към единайсет и половина. Ламанш бе завършил аутопсията. Причина за смъртта: удушаване. Въпреки че тялото бе доста разложено, той беше успял да открие дълбока бразда на врата на Габи. Над и под нея кожата била разкъсана, с множество охлузвания и драскотини. Съдовете в тъканта на гърлото показвали стотици малки кръвоизливи.

Гласът на Райън заглъхна. Представих си как Габи отчаяно се опитва да си поеме дъх, да оживее. Стига! Слава богу, че я открихме толкова бързо. Не бих могла да понеса ужаса да видя Габи на моята маса за аутопсии. Болката от загубата бе достатъчно непоносима.

— … е била прекъсната. Това, което е използвал, е имало някакви възли или клупове и е оставило спираловидни отпечатъци върху кожата.

— Била ли е изнасилена?

— Не може да се определи заради степента на разлагане. Не са открити следи от сперма.

— Кога е настъпила смъртта?

— Ламанш дава минимум от пет дни. Знаем, че горната граница е десет.

— Доста широк прозорец.

— При тази жега и предвид плиткия гроб, Ламанш смята, че тялото би трябвало да е в по-лошо състояние.

О, боже! Може и да не е умряла в деня, когато изчезна.

— Проверихте ли апартамента й?

— Никой не я е виждал, но е ходила там.

— Ами Танге?

— Готова ли си да чуеш това? Този човек е учител. В малко училище на западния остров. — Чух шумолене на хартия. — „Сент Изидор“. Работи там от 1991-а. На двайсет и осем години е. Неженен. В молбата за постъпване на работа в графата за най-близък роднина е написал „няма“. Проверяваме всичко. Живее на „Сеген“ от деветдесет и първа. Хазяйката мисли, че преди това е бил някъде в Щатите.

— Отпечатъци?

— Много. Пуснахме ги за проверка. Не са регистрирани. Тази сутрин ги пратихме на юг.

— А вътре в ръкавицата?

— Поне два ясни и един размазан.

Представих си Габи. Найлоновия чувал. Другата ръкавица. Надрасках с химикалка една дума. Ръкавица.

— Завършил ли е университет?

— Да, „Бишопс“. Бертран замина за Ленъксвил. Клодел се опитва да научи нещо в „Сент Изидор“, но засега без успех. Пазачът е на сто години, а в момента всички други са в отпуска. За цялото лято.

— Да сте открили някакви имена в апартамента?

— Не. Няма снимки. Или адреси. Нито писма. Сякаш е живял в социален вакуум.

Дълго мълчание, докато осмисляхме казаното, после Райън продължи:

— Може би това обяснява странните му хобита.

— Животните?

— Тях. И колекцията от прибори.

— Прибори?

— Този червей е имал повече ножове, отколкото хирург-ортопед. Най-вече хирургически инструменти. Ножове. Бръсначи. Скалпели. Бяха напъхани под леглото. Заедно с кутия с хирургически ръкавици. Истински.

— Самотник с фетиш за остриета. Невероятно.

— И стандартната порно галерия. Доста измачкана.

— Какво друго?

— Има кола. — Пак шумолене на листове. — „Форд Проуб“ от 1987-а. Няма я в квартала. В момента я търсят. Тази сутрин получихме снимката от шофьорската му книжка и разпратихме и нея.

— Е?

— Ще те оставя сама да прецениш, но май бабата беше права. Трудно е да го запомни човек. Или фотокопието не го представя в добра светлина.

— Може ли да е Сен Жак?

— Възможно е. Може да е и Жан Кретиен^[1]. Или мъжът, който продава хотдог на улица „Сен Пол“. Ричард Пети не става. Той има мустаци.

— Много смешно, Райън.

— Този човек дори не е бил глобяван за неправилно паркиране. Бил е много добро момче.

— Аха. Много добро момче, което събира ножове и порносписания и кълца дребни бозайници.

Пауза.

— Какви се оказаха?

— Още не сме сигурни. Ще извикат някакъв специалист от университета.

Погледнах думата, която бях надраскала, и преглътнах тежко.

— Имали отпечатъци в ръкавицата, която намерихме при Габи? — Беше ми трудно да изрека името й.

— Не.

— Както и очаквахме.

— Да.

Чух като фон шума от залата в полицията.

— Искам да ти донеса копие от снимката от шофьорската книжка, за да имаш някаква представа как изглежда, в случай че го срещнеш лице в лице. Все още смятам, че е най-добре да не излизаш, докато не го пипнем.

— Идвам на работа. Щом криминолозите са свършили с ръкавиците, искам да ги занеса за биологичен анализ. После на Лакроа.

— Мисля, че т…

— Стига с мъжкарските глупости, Райън!

Дълбоко вдишване и издишване.

— Да не премълчаваш нещо?

— Бренън, казах ти всичко, което знаем.

— След трийсет минути съм там.

След по-малко от половин час пристигнах в лабораторията. Криминолозите бяха приключили с ръкавиците и ги бяха изпратили в лабораторията по биология.

Погледнах часовника си — дванайсет и четирийсет. Обадих се да попитам дали мога да видя снимките от апартамента на Сен Жак на улица „Берже“. Бяха излезли в обедна почивка. Секретарката си записа съобщението.

В един часа отидох в лабораторията по биология. Една жена с бухнала коса и пухкаво лице на коледен ангел разклащаше стъклена епруветка. Двете латексови ръкавици лежаха на плота зад нея.

— Добър ден, Франсоаз.

— А, очаквах да те видя днес. — Очите й придобиха загрижено изражение. — Съжалявам. Не знам какво да ти кажа.

— Благодаря. Няма нищо. — Кимнах към ръкавиците. — Какво откри?

— Тази е чиста. Няма кръв. — Посочи ръкавицата от Габи. — Тъкмо започвам с другата. Ще погледаш ли?

— Благодаря.

— Взех проби от кафявите петна и ги рехидратирах във физиологичен разтвор.

Тя огледа течността и сложи епруветката на поставка. После взе стъклена пипета, задържа края над пламъка, за да я запечата, и издърпа връхчето.

— Първо ще проверя за човешка кръв.

Извади миниатюрно шишенце от хладилника, отвори капачката и вкара тънкото кръгло връхче на нова пилета. Като комар, който смуче кръв, антисерумът се плъзна по тънката тръбичка. Франсоаз запечата другия край с палец.

След това вмъкна дългия край на пипетата в запечатаната на пламъка пипета, дръпна палеца си и остави серума да изтече. Докато работеше, обясни:

— Кръвта познава собствените си протеини или антигени. Ако разпознае чужди тела, антигени, които не принадлежат към нея, тя се опитва да ги разруши с антитела. Някои антитела разрушават чуждите антигени, други ги струпват на едно място. Струпването се нарича аглутинационна реакция. Антисерумът се създава в животно, обикновено заек или пиле, като му се инжектира кръв от друг биологичен вид. Кръвта на животното разпознава нашествениците и произвежда антитела, с които да се защити. Когато на животното се инжектира човешка кръв, се произвежда човешки антисерум. Ако се инжектира кръв от коза, се произвежда кози антисерум. Човешкият антисерум предизвиква аглутинационна реакция, когато се смеси с човешка кръв. Гледай. Ако това е човешка кръв, в епруветката ще се образува видим преципитат^[2] точно на мястото, където се срещат разтворът от пробата и антисерумът. Ще го сравним с физиологичния разтвор като контрола.

Тя хвърли пипетата в контейнер за биологични отпадъци и взе епруветката, където бе разтворена пробата от ръкавицата на Танге. С друга пипета засмука от пробата, капна я в антисерума и остави пипетата в държача.

— Колко време ще отнеме? — попитах аз.

— Зависи от силата на антисерума. Някъде между три и петнайсет минути. Този е доста добър. Не би трябвало да отнеме повече от пет-шест минути.

Проверихме след пет минути. Франсоаз погледна пипетите под флуоресцентна лампа, като постави черно картонче за фон. Проверихме пак след десет минути. След петнайсет отново. Нищо. Не се появи бяла ивица между антисерума и пробата. Сместа оставаше бистра като в контролния разтвор.

— Така. Не е човешка. Да видим дали е от някое животно.

Тя отиде пак до хладилника и извади табла с малки шишенца.

— Можеш ли да определиш точно какво е животното?

— Не. Обикновено се определя само семейството. Кучета, елени, едър рогат добитък.

Погледна табличката. На всяко шишенце бе написано името на някое животно. Коза. Плъх. Кон. Представих си лапите в кухнята на Танге.

— Да опитаме с куче.

Нищо.

— Ами нещо като катерица?

Тя се замисли за минута, после взе едно шишенце.

— Може би плъх.

След по-малко от четири минути преципитатът се бе образувал в епруветката — слой пенесто бяло между жълтия разтвор отгоре и бистрия отдолу.

— Готово — каза Франсоаз. — Животинска кръв е. Някакъв дребен бозайник, гризач, мармот или нещо такова. Не бих могла да определя по-точно. Не знам дали това ще ти помогне.

— Да, помага ми. Може ли да използвам телефона ти?

— Разбира се.

Набрах един номер в сградата.

— Лакроа.

Представих се и обясних какво искам.

— Разбира се. Дай ми двайсет минути само да довърша една серия.

Подписах се, че вземам ръкавиците, върнах се в кабинета си и прекарах следващия половин час в проверяване и подписване на доклади. После се върнах в коридора на биолозите и влязох в стая с надпис на вратата „Огън и експлозиви“.

Мъж с лабораторна престилка стоеше пред някакъв огромен апарат. Според етикета това бе рентгенов дифрактометър. Мъжът не каза нищо, докато не извади плака с малка бяла намазка и не я постави на една табла. После ме погледна с мек като на кошута от анимационно филмче поглед.

— Добър ден, господин Лакроа. Как сте?

— Добре. Благодаря. Носите ли ги?

Вдигнах двете найлонови торбички.

— Да започваме.

Заведе ме в малка стая, където имаше апарат с размерите на фотокопирна машина, два монитора и принтер. На стената висеше периодичната таблица на елементите.

Лакроа постави торбичките върху плота и си сложи хирургически ръкавици. Внимателно извади двете ръкавици, огледа ги, после постави всяка върху нейния найлонов плик. Ръкавиците на ръцете му изглеждаха абсолютно същите като тези на плота.

— Първо оглеждаме общите характеристики, информация за производството. Тежест. Плътност. Цвят. Как са завършени ръбовете. — Той обръщаше ръкавиците отново и отново и ги оглеждаше, докато говореше. — Тези двете доста си приличат. Една и съща техника на обработка на ръба. Виждате ли?

Погледнах. На китката и двете ръкавици завършваха с ръб, който бе завит навън.

— Не са ли направени всички така?

— Не. Някои са завити навътре, някои навън. Тези и двете са навън. Така. Сега проверяваме какво има в тях.

Занесе ръкавицата на Габи до апарата, вдигна капака и я постави вътре на поставката. След това натисна ключа и апаратът забръмча. Кутия, поставена върху ос в единия ъгъл, светна с предупредителна червена светлина. Панелът с бутоните също светна, като различните индикатори сигнализираха за работното състояние на апарата. Червен: рентген. Бял: захранване. Оранжев: отворен обектив.

Няколко минути Лакроа настройва апаратурата, после затвори капака и се настани на стола пред мониторите.

— Заповядайте — посочи ми другия стол той.

На първия монитор се появи пустинен пейзаж, зърнесто изображение от синклинали и антиклинали с разпръснати тук — там сенки и обли сфери. Върху този образ бе насложена поредица от концентрични кръгове, двата най-малки и централни с формата на футболна топка. Две линии се пресичаха под прав ъгъл и образуваха кръст точно в центъра.

Лакроа фокусира образа с джойстик. Сферите се движеха във и извън кръговете.

— Това, което виждаме, е ръкавицата, увеличена осемдесет пъти. Просто избирам обект на измерването. При всяко прицелване се разглежда площ от около триста микрона — приблизително площта на средния кръг. Така че рентгеновият лъч трябва да се насочи в най-добрата част от пробата.

Той намести кръстосаните линии още няколко пъти, после се спря на участък без сфери.

— Ето. Това трябва да свърши работа.

Натисна един превключвател и апаратът забръмча тихо.

— В момента създаваме вакуум. Ще отнеме няколко минути. После правим сканирането. То става много бързо.

— И така се определя съставът на ръкавицата?

— Да. Става дума за вид рентгенов анализ. Рентгеновата микрофлуоресценция може да определи какви елементи присъстват в пробата.

Бръмченето спря и на десния монитор започнала се оформя някакъв образ. Поредица миниатюрни червени колонки изникнаха в долния край на екрана, после започнаха да нарастват на яркосиния фон. По средата на всяка имаше тънка жълта ивица. В долния ляв ъгъл излезе мажа клавиатура, на всеки клавиш на която бе изписано съкращението на някой от елементите.

Лакроа набра някаква команда и на екрана се появиха букви. Някои колонки останаха малки, други се извисиха на високи върхове като гигантските термити, които бях виждала в Австралия.

— Това е. — Посочи една колона най-вдясно. Издигаше се от дъното до върха на екрана, дори върхът й бе отрязан. Един по-малък връх до нея достигаше до една четвърт от височината й. И двете бяха маркирани със знак Zn. — Цинк. Типично е. Среща се във всички ръкавици от този вид.

Той посочи два върха вляво: единият бе нисък, другият — издигащ се на три четвърти от екрана.

— Ниският е магнезий. Високият — силиций. — По-вдясно един двоен връх бе означен с буквата „S“. — Сяра.

Върхът на калция достигаше средата на екрана.

— Доста калций.

След калция имаше празно място, после редица от ниски колонки в подножието на кулата на цинка. Fe.

— Малко желязо.

Облегна се назад и обобщи:

— Доста типичен коктейл. Много цинк, със силиций и калций като допълнителни основни компоненти. Ще разпечатам това и после ще тестваме друг участък.

Пуснахме десет теста на тази ръкавица. Всички показаха едно и също съотношение на елементите.

— Добре. Сега другата ръкавица.

Повторихме процедурата с ръкавицата от кухнята на Танге. Върховете на цинка и сярата бяха сходни, но тази ръкавица съдържаше повече калций и нямаше желязо, силиций и магнезий. Малка колонка отбелязваше наличието на калий. При всички тестове на тази ръкавица се получи един и същи състав.

— Какво означава това? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Всеки производител използва съвсем малко различаваща се рецепта за латекса. Може да има вариации дори между ръкавиците на една и съща компания, но в някакви граници.

— Значи тези ръкавици не са от един чифт?

— Дори не са произведени от една и съща фирма.

Той станала извади ръкавицата от апарата. Мислите ми кръжаха около това откритие.

— Рентгеновата дифракция може ли да даде повече информация?

— Това, което направихме — рентгеновата микрофлуоресценция, — определя какви елементи присъстват в предмета. Рентгеновата дифракция може да опише действителното смесване на елементите. Химическата структура. Например с микрофлуоресценцията можем да разберем дали нещо съдържа натрий и хлор. С дифракцията можем да кажем дали е изградено от кристали на натриев хлорид. Да го кажем по-просто: при дифрактометъра пробата се върти и облъчва с рентгенови лъчи. Лъчът отскача от кристалите и моделът на дифракция е показателен за структурата на тези кристали. Така че ограничение при дифракцията е, че тя е приложима само за материали с кристална структура. Това са около осемдесет процента от пробите, които идват при нас. За съжаление латексът не е с кристална структура. Дифракцията вероятно не би добавила нищо. Тези ръкавици определено имат различни производители.

— Ами ако просто са от различни кутии? Не може ли отделните партиди да варират?

Той помълча известно време. После каза:

— Чакайте. Сега ще ви покажа нещо.

Отиде в главната лаборатория и го чух, че говори с лаборанта. Появи се отново с купчина разпечатки, всяка от по седем или осем листа, показващи сходни модели на върхове и падини. Разгъна всяка серия, за да разгледаме вариациите.

— Всяка от тези разпечатки показва поредица от тестове, направени с ръкавици от един и същи производител, но от различни кутии. Има вариации, но разликите никога не са така големи, както при ръкавиците, които току-що анализирахме.

Изучих няколко серии. Височината на върховете варираше, но компонентите бяха постоянни.

— Ето. Вижте това.

Той разгърна друга група разпечатки. Пак имаше някои разлики, но общата смес бе еднаква.

После затаих дъх. Конфигурацията изглеждаше позната. Погледнах символите. Цинк, желязо, калций, сяра, силиций, магнезий. Високо съдържание на цинк, силиций, калций. Следи от другите елементи. Поставих разпечатката от ръкавицата на Габи върху разпечатките от тази серия. Моделът бе почти идентичен.

— Господин Лакроа, тези ръкавици от един и същи производител ли са?

— Да, да. Това имах предвид. Вероятно даже от същата кутия. Току — що се сетих.

— От кой случай са тези проби? — Сърцето ми биеше трескаво.

— Дойде преди няколко седмици. — Той обърна на първия лист от серията. Номер 327468. — Мога да проверя в компютъра.

— Моля ви.

Данните запълниха екрана за секунди. Прочетох ги бързо:

— Номер на вещественото доказателство 327468. Номер от ЛСМ: 29427. Поръчител:ТПМ. Следователи: Л. Клодели М. Шарбоно. Място на изземване: улица „Берже“ № 1422. Дата: 24.06.94 г.

Стара гумена ръкавица. Може човекът да си пази маникюра. Клодел! Бях помислила, че е намерил домакинска ръкавица! Сен Жак е имал хирургическа ръкавица! Беше същата като намерената в гроба на Габи!

Благодарих на господин Лакроа, събрах разпечатките и си тръгнах. Върнах ръкавиците в склада за веществени доказателства. Направеното току-що откритие прегаряше съзнанието ми. Ръкавицата от кухнята на Танге не бе като заровената при Габи. На нея имаше отпечатъци от Танге. Външните петна бяха от животинска кръв. Ръкавицата при Габи беше чиста. Без кръв. Без отпечатъци. Сен Жак е имал хирургическа ръкавица. Съставът й съвпадаше с тази от гроба на Габи. Прав ли беше Бертран? Бяха ли Танге и Сен Жак един и същи човек?

Розова бележка ме чакаше на бюрото. От Лабораторията по криминология бяха отговорили на обаждането ми. Снимките от апартамента на улица „Берже“ били архивирани на компактдиск. Можело да ги разгледам там или да го взема. Обадих се да помоля за второто и им казах, че ще мина съвсем скоро.

Проправих си път до полицейското управление, като проклинах пиковия час и туристите, задръстили района на старото пристанище. Поради липса на свободно място паркирах до спрелите коли, изкачих на бегом стъпалата и отидох право при дежурния сержант на третия етаж. Колкото и удивително да беше, дискът бе при него. Подписах се, за да го получа, пъхнах го в куфарчето си и се втурнах обратно към колата.

По пътя за вкъщи постоянно се оглеждах през рамо за Танге. За Сен Жак. Не можех да спра да го правя.