Кати Райкс
Отдавна мъртви (41)

41.

Затворих телефона и очите ми обходиха сумрака наоколо. Не забелязах нищо заплашително, но усещах нечие присъствие. Потреперих, после се напрегнах, мислите ми запрехвърляха възможностите като тесте карти.

„Запази спокойствие — казах си. — Измъкни се през френския прозорец към градината.“

Но портата е заключена, а ключът е в кухнята. Представих си оградата. Ще мога ли да се прехвърля през нея? Ако не, поне в градината щях да бъда на открито и някой можеше да ме чуе, че викам за помощ. Щеше ли някой да ме чуе? Навън се бе разразила буря.

Напрегнах се да доловя и най-слабия шум. Сърцето ми биеше в гърдите като мушица, която се блъска в стъкло. Мислите ми се лутаха. Спомних си за Маргарет Адкинс, Питр и другите — с техните прерязани гърла и невиждащи втренчени очи.

Действай, Бренън. Раздвижи се! Не чакай да станеш негова жертва! Страхът ми за Кейти ми пречеше да мисля рационално. Ами ако аз се измъкна, а той остане тук и дочака нея? „Не — казах си, — той няма да чака нищо. Този тип иска всичко да е под негов контрол. Ще изчезне и ще планира как да постъпи следващия път.“

Преглътнах и едва не изпищях от божа: гърлото ми бе ужасно разранено от болестта и страха. Реших да бягам, да отворя рязко френския прозорец и да се хвърля към дъжда и свободата. Тялото ми бе схванато, всеки мускул и сухожилие — напрегнати като струни. Втурнах се към стъклената врата. С пет крачки заобиколих дивана и стигнах до нея, с една ръка натиснах дръжката, а с другата издърпах резето. Месингът бе леден под трескавите ми пръсти.

Като изневиделица нечия месеста ръка ме удари през лицето. Политнах назад и опрях глава в твърдо като бетон тяло. От удара челюстта ми се размести. Твърда длан покри устата ми и ноздрите ми подушиха познат мирис. Ръката бе неестествено гладка и хлъзгава. С ъгълчето на окото си зърнах отблясък от метал и почувствах нещо студено да се притиска към дясното ми слепоочие. Страхът ми бе като силен тътен, не можех да мисля, нито да усетя нещо, освен собственото си тяло и неговото.

— Е, доктор Бренън, мисля, че тази вечер имаме среща. — Английски с френски акцент. Мек и лек, като любовна песен.

Борех се, извивах тяло, размахвах ръце. Но хватката му беше като менгеме.

— Не, не. Не се съпротивлявай. Тази вечер си с мен. На света няма никой друг, освен нас двамата. — Усещах горещия му дъх по врата си, докато притискаше тялото си към гърба ми. И тялото му, също като ръцете, бе странно гладко и хлъзгаво.

Не можех да мисля. Не можех да говоря. Не знаех дали да се моля, да се бия, да се опитам да го вразумя. Държеше главата ми прикована неподвижно, а ръката му притискаше устните ми върху зъбите. Усещах вкуса на кръв в устата си.

— Нямаш какво да кажеш? Добре, ще си поговорим по-късно. — Докато приказваше, правеше нещо странно с устните си, навлажняваше ги, после ги засмукваше между зъбите си. — Донесох ти нещо. — Усетих как тялото му се извива и ръката му се отдръпва от устата ми. — Подарък.

Чу се звън на метал, изведнъж бутна главата ми напред и нахлузи нещо студено на врата ми. Преди да успея да реагирам, ръката му дръпна рязко. Внезапно се изстрелях на място, където не можех да мисля, само виждах ярки светлини, давех се и кашлях. В този момент не можех да направя нищо, освен да категоризирам болката си според движенията, които той правеше.

Отпусна, после отново издърпа силно веригата, която стегна ларинкса ми и измести челюстта и гръбначния ми стълб. Болката бе непоносима.

Борех се да си поема въздух. Нападателят ме завъртя, сграбчи ръцете ми и уви друга верига около тях. Стегна я силно и я закачи към веригата около врата ми, след това дръпна и двете високо над главата си. В дробовете ми пламна огън, а мозъкът ми се молеше за въздух. Борех се да остана в съзнание, по лицето ми се стичаха сълзи.

— О, заболя ли? Съжалявам.

Пусна веригата надолу и измъченото ми гърло пое малко въздух.

— Приличаш на голяма риба, увиснала на куката. Риба, която се мята да си поеме въздух.

Сега бях с лице към него, очите му бяха само на сантиметри от моите. Не можех да видя почти нищо заради болката. Не различавах лицето му, можеше да е и животинско. Ъгълчетата на устата му се извиха, сякаш се смееше на някаква негова си шега. Обиколи устните ми с върха на един нож.

Устата ми бе толкова пресъхнала, че езикът ми лепнеше, когато се опитах да проговоря. Преглътнах.

— Бих ис…

— Млъквай! Затвори шибаната си уста! Знам какво би искала. Знам какво мислиш за мен. Смяташ ме за някакъв изрод, който трябвала бъде премахнат. Е, не съм по-лош от останалите. И тук командвам аз.

Стисна ножа толкова силно, че ръката му потрепери. Изглеждаше смъртноблед в сумрака на антрето, кокалчетата му се открояваха, бели и кръгли. Хирургически ръкавици! Това бях подушила. Острието се заби в бузата ми и усетих топлата струйка, която потече към брадата ми. Бях загубила всякаква надежда.

— Преди да съм свършил с теб, сама ще си късаш бикините и ще ме молиш да те обладая. Но това ще стане по-късно, доктор Бренън. Засега ще говориш само когато ти кажа.

Дишаше тежко, ноздрите му бяха побелели. Лявата му ръка си играеше с веригата, като я усукваше около дланта си.

— Хайде. Кажи ми. — Пак спокойно. — Какво си мислиш? — Погледът му бе студен и жесток като на бозайник от мезозойската ера. — Смяташ ли, че съм луд?

Не казах нищо. Дъждът барабанеше по прозореца зад него.

Той придърпа веригата и доближи лицето ми към своето. Усетих дъха му върху потната си кожа.

— Тревожиш се за дъщеря си?

— Какво знаеш за дъщеря ми? — задавих се аз.

— Знам всичко за теб, доктор Бренън. — Гласът му пак бе нисък и спокоен. Сякаш нещо неприлично пропълзяваше в ухото ми.

— Знаеш ли къде е?

— Може би. — Пак вдигна веригата, този път бавно, и ме принуди да вирна високо брадичката си, после допря ножа до гърлото ми.

В този миг проблесна светкавица и ръката му подскочи.

— Достатъчно ли е стегнато? — попита той.

— Моля… — задавих се аз.

Мъжът отпусна веригата колкото да сваля брадичката си. Преглътнах и си поех дълбоко дъх. Гърлото ми гореше, вратът ми бе охлузен и подут. Вдигнах ръце да го разтрия, но той ги дръпна надолу с веригата на китките ми.

— Нямаш ли какво да кажеш? — Взираше се в мен, очите му бяха черни, с разширени зеници. Клепачите му потреперваха като устните.

Ужасена, питах се какво бяха правили другите. Какво бе направила Габи.

Той вдигна веригата над главата ми и започнала увеличава напрежението като дете, което измъчва кученце. Дете, обичащо да убива. Спомних си Алса и белезите по тялото на Габи. Какво беше казал Джей Ес? Как можех да го използвам?

— Моля те! Искам да поговоря с теб. Защо не отидем някъде да пийнем и…

— Кучка!

Ръката му замахна и веригата се стегна непоносимо. В главата ми избухнаха пламъци. Вдигнах инстинктивно ръце, но дланите ми бяха студени и безпомощни.

— Великата доктор Бренън не пие. Всички го знаят!

През сълзите си виждах как клепачите му трептят необуздано. Вече бе на ръба. О, Боже! Помогни ми!

— И ти си като другите! Мислиш ме за глупак, нали?

Мозъкът ми повтаряше две неща: Измъкни се! Намери Кейти!

Продължаваше да ме държи неподвижна, а навън вятърът виеше и дъждът обливаше прозорците. В далечината се чу клаксон на кола. Мирисът на потта му се смеси с този на моята.

После нещо тупна в тишината на спалнята и той присви очи и застина. На вратата се появи Бърди и издаде нещо средно между писък и ръмжене. Очите на Фортие се насочиха към бялата сянка и аз реших да използвам шанса си.

Изстрелях крака си нагоре и го забих между краката му, концентрирайки целия си страх и омраза в силата на този удар. Пищялът ми се заби силно в чатала му. Той изпищя и се присви одве. Дръпнах краищата на веригите от ръцете му, завъртях се и се втурнах по коридора. Ужасът и отчаянието ме пришпорваха напред, но имах чувството, че се движа бавно и тромаво.

Той бързо се съвзе и викът от болката се превърна в гневен рев:

— Кучка!

Завих по тесния коридор и едва не се спънах във веригите.

— Мъртва си, кучко!

Чувах го зад себе си в мрака, дишаше като попаднало в капан животно.

— Моя си! Няма да се измъкнеш!

Залитнах към ъгъла, като в същото време извивах ръце и се опитвах да освободя китките си от веригата.

— Курва!

Намираше се между мен и входната врата, бях принудена да мина през кухнята! Една мисъл ме крепеше: да стигна до френския прозорец!

Дясната ми ръка се измъкна от веригата.

— Курво! Моя си!

Направих две крачки в кухнята и в този миг болката отново се стовари отгоре ми, помислих, че вратът ми е счупен. Лявата ми ръка хвръкна нагоре, главата ми се отметна назад. Беше докопал веригата на врата ми. Отчаяно се мъчех да си поема въздух.

Със свободната си ръка опитвах да освободя шията си, но колкото повече се борех, толкова по-силно опъваше той. Завъртях се и се дръпнах, но веригата се заби още по-дълбоко в гърлото ми. Теглеше ме все по-близо до себе си. Чувствах се все по-замаяна, сякаш всеки момент щях да припадна.

— Ще си платиш за това, кучко! — изсъска той.

Усещах иглички по лицето и върховете на пръстите си от липсата на кислород, ушите ми заглъхнаха. Зави ми се свят. Пред очите ми затанцуваха мушици. Ставаха все повече — като сгъстяващ се облак, и през него видях една керамична плочка да се надига към мен като в забавен кадър. Ръцете ми се протегнаха и се понесох напред. Залитнах, коремът ми се блъсна в ъгъла на кухненския плот, а главата ми се удари в шкафчето над него. Той изпусна веригата, но се притисна силно към мен.

Разтвори крака и долепи тялото си към моето, притискайки ме към плота. Ръбът на съдомиялната се заби болезнено в ханша ми, но поне можех да дишам.

Гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, всеки сантиметър от тялото му бе напрегнат като опънат на прашка ластик. Той посегна, хвана отново веригата и я дръпна така, че главата ми се изви назад. После притисна острието на ножа към шията ми. Сънната ми артерия пулсираше под хладната стомана. Усещах дъха му върху лявата си буза.

Държа ме така цяла вечност, с извита назад глава и протегнати напред ръце, като кукла на конци. Имах чувството, че се наблюдавам отстрани, бях зрител, ужасен, но безсилен да помогне.

Плъзнах дясната си ръка върху плота: исках да се избутам, за да охлабя веригата. И тогава докоснах нещо върху него. Кутията от портокаловия сок. Ножа.

Пръстите ми безшумно се наместиха върху дръжката. Изстенах и опитах да заплача. Да отвлека вниманието му.

— Тихо, кучко! Сега ще поиграем на една игра. Обичаш игрите, нали?

Внимателно завъртях ножа и се изкашлях шумно, за да прикрия шума от движението.

Ръката ми трепереше, колебаеше се.

И тогава отново си спомних жените и онова, което бе направил с тях. Почувствах техния ужас и предсмъртното им отчаяние.

Направи го!

Адреналинът изригна в гърдите ми като лава по планински склон. Ако щях да умра, нямаше да го направя като плъх в дупка. Щях да умра в бой с врага, с оръжие в ръка. Мислите ми се фокусираха и пак станах активен участник в собствената си съдба. Стиснах ножа, извих острието нагоре и прецених ъгъла. После замахнах с всичката сила, която страхът, отчаянието и желанието за мъст ми даваха.

Острието попадна на кост, плъзна се леко, после се заби в нещо меко. Предишният му вик бе слаб в сравнение с това, което се изтръгна от гърлото му сега. Той политна назад, лявата му ръка се отпусна, а дясната се плъзна по гърлото ми. Краят на веригата падна на пода и охлаби смъртоносната си хватка.

Усетих тъпа болка по гърлото си, после нещо мокро. Нямаше значение. Исках само да си поема дъх. Вдишвах жадно, докато разхлабвах веригата, и усещах собствената си кръв.

Зад мен се чу нов писък, пронизителен и див — като смъртен рев на животно. Задъхана и стиснала плота, за да не падна, се обърнах да погледна.

Той се препъваше заднешком из кухнята. Притискаше длан към лицето си и размахваше другата си ръка, за да запази равновесие. Ужасни звуци се изтръгваха от гърлото му, блъсна се в отсрещната стена и се свлече на пода. Протегнатата ръка остави черна диря по стената. Замята глава наляво — надясно, после в гърлото му заклокочи стенание. Ръцете му се отпуснаха и главата му клюмна с притисната към гърдите брадичка и очи, вперени в пода.

Стоях като замръзнала във внезапно настъпилата тишина, чуваха се само дрезгавото ми дишане и неговият заглъхващ хленч. Въпреки божата, започвах да виждам нещата край себе си. Мивката. Печката. Хладилника, ужасяващо тих. Нещо хлъзгаво под краката ми.

Взирах се в безжизненото тяло на кухненския под, опънатите крака, клюмналата глава, гърба, опрян в стената. В сумрака забелязах тъмното петно, което пълзеше от гърдите към лявата му ръка.

Светкавица блесна за миг и освети делото ми.

Тялото му изглеждаше лъскаво и гладко от синия ластичен спортен екип. На главата му бе опъната синьо — червена шапка, която скриваше косата и превръщаше главата му в равен овал.

Дръжката на ножа стърчеше от лявото му око. Кръвта струеше по лицето и шията му и зацапваше ластичната материя на гърдите му. Беше спрял да стене.

Задавих се и облакът мушици пак изплува пред очите ми. Коленете ми се огънаха. Потърсих опора в плота.

Опитах да дишам по-дълбоко и вдигнах ръце към гърлото си, за да махна веригата. Почувствах хлъзгава топлина. Дръпнах едната си ръка и я погледнах. А, да. Кървя.

Тръгнах към вратата, мислех за Кейти, исках да повикам помощ, когато един звук ме накара да застина на място. Дрънченето на метални вериги! Стаята проблесна в бяло, после потъна в мрак.

Прекалено изтощена да бягам, аз се обърнах. Един тъмен силует се движеше мълчаливо към мен.

Чух собствения си глас, видях хиляди искри и черният облак погълна всичко.

В далечината свиреха сирени. Гласове. Нещо върху гърлото ми.

Отворих очи и долових светлина и движения.

Кой? Къде? Собствената ми дневна. Спомени. Паника. Помъчих се да се изправя.

— Внимание. Внимание! Тя се движи.

Нечии ръце ме натиснаха внимателно да легна.

После прозвуча познат глас. Неочакван. Като гръм от ясно небе.

— Не се движете! Загубили сте много кръв. Линейката ще пристигне всеки момент.

Клодел.

— Къде?…

— В безопасност сте. Пипнахме го.

— Това, което беше останало от него. — Шарбоно.

— Кейти?

— Лежи! Имаш рана на гърлото и на врата и като движиш главата си, започвала кърви. Загубила си много кръв, не искаме да губиш още.

— Дъщеря ми?

Лицата им се надвесиха над мен. Проблесна светкавица и ги освети до бяло.

— Кейти? — Сърцето ми биеше до пръсване. Не можех да дишам.

— Тя е добре. Няма търпение да те види. При приятели е.

— Стига толкова! — Клодел се отдалечи от канапето. — Къде се бави линейката?

Той отиде в коридора, погледна към нещо на кухненския под, след това пак към мен със странно изражение на лицето.

Воят на сирената стана по-силен и изпълни малката уличка. После се чу и втора сирена. Видях сини и червени отблясъци през френския прозорец.

— Сега се отпусни — каза Шарбоно. — Вече са тук. Ще се погрижим за дъщеря ти. Всичко свърши!