Кати Райкс
Отдавна мъртви (25)

25.

Люлеех се напред — назад на колене и на пети, хлипах и крещях. Думите ми бяха почти несвързани и смесени с хлипането, ставаха съвсем неразбираеми.

Скоро хлипането премина в приглушено хълцане. С едно последно потреперване спрях да се люлея и се взрях в Габи. Тя също плачеше.

Стоеше в другия край на стаята, притиснала едната си ръка към ключа на лампата, а другата — към гърдите си. Пръстите й се свиваха и разпъваха. Гърдите й се надигаха с всяко вдишване, по лицето й се стичаха сълзи. Плачеше мълчаливо и изглеждаше като замръзнала на място.

— Габи? — Гласът ми пресекна, после се възвърна. — Какво?…

Тя кимна и къдриците й се разлюляха около смъртнобледото лице. Започна да издава някакви звуци, сякаш се опитваше да спре сълзите си. Не можеше да проговори.

— Боже господи, Габи! Луда ли си? — прошепнах аз, сравнително овладяна. — Какво правиш тук? Защо не се обади?

Тя сякаш се замисли над втория въпрос, но се опита да отговори на първия:

— Трябваше… да говоря с теб.

Взрях се в нея. Опитвах се да намеря тази жена от три седмици. През цялото това време Габи ме избягваше. Сега беше четири и половина сутринта, а тя бе нахлула в дома ми без разрешение и ми бе скъсила живота поне с десет години.

— Как влезе тук?

— Още имам ключ. — Нов звук от преглъщане, но по-тихо и бавно. — От миналото лято.

Тя вдигна треперещата си ръка и ми показа ключ на малка верижка.

Усетих как у мен се надига гняв, но изтощението ми надделя.

— Не тази вечер, Габи.

— Темп, аз…

Погледнах я така, че да замръзне на мястото си. Тя отвърна жално на погледа ми, не разбираше какво става.

— Темп, не мога да си отида у дома.

Очите й бяха тъмни и разширени, тялото — напрегнато. Приличаше на антилопа, изгубила стадото си и попаднала в капан.

Без да кажа нищо, се изправих, взех кърпи и чаршафи от дрешника в коридора и ги оставих върху леглото в спалнята за гости.

— Ще говорим сутринта, Габи.

— Темп, аз…

— Сутринта.

Докато заспивах, ми се стори, че я чувам да телефонира на някого. Нямаше значение. Утре.

Наистина си поговорихме. Часове наред. Ядохме корнфлейкс. После спагети. Изпихме безброй чаши капучино. Говорихме, свити на канапето, ходихме на дълги разходки нагоре — надолу по „Сент Катрин“. Беше уикенд на думите, повечето от които се изливаха от устата на Габи. Отначало бях убедена, че е претърпяла някакъв емоционален срив. В неделя вечерта вече не бях толкова сигурна.

Криминолозите дойдоха късно в петък следобед. От уважение към мен се обадиха да предупредят, пристигнаха съвсем незабележимо и си свършиха работата бързо и ефективно. Приеха присъствието на Габи като съвсем естествено. Приятелка, дошла да ме успокои след преживения ужас. Казах на Габи, че някой е влизал в градината ми, но не споменах нищо за главата. Тя си имаше достатъчно грижи. Криминолозите си тръгнаха, като ме окуражиха на раздяла:

— Не се тревожете, доктор Бренън. Ще пипнем копелето. Вие си стойте тук.

Положението на Габи бе също толкова неприятно, колкото и моето. Бившият й информатор се бе превърнал в заплаха и я следял непрекъснато. Бил навсякъде. Понякога го виждала на пейка в парка. Друг път я следял по улицата. Вечер се мотаел по „Сен Лоран“. Въпреки че тя вече отказвала да говори с него, той постоянно се навъртал наоколо. Спазвал известна дистанция, но очите му не се отделяли от нея. Според Габи, дори на два пъти влизал в апартамента й.

Попитах:

— Сигурна ли си? — „Исках да кажа, сигурна ли си, че не си въобразяваш?“ — Взел ли е нещо?

— Не, поне така мисля. Не съм забелязала нещо да липсва. Но знам, че е ровил из къщи. Знаеш, че си личи. Нищо не липсваше, но всичко бе леко разбутано. Просто бе някак изместено.

— Защо не отговаряше на обажданията ми?

— Престанах да вдигам телефона. Той звънеше по двайсет пъти на ден и като вдигнех, мълчеше. Също и с телефонния секретар. Само се чува как някой затваря. Но много пъти. Спрях да докосвам телефона.

— Защо не ми се обади?

— За да ти кажа какво? Че някакъв откачен ме преследва непрекъснато? Че съм се превърнала в жертва? Че не мога да се справя със собствения си живот? Мислех, че ако го третирам, сякаш е червей, той ще загуби интерес към мен.

Очите й гледаха измъчено.

— Знаех какво ще кажеш. „Сама си си виновна, Габи. Позволяваш на параноята да контролира живота ти. Имаш нужда от помощи.“

Изпитах угризение, като си спомних как бях говорила с нея последния път. Беше права.

— Можела си да се обадиш на полицията. Те щяха да ти осигурят закрила. — Още докато го казвах, не си вярвах.

— Аха. — И тогава ми разказа за четвъртък вечер: — Прибрах се у дома към три и половина през нощта и разбрах, че някой е влизал в апартамента ми. Бях приложила стария трик с конеца през ключалката. Е, като видях, че конецът липсва, съвсем се изплаших. До този момент бях в много добро настроение, защото не бях виждала този психар цяла вечер. Освен това тъкмо бях сменила ключалките и за пръв път от месеци се чувствах в безопасност в апартамента си. Като видях конеца на земята, просто рухнах. Не можах да повярвам, че пак е влизал. Не знаех дали не е още вътре и не исках да проверявам. Побягнах и дойдох тук.

Малко по малко тя ми разказа за изминалите три седмици, като изреждаше инцидентите, за които се сещаше. Разказът й трая целия уикенд и постепенно мозъкът ми подреди разпокъсаните епизоди в хронологичния им ред. Въпреки че мъжът, който я тормозеше, не бе направил нищо открито агресивно, се наблюдаваше модел на нарастваща дързост от негова страна. В неделя вече споделях страха на Габи.

Решихме тя да остане при мен засега, макар да не бях сигурна доколко безопасен е собственият ми дом. Късно в петък Райън ми се бе обадил, че патрулната кола ще продължи наблюдението до понеделник. Всеки път, когато излизахме на разходка, кимах за поздрав на полицаите. Габи мислеше, че те стоят заради влизането в градината ми. Не й обясних истинската причина. Трябваше да укрепя новороденото й усещане за сигурност, а не да го съсипвам.

Предложих да съобщим за преследвача й, но тя решително отказа, тъй като се страхуваше, че намесата на полицията ще компрометира момичетата, които интервюираше. Предположих, че се страхува да не изгуби доверието им и достъпа до тях. Съгласих се с неохота.

В понеделник я оставих и тръгнах за работа. Тя смяташе да си вземе някои неща от апартамента. Съгласи се с мен да не ходи в Мейн известно време и вместо това да напредне с писането. За целта й трябваха лаптопът и файловете.

Когато пристигнах в кабинета си, минаваше девет. Райън вече се бе обаждал. Бележката гласеше: „Имам име. АР“. Когато го потърсих, беше излязъл, така че отидох в хистологичната лаборатория, за да проверя резултатите от сувенира, намерен в градината ми.

Той съхнеше на плота, почистен и маркиран. Отсъствието на мека тъкан бе спестило попарването. Изглеждаше като всеки друг череп с празните си очни кухини и грижливо изписания номер от ЛСМ. Взрях се в него и си спомних ужаса, който бе предизвикал у мен преди три нощи.

— Местоположение. Местоположение. Местоположение — измърморих в празната лаборатория.

— Моля?

Не бях чула кога е влязъл Денис.

— Сетих се за нещо, което веднъж каза един брокер на недвижими имоти.

— Да?

— Нашата реакция често зависи не толкова от това какво представлява дадено нещо, колкото от мястото, на което се намира.

Той ме гледаше неразбиращо.

— Няма значение. Взе ли проби от пръстта, преди да го измиеш?

— Да. — Вдигна два малки пластмасови съда.

— Да ги изпратим за анализ.

Кимна.

— Вече направиха ли рентгеновите снимки?

— Да. Току-що дадох снимките на зъбите на доктор Бержерон.

— Той е дошъл в понеделник?

— Ще излиза в отпуска за две седмици и се е отбил да довърши някакви доклади.

— Късмет. — Поставих черепа в пластмасова ваничка. — Райън мисли, че е открил името.

— О, нима? — повдигна вежди Денис.

— Сигурно е станал в ранни зори. Съобщението му бе записано от нощния дежурен.

— Името на скелета от Сен Ламбер или на твоя приятел тук? — попита, като посочи черепа. Очевидно новината вече се бе разпространила.

— Може би и на двата. Ще ти кажа, като науча.

Отправих се към кабинета си и по пътя се отбих при Бержерон. Той беше разговарял с Райън. Детективът бе открил досие на изчезнала жена, чието описание съвпадаше достатъчно, за да се поиска разрешение за достъп до медицинските картони на изчезналата. В момента действаше по въпроса.

— Знаеш ли нещо за нея?

— Не.

— Ще приключа с черепа до обяд. Ако ти трябва, просто се отбий.

Прекарах следващите два часа в оценка на пола, расата и възрастта на черепа. Отбелязвах чертите на лицето и мозъчната кухина, правих измервания и пуснах дискриминативен анализ на компютъра си. Постигнахме единомислие. Черепът принадлежеше на бяла жена. Като скелета от Сен Ламбер.

Възрастта бе по-трудна за определяне. Единственото, на което можех да разчитам, бе затварянето на черепните сутури, изключително ненадежден критерий за определяне на възрастта. Компютърът не можеше да ми помогне. Предположих, че в момента на смъртта е била между двайсет и седем — осем и трийсет и пет годишна. Може би най-много четирийсетгодишна. Отново съвпадаше с костите от Сен Ламбер.

Потърсих други индикатори за съответствие. Обща големина. Здравина на мускулните връзки. Степен на артритни промени. Състояние на костите. Степен на съхранение. Всичко съвпадаше. Бях убедена, че това бе липсващата глава на скелета от манастира „Сен Бернар“, но се нуждаех от още потвърждения. Преобърнах черепа и огледах внимателно основата.

По тилната кост, близо до точката, където черепът се допира до гръбначния стълб, видях поредица следи от разрези. Бяха с V-образна форма в центъра и се спускаха от горе на долу, следвайки контура на костта. Под луминесцентната лампа изглеждаха сходни със следите, които бях открила върху дългите кости. Исках да бъда сигурна.

Отнесох черепа обратно в хистологичната лаборатория, поставих го до микроскопа и извадих безглавия скелет. Отделих шестия шиен прешлен, мушнах го под микроскопа и отново огледах разрезите, които бях описала преди седмица. После преминах към черепа и се съсредоточих върху цепнатините по основата и тила. Следите бяха идентични, контурите и сеченията съвпадаха напълно като размери.

— Грейс Дамас.

Изключих фиброоптичната лампа и се обърнах към гласа:

— Моля?

— Грейс Дамас — повтори Бержерон. — На трийсет и две години. Според Райън е изчезнала през февруари 1992 — а.

Пресметнах наум. Две години и четири месеца.

— Съвпада. Нещо друго?

— Всъщност не питах. Райън каза, че ще се отбие следобед. В момента проверява още нещо.

— Знае ли, че самоличността е потвърдена?

— Не още. Току-що приключих. — Той погледна костите. — Ти откри ли нещо?

— Съвпадат. Искам да видя какво ще излезе от анализа на пръстта по черепа и по скелета. Може би ще успеем да направим поленов^[1] профил. Но съм убедена. Дори следите от разрезите са еднакви. Жалко, че ги няма горните шийни прешлени, но това не е фатално.

Грейс Дамас. Докато обядвах, името постоянно отекваше в главата ми. Грейс Дамас. Номер пет. Дали? Още колко щяхме да открием? Всяко от имената бе прегорило следа в съзнанието ми като знак за жигосване. Моризет Шанпу. Тротие. Ганьон. Адкинс. Сега още една. Дамас.

В един и половина Райън дойде в кабинета ми. Бержерон вече му бе съобщил, че анализът на черепа потвърждава самоличността. Обясних му, че същото важи и за скелета.

— Какво знаеш за нея? — попитах го.

— Била е на трийсет и две години. С три деца.

— Божичко!

— Добра майка, вярна съпруга. Активна доброволка в църквата. — Погледна бележките си. — „Сен Деметриус“ на „Хъчисън“. Близо до Авеню дю Парки „Феърмон“. Изпратила децата на училище една сутрин. Повече не я видели.

— Съпругът?

— Изглежда чист.

— Приятел?

Той сви рамене.

— Съвсем традиционно гръцко семейство. Ако нещо не се казва, то не съществува. Била е свястна жена. Предана на съпруга си. Направили са й нещо като олтар насред дневната. — Ново свиване на раменете. — Може да е била светица. Може и да не е била. Няма как да го научим от майка й и мъжа й. Все едно говориш с латерна. Ако изкажеш някакво подозрение, веднага се затварят като миди.

Казах му за следите от разрезите.

— Същите като при Тротие. И Ганьон.

— Хм.

— Ръцете са били отрязани. Като при Ганьон. На Моризет Шанпу и Тротие е била отрязана едната ръка.

— Хм.

Когато Райън си тръгна, включих компютъра и отворих файла с таблицата. Изтрих „Неизвестна“ от колоната с имената и въведох Грейс Дамас и оскъдната информация, която Райън ми бе дал. В отделен файл обобщих всичко, което знаех за всяка една от жертвите, като ги подредих по дати на смъртта.

Грейс Дамас бе изчезнала през февруари 1992 г. Трийсет и две годишна, омъжена, майка на три деца. Живеела в североизточната част на града, в квартала, известен като Парк Екстансион. Тялото й е било нарязано и заровено в плитък гроб край манастира „Сен Бернар“ в Сен Ламбер, където бе намерено през юни 1994-а. Главата й се появи в градината ми няколко дни по-късно. Причина за смъртта — неизвестна.

Франсин Моризет Шанпу бе пребита и застреляна през януари 1993 г. Четирийсет и седем годишна. Тялото й е било открито по-малко от два часа след смъртта на юг от Сентървил, в апартамента, където живеела със съпруга си. Убиецът бе разпорил корема й, отрязал дясната й ръка и натикал нож във вагината й.

Шантал Тротие изчезнала през октомври 1993 г. Била е на шестнайсет години. Живеела с майка си в езерната общност Сент Ан дьо Белвю. Била пребита, удушена и разчленена, дясната й ръка била частично отрязана, лявата — напълно. Тялото й било намерено два дни по-късно в Сен Жером.

Изабел Ганьон изчезнала през април 1994 г. Живеела с брат си в Сент Едуар. През юни същата година разчлененото й тяло бе открито в района на Семинарията в Сентървил. Въпреки че причината за смъртта не можеше да бъде определена, следите по костите сочеха, че тялото е било разчленено, а коремът — разпорен. Ръцете са били отрязани и убиецът бе напъхал домакински вакуум за отпушване на канали във вагината й. Двайсет и три годишна.

Маргарет Адкинс бе убита на 23 юни, преди малко повече от седмица. Двайсет и четири годишна, имала един син и живеела със съпруга си, въпреки че нямали сключен брак. Била е пребита до смърт. Коремът й бил разпорен, едната гърда — отрязана и напъхана в устата й. Във вагината й била пъхната метална статуетка.

Клодел беше прав: нямаше повтарящ се модел в начина на действие на убиеца. Всички бяха пребити, но Моризет Шанпу бе и застреляна. Тротие бе удушена. Адкинс бе пребита с бухалка. Дяволите да го вземат, за Дамас и Ганьон не знаехме дори причината за смъртта.

Четях отново и отново това, което бе причинено на всяка жена. Имаше вариране, но и нещо общо. Садистична жестокост и осакатяване. Трябваше да е един и същи човек. Някакво чудовище. Дамас, Ганьон и Тротие бяха разчленени и изхвърлени в найлонови чували за боклук. Коремите им бяха разпорени. Ганьон и Тротие бяха с отрязани ръце. Моризет Шанпу бе разпорена и с една отрязана ръка, но не бе разчленена. Адкинс, Ганьон и Моризет Шанпу бяха претърпели вагинално проникване на чужд предмет. Другите — не. Гърдата на Адкинс бе отрязана. При другите не бе извършено подобно осакатяване. Или беше? От Дамас и Ганьон не бе останало достатъчно, за да определим.

Взирах се в екрана. „Трябва да е някъде там — казах си. — Защо ме го виждам? Каква е връзката? Защо точно тези жени? Възрастта им варираше в доста широки граници. Не е това. Всички са бели. Голяма работа, нали сме в Канада. Френскоговорящи, англоговорящи, смесени. Омъжени. Неомъжени. Живеещи заедно без брак. Избери друга категория. Да опитаме с география.“

Взех една карта и отбелязал местата, където бе намерен всеки от труповете. Стори ми се още по-безразборно, отколкото когато го правихме с Райън. Сега имах пет разпръснати точки. Опитах се да отбележа домовете им. Точките изглеждаха като пръски боя в картина на абстракционист. Не се забелязваше никакъв модел.

„Какво очакваше, Бренън? Стрелка, която сочи към някой апартамент в Шербрук? Остави местонахождението. Пробвай с датите.“

Погледнах датите. Първо беше Дамас. В началото на 1992-а. Пресметнах наум. Единайсет месеца между Дамас и Моризет Шанпу. Девет месеца по-късно Тротие. Шест месеца след това Ганьон. Два месеца между Ганьон и Адкинс. Интервалите намаляваха. Или убиецът ставаше по-дързък, или жаждата му за кръв се засилваше. Сърцето ми заби силно, докато осмислях значението на този факт. Малко повече от седмица бе минала от смъртта на Маргарет Адкинс.