Кати Райкс
Отдавна мъртви (11)

11.

Когато се изстрелях на улицата, слънчевата светлина ме заслепи. Присвих очи, опитвайки се да открия детективите. Парадът беше завършил и множество хора прииждаха откъм Шербрук. Забелязах Клодел, който си пробиваше път през тълпата, лицето му бе почервеняло и ядосано, докато крещеше на хората да му направят път. Шарбоно бе на крачка — две зад него. Държеше полицейската си значка вдигната пред себе си и си пробиваше път с нея.

Тълпата се веселеше, без да подозира, че става нещо необичайно. Една пълна блондинка се люлееше на раменете на приятеля си, отметнала глава назад и вдигнала високо ръце, размахвайки бутилка бира. Пиян мъж, увесил знамето на Квебек като наметало на раменете си, се бе покатерил на стълба на една улична лампа. При вида му тълпата започна да скандира: Квебек на квебекчани! Забелязах, че хорът е по-пронизителен от преди.

Огледах празния паркинг, качих се на бетонно блокче и се надигнах на пръсти, за да огледам тълпата. Сен Жак, ако това бе той, не се виждаше никъде. Беглецът имаше преимуществото, че познава добре района, и се бе възползвал от него, за да се отдалечи максимално от нас.

Съзрях полицай от екипа, който осигуряваше подкреплението. Тъкмо прибираше портативната си радиостанция, за да се включи в преследването. Беше извикал помощ, но се съмнявах някоя патрулна кола да успее да премине през тълпата. И той, и партньорът му си запроправяха с лакти път през тълпата към „Берже“ и „Сент Катрин“, доста назад от Клодел и Шарбоно.

В този момент забелязах оранжевата бейзболна шапка. Беше пред Шарбоно, който вече бе завил на изток по „Сент Катрин“, но не можеше да я види заради множеството тела. Сен Жак се отправяше на запад. Веднага щом го забелязах, той отново изчезна. Размахах ръце да привлека внимание, но не успях. Бях загубила Клодел от погледа си и никой от патрулните полицаи не ме виждаше.

Без да се замислям, скочих от бетонното блокче и се втурнах през тълпата. От телата наоколо се носеше мирис на пот, плажно мляко и изветряла бира и образуваше нещо като човешки смог. Сведох глава и си запробивах път в посоката, в която бях видяла Сен Жак. Нямах полицейска значка, с която да извиня грубия начин, по който разбутвах хората, така че просто блъсках и ръгах, без да поглеждам никого в очите.

Опитах се да видя Сен Жак през стотиците глави наоколо, но беше невъзможно. Насочих се към мястото, където го бях забелязала, промъквайки се през телата като ледоразбивач в Северно море.

Почти успях. Бях близо до „Сент Катрин“, когато някой ме сграбчи грубо изотзад. Нечия длан с размера на тенис ракета се обви около гърлото ми и рязко дръпна опашката ми назад. Брадичката ми се изстреля нагоре и усетих или по-скоро чух как нещо изпука във врата ми. Ръката ме дръпна назад и ме притисна към гърдите на някакъв гигант в работни дрехи. Някакво лице се доближи до ухото ми и ме лъхна воня на кисело вино, цигарен дим и гранясал чипс.

— Хей, малката, какво, по дяволите, си се забутала така?

Не можех да отговоря даже и да исках. Това сякаш го ядоса още повече и той пусна косата и врата ми, постави длани върху раменете ми и ме блъсна силно. Главата ми се изстреля напред като от катапулт, така че връхлетях върху някаква жена с къси панталонки и високи токчета. Тя изпищя и хората край нас леко се отдръпнаха. Размахах ръце, опитвайки да възстановя равновесието си, но беше прекалено късно. Вече бях на земята, като се стоварих върху нечие коляно.

При сблъсъка с паважа ожулих бузата и челото си и вдигнах ръце над главата си в инстинктивен опит да се предпазя. Кръвта пулсираше в ушите ми. Усещах чакъла, който дращеше дясната ми буза, и разбрах, че съм я одрала силно. Докато опитвах да се надигна, нечия обувка се стовари тежко върху пръстите ми и ги смаза. Не виждах нищо, освен колене, крака и обувки. Тълпата продължаваше да ме тъпче, сякаш не ме забелязваше до последния момент, в който вече се препъваше в мен.

Претърколих се настрана и се опитах да коленича. Неволните ритници и бутане с крака продължаваха да ми пречат да се изправя. Никой не спря да ме защити или да ми помогне да стана.

После чух нечий сърдит глас и тълпата леко се отдръпна. Около мен се образува малка празнина и една ръка се появи пред лицето ми, мърдайки нервно с пръсти. Вкопчих се в нея и се изправих, като по чудо отново получих достъп до слънчева светлина и кислород.

Ръката се оказа част от Клодел. Той държеше тълпата настрана с другата, докато с мъка се изправях на крака. Виждах, че устните му се движат, но не разбирах какво ми казва. Както обикновено, изглеждаше раздразнен. Въпреки това никога досега не бях се радвала толкова да го видя. Той млъкна и ме огледа от глава до пети. Забеляза раната на коляното ми, охлузените лакти. Очите му се спряха върху дясната ми буза. Беше ожулена и кървеше, а дясното ми око започваше да отича.

Клодел пусна ръката ми, извади кърпа от джоба си и ми я подаде, като посочи лицето ми. Когато посегнах да я взема, ръката ми трепереше. Почистих кръвта и праха, сгънах кърпата и я притиснах към бузата си. Той се наведе и извика в ухото ми:

— Не се отделяйте!

Кимнах.

Детективът си проправи път към западната страна на „Берже“, където тълпата не бе така многобройна. Следвах го с отмалели крака. После смени посоката и тръгна към колата. Втурнах се и сграбчих ръката му.

— Сен Жак е там! — извиках аз и посочих в противоположната посока. — Видях го!

Клодел свъси вежди.

— Вие отивате в колата — заяви той.

— Видях го на „Сент Катрин“! — повторих аз, като помислих, че може би не ме е чул. — Пред „Ле Фуфун Електрик“! Вървеше към „Сен Лоран“. — Гласът ми звучеше малко истерично дори и на самата мен, но привлякох вниманието му. Той се поколеба за миг, оценявайки колко сериозни са раните ми.

— Добре ли сте?

— Да.

— И ще отидете в колата?

— Да! — Той се обърна. — Чакайте! — Повдигнах краката си и прекрачих ръждясалия метален кабел, който ограждаше площада. Отидох до едно бетонно блокче и се качих на него с разтреперани крака. Огледах морето от глави в търсене на оранжевата шапка. Нищо. Клодел нетърпеливо чакаше, докато оглеждах тълпата, като постоянно местеше поглед от мен към кръстовището и обратно. Напомняше ми на ловджийско куче, което очаква началния изстрел.

Накрая поклатих глава и вдигнах ръце:

— Вървете. Аз ще продължа да се оглеждам.

Той си запробива път с лакти в посоката, която му бях посочила. Тълпата по „Сент Катрин“ бе по-огромна от всякога и след няколко: минути главата на Клодел изчезна сред нея. Множеството сякаш го погълна.

Взирах се, докато очите ми се замъглиха, но колкото и да се напрягах, не можах да видя Шарбоно или Сен Жак. Отвъд „Сент Юрбен“ забелязах патрулна кола, която пъплеше в началото на тълпата, с пуснати сигнални светлини. Хората обаче не обръщаха внимание на настойчивия вой на сирената й. За миг зърнах нещо оранжево, но се оказа, че това е жена, преоблечена като тигър. След няколко минути мина покрай мен, като носеше в ръка главата от костюма си и пиеше кола.

Слънцето приличаше и главата ми бучеше. Усещах как коричката засъхва на изранената ми буза. Продължавах да се взирам и да обхождам с поглед тълпата. Не исках да се откажа, преди Клодел или Шарбоно да се върнат. Но знаех, че е напразно. Парадът бе осуетил преследването и Сен Жак ни се бе изплъзнал.

Един час по-късно се събрахме край колата. И двамата детективи бяха свалили саката и вратовръзките си и ги хвърлиха на задната седалка. Капчици пот блестяха по лицата им и се стичаха към яките на ризите им. Имаха мокри петна под мишниците и по гърбовете, а лицето на Шарбоно бе с цвят на ягодово желе. Косата му отпред бе щръкнала, така че приличаше на лошо подстриган шнауцер^[1]. Тениската ми бе подгизнала, а ластичният ми клин бе мокър, сякаш го бях облякла направо от пералнята. Дишането ни се бе поуспокоило и всички изругаха поне по десет пъти.

— По дяволите! — продължи Клодел в същия дух.

Шарбоно се пресегна към вътрешността на колата и извади пакет цигари от джоба на сакото си. Облегна се на бронята, запали цигарата си и издуха дима през ъгълчето на устата си.

— Копелето се промъкна през тълпата като хлебарка.

— Той познава района — казах аз, устоявайки на желанието да огледам раните по бузата си. — Това му помогна.

Шарбоно запуши мълчаливо.

— Мислите ли, че беше нашият човек от банкомата?

— По дяволите, не знам — въздъхнах аз. — Не видях лицето му.

Клодел изсумтя, после извади носна кърпа от джоба си и започна да трие потта от врата си. Хвърлих поглед към него.

— Вие успяхте ли да го зърнете?

Ново изсумтяване.

Видях го как клати глава и намерението ми да не коментирам се изпари.

— Третирате ме, сякаш съм малоумна, господин Клодел, и от това започвала ми писва.

Детективът произведе поредното си изсумтяване.

— Как е лицето ви? — попита той.

— Прекрасно! — отвърнах му през зъби. — На моята възраст това си е като безплатна ексфолиация^[2].

— Следващия път, когато решите да се впуснете в преследване на някой престъпник, не очаквайте да ви вдигам от земята.

— Следващия път се постарайте да подсигурите по-добре мястото, където ще извършвате арест, и на мен няма да ми се налага да преследвам престъпника. — Кръвта пулсираше в слепоочията ми и стисках юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиваха в кожата на дланите.

— Добре. Спрете с тези глупости — намеси се Шарбоно и хвърли цигарата си. — Да претърсим апартамента.

Той се обърна към патрулните полицаи:

— Извикайте екип от лабораторията.

— Дадено — кимна по-високият полицай и тръгна към патрулната кола.

Останалите безмълвно последвахме Шарбоно към тухлената сграда и влязохме отново в коридора. Вторият полицай остана на пост отвън.

В наше отсъствие някой бе затворил външната врата, но тази на номер 6 все още зееше широко отворена. Влязохме в стаята и се разпръснахме във всички посоки, както преди.

Тръгнах към дъното на стаята. Котлонът вече бе студен, а спагетите изглеждаха още по-ужасно. Една муха танцуваше около ръба на тигана и ми напомни задруги, по-зловещи отпадъци, които обитателят би могъл да остави. Нямаше никакви други промени.

Отидох до вратата в десния ъгъл на стаята. По пода имаше изронена мазилка — последица от силното й блъсване в стената. Беше открехната и през нея се виждаше дървено стълбище, което водеше надолу. То стигаше до малка площадка, правеше завой на деветдесет градуса надясно и изчезваше в мрака. Площадката бе осеяна с метални кутийки от бира и безалкохолни. На нивото на очите от дървото стърчаха ръждясали куки. Видях ключ за осветление на стената вляво. Пластмасовата му част липсваше и голите жици стърчаха, извити като червеи.

Шарбоно дойде до мен и бутна вратата назад с химикалката си. Посочих му ключа и той го натисна отново с нея. Някъде горе светна крушка и долните стъпала се очертаха в сенчест сумрак. Ослушахме се. Тишина. Клодел се появи зад нас.

Шарбоно пристъпи на площадката, спря, после бавно заслиза. Последвах го. Всяко стъпало изскърцваше леко. Изранените ми крака трепереха, сякаш бях бягала в маратон, но устоях на изкушението да се подпра на стената. Стълбището беше тясно и пред мен виждах единствено раменете на детектива.

В дъното въздухът бе влажен и миришеше на мухъл. Бузата ми гореше и тази хладина бе добре дошло облекчение. Огледах се. Беше обикновено мазе, приблизително наполовина на ширината на сградата. Задната стена бе от груби блокчета сгурия и вероятно бе добавена по-късно, за да се раздели допълнително помещението. Вдясно имаше метална мивка с прикрепен към нея дълъг дървен работен плот. Розовата боя на плота се лющеше. Под него имаше разни четки за почистване, пожълтели и потънали в паяжини. На стената бе закачен грижливо навит градински маркуч.

Пространството вдясно се заемаше от огромна пещ. Кръглите й метални тръби се разклоняваха и издигаха нагоре като клони на дъб. Край основата имаше купчини боклук. В сумрака различих счупени рамки за картини, колела от велосипед, разкривени градински столове, празни кутии от боя и един скрин. Парчетиите приличаха на вещи за жертвоприношение пред някакво извънземно божество.

В средата на стаята висеше гола крушка, чиято светлина едва ли бе повече от един ват. Останалата част от мазето беше празна.

— Кучият син сигурно е дебнел от горното стъпало — заяви Шарбоно, като вдигна глава към стълбите и сложи ръце на кръста си.

— Госпожа Дебело туловище можеше да ни спомене за това малко скривалище — каза Клодел, побутвайки купчината боклуци с обувката си. — Тук прилича на описание от Салман Рущди.

Впечатлих се от литературните му познания, но се бях върнала към първоначалния си план да бъда неутрален наблюдател, затова не казах нищо. Краката започваха да ме болят и нещо не бе наред с врата ми.

— Негодникът е можел да ни нападне иззад тази врата.

Двамата с Шарбоно мълчахме. Мислехме си едно и също.

Мишел отпусна ръце, отиде до стълбите и тръгна нагоре. Последвах го. Когато се озовах в стаята, горещината ме обгърна непоносимо. Отидох до скованата маса и започнах да разглеждам колажа на стената над нея.

По средата имаше карта на Монреал, заобиколена с изрезки от вестници и списания. Тези отдясно бяха типични порнографски снимки. Млади жени, заели странни пози, с липсващи или разхвърляни наоколо дрехи. Някои се цупеха, други се усмихваха подканващо, трети имитираха чувствено блаженство. Не изглеждаха убедителни. Човекът, подбирал изрезките, бе еклектичен по отношение на вкуса си. Не проявяваше предпочитания към тип телосложение, раса или цвят на косата. Забелязах, че краищата на всички снимки бяха внимателно изрязани. Фотосите бяха закачени наравно разстояние един от друг.

Вляво от картата имаше изрезки от вестници. Въпреки че някои от тях бяха на английски, повечето бяха от френската преса. Направи ми впечатление, че написаните на английски бяха неизменно придружавани от снимки. Наведох се напред и прочетох няколко изречения за тържественото откриване на някаква църква в Дръмондвил. Преминах на статия на френски за отвличане в Сенвил. Погледът ми попадна на реклама на „Видеодроум“ — фирма, твърдяща, че е най-големият дистрибутор на порнофилми в Канада. Имаше статия за някакъв бар с голи танцьорки. На снимката се виждаше момиче с кожени жартиери и провесени вериги. Имаше и репортаж за влизане с взлом в Сен Пол дю Нор, при което крадецът извадил нощницата на жертвата си, намушкал я многократно и я оставил на леглото. И тогава забелязах нещо, от което кръвта ми се вледени.

В колекцията си Сен Жак грижливо бе разположил една до друга три статии. Във всяка се говореше за сериен убиец. За разлика от останалите, тези бяха фотокопия. Първата бе посветена на Леополд Дион — „Чудовището от Пон Руж“. През пролетта на 1963 г. полицията го открила в дома му с труповете на четирима млади мъже. Всички били удушени.

Втората статия описваше подвизите на Уейн Клифърд Боден, който удушавал и изнасилвал жени в Монреал и Калгари от 1969 до 1971 г., когато бил арестуван. Жертвите му били четири на брой. В полето някой бе написал „Бил Удушвача“.

Третата отразяваше кариерата на Уилям Дийн Кристенсен, известен още като Бил Изкормвача от Монреал. Той убил, обезглавил и разчленил две жени в началото на 80 — те години.

— Вижте това — изрекох аз. Въпреки жегата в стаята, ме побиваха ледени тръпки.

Шарбоно се доближи.

— О, боже, о, боже! — възкликна тихо той, докато очите му обхождаха подреденото вдясно от картата. Любов в едър план.

— Погледни тук — посочих му статиите.

Клодел също дойде и двамата детективи мълчаливо ги прегледаха. Усещах мириса на пот, изпран памук и афтършейв. Отвън някаква жена викаше: Софи — и за момент се запитах дали това е дете или куче.

— По дяволите! — изръмжа Мишел, когато осъзна темата на статиите.

— Това не значи, че той е Чарли Менсън — изсумтя Клодел.

— Не. Сигурно това е темата на дипломната му работа.

За пръв път ми се стори, че долавям нотка на раздразнение в гласа на Шарбоно.

— Може нашият човек да страда от мания за величие — продължи Клодел. — Може да е гледал братя Менендес и да е решил, че са готини. Може да се мисли за Доблестния Дъдли и да иска да се бори със злото. Може да упражнява френския си и това да му е по-интересно от историите в читанката. Откъде да знам, по дяволите? Но това не значи, че е Джак Изкормвача. — Той погледна към вратата. — Къде са криминолозите, мътните ги взели?

Кучи син! — казах си мислено, но не промълвих нищо на глас.

Двамата с Шарбоно насочихме вниманието си към плота. До стената имаше купчина страници и изрезки от вестници. Като ги повдигаше с химикалката си, Мишел ги прегледа набързо. В купчината имаше само обяви, най-вече от „Ла прес“ и „Газет“.

— Може червеят да си е търсел работа — отбеляза хапливо Клодел. — И да е мислел, че може да се позове на Боден за препоръки.

— Какво беше това отдолу? — Мярнах нещо жълто в дъното на купчината.

Шарбоно пъхна химикалката под последния вестник и го повдигна. Отдолу имаше жълт бележник. Мишел остави вестниците да паднат на мястото си, пъхна химикалката си зад купчината и избута бележника напред, така че да го огледаме.

Беше с жълти листи с редове — от типа, по който си падат адвокатите. Видяхме, че горната страница е частично изписана. Като задържа купчината вестници с опакото на дланта си, Шарбоно избута бележника още по-напред. Сега го виждахме целия.

Ефектът от статиите за серийните убийци бе нищо в сравнение с чувството, което изпитах, когато прочетох написаното. Страхът, който бях потискала през цялото време, изскочи и ме завладя с пълна сила.

Изабел Ганьон. Маргарет Адкинс. Имената им изскочиха пред мен. Бяха част от списък със седем имена, образуващ колона в левия край на страницата. До имената имаше няколко колони, отделени с вертикални линии. Приличаше на таблица с лични данни за всяко от имената в списъка. Почти като моята собствена таблица с жертвите, само че останалите пет имена ми бяха непознати.

В първата колона се изброяваха адреси, във втората — телефонни номера. Следващата съдържаше кратки бележки за жилището.

Ап. с външ. вход, жил. сграда, 1 — и етаж, къща с двор.

В следващата колона имаше поредица от букви за някои от имената, задруги нямаше нищо. Погледнах какво пише срещу Адкинс. Сп. Сн. Затворих очи и запрехвърлях възможни думи.

— Това са хората, с които живеят — заявих аз. — Вижте Адкинс. Съпруг. Син.

— Да. За Ганьон са Бр. и Пр. Брат и приятел — съгласи се Шарбоно.

— Истинска гадина — обади се Клодел. — А какво е Ст.? — попита той за съкращението в последната колона. Сен Жак го бе написал срещу някои имена, а срещу други не.

Никой не можа да отговори.

Шарбоно обърна на следващата страница и всички замълчахме, до — като четяхме новата група бележки. Страницата бе разделена наполовина, като отгоре бе написано едно име, а в средата на страницата още едно. Под всяко име имаше по три колони. Лявата бе озаглавена Дата, следващите две — Прибиране и Излизане. Надолу колоните бяха пълни с дати и часове.

— Боже господи, той ги е наблюдавал! Следял ги е като шибана сянка! — избухна Мишел.

Клодел не каза нищо.

— Този побъркан кучи син е преследвал жените — повтори Шарбоно, сякаш като перифразираше думите си, щеше да прозвучи по-убедително. Или по-малко убедително.

— Задълбочено проучване — изрекох тихо. — И още не го е приключил.

— Какво? — възкликна Клодел.

— Адкинс и Ганьон са мъртви. А тези дати са скорошни. Кои са другите?

— По дяволите!

— Къде са криминолозите, мамка му? — Клодел тръгна към вратата и изчезна в коридора. Чух го как ругае патрулния полицай.

Погледнах картата, търсейки нещо, което да отвлече мислите ми. Картата беше много голяма и подробно отразяваше острова, реката и множеството общини в Монреал и околностите му. Розовите квартали бяха пресечени от бели улици, свързани с червени на цвят пътища и сини магистрали. Бяха осеяни със зелени петна, означаващи паркове, игрища за голф и гробища, оранжеви петна за различни институции, лилави — за търговски центрове, и сиви — за индустриалните зони.

Намерих Сентървил и се наведох напред, за да открия собствената си малка уличка. Беше дълга само една пресечка и докато я търсех, започнах да си обяснявам защо такситата, които поръчвах по телефона, я намираха толкова трудно. Обещах си в бъдеще да проявявам повече търпение. Или поне да обяснявам по-подробно. И тогава изпитах третия си шок за деня.

Пръстът ми се движеше над Атуотър, точно извън оранжевия парцел на Семинарията. Погледът ми попадна на малък символ, надраскан с химикалка в югозападния ъгъл — една оградена с кръгче буква „Х“. Намираше се близо до мястото, където бе открито тялото на Изабел Ганьон. С разтуптяно сърце се опитах да открия Олимпийския стадион на изток.

— Господин Шарбоно, вижте това — казах аз с напрегнат глас.

Той се приближи.

— Къде е стадионът?

Посочи го с химикалка и ме погледна.

— Къде е къщата на Маргарет Адкинс?

Поколеба се за миг, наведе се и се пресегна да посочи една улица, която тръгваше на юг от парка Мезонньов. Химикалката му обаче застина във въздуха, защото и двамата видяхме миниатюрния знак. Оградено в кръгче „Х“.

— Къде е живяла Шантал Тротие?

— Сент Ан де Белвю. Много далече.

И двамата погледнахме картата.

— Да я претърсим систематично, сектор по сектор — предложих тихо. — Аз ще започна от горния ляв ъгъл надолу, вие започнете от долния десен ъгъл и се движете нагоре.

Той го намери пръв. Третото оградено „Х“. На южния бряг, до Сен Ламбер. Не знаехме за убийства в този район. Клодел също не бе чувал. Търсихме още десет минути, но не намерихме друго „Х“.

Тъкмо започвахме повторно търсене, когато микробусът на Лабораторията по криминология спря отпред.

— Къде, по дяволите, се бавите? — попита Клодел, когато колегите влязоха с металните си куфарчета.

— Тук е невъзможно да се мине с кола — обясни Пиер Жилбер. Кръглото му лице бе оградено от къдрава брада и още по-къдрава коса и така ми напомняше на римски бог. Все не можех да се сетя точно на кой. — Какво е положението?

— Убийството в Дежарден. Шибанякът, който е използвал кредитната карта на убитата, смята тази дупка за свой дом — обясни Клодел. — Евентуално. — Посочи стаята с размах на ръката. — Доста неща ни е оставил тук.

— Е, ние ще ги съберем — усмихна се Жилбер. Влажни къдрици бяха залепнали по челото му. — Да потърсим отпечатъци.

— Има и мазе.

— Добре. Клод, ти започни долу. Марси, поеми онзи плот.

Марси отиде в дъното на стаята, извади метална кутия от куфарчето си и започна да посипва ламинирания плот с черен прах за търсене на отпечатъци. Другият специалист слезе в мазето. Пиер си сложи латексови ръкавици и започна да взема вестниците от плота до стената и да ги поставя в голяма найлонова торба. Тогава ме споходи последният шок за деня.

— Какво е това? — попита той, като вдигна изрезка, която бе някъде по средата на купчината, и се взря в нея продължително. — Това ти ли си?

Изненадах се, когато погледна към мен.

Без да кажа нищо, отидох до него и се взрях в листа, който държеше. Потресена, видях собствените си познати дънки, тениска и слънчеви очила. Ръката в ръкавицата стискаше моята снимка, публикувана в Льо Журнал същата сутрин.

За втори път този ден се видях на кадъра, направен след една ексхумация преди две години. Снимката бе изрязана също така грижливо, както и закачените на стената. Тялото ми бе оградено с химикалка и на гърдите ми бе изписано голямо „Х“.