Кати Райкс
Отдавна мъртви (29)

29.

На следващата сутрин предадох на Райън накратко какво ми бе казал Джей Ес. Мина една седмица. Нищо.

Времето си оставаше горещо. През деня работех с кости. Останките, намерени в септичен резервоар в Канкун, се оказаха на турист, изчезнал преди девет години. Костите, изровени от кучета, бяха принадлежали на тийнейджърка, убита с тъп предмет. За трупа, открит в кутия, с отрязани ръце и размазано до неузнаваемост лице, можеше да се каже само, че жертвата е бял мъж със скелетна възраст около трийсет и пет — четирийсет години.

Вечер ходех на джазовия фестивал, смесвах се с тълпите, които задръстваха „Сент Катрин“ и „Жан Манс“. Слушах перуанците, чиято музика беше смесица от духови инструменти и фолклор. Скитах от Двореца на изящните изкуства до комплекс „Дежарден“, наслаждавах се на саксофоните, китарите и летните нощи. Не си позволявах да търся Габи. Отказвах да се страхувам за жените край мен. Слушах музика от Сенегал, Кабо Верде, Рио, Ню Йорк и за известно време забравих петте жени.

После, в четвъртък, ми се обадиха. Ламанш. Събрание във вторник. Важно. Помоли ме да присъствам.

Пристигнах, без да зная какво да очаквам, със сигурност не и това, което видях. Заедно с Ламанш седяха Райън, Бертран, Клодел, Шарбоно и двама детективи от Сен Ламбер. Директорът на лабораторията Стефан Патило седеше в далечния край на масата, а вдясно от него имаше човек от прокуратурата. Всички станаха като един, когато пристигнах, и тревогата ми се засили. Ръкувах се с Патино и прокурора. Другите ми кимнаха с безизразни лица. Опитах се да прочета нещо в очите на Райън, но той избягваше погледа ми. Когато заех единствения останал стол, дланите ми вече бяха изпотени, а възелът в стомаха ми бе по-стегнат от всякога. Нима това събрание бе свикано, за да бъдат обсъдени действията ми? Да се проверят обвиненията на Клодел по мой адрес?

Патино започна, без да губи време. Сформираше се специален отряд. От всички ъгли щеше да се анализира вероятността за наличие на сериен убиец, подробно щяха да се разследват всички свързани случаи, настъпателно да се проследява всяка възможна следа. Известните сексуални насилници щяха да бъдат призовани и подложени на разпит. Шестима детективи щяха да работят единствено по тези случаи, а Райън отговаряше за координацията помежду им. Аз трябваше да продължа обичайната си работа, но да действам като неофициален член на екипа. Долу бе освободена специална зала, в която да се съберат всички досиета и материали по случаите. Разглеждаха се седем случая. Специалният отряд щеше да проведе първото си събрание днес следобед. Щяхме ежедневно да информираме господин Гавро и прокуратурата за напредъка си.

Просто така. Край. Върнах се в кабинета си по-скоро зашеметена, отколкото облекчена. Защо? Кой? Бях настоявала на теорията си за серийния убиец почти месец. Какво се бе случило, за да й повярват най-после? Седем случая? Кои бяха другите два?

Защо питаш, Бренън? Ще научиш.

Наистина научих. В един и половина влязох в голямата зала на втория етаж. Четири маси образуваха островче по средата, по стените бяха закачени преносими черни дъски и табла за съобщения. Детективите се бяха скупчили в дъното на залата като купувачи на щанд от търговско изложение. На таблото, което разглеждаха, бяха закачени познатите карти на Монреал и метрото, и двете набодени с цветни кабари. Още седем табла висяха на стената, всяко с по една снимка и име на жена отгоре. Пет ми бяха до болка познати, другите две — не.

Клодел ме удостои с около половинсекунден поглед, другите ме поздравиха сърдечно. Разменихме си коментари за времето, после седнахме около масите. Райън ни раздаде по един тефтер от купчината в центъра и се заловихме за работа.

— Всички знаете защо сме тук и сте наясно как да си вършите работата. Просто искам да се уверя, че сте обърнали внимание на няколко неща на този етап.

Обходи с поглед групата, после посочи купчината с папки.

— Искам да проучите добре тези досиета. Изчетете ги внимателно. Асимилирайте всяка подробност. Вкарваме информацията в компютър, но това ще отнеме известно време. Засега ще използваме старомодните средства. Ако има нещо, което ви се струва важно, каквото и да е, поставете бележка за него на таблото на съответната жертва.

Всички кимнаха.

— Днес ще получим актуализирания списък на регистрираните за сексуални престъпления. Разпределете си ги, разпитайте всекиго от тях и разберете къде са се забавлявали напоследък.

Райън отново ни огледа един по един.

— Изключително важно е да работим като екип. Нямаме нужда от индивидуалисти. Нито от герои. Говорете. Обменяйте информация. Споделяйте идеите си. Само така ще заловим този негодник.

— Ако има такъв. — Клодел.

— Ако няма, Люк, разчистването ще е още по-полезно, ще заловим доста негодници. И в двата случая печелим.

Клодел се нацупи и започна да драска върху листа пред себе си.

— Също толкова важно е да се погрижим за сигурността — продължи Райън. — Никакво изтичане на информация.

— Патино ще съобщи ли за нашата малка гражданска групичка? — Шарбоно.

— Не. В известен смисъл ние работим под прикритие.

— Ако хората чуят думите „сериен убиец“, ще настане паника. Чудно как още не са научили. — Пак Шарбоно.

— Очевидно пресата не е направила връзката. Не ме питайте защо. Засега Патино предпочита нещата да си останат така. Това може да се промени.

— Пресата има къса памет. — Бертран.

— Не, по-скоро е от коефициента им на интелигентност:

— Не могат да покрият долната граница.

— Добре, добре. Да продължаваме. Ето с какво разполагаме.

Райън обобщи всеки от случаите. Слушах мълчаливо как моите идеи, дори точните ми думи изпълваха въздуха и се записваха в тефтерите на останалите. Е, част от идеите бяха и на Добжански, но аз ги бях предала.

Осакатяване. Генитално проникване. Обявите за имоти. Спирките на метрото. Някой все пак ме бе чул. Нещо повече, бяха направени проверки. Месарницата, където някога работела Грейс Дамас, била само на една пресечка от „Сен Лоран“. Близо до апартамента на Сен Жак. И до станцията Бери-КУМ. Така се връзваше с останалите случаи. Ставаха четири от пет. Точно това бе наклонило везните в моя полза. Това и Джей Ес.

След нашия разговор Райън убедил Патино да изпрати официално запитване до Куонтико. Джей Ес се съгласил да разгледа случаите от Монреал като изключително спешни. Поредица от факсове му бе осигурила необходимата информация и три дни по-късно Патино получил профила. Това се бе оказало решаващо. Патино започнал да действа. И ето го специалния отряд.

Чувствах се облекчена, но и пренебрегната. Бяха се възползвали от моя труд и ме бяха оставили да се потя. Като влязох на срещата сутринта, се страхувах, че ще бъда наказана, а не че безмълвно ще възприемат действията ми като добре свършена работа. Независимо от всичко, опитах се да прикрия гнева си.

— Е, според Куонтико какво трябва да търсим?

Райън извади тънка папка от купчината, отвори я и зачете:

— Мъж. Бял. Френскоговорящ. Вероятно със средно образование. Предполага се, че има предишни ДСП…

— Какво беше това? — Бертран.

— Дребни сексуални престъпления. Воайорство. Неприлични телефонни обаждания. Ексхибиционизъм.

— Все готини неща. — Клодел.

— Като Манекена. — Бертран.

Клодел и Шарбоно изсумтяха.

— По дяволите! — Клодел.

— Моят човек. — Шарбоно.

— Кой, по дяволите, е Манекена? — Кетърлинг от Сен Ламбер.

— Малкият червей влиза в апартаментите, натъпква с дрехи една женска нощница — получава се нещо кукла или манекен, после я намушква с нож. Прави този номер от пет години.

Райън продължи да чете, като подбираше фрази от доклада:

— Внимателно планира всичко. Вероятно използва измама, за да установи контакт с жертвата. Би могло да е чрез обявите за продажба на имоти. Навярно е женен…

— Защо? — Русо.

— Скривалището. Не може да води жертвите вкъщи при жена си.

— Или при мама. — Клодел.

Райън продължи с доклада:

— Вероятно предварително избира и подготвя никое изолирано място.

— А онази дупка? — Кетърлинг.

— По дяволите, Жилбер поръси навсякъде с „Луминол“. Ако имаше и капка кръв, щеше да светне като полилей. — Шарбоно.

Докладът:

— Изключителното насилие и жестокост подсказват необуздан гняв. Вероятна ориентация към отмъстителност. Садистични фантазии, включващи доминиране, унижаване, болка. Възможен религиозен елемент.

— Защо? — Русо.

— Статуята, местата, където са захвърлени труповете. Ганьон беше в Семинарията, Дамас — в манастир.

Следващите няколко минути никой не проговори. Клодел барабанеше с химикалката си.

— Доста много „възможно“ и „вероятно“. — Клодел.

Това, че той продължаваше да се противи на теорията за един-единствен убиец, ме подразни.

— Също така е възможно и вероятно скоро да има ново убийство. — сопнах се аз.

Лицето на Клодел замръзна в обичайната навъсена маска, която сведе към тефтера.

Раздвижване.

— Доктор Добжански направил ли е дългосрочна прогноза? — попитах по-спокойно.

— Краткосрочна — изрече намръщено Райън и се върна към профила. — Индикации за загуба на контрол. Нарастваща дързост. Скъсяване на интервалите. — Затвори папката и я бутна към средата на масата. — Ще продължи да убива.

Отново мълчание.

Накрая Андрю погледна часовника си. Всички направихме същото — като роботи на конвейерна линия.

— Е, да се залавяме с проучването на досиетата. Добавете всичко, което имате и което не е включено в тях. Люк, Мишел, Готие е случай на Градската полиция, така че вие разполагате с повече информация за него.

Шарбоно и Клодел кимнаха.

— Питр е била в юрисдикцията на квебекското Управление за сигурност. Аз ще проверя всичко отново. Другите са по-скорошни, би трябвало материалите да са по-подробни.

Тъй като бях напълно запозната с петте случая, започнах да чета папките на Питр и Готие. Случаите датираха съответно от ’88-а и ’89 г.

Полуголото, силно разложено тяло на Констанс Питр било намерено в изоставена къща в Кханауаки — индиански резерват нагоре по реката спрямо Монреал. Мари — Клод Готие била открита зад „Вандом“ — разпределителната станция на метрото за влаковете към западните предградия. И двете жени били жестоко пребити, с прерязани гърла. Готие била на двайсет и осем, Питр — на трийсет и две. И двете не били омъжени. Живеели сами. Обичайните заподозрени били разпитани, обичайните следи — проверени. Навсякъде стигнали до задънена улица.

Прекарах три часа в четене на материалите от папките, които — в сравнение с тези, които изучавах през последните шест седмици — бяха доста оскъдни. И двете жени били проститутки. Това ли е причината за съвсем ограничените разследвания? Използвани приживе, пренебрегнати в смъртта? Прав им път?

Разгледах семейните снимки на всяка от жертвите. Лицата им бяха различни, но си приличаха по доста смущаващ начин. Бледите лица, силният грим, студеният, безразличен поглед. Израженията им ми напомниха за нощта в Мейн, когато наблюдавах живота на улицата от първия ред. Примирение. Отчаяние. Там ги бях видяла на живо.

Разпръснах снимките от местопрестъпленията. Предварително знаех какво ще видя там. Питр: двора, спалнята, трупа. Готие: станцията, храстите, трупа. Главата на Питр бе почти отделена. Гърлото на Готие също бе прерязано, дясното й око — размазано на пихтия. Изключителната жестокост на нападенията бе причината тези два случая да бъдат включени в разследването ни.

Прочетох полицейския доклад, протоколите от аутопсията и токсикологичния анализ. Изучих всеки разпит и обобщението на следователя. Извлякох всяка подробност за жертвите и най-дребния детайл от живота и смъртта им. Всичко, което можах да изкопча от двете папки, отиде в моята таблица. Не беше много.

Чувах, че другите крачат из стаята, стържат със столовете си по пода, разправят си вицове, но не им обръщах внимание. Когато затворих папките, минаваше пет. Беше останал само Райън. Вдигнах глава и открих, че ме гледа.

— Искаш ли да видиш „Циганите“?

— Какво?

— Чух, че обичаш джаз.

— Да, но фестивалът свърши, Райън. — От кого е чул? Как? Това покана ли беше?

— Вярно. Но и на други места свирят джаз. „Ле Житан“ ще свирят на старото пристанище. Страхотна група.

— Райън, не мисля, че е добра идея. — Напротив. Идеята ми харесваше, но точно затова щях да откажа. Не сега. Не преди разследването да приключи. Не преди да затворят онова животно.

— Хубаво. — Яркосините му очи. — Все пак трябва да хапнеш.

Вярно. Още една замразена вечеря, изядена сама, определено не ме привличаше. Не. Не давай на Клодел дори малък шанс да те обвини в неприлично поведение.

— Вероятно не е д…

— Може да обсъдим какво ти е хрумнало от прочетеното, докато хапваме пица.

— Делова среща.

— Естествено.

Исках ли да обсъдя случаите? Разбира се. Нещо в двата добавени случая ме смущаваше. Нещо повече, бях любопитна да науча чия идея е бил специалният отряд. Райън ни бе поднесъл официалната версия, но какво бе станало в действителност? Имаше ли нещо, което трябваше да знам? Или да избягвам?

— Добре, Райън. Къде искаш да отидем?

Свиване на рамене.

— В пицарията на Анджела?

Близо до моя апартамент. Сетих се за обаждането по телефона в четири часа сутринта, онази сутрин, „приятелката“, с която бе прекарал нощта. Това е параноя, Бренън. Човекът иска да хапне пица. Знае, че можеш да се прибереш сама.

— На теб удобно ли ти е там?

— По път ми е.

По път за къде? Не попитах.

— Добре. Да се видим там след — погледнах часовника си — трийсет минути?

Отбих се вкъщи, нахраних Бърди, нарочно не се погледнах в огледалото. Не се сресах. Не си сложих руж. Делова вечеря.

В шест и петнайсет Райън вече пиеше студена бира, а аз — диетична кола, докато чакахме вегетарианската пица. Неговата половина без козе сирене.

— Правиш грешка.

— Не го обичам.

— Консерватизъм.

— Въпрос на вкус.

Говорихме си празни приказки известно време, после смених темата:

— Разкажи ми за добавените случаи. Защо Питр и Готие?

— Патино ми възложи да изровя всички неразкрити убийства, които съвпадат с определения профил. От осемдесет и пета година насам. В общи линии моделът, за който ти настояваше. Жени, убити по особено жесток начин, с осакатени трупове. Клодел провери за такива случаи в архива на Градската полиция. Помолихме местните полицейски участъци да направят същото. Засега изскочиха тези два.

— Само в рамките на провинцията ли?

— Не точно.

Сервитьорката пристигна и двамата замълчахме, докато тя наряза и сервира пицата. Райън си поръча още една бира. Аз пропуснах, с леко съжаление. Сама си си виновна, Бренън.

— Не си и помисляй да ядеш от моята половина.

— И без това не ми харесва. — Той пресуши чашата си. — Знаеш ли какво минава през стомаха на козите?

Знаех, но не го коментирах.

— Какво означава „не точно“?

— Първоначално Патино поиска да проверим случаите във и около Монреал. Когато профилът от Куонтико дойде, той изпрати комбинирано описание от нашите доклади и профила до регионалните управления, за да проверят дали имат подобни случаи в архивите си.

— И?

— Нищо. Изглежда, имаме си работа с местно момче.

Няколко минути ядохме мълчаливо.

Накрая той попита:

— Какви са впечатленията ти?

Не отговорих веднага.

— Имах само три часа, за да се запозная с тях, но някак не ми изглеждат наред.

— Защото са били проститутки ли?

— И това. Но и нещо друго. Убийствата са много жестоки несъмнено, но са и някак прекалено…

Цял следобед безуспешно се опитвах да намеря точната дума, с която да определя вътрешното си чувство. Оставих парчето пица в чинията си.

— … мръсни.

— Мръсни?

— Мръсни.

— За бога, Бренън, ти какво искаш? Видя ли апартамента на Адкинс? Или на Моризет Шанпу? Приличаха на бойно поле.

Кимнах:

— Нямам предвид кръвта. Сцените на местопрестъпленията на Питр и Готие ми се сториха… — Отново потърсих точната дума. — Разхвърляни. Непланирани. При другите оставаш с впечатлението, че този човек е знаел много добре какво прави. Влязъл е в домовете им. Донесъл е оръжието си. Отнесъл го е със себе си. Никога не е намирано оръжие на местопрестъплението, нали?

Той кимна.

— А при Готие са намерили ножа.

— Без отпечатъци, което може да означава планиране.

— Било е зима. Убиецът сигурно е носел ръкавици заради студа.

Разклатих чашата с колата си.

— Телата изглеждаха, като че са били изоставени току-що. Набързо. Готие е била по очи. Питр — на една страна, с разкъсани дрехи, със смъкнат до глезените панталон. Погледни отново снимките на Моризет Шанпу или Адкинс. Телата изглеждат внимателно нагласени. И двете са лежали по гръб, с разтворени крака и ръце в определено положение. Като кукли. Или балерини. За бога, Адкинс изглеждаше, сякаш е легнала, докато е правела пирует. Дрехите им не бяха разкъсани, а внимателно разкопчани. Сякаш е искал да покаже какво им е причинил.

Райън не каза нищо. Сервитьорката се появи, за да се увери, че сме харесали пицата. Нещо друго? Само сметката.

— Просто имам различно усещане по отношение на тези два случая. Може и да греша.

— Точно това трябва да разберем.

Райън взе сметката и вдигна ръка с жест „не спори, аз ще платя“.

— Този път плащам аз. Другият път е твой ред.

Спря протеста ми, като се пресегна и постави пръст върху горната ми устна. Бавно плъзна показалеца си до ъгълчето на устата ми, после го вдигна пред очите ми.

— От козето сирене — показа той.

Да ме бяха полазили мравки, щяха да ми направят по-малко впечатление.

Прибрах се в празния си апартамент. Не се изненадах, но вече започвах да се тревожа за Габи и се надявах да се появи отново. Най-вече за да я изпратя да си събира багажа.

Легнах на канапето и включих бейзболния мач. Мартинес току-що бе отбелязал точка. Говорителят крещеше като луд.

Гледах, докато гласът на говорителя изтъня до някакъв смътен шум и собствените ми мисли надделяха. Връзваха ли се Питр и Готие с останалите? Какво значеше Кханауаки? Питр беше индианка от племето мохауки. Всички други бяха бели. Преди четири години индианците бяха барикадирали моста „Мерене“ и превърнаха в ад живота на хората, пътуващи за работа от предградията. Чувствата между обитателите на резервата и съседите им си останаха далеч от сърдечните. Дали това имаше някакво значение?

Готие и Питр са били проститутки. Питр е била арестувана няколко пъти. Никоя друга от жертвите нямаше досие в полицията. Този факт важен ли беше? Ако жертвите са били избирани произволно, каква е вероятността две от седем да са проститутки?

Наистина ли сцените на местопрестъпленията при Моризет Шанпу и Адкинс показваха предварително обмисляне? Въобразявах ли си грижливата подредба? Или беше случайност?

Имаше ли религиозен елемент в тази история? Въпрос, върху който не бях мислила досега. Ако имаше такъв подтекст, какво означаваше той?

Накрая се унесох в неспокоен сън. Бях в Мейн. Габи ми махаше от един прозорец на горния етаж на някакъв западнал хотел. Стаята зад нея бе слабо осветена и виждах, че вътре се движат някакви фигури. Опитах се да пресека улицата, за да отида при нея, но жените пред хотела започнаха да ме замерят с камъни. До Габи се появи едно лице. Беше Констанс Питр. Тя се опитваше да нахлузи нещо през главата на Габи — рокля или някаква роба. Габи се дърпаше, но движенията й ставаха все по-трескави.

Един камък ме удари в корема и ме върна рязко в настоящето. Бърда току — що се бе приземил върху мен и сега стоеше, вирнал опашка и вперил поглед в лицето ми.

Отместих го и седнах.

— Какво, по дяволите, значеше това, Бърд?

Сънищата ми не са особено оригинални. Подсъзнанието ми взема някое скорошно преживяване и го хвърля насреща ми, често под формата на загадка. Понякога се чувствам като крал Артур, отчаян от неясните отговори на Мерлин.

Хвърлянето на камъните. Очевидно е свързано с успешния удар на Мартинес от бейзболния мач. Габи. Явно защото мисля за нея постоянно. Мейн. Проститутките. Питр. Питр, която се опитва да облече Габи. Габи ми маха за помощ. Някъде у мен започна да се поражда страх.

Проститутки. Питр и Готие са били проститутки. Питр и Готие са мъртви. Габи работи с проститутки. Габи бе станала жертва на тормоз. Габи изчезна. Може би има връзка? Дали не е в опасност?

Не. Тя те използва, Бренън. Често го прави. Ти винаги се връзваш.

Страхът не си отиваше.

Ами онзи мъж, който я следеше? Тя изглеждаше наистина изплашена.

Тръгна си, без да остави дори бележка.

Не е ли това странно, дори и за Габи? Страхът се засили.

— Добре, доктор Маколи, нека проверим.

Отидох в спалнята за гости и се огледах. Откъде да започна? Вече бях събрала вещите й и ги бях струпала на пода в дрешника. Не изпитвах никакво желание да ровя в тях.

Боклукът. Това е по-безобидно. Изсипах кошчето върху бюрото. Носни кърпички. Хартийки от бонбони. Станиол. Касова бележка от „Лимит“. Бележка от банкомат. Три топчета намачкана хартия.

Разгънах едно жълто топче. Почеркът на Габи.

Съжалявам, не мога да се справя с това. Никога няма да си простя, ако…

Тук прекъсваше. Бележка за мен?

Отворих другото жълто топче:

Няма да се поддам на този тормоз. Ти си дразнител, който трябва…

Пак беше се отказала. Или е била прекъсната. Какво се е опитвала да каже? На кого?

Другото топче беше бяло и по-голямо. Когато го разгънах, ме прониза страх, а всички упреци, който и бях отправяла мислено, се изпариха на мига. Пригладих листа с разтреперана ръка и се взрях в него.

В средата имаше нарисувана с молив женска фигура, с подробно начертани гърди и гениталии. Торсът, ръцете и краката бяха нахвърляни грубо, лицето — просто овал с леко засенчени черти. Коремът на жената бе разпорен, органите се подаваха от него и обграждаха централната фигура. В долния ляв ъгъл с непознат почерк бе написано:

Всяко движение, което правиш. Всяка стъпка, която предприемаш. Не ме нарязвай.