Кати Райкс
Отдавна мъртви (35)

35.

По обяд температурата и влажността бяха толкова високи, че градът изглеждаше безжизнен. Нищо не помръдваше.

Пътуването бе като на празника на свети Йоан Кръстител. Напрегнато мълчание. Мирис на пот, разнасян от климатика. Страх, от който стомахът ме присвиваше. Само заядливостта на Клодел липсваше. Двамата с Шарбоно щяха да ни чакат там.

И движението беше различно. На отиване към „Берже“ си бяхме пробивали път през тълпите, наизлезли заради празника. Днес се движехме по празни улици и пристигнахме пред къщата на заподозрения за по-малко от двайсет минути. Когато завихме зад ъгъла, видях Бертран, Шарбоно и Клодел в една необозначена кола, зад която бе паркиран автомобилът на Бертран. Криминолозите бяха на края на пресечката, Жилбер зад волана, лаборантът — до него, свалил изцяло прозореца си.

Тримата детективи слязоха от колата, когато тръгнахме към тях. Улицата бе такава, каквато я помнех, въпреки че на дневна светлина изглеждаше още по-обикновена и западнала, отколкото в мрака. Ризата ми бе залепнала за гърба от пот.

— Къде е подкреплението? — попита Райън вместо поздрав.

— Заобиколиха отзад. — Шарбоно.

— Той вътре ли е?

— Никакви признаци на живот, откакто патрулната кола е пристигнала в полунощ. Може би спи.

— Има ли заден вход?

Шарбоно кимна:

— Под наблюдение е през цялата нощ. Имаме коли в двата края на улицата и една на „Мартино“. — Той посочи с палец към отсрещната страна на улицата. — Ако любовникът е там, няма как да се измъкне.

Останахме неподвижни още минута, колкото да преценим сградата, както бихме сторили с евентуален противник, и се подготвихме за нападение и арест. Две чернокожи момчета се появиха иззад ъгъла и тръгнаха по улицата, а от касетофона им загърмя рап.

Видяхме как момчетата влязоха в една съседна сграда и рапът утихна, когато затвориха вратата зад себе си. Райън погледна нагоре и надолу, а после към нас.

— Готови ли сме?

— Да пипнем кучия син! — Клодел.

— Люк, ти и Мишел покрийте задния вход. Ако опита да бяга, притиснете го.

Клодел присви очи, повдигна глава, сякаш се канеше да каже нещо, после издиша рязко през носа си. Двамата с Шарбоно тръгнаха, но гласът на Райън ги накара да се обърнат:

— Действаме строго по правилата. — Очите му гледаха сурово. — Никакви грешки!

Детективите пресякоха улицата и изчезнаха зад ъгъла на сградата.

Андрю се обърна към мен:

— Готова ли си?

Кимнах.

— Може това да е убиецът.

— Да, Райън, знам това.

— Добре ли си?

— За бога, Райън…

— Да вървим!

Усетих как страхът се надига в гърдите ми, докато изкачвахме железните стълби. Външната врата бе отключена. Влязохме в малко фоайе с мръсни плочки по пода. На дясната стена имаше пощенски кутии с разпилени под тях реклами. Бертран опита да отвори вътрешната врата. И тя не бе заключена.

— Страшна сигурност — отбеляза той.

Прекосихме зле осветения коридор, в който бе непоносимо горещо и миришеше на пържено. Прокъсаният мокет продължаваше към задната част на сградата и нагоре по стълбището вдясно. На всеки метър бе затиснат от тънки метални скоби. Върху мокета бе сложена изкуствена пътека, някога прозрачна, но сега помътняла от годините и мръсотията.

Изкачихме се на втория етаж, стъпките ни леко отекваха по пода. Апартамент 201 беше първият вдясно. Райън и Бертран застанаха от двете страни на тъмната дървена врата, притиснали гръб до стената, с разкопчани сака и ръце върху пистолетите си.

Андрю ми направи знак да застана зад него. Притиснах се до стената и усетих как парченца от мазилката се залепят за косата ми. Поех си дълбоко дъх — миришеше на мухъл и прах. Долових и мириса на пот от Райън.

Той кимна на Бертран. Напрежението изригна към гърлото ми.

Жан почука.

Нищо.

Почука отново.

Никакъв отговор.

Двамата застанаха нащрек. Дишането ми се ускори.

— Полиция. Отворете!

Надолу по коридора една врата се открехна безшумно. Чифт очи надникнаха в процепа между вратата и рамката — веригата не бе откачена.

Бертран почука по-силно, пет резки удара в нажежената тишина. Мълчание.

После:

— Господин Танге не е тук.

Главите ни се обърнаха по посока на гласа. Беше тънък и идваше от другата страна на коридора.

Райън направи знак на Бертран да остане на мястото си, а аз тръгнах с него. Очите ни гледаха, уголемени от дебелите стъкла на очилата.

Бяха на не повече от метър и двайсет от пода и се извиваха под все по-голям ъгъл, докато наближавахме.

Очите се преместиха от Райън към мен и обратно, търсейки къде е най-безопасно да се спрат. Андрю се наведе, за да ги погледне на тяхното ниво.

— Добър ден — каза той.

— Здравейте.

— Как си?

— Добре.

Детето чакаше. Не можех да определя дали е момче или момиче.

— Майка ти вкъщи ли е?

Поклащане на главата.

— Баща ти?

— Не.

— Има ли някой друг у дома?

— Кои сте вие?

Правилно, дете. Не казвай нищо на непознати хора.

— От полицията сме. — Райън му показа значката си. Очите се ококориха и станаха още по-големи.

— Може ли да я пипна?

Андрю подаде значката през процепа. Детето я огледа сериозно, после я върна.

— Господин Танге ли търсите?

— Да.

— Защо?

— Искаме да му зададем няколко въпроса. Познаваш ли господин Танге?

Детето кимна, но не каза нищо.

— Ти как се казваш?

— Матио. — Момче.

— Кога ще се върне майка ти, Матио?

— Живея с баба си.

Райън премести тежестта си и ставите му изпукаха шумно. Отпусна едното си коляно на пода, подпря лакът на другото, намести брадичка върху юмрука си и погледна детето.

— На колко години си, Матио?

— На шест.

— От колко време живеете тук?

Момченцето погледна озадачено, сякаш никога не му бяха хрумвали други възможности.

— Винаги.

— Познаваш ли господин Танге?

Матио кимна.

— Той от колко време живее тук?

Свиване на рамене.

— Баба ти кога ще се върне?

— Тя чисти у разни хора. — Пауза. — В събота… — Матио погледна към тавана и прехапа долната си устна. Изчезна в апартамента и се появи отново след по-малко от минута. — В три и половина.

— Добре — каза Райън и се изправи. Прошепна ми с напрегнат глас: — Онзи негодник може да е вътре, а тук имаме само дете.

Матио гледаше като котка, която дебне плъх, без да отделя очи от лицето на Райън.

— Господин Танге не е тук.

— Сигурен ли си? — Андрю пак се наведе.

— Той замина.

— Къде?

Ново свиване на раменете. Малък пръст избута очилата на мястото им.

— Откъде знаеш, че го няма?

— Храня рибките му. — Усмивка, широка колкото Мисисипи, грейна на лицето му. — Той има тетри, ангелски риби и бели облаци. — Използваше английските имена на рибите. — Фантастични са!

— Кога ще се върне господин Танге?

Свиване на рамене.

— Баба записала ли е това на календара? — попитах аз.

Детето ме погледна изненадано, после пак изчезна.

— Какъв календар? — вдигна глава Райън.

— Сигурно имат календар. Той отиде да провери нещо, когато не беше сигурен кога ще се върне днес баба му.

Матио се върна.

— Не.

Райън се изправи.

— Сега какво?

— Ако е прав, можем да влезем и да претърсим. Знаем името и ще открием господин Танге. Може би бабата е наясно къде е отишъл. Ако не, ще го пипнем веднага щом се появи наоколо.

Андрю погледна Бертран и посочи вратата.

Още пет почуквания.

Нищо.

— Да я разбием? — предложи Жан.

— На господин Танге няма да му хареса.

Всички погледнахме момчето. Райън се наведе за трети път.

— Той страшно ще се ядоса, ако направите нещо лошо — каза Матио.

— Много е важно да потърсим едно нещо в апартамента на господин Танге — обясни Андрю.

— Няма да му хареса, ако разбиете вратата му.

Клекнах до Райън.

— Матио, рибките на господин Танге във вашия апартамент ли са?

Поклащане на глава.

— Имаш ли ключ за апартамента на господин Танге?

Матио кимна.

— Ще ни отвориш ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да излизам, когато баба я няма.

— Правилно, Матио. Баба иска да си стоиш вкъщи, защото мисли, че така е по-безопасно за теб. Наистина е така и ти си добро момче, че я слушаш.

Пак грейна широката усмивка.

— Ще може ли да ни дадеш ключа, Матио, само за няколко минути? Става дума за много важна полицейска работа и ти си прав, че не трябва да разбиваме вратата.

— Мисля, че така става — каза той. — Защото сте полицаи.

Детето изтича някъде и се върна с ключа. Стисна устни и ме погледна право в очите, докато ми го подаваше през процепа.

— Не разбивайте вратата на господин Танге.

— Ще внимаваме много.

— И не влизайте в кухнята. Забранено е. Не трябва никога да се влиза в кухнята.

— Ти затвори вратата и стой вътре, Матио. Когато свършим, ще ти почукам. Не отваряй вратата, докато не ме чуеш да чукам.

Малкото личице кимна сериозно, после изчезна.

Върнахме се при Бертран, който пак почука и извика. Последва неловка пауза, накрая Райън кимна и аз пъхнах ключа в ключалката.

Вратата се отвори и се озовахме направо в малка всекидневна, обзаведена в различни нюанси на кафяво. Две от стените бяха изпълнени от пода до тавана с рафтове, а другите бяха дървени, потъмнели от многобройните слоеве лак. Намачкани червени кадифени завеси висяха на прозорците, а сивите дантелени пердета под тях не пропускаха почти никаква дневна светлина. Застанахме абсолютно неподвижно, ослушахме се и огледахме сумрачната стая.

Единственият звук, който чух, бе слабо неравномерно бръмчене — като ток по прекъсната верига. Бззззт. Бззззззт. Бззт. Бзт. Идваше откъм двойната врата пред нас вляво. Иначе в апартамента цареше гробна тишина.

Лош избор на епитет, Бренън.

Огледах се и различих в дълбоките сенки мебелите, които изглеждаха стари и износени. В средата на стаята имаше дървена маса и столове. До нея доста протъркано и издънено канапе с мексиканско одеяло, метнато отгоре. Отсреща бе сложен отрязан дънер, служещ за поставка на един „Сони Тринитрон“.

Из стаята имаше още малки дървени масички и шкафчета. Някои бяха доста хубави, почти като мебелите, които си купувах от битаците. Съмнявах се тези тук да са находки, купени на сметка, за да бъдат реставрирани. Изглеждаха така, сякаш бяха стояли в апартамента от години, пренебрегвани и неоценени от различните наематели, живели един след друг.

Подът бе покрит със стар индийски килим. И с изобилие от саксии с цветя. Навсякъде. Бяха струпани по ъглите, подредени покрай стените и закачени на куки. Това, което липсваше на наемателя като мебелировка, бе наваксано със зеленина. Цветята висяха от скоби на стената, покриваха первазите на прозорците, масичките, шкафчетата и полиците.

— Прилича на шибана ботаническа градина — каза Бертран.

„И мирише така“ — помислих си аз. Въздухът бе пропит от мириса на мухъл, листа и мокра пръст.

Малко коридорче срещу входа водеше до една-единствена затворена врата. Райън ми направи знак да мина зад него по същия начин, както в коридора, после се плъзна по стената с приведени рамене и леко приклекнал, притиснал гръб към мазилката. Напредваше бавно към вратата, спря, после я ритна силно.

Тя се отвори, блъсна се в стената и се залюля към рамката, накрая спря, полуотворена. Напрегнах се да доловя някакво движение или звук, а сърцето ми биеше в ритъм с неравномерното бръмчене. Бззззззт. Бзт. Бзт. Бзззт. Туп-туп. Туп-туп-туп. Туп-туп.

Странен блясък се процеждаше през полуотворената врата, придружен от тихо бълбукане.

— Намерихме рибките — отбеляза Райън и влезе.

Натисна ключа на лампата с химикалката си и стаята се обля в светлина. Обикновена спалня. Единично легло, кувертюра с индийска щампа. Нощно шкафче, лампа, будилник, спрей за нос. Скрин без огледало. Миниатюрна баня в дъното. Един прозорец. Тежки завеси скриваха гледката към тухлена стена.

Единственото необичайно нещо бяха аквариумите, които заемаха задната стена. Матио беше прав. Рибките бяха фантастични. Електриковосини, яркожълти, черно — бели, те се стрелкаха край розово — белите корали и водорасли във всички възможни нюанси на зеленото.

Гледах като хипнотизирана и усетих как в главата ми се заражда някаква мисъл. Опитах се да я насърча. Рибки? За какво ми напомняха? Нищо.

Райън мина край мен и отмести завесата на душа с химикалката си, отвори шкафчето за лекарства, разрови храната и мрежите край аквариумите. Като пипаше с носна кърпа, отвори чекмеджетата на скрина, после разрови с химикалката си бельото, чорапите, ризите, пуловерите.

Забрави рибките, Бренън! Мисълта в главата ми бе неуловима като мехурчетата от бълбукащия кислород в аквариумите, които се надигаха към повърхността и веднага изчезваха.

— Нещо?

Той поклати глава:

— Нищо очевидно. Не искам да преча на криминолозите, така че оглеждам съвсем набързо. Да проверим другите стаи и ще извикам Жилбер да поеме нещата. Почти е ясно, че Танге го няма. Ще му заковем задника, но междувременно можем да проверим какво държи тук.

В дневната Бертран оглеждаше телевизора.

— Супермодерен — каза той. — Момчето си пада по техниката.

— Сигурно редовно гледа Жак Ив Кусто — рече Райън разсеяно. Тялото му бе напрегнато, очите му се взираха в сумрака наоколо. Днес никой нямаше да ни изненада.

Отидох при полиците с книги. Разнообразието от теми бе впечатляващо и също като телевизора, книгите изглеждаха нови. Огледах заглавията. Екология. Ихтиология. Орнитология. Психология. Секс. Много наука, но вкусът на този човек бе доста еклектичен. Будизъм. Сциентология. Археология. Изкуството на маорите. Дърворезби на куакиутли^[1]. Самураите. Артефакти от Втората световна война. Канибализъм.

По полиците имаше стотици книги с меки корици, включително съвременна проза, и на френски, и на английски. Видях много от любимите си книги. Вонегът. Ървинг. Макмъртри. Но повечето бяха криминални романи. Брутални убийци. Маниаци. Жестоки психопати. Безсърдечни градове. Можех да отгатна какво пише на кориците им, без дори да ги погледна. Имаше и цяла полица с документална проза, посветена на живота на серийни и масови убийци. Менсън. Бънди. Рамирес. Боден.

— Мисля, че Танге и Сен Жак са от един и същи читателски клуб — казах аз.

— Този задник сигурно е Сен Жак — възкликна Бертран.

— Не, този си мие зъбите — отбеляза Райън.

— Да, когато е Танге.

— Ако чете наличната литература, интересите му са изключително широки — отбелязал аз. — Владее и двата езика. — Погледнах колекцията още веднъж. — И е невероятно вманиачен.

— Сега на какво се правиш, на психоаналитик? — попита ме Жан.

— Виж това.

И двамата дойдоха до мен.

— Всички са подредени по тема и по азбучен ред. — Посочих няколко рафта. — После във всяка категория са поставени по автор, пак по азбучен ред. И накрая по година на публикуване.

— Не правят ли така всички хора?

Двамата с Райън погледнахме Бертран. Той очевидно не си падаше по четенето.

— Виж как са подравнени всички книги.

— Подрежда по същия начин и чорапите и гащетата си. Сигурно използва прав ъгъл, като ги подравнява на купчинки — отбеляза Андрю.

Той изказа на глас собствените ми мисли.

— Пасва на профила.

— Може би просто държи книгите, за да се фука с тях. Иска приятелите му да го мислят за интелектуалец — предположи Бертран.

— Не мисля, че е така — възразих аз. — Книгите не са прашни. Освен това виж малките жълти отметки. Той не само чете тези книги, но и си маркира определени пасажи, за да се върне отново към тях. Да обърнем внимание на Жилбер и хората му, за да не ги разбъркат. Може да се окажат полезни.

— Ще им кажа да запечатат книгите, преди да напръскат с праха за отпечатъци.

— Още нещо за господин Танге.

Те се взряха в полиците.

— Чете шантави книги — отбеляза Бертран.

— Освен криминалните романи, какво още го интересува? — попитах аз. — Погледнете на най-горния рафт.

Те отново огледаха лавиците.

— По дяволите! — каза Райън. — „Анатомия“ от Грей. „Наръчник по практическа анатомия“ от Кънингам, „Цветен атлас по човешка анатомия“, „Справочник по анатомична дисекция“ „Медицински илюстрации на човешкото тяло“. Боже, вижте това! „Принципи на хирургията“ от Сабистън. Има повече помощна литература от библиотеката на медицинския колеж. Май е добре запознат какво представлява тялото.

— Да, и то не отгоре — отгоре. Здравата е задълбал.

Андрю извади радиостанцията си.

— Жилбер може да се качи с хората си. Ще кажа на екипа отзад да влезе на първия етаж и да наблюдава за шибания доктор. Не искаме да го подплашим, ако се появи. Клодел сигурно вече си е изял нервите от яд.

Райън заговори по радиостанцията. Бертран продължи да оглежда заглавията зад мен.

Бзт. Бзззт. Бзззт. Бзт.

— Хей, това е по твоята част. — Той извади носна кърпа и издърпа нещо с нея. — Май е само една.

Постави единичен том на „Американски антрополог“ върху масата. Юли 1993 г. Нямаше нужда да го отварям. Знаех за една статия в съдържанието му.

„Страхотен удар. — Така я беше нарекла. — С нея сигурно ще стана професор.“

Статията на Габи. Видът на изданието ме порази като удар през лицето. Исках веднага да изляза. Да си бъда у дома в някоя слънчева събота, да съм в безопасност и никой да не е мъртъв, а приятелката ми да ми се обади с планове къде да отидем на вечеря.

Вода. Трябва да се наплискаш със студена вода, Бренън.

Политнах към двойната врата и я отворих с крак с мисълта, че там е кухнята.

БЗЗЗЗЗТ. БЗЗЗЗТ. БЗТ. БЗЗЗЗТ. БЗТ.

Стаята нямаше прозорец. Електронен часовник вдясно от мен излъчваше мека оранжева светлина. Различих две бели форми и още някаква бледа повърхност на нивото на кръста ми. Предположих, че са хладилник, печка, мивка. Потърсих с ръка ключа на лампата. По дяволите процедурата! Можеха да разпознаят моите отпечатъци.

Притиснах уста с опакото на ръката си, втурнах се към мивката и наплисках лицето си със студена вода. Когато се изправих и се обърнах, Райън стоеше на вратата.

— Добре съм.

Из стаята летяха мухи, стреснати от внезапната ми поява.

БЗЗЗТ. БЗТ. БЗЗЗЗТ.

— Искаш ли ментова дъвка? — Извади пакетче от джоба си.

— Благодаря. — Взех си една. — От жегата е.

— Тук е като в пещ.

Една муха кацна за миг на бузата му.

— Какво, по дяв… — Той размаха ръце във въздуха. — Какво прави този човек тук?

Двамата с него ги видяхме едновременно. Два кафяви предмета лежаха на плота, кръгове от мазнина бяха изцапали хартиените салфетки, върху които бяха сложени да съхнат. Мухите кръжаха край тях, кацаха и политаха нервно и напрегнато. Вляво от тях лежеше хирургическа ръкавица, същата като онази, която бяхме изровили преди малко. Приближихме се и мухите се разлетяха.

Погледнах двата сбръчкани къса и се сетих за хлебарките и паяците в тесния проход до бръснарницата. Тези предмети обаче нямаха нищо общо с насекомите. Веднага разпознах какво представляват, макар че досега ги бях виждала само на снимки.

— Това са лапи.

— Какво?

— Лапи от някакво животно.

— Сигурна ли си?

— Обърни едната.

Той го направи. С химикалката си.

— Виждат се краищата на костите на долните крайници.

— Какво прави с тях?

— Откъде, по дяволите, да знам, Райън! — Сетих се за Алса.

— Боже господи!

— Провери в хладилника.

— О, боже!

Вътре имаше миниатюрен труп, одран и завит в прозрачен найлон. Заедно с още няколко.

— Какво е това?

— Някакъв вид дребни бозайници. Без кожата не мога да определя. Не са коне.

— Благодаря, Бренън.

Бертран дойде при нас.

— Какво намерихте?

— Мъртви животни. — Гласът на Райън издаде раздразнението му.

— И още една ръкавица.

— Може би блъска животни с колата си и после ги яде — обади се Жан.

— Да. Или си прави абажури от хора. Стига толкова. Искам това място да бъде запечатано. Искам абсолютно всичко да бъде конфискувано. И приборите, и миксерът, и цялото съдържание на проклетия хладилник. Всичко да бъде изстъргано и всеки сантиметър да бъде проверен за отпечатъци. Къде, по дяволите, е Жилбер?

Андрю тръгна към телефона на стената, вляво от вратата.

— Чакай. Телефонът има ли бутон за преизбиране?

Той кимна.

— Натисни го.

— Може да попаднем на свещеника му. Или на бабата.

Райън натисна бутона. Чухме как се избират седемте цифри на номера, последвани от четири иззвънявания. После заговори един глас и страхът, който потисках цял ден, направо ме парализира. Имах чувството, че ще припадна.

Моля, оставете името и номера си и ще отговоря на обаждането ви при първа възможност. Благодаря. Аз съм Темп.