Кати Райкс
Отдавна мъртви (33)

33.

Да предизвикам разследването на клиента на Джули се оказа по-сложно, отколкото предполагах. Отчасти заради мен самата.

В пет и половина в петък следобед главата и стомахът ме боляха от безбройните чаши кафе. От часове обсъждахме случаите. Никой не бе измислил нищо съществено, така че повтаряхме едни и същи неща отново и отново, пресявахме планини от информация в отчаяно търсене на нещо ново. Нямаше почти нищо.

Бертран работеше по идеята с продажбите на имоти. Моризет Шанпу и Адкинс бяха обявили апартаментите си за продажба в „Ри Макс“. Също и съседът на Ганьон. Огромна фирма с три различни офиса, трима отделни агенти. Никой от тях не помнеше жертвите, нито дори имотите. Бащата на Тротие бе използвал услугите на „Роял Льопаж“.

Бившият приятел на Питр бе наркоман, който бе убил една проститутка в Уинипег. Може би оттам щеше да изскочи нещо. Може би не. Клодел работеше по тази версия.

Разпитите на хората с досиета за извършени сексуални престъпления продължаваха, но засега не бяха дали резултат. Голяма изненада.

Екипи униформени полицаи обхождаха кварталите около апартаментите на Адкинс и Моризет Шанпу. Нула.

Нямаше за какво да се захванем, така че се заяждахме един с друг. Настроението бе мрачно, търпението на всички бе на изчерпване, а аз дебнех подходящ момент, за да съобщя какво бях открила. Разказах им за Габи и за нощта в колата. Изслушаха ме учтиво. Описах рисунката, разговорите си с Джей Ес и следенето на Джули.

Когато свърших, никой не проговори. Седем жени ме гледаха мълчаливо от седемте дъски за съобщения. Химикалката на Клодел изписваше сложни паяжини и решетки. Цял следобед бе мълчалив и вглъбен, сякаш не бе с нас. След моя разказ придоби още по-навъсен вид. В стаята отекваше единствено звукът на големия електрически часовник.

Бзззз.

— И ти нямаш никаква представа дали това е същият негодник, когото преследвахме по „Берже“? — Бертран.

Поклатих глава.

Бзззз.

— Предлагам да приберем това копеле. — Кетърлинг.

— По какво обвинение? — Райън.

Бзззз.

— Можем да отидем да го преслушаме, да видим как ще се държи, ако го притиснем. — Шарбоно.

— Ако е нашият човек, това може да го подплаши. Последното нещо, което искаме, е той да се паникьоса и да напусне града. — Русо.

— Не, последното, което искаме, е той да напъха някой пластмасов Исус в утробата на друга жена. — Бертран.

— Този може да е просто някой безобиден чекиджия.

— Или пък си пада по еротично бельо.

Бзззз.

Отново и отново повтаряхме едно и също, движейки се на зигзаг от френски на английски.

Бзззз.

Тогава Шарбоно попита:

— Точно колко непредвидима е Габи?

Поколебах се. На дневна светлина нещата изглеждаха по-различно. Бях изпратила тези мъже на едно преследване и още не знаехме дали тогава не бяха гонили вятъра.

Клодел ме погледна. Очите му бяха студени като на влечуго и от тях ме присви стомахът. Този мъж ме презираше, искаше да ме унищожи.

И тогава направих нещо, което никога няма да мога да променя. Може би дълбоко в себе си смятах, че всъщност нищо лошо няма да се случи на Габи. Тя винаги успяваше да излезе невредима в каквито и каши да се забъркаше. Или пък реших да играя на сигурно. Кой знае? Не представих тревогата си за безопасността на приятелката си като спешен случай. Оттеглих се.

— И преди е изчезвала неочаквано.

Бзззз.

Бзззз.

Бзззз.

Райън реагира първи:

— По този начин? Без да каже и дума?

Кимнах.

Бзззз.

Бзззз.

Изражението на Райън стана съвсем мрачно.

— Добре. Нека първо открием как се казва и да пуснем една проверка. Но засега ще действаме дискретно. А и не можем да получим заповед за арест, ако не разполагаме с нещо повече. — Обърна се към Шарбоно: — Мишел?

Шарбоно кимна. Обсъдихме още няколко въпроса, събрахме си нещата и се разделихме.

Безброй пъти, когато обръщах поглед назад към това събрание, неизменно се питах дали бих могла да променя последвалите събития. Защо не обясних колко силно се тревожа за Габи? Видът на Клодел ли сломи решителността ми? Нима жертвах непреклонността си от предната вечер пред олтара на професионалната предпазливост? Направих ли компромис с оцеляването на Габи, за да не рискувам професионалните си позиции? Щеше ли да има разлика, ако веднага бе започнало всеобщо издирване?

Онази вечер си отидох у дома й си стоплих замразена вечеря, която да изям пред телевизора. Пържола по шведски, доколкото си спомням. Когато микровълновата фурна изсвири, извадих тавичката и свалих фолиото.

Постоях малко, загледана в синтетичния сос върху синтетичното картофено пюре, а чувството за самота и отчаяние ме връхлетя с непоносима сила. Можех да изям това и да прекарам още една вечер, опитвайки да прогоня демоните си, в компанията на котарака и телевизионните комедии. А можех да бъда диригент и на тазвечерното представление.

Дяволите да го вземат! Маестро?…

Изхвърлих вечерята на боклука и отидох до „Ше Кацура“ на улица „Дьо ла Монтан“, където се поглезих със суши и си побъбрих праз — ни приказки с един търговец от Съдбъри. После отклоних поканите му и отидох на късна прожекция на „Цар Лъв“ в „Льо Фобур“.

Беше десет и четирийсет, когато излязох от залата и взех асансьора до основното ниво. Миниатюрният търговски център беше пуст, търговците ги нямаше, а щандовете им бяха запечатани. Подминах пекарницата, щанда за замразено кисело мляко и японската закусвалня, опразнили рафтовете си и барикадирани зад спуснати решетки. Ножове и триони висяха на спретнати редици зад разчистените витрини на месаря.

Филмът бе точно такъв, от какъвто имах нужда. Пеещи хиени, отсечеш африкански ритми и едно малко влюбено лъвче успяха да отвлекат мислите ми от убийствата.

Добре оркестрирано, Бренън. Хакуна Матата.

Пресякох „Сент Катрин“ и тръгнах към дома си. Още бе горещо и влажно.

Видях плика веднага щом подминах антрето и завих по моя коридор. Беше пъхнат между месинговата топка и рамката на вратата. В първия момент помислих, че е от Уинстън. Може би трябваше да поправи нещо и се канеше да спре тока или водата. Не. Той щеше да закачи съобщение. Оплакване заради Бърди? Бележка от Габи?

Всъщност изобщо не беше бележка. В плика имаше две неща, които сега лежаха върху масата, мълчаливи и страховити. Взирах се в тях с разтуптяно сърце и треперещи ръце, знаех, но отказвах да приема какво означават.

В плика имаше пластмасова карта за самоличност. Името на Габи, датата на раждане и номерът на социалната осигуровка бяха напечатани под червения залез от лявата страна на картата. Снимката й бе горе вдясно, с пусната коса и сребърни обици на ушите.

Другият предмет беше квадрат, изрязан от едромащабна карта на града. Картата бе на френски и показваше улици и зелени площи с мъчително познатия цветови код. Потърсих имена, които да ми подскажат кой е кварталът. „Сент Елен“. „Бошан“. „Шанплен“. Не познавах тези улици. Можеше да са както в Монреал, така и в куп други градове. Не живеех в Квебек от толкова отдавна, че да разбера. На картата не се виждаха магистрали или нещо друго, което да разпозная. Освен едно. Голям черен „Х“ покриваше центъра на картата.

Взирах се като вцепенена в хикса. Ужасни образи изплуваха в главата ми, но аз ги прогоних, отричайки единствения приемлив извод. Това беше блъф. Нещо като черепа в градината ми. Маниакът си играеше с мен. Искаше да види доколко може да ме изплаши.

Не знам колко дълго се взирах в лицето на Габи и си го спомнях на други места и в други моменти. Щастливо лице с клоунска шапка на третия рожден ден на Кейти. Обляно в сълзи, когато ми каза, че брат й се е самоубил.

Къщата наоколо бе съвсем тиха, сякаш Вселената бе замряла. И тогава ме обзе ужасяваща увереност.

Това не беше блъф. О, боже, о, боже, милата ми Габи! Ужасно, ужасно съжалявам.

Райън вдигна на третото иззвъняване.

— Той е пипнал Габи — прошепнах аз, стиснала с всичка сила слушалката. Гласът ми не трепереше благодарение на цялата сила на волята ми.

Не можах да го заблудя.

— Кой? — попита, долавяйки дълбокия ужас, и се насочи направо към същината.

— Не знам.

— Къде са?

— Не… не знам.

Чух как прокарва ръка през лицето си.

— Какво си научила?

Изслуша ме, без да ме прекъсва.

— По дяволите!

Пауза.

— Добре. Ще взема картата, за да определим местоположението, после ще изпратим там екип.

— И аз мога да занеса картата — предложих.

— Мисля, че не трябва да излизаш. Веднага ще изпратя патрулна кола пред апартамента ти.

— Не аз съм в опасност — възразих. — Този негодник е пипнал Габи! Сигурно вече я е убил!

Привидното ми спокойствие рухваше. Мъчех се да овладея треперенето на ръцете си.

— Бренън, много се тревожа за приятелката ти. Ще направя всичко възможно да й помогна. Повярвай ми. Но трябвала мислиш с главата си. Ако този психопат е откраднал само чантата й, може би тя е добре, където и да е. Ако Габи е в ръцете му и той ни показва къде да я открием, значи ще я остави в такова състояние, в каквото иска да я намерим. Този факт не можем да го променим. Междувременно някой е сложил бележка на вратата ти, Бренън. Този кучи син е влизал в твоята сграда. Познава колата ти. Ако това е убиецът, той няма да се поколебае да те прибави към списъка на жертвите си. Уважението към живота не е сред чертите на характера му, а изглежда, че в момента е насочил вниманието си към теб.

Имаше право.

— Ще изпратя някой и при онзи мъж, когото си проследила.

Проговорих бавно и тихо:

— Нека ми се обадят веднага щом определят местоположението на картата.

— Брен…

— Това проблем ли е? — Не толкова тихо.

Не мислех рационално и го осъзнавах, но Райън усещаше надигащата се у мен истерия.

— Не.

Той дойде за плика към полунощ и криминолозите ми се обадиха час по-късно. Намерили отпечатък върху картата — моя. Хиксът бил върху изоставен парцел в Сен Ламбер. След час Райън ми се обади отново. Патрулна кола проверила парцела и околните сгради. Нищо. Уредил повторна проверка сутринта. С кучета.

— В колко часа утре? — Гласът ми трепереше, а мъката ми за Габи вече бе непоносима.

— Ще се уговоря за седем.

— Шест.

— Шест. Искаш ли да те закарам?

— Благодаря.

Той се поколеба.

— Може тя да е добре.

— Да.

Преминах през обичайните си действия преди лягане въпреки увереността си, че няма да мога да заспя. Зъби. Лице. Лосион за ръце. Нощница. После закрачих от стая в стая, като се опитвах да не мисля за жените по таблата в залата на специалния отряд. Снимки от местопрестъпления. Описания на аутопсии. Габи.

Оправих една изкривена картина, преместих ваза, вдигнах някакво боклуче от килима. Стана ми студено, направих си чаша чай и намалих климатика. След няколко минути пак го засилих. Бърди се оттегли в спалнята, отегчен от безцелните ми движения, но аз не можех да се спра. Чувството за безпомощност в лицето на надвисналия ужас бе непоносимо.

Към два се изтегнах на канапето, затворих очи и опитах да се отпусна. Вслушах се в звуците на нощта. Някакъв компресор. Линейка. Стъпки на горния етаж. Вода, стичаща се по тръба. Скърцане на дърво. Улягане на стени.

Съзнанието ми превключи на визуален режим. Започнаха да изплуват образи, да се преобръщат и въртят като в сън. Видях карирания пуловер на Шантал Тротие. Разпорения корем на Моризет Шанпу. Разложената глава на Изабел Ганьон. Отсечена ръка. Отрязана гърда, напъхана между побелели устни. Мъртва маймуна. Статуетка. Домакински вакуум. Нож.

Не можех да престана. Произведох цял филм за смъртта, измъчвана от мисълта, че и Габи вече участва в него. Мракът започваше да изтънява, когато станах да се облека.