Кати Райкс
Отдавна мъртви (40)

40.

Този, който бе използвал апартамента на улица „Берже“, бе убил Габи. Ръкавиците съвпадаха. Много вероятно бе Танге да не е този човек. Зъбите му не бяха отхапали кашкавала. Сен Жак не беше Танге.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах с дрезгав глас в тишината на празния си дом. Страхът ми за Кейти избухна с пълна сила. Защо не се беше обадила още?

Потърсих Райън на домашния телефон. Никой не вдигна. Потърсих Бертран. Беше си тръгнал. Позвъних в залата на специалния отряд. Никой.

Излязох на двора и надникнах през оградата към пицарията отсреща. Алеята бе празна. Патрулната кола бе изтеглена. Бях сама.

Премислих възможностите. Какво можех да направя? Не много. Не можех да изляза. Трябваше да бъда тук, ако Кейти дойдеше. Когато Кейти дойдеше.

Погледнах часовника — 19,10. Папките. Да се заема отново с папките. Какво друго можех да правя вътре? Моето убежище бе станало мой затвор.

Преоблякох се и отидох в кухнята. Въпреки че главата ми се въртеше, не пих лекарства. И без тях се чувствах достатъчно упоена. Щях да атакувам микробите с витамин С. Извадих кутия замразен портокалов сок и потърсих отварачката. По дяволите! Къде е? Нямах търпение да я търся, така че грабнах един нож за месо и направо отрязах картона, вместо да отворя металната капачка. Кана. Вода. Разбъркване. Готово. После ще почистя.

След малко вече седях на канапето, увита в одеяла, с носни кърпички и портокаловия сок на една ръка разстояние. Приглаждах веждата си, за да успокоя нервите си.

Дамас. Зарових се в папката, прочетох отново имената, местата, датите, които вече знаех. Манастирът „Сен Бернар“. Никое Дамас. Отец Поарие.

Бертран бе говорил с Поарие. Прочетох доклада му, но мислите ми отказваха да се концентрират. Добрият отец бе изключен като евентуален извършител. Прегледах първоначалния разговор с него, търсейки други имена, за които да се захвана. После щях да се заема пак с датите.

Кой бе помощникът? Рой. Емил Рой. Потърсих неговите показания.

Нямаше ги. Прегледах всичко в папката. Нищо. Не може някой да не е говорил с него. Не помнех да съм виждала този доклад. Защо го нямаше?

Седях замислена известно време, а дрезгавото ми дишане бе единственият звук в стаята. Пак ме завладя усещането, че важната идея ще ми хрумне всеки момент. Усещането, че нещо ми убягва, бе по-силно от всякога, но изплъзващият се факт не идваше на фокус.

Върнах се на показанията на Поарие: Рой се грижи за сградата и двора. Поправя пещта, рине снега.

Рине снега? На осемдесет години? Защо не? Джордж Бърнс е успявал. Неясни образи от миналото се носеха в съзнанието ми. Сетих се за видението, когато бях сама в колата, оставила костите на Грейс Дамас в прогизналата от проливния дъжд гора.

Замислих се за съня си през онази нощ. Плъховете. Пийт. Главата на Изабел Ганьон. Гробът й. Свещеникът. Какво беше казал той? Само тези, които работят в църквата, влизат тук.

Това ли беше? Така ли бе влязъл убиецът в двора на манастира и на Семинарията? Нашият убиец в църквата ли работи?

Рой!

Точно така, осемдесет и четири годишен сериен убиец.

Трябва ли да чакам да се свържа с Райън? Къде, по дяволите, е той? Извадих телефонния указател с разтреперани ръце. Ако намеря номера на пазача, ще се обадя.

Имаше един Е. Рой в указателя за Сен Ламбер.

— Да. — Дрезгав глас.

Внимавай. Не бързай.

— Господин Емил Рой?

— Да.

Обясних му коя съм и защо се обаждам. Да, той е Емил Рой, когото търся. Попитах го какви са задълженията му в манастира. Дълго време той не каза нищо. Чувах как гърдите му хриптят, като си поема дъх. Накрая изрече:

— Не искам да загубя работата си. Добре се грижа за манастира.

— Да. Сам ли го правите?

Чух го как се задави, сякаш нещо твърдо бе влязло в гърлото му.

— Само от време на време ми трябва малко помощ. Не им струва нищо. Сам си плащам, от моята заплата. — Почти се разплака.

— Кой ви помага, господин Рой?

— Племенникът ми. Той е добро момче. Рине снега. Щях да кажа на отеца, но…

— Как се казва племенникът ви?

— Лео. Лео Фортие. Внук е на сестра ми.

Гласът му заглъхна. Аз плувнах в пот. Казах обичайните фрази и приключих разговора. Мислите ми препускаха, сърцето ми биеше трескаво.

„Успокой се. Може да е съвпадение. Това, че е помагал на чичо си в манастира и че е работил в месарницата, не значи, че е убиец. Мисли!“

Погледнах часовника и пак взех телефона. Хайде. Дано да е там!

Тя вдигна на четвъртото иззвъняване.

— Люси Дюмон.

Да!

— Люси, не мога да повярвам, че си още там.

— Имах проблеми с един програмен файл. Тъкмо си тръгвах.

— Спешно ми трябва информация, Люси. Изключително важно е. Може би само ти можеш да ми я дадеш.

— Да?

— Искам да пуснеш търсене за един човек. Да направиш необходимото, за да изровиш всичко за него. Можеш ли?

— Късно е и…

— Положението е критично, Люси. Може би дъщеря ми е в опасност. Наистина се нуждая от тази информация!

Не направих никакъв опит да прикрия отчаянието в гласа си.

— Мога да се свържа с полицейския архив и да проверя дали фигурира там. Имам достъп. Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Само името.

— Нещо друго?

— Не.

— Добре, казвай името.

— Фортие. Лео Фортие.

— Ще ти се обадя. Къде си?

Дадох й номера и затворих.

Закрачих из апартамента, полудяла от страх за Кейти. Фортие ли беше убиецът? Нима гневът на този психопат бе фиксиран върху мен, защото му бях попречила? Беше ли убил приятелката ми, за да излее гнева си? Дали планираше да направи същото и с мен? И с дъщеря ми? Откъде знаеше за дъщеря ми?

Леденият вцепеняващ страх се прокрадваше дълбоко в душата ми. Никога не ме бяха спохождали толкова черни мисли. Телефонът ме изтръгна от тях.

— Да!

— Люси Дюмон е.

— Да. — Сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно и тя го чуваше.

— Знаеш ли на колко години е твоят Лео Фортие?

— Ами… трийсет, четирийсет.

— Намерих двама души с това име. Единият е роден на 9 февруари ’62 — а, значи е на трийсет и две. Другият е роден на 21 април 1916 — а, значи е на колко… седемдесет и осем.

— Трийсет и две годишният.

— Така си помислих и аз. Проверих го. Има дебело досие. Още от съда за малолетни. Няма углавни престъпления, но е отбелязана поредица от проблеми и психиатрични консултации.

— Какви проблеми?

— Воайорство на тринайсет години. — Чувах как пръстите й тракат по клавиатурата. — Вандализъм. Измама. Един инцидент, когато е бил на петнайсет години. Отвлякъл някакво момиче и го държал затворено осемнайсет часа. Няма предявени обвинения. Всичко ли искаш?

— Нещо по-скорошно?

Трак. Трак. Трак. Представях си я как се навежда към монитора, а розовите й очила отразяват зеленикавия му отблясък.

— Последният случай е от 1988-а. Арестуван за нападение. Май над роднина. Жертвата е със същото име. Не са го пратили в затвора. Прекарал шест месеца в „Пинел“.

— Кога е излязъл?

— Точната дата?

— Има ли я?

— Май е 12 ноември 1988 г.

Констанс Питр бе умряла през декември 1988-а. В стаята беше горещо. Тялото ми бе мокро от пот.

— В досието посочено ли е името на психиатъра, който го е наблюдавал в „Пинел“?

— Споменава се доктор М. К. ла Периер. Не се казва кой е.

— Има ли телефонен номер?

Тя ми го даде.

— Къде е Фортие сега?

— Досието приключва с 1988-а. Искаш ли адреса оттогава?

Едва удържах сълзите си, докато набирах номера и слушах как телефонът звъни в северния край на Монреал. Успокой се, Бренън. Овладей се. Опитах да измисля какво да кажа.

— Болница „Пинел“. Мога ли да ви помогна? — Женски глас.

— Доктор Ла Периер, моля.

— Един момент.

Да! Докторът още работеше там. Изчаках, после повторих същия разговор с втори женски глас.

— Кой се обажда, моля?

— Доктор Бренън.

Ново изчакване.

— Доктор Ла Периер. — Женски глас. Звучеше уморено и изнервено.

— Обажда се доктор Темп Бренън — започнах аз, като се борех с треперенето на гласа си. — Съдебен антрополог в Лабораторията по съдебна медицина. Участвам в разследване на серия убийства, които са били извършени през последните няколко години в района на Монреал. Имаме причинила подозираме, че един от бившите ви пациенти може да е замесен.

— Да? — Уморен глас.

Обясних й за специалния отряд и я попитах какво може да ми каже за Лео Фортие.

— Доктор… Бренън, нали така? Доктор Бренън, знаете, че не мога да обсъждам досието на пациент въз основа на едно телефонно обаждане. Без разрешението на съда това би било нарушение на правото на поверителност.

Запази спокойствие! Очакваше такъв отговор.

— Разбира се. Това разрешение ще дойде, но положението е много спешно. Не мога да отлагам разговора с вас. Пък и на този етап официално разрешение не е необходимо. Умират жени, доктор Ла Периер. Брутално убити и осакатени. Човекът, който прави това, е способен на крайно насилие. Той разчленява жертвите си. Смятаме, че извършителят изпитва огромна ярост към жените, но и е достатъчно интелигентен, за да планира и осъществи тези убийства. Предполагаме, че съвсем скоро ще направи следващия си удар. — Преглътнах, устата ми бе пресъхнала от страх. — Лео Фортие е заподозрян и трябва да разберем дали, според вас, в миналото му има нещо, което съответства на този психологически профил. Ще оформим документите, необходими за получаването на досието му, но ако си спомняте този пациент, информацията, която ни дадете сега, може да ни помогне да попречим на убиеца да ликвидира следващата си жертва.

Бях се увила с още една завивка — с одеялото на леденото спокойствие. Нямаше да я оставя да долови страха в гласа ми.

— Просто не мога…

Одеялото се изплъзваше.

— Аз имам дете, доктор Ла Периер. Вие имате ли?

— Какво? — Обидата измести умората.

— Шантал Тротие е била на шестнайсет години. Пребил я е до смърт, после я нарязал на парчета и я захвърлил в една канавка.

— Боже господи!

Въпреки че никога не бях виждала Мари — Клод ла Периер, гласът й ми помогнала си я представя: жена на средна възраст, на чието лице е ясно изписано разочарованието от живота. Работеше за система, в чиято ефективност отдавна бе загубила вяра, система, която не можеше да разбере, още по-малко да овладее жестокостта на едно общество, започнало да се побърква по периферията си. Жертвите на уличните банди. Тийнейджърите с пусти очи и кървящи китки. Бебетата, попарени с вода и изгаряни с цигари. Старци, изнемогващи от глад и потънали в собствените си екскременти. Жени с отрудени лица и молещи очи. Някога тя е вярвала, че може да промени нещо. Опитът я бе убедил в обратното.

Но тя бе положила клетва. Пред какво? В името на кого? Този въпрос сега й бе толкова познат, колкото преди и идеализмът.

— Лео Фортие беше осъден да прекара шест месеца в болницата през 1988-а. Аз бях лекуващият го психиатър.

— Помните ли го?

— Да.

Чаках, сърцето ми биеше силно. Чух я как щраква със запалка, после вдишва дълбоко.

— Лео Фортие дойде в „Пинел“, защото беше пребил баба си с една лампа. — Говореше с къси, внимателно обмислени изречения. — На старицата й направиха повече от сто шева. Тя отказала да предяви обвинения срещу внука си. Когато принудителното лечение на Фортие завърши, препоръчах продължаване на терапията. Той отказа.

Спря, докато подбере правилните думи.

— Лео Фортие гледал как майка му умира, докато баба му стояла отстрани. После баба му го отгледала, внушавайки му изключително негативен образ за самия него, който бе довел до неспособност за поддържане на нормални социални отношения. Баба му го наказвала изключително често, но го защитавала от последиците от неговите действия извън дома. Когато Лео станал тийнейджър, действията му вече подсказвали, че е социопат с необуздано желание да властва. Вече бил развил прекомерно чувство за собствените си права и проявявал силен нарцистичен гняв, когато бъде пренебрегнат. Нуждата му да контролира, потиснатата любов и омразата към баба му, както и нарастващата социална изолация, го бяха накарали да прекарва все повече време в свой собствен измислен свят. Освен това беше развил и всички класически механизми на самозащита. Отрицание, потискане, проекция^[1]. Емоционално и социално той беше изключително незрял.

— Мислите ли, че е способен на поведението, което ви описах? — Изненадах се колко спокойно звучи гласът ми. Вътрешно се разкъсвах от божа и ужас за дъщеря си.

— Когато работех с Лео, фантазиите му бяха определено негативни. Много от тях включваха сексуално насилие.

Тя замълча и я чух да си поема отново дълбоко дъх.

— Според мен Лео Фортие е много опасен.

— Знаете ли къде живее сега? — Този път гласът ми потрепери.

— Не съм имала контакти с него, след като напусна болницата.

Канех се да се сбогувам, когато се сетих за още един въпрос.

— Как е умряла майката на Лео?

— При криминален аборт. В ръцете на човека, който е направил аборта — отвърна тя.

Когато затворих, мислите ми препускаха във всички посоки. Разполагах с име. Лео Фортие бе работил с Грийс Дамас, имаше достъп до църковните имоти и бе изключително опасен. Сега какво?

Чух някакво шумолене и забелязах, че стаята е обляна в пурпурно. Отворих френските прозорци и надникнах навън. На небето се бяха събрали тежки облаци и хвърляха преждевременен сумрак над града. Вятърът се бе усилил и въздухът бе пропит от мириса на дъжд.

Моля те, Кейти! Моля те, върни се сега!

Стига! Обади се на Райън.

На стената проблесна светкавица. Затворих прозорците с резето и отидох до лампата. Нищо. Таймерът, Бренън. Нагласен бе за шест. Още бе много рано.

Плъзнах ръка зад дивана и натиснах бутона на таймера. Нищо. Натиснах ключа за осветлението на стената. Отново нищо. Плъзнах ръка по стената и опипом се добрах до кухнята. И там лампите не светнаха. С нарастваща тревога тръгнах в мрака по коридора към спалнята си. Часовникът бе изгаснал. Нямаше ток. Останах неподвижна за момент, търсейки обяснение. Дали не е ударила някоя светкавица? Или вятърът е съборил клони върху жиците?

Осъзнах, че апартаментът е необичайно тих, и затворих очи, за да се ослушам. Смесица от звуци изпълваше вакуума, оставен от замлъкналите електроуреди. Бурята навън. Собственото ми сърце. И после нещо друго. Леко щракване. Затваряне на врата? Бърди? Къде беше той? В другата спалня?

Отидох до прозореца на спалнята. Лампите по улицата и в апартаментите по „Дьо Мезонньов“ светеха. Втурнах се по коридора към вратата, която водеше към вътрешния двор. Видях как лампите в апартамента на съседите ми блестят през дъжда. Само при мен беше! Само аз нямах ток! После си спомних: алармата не беше се включила, когато отворих френските прозорци. Значи нямах алармена система!

Хвърлих се към телефона.

Нямаше сигнал.