Кати Райкс
Отдавна мъртви (7)

7.

Докато карах към посоченото място, емоциите ми извършваха сложни акробатични изпълнения. Беше се стъмнило, но градът бе напълно осветен. Хората седяха по балкони и веранди, изнесли столовете си, за да се порадват на лятото. Говореха и пиеха изстудени напитки, а непоносимата следобедна жега вече отстъпваше на освежителната хладина на вечерта.

Копнеех за такъв спокоен семеен живот, мечтаех само да се прибера у дома, да си разделя сандвич с риба-тон с Бърда и да заспя. Исках с Габи всичко да е наред, но предпочитах тя да си бе взела такси до дома. Ужасявах се от това, че трябва да се сблъскам с истерията й. Чувствах облекчение, че ми се е обадила. Страх за безопасността й. Раздразнение, че трябва да ходя в Мейн. Изобщо немного добра комбинация от чувства.

Поех по „Рене Левек“ към „Сен Лоран“ и продължих вдясно, обърнала гръб на Чайнатаун.

Мейн се разпростря пред мен: на север стигаше до Чайнатаун по булевард „Сен Лоран“. Мейн е доста претъпкан квартал с малки магазинчета, бистра и евтини кафенета, а „Сен Лоран“ е главната му търговска артерия. Оттам той се превръща в мрежа от тесни задни улички с евтини претъпкани къщи. Въпреки френския му дух, Мейн винаги е бил мозайка от множество култури, зона, в която езиците и етническите принадлежности съществуват рамо до рамо, но не се смесват, както характерните ухания, които се носят от десетките магазини и пекарни. Италианци, португалци, гърци, поляци и китайци са струпани в отделни ниши по „Сен Лоран“, изкачващ се от пристанището до планината.

Някога Мейн е бил главната разпределителна станция за имигранти в Монреал. Новодошлите били привличани от евтините жилища и удобната близост на други сънародници. Те се установявали тук, за да опознаят живота в Канада, поддържали връзките помежду си, за да преодолеят трудната ориентация и да изградят увереността си в лицето на чуждата култура. Някои научавали френски и английски, забогатявали и се местели другаде. Други оставали или защото предпочитали сигурността на познатата среда, или защото им липсвала възможността да се измъкнат. Днес това ядро от консервативно мислещи и неудачници е обогатено от множество изпаднали в беда и хищници, цял легион от безпомощни, отхвърлени от обществото и тези, които са ги превърнали в своя плячка. Хората от другите части на града идват в Мейн по различни причини: търсят изгодни цени, евтини ресторанти, наркотици, алкохол и секс. Идват, за да купуват, да зяпат, да се забавляват, но не остават тук.

„Сент Катрин“ оформя южната граница на Мейн. Завих надясно и паркирах до тротоара, почти на същото място, където бяхме спрели двете с Габи преди три седмици. Сега беше по-рано и проститутките тъкмо започваха да заемат местата си.

Габи явно се бе оглеждала за мен. Когато погледнах в огледалото за обратно виждане, тя вече пресичаше улицата, притиснала куфарчето си към гърдите. Не тичаше с всичка сила като човек, ужасен до краен предел, но страхът й бе очевиден. Бягаше като повечето възрастни, които не са тичали от деца, дългите й крака леко се огъваха, главата бе сведена, а чантата на рамото се люлееше в ритъм със спънатата походка.

Заобиколи колата, качи се задъхана и седна със затворени очи. Очевидно опитваше да се овладее и стискаше ръцете си с всичка сила, за да ги накара да спрат треперенето си. Не бях я виждала никога в подобно състояние и това ме изплаши. Габи винаги е имала склонност към известен драматизъм, когато преминава през непрекъснатите кризи в живота си — и истински, и въображаеми, но нищо не я бе разстройвало до такава степен.

Няколко минути не казах нищо. Въпреки че вечерта бе топла, усещах някакъв хлад и дишането ми се учести. Навън, на улицата, свиреха клаксони, някаква проститутка подхвърляше подканващи реплики към минаваща кола. Гласът й се извисяваше в лятната вечер като детско самолетче, което описва спирали и лупинга.

— Да тръгваме.

Каза го толкова тихо, че едва я чух. Deja vu.