Кати Райкс
Отдавна мъртви (3)

3.

Габи обявяваше моя полет. Имах огромен куфар и не можех да го помръдна по пътеката между седалките на самолета. Другите пътници се раздразниха, но никой не ми помогна. Виждах Кейти да ме гледа, навела се откъм предния ред седалки в първа класа. Беше облечена с роклята, която бяхме избрали за абитуриентския й бал. Тъмнозелена коприна. Но след като я купихме, ми бе казала, че не я харесва и съжалява за избора си. Предпочиташе да е с рокля на цветя. Защо я бе облякла сега? И какво правеше Габи на летището, след като би трябвало да е в университета? Гласът й по високоговорителите ставаше все по-силен и пронизителен.

Седнах в леглото. Беше седем и двайсет. През щорите на прозореца се процеждаше светлина.

Гласът на Габи продължаваше да звучи:

— … но знаех, че няма да те открия по-късно. Оказва се, че ставаш по-рано, отколкото съм предполагала. Както и да е, сега…

Грабнах слушалката на телефона.

— Ало — опитах се да прозвуча по-малко изтощена, отколкото се чувствах. Гласът спря насред изречението.

— Темп? Ти ли си?

Изхъмках.

— Събудих ли те?

— Да. — Още не бях готова за остроумни отговори.

— Извинявай. Да звънна ли по-късно?

— Не, не. Вече станах. — Не добавих, че бях станала, за да се обадя по телефона.

— Надигай се, скъпа. Рано пиле рано пее. Слушай, за довечера. Може ли да… — Прекъсна я висок остър звук.

— Чакай малко. Явно съм оставила телефонния секретар на автоматично включване. — Пуснах слушалката и отидох в дневната. Червената лампичка мигаше. Взех слушалката на безжичния телефон, върнах се в спалнята и поставих тази на стационарния на вилката. — Добре. — Вече бях напълно будна и копнеех за чаша кафе. Тръгнах към кухнята.

— Говорех за довечера. — Гласът й звучеше малко изнервено. Не можех да я виня. Опитваше да довърши изречението си вече пет минути.

— Извинявай, Габи. Целия уикенд четох дипломната работа на един студент и снощи стоях до късно. Наистина бях заспала много дълбоко. Дори не съм чула, че телефонът звъни. — Това бе необичайно дори за самата мен. — Какво става?

— За довечера. Може ли да се срещнем в седем и половина вместо в седем? Този проект, по който работя, ме е изправил на нокти.

— Разбира се. Няма проблем. Така май е по-удобно и за мен. — Затиснах телефона с рамото си и извадих буркана с кафе от шкафчето. Сипах три лъжици в кафемелачката.

— Искаш ли да мина да те взема? — попита тя.

— Както предпочиташ. Мога да дойда с моята кола. Къде ще ходим? — Зачудих се дали да включа кафемелачката, но размислих. Габи и бездруго вече звучеше леко засегната.

Мълчание. Представих си как си играе с халката наноса си, дока — то обмисля въпроса ми. Или днес бе с клипс. Отначало това ме смущаваше, беше ми трудно да се съсредоточа върху разговорите с нея. Постоянно зяпах халката й и се чудех колко ли боли да ти пробият носа. Сега вече не я забелязвах.

— Трябва да прекараме хубаво — каза тя. — Какво ще кажеш за някое място, където можем да хапнем на открито?

— Супер — отвърнах. — В такъв случай няма смисъл да идваш дотук. Ще дойда към вас около седем и половина. Измисли някой нов ресторант. Ходи ми се на някое екзотично място.

Въпреки че с Габи това криеше известни рискове, обикновено процедирахме така.

— Добре. До скоро.

— До скоро — отговорих й. Бях изненадана и леко облекчена. Обикновено ме държеше на телефона по цяла вечност.

Телефонът винаги е бил като спасително въже за двете ни. Свързвах мисълта за нея най-вече с телефона. Този модел се бе наложил още в началото на приятелството ни. Като студентки разговорите ни бяха странно облекчение от меланхолията, която ме обгръщаше в онези години. След като дъщеря ми Кейти бе нахранена, изкъпана и сложена в люлката, двете с Габи говорехме с часове по телефона, споделяхме въодушевлението си от някоя нова книга, обсъждахме преподавателите, студентите или просто си бъбрехме. Това бе единствената фриволност, която си позволявахме в период, когато животът ни не бе никак лекомислен.

Въпреки че сега разговаряме много по-рядко, отношенията ни почти не са се променили през изминалите десетилетия. Заедно или разделени, ние се подкрепяме една друга и в добри, и в трудни моменти. Точно Габи говореше с мен безкрайно дълго в периода, когато посещавах сбирките на „Анонимните алкохолици“ и когато нуждата от питие оцветяваше дните ми и ме будеше нощем, изпотена и разтреперана. Точно на мен се обаждаше Габи, щастлива и изпълнена с надежди, когато любовта се появеше в живота й, или самотна и отчаяна, когато тя отново си отидеше.

Щом кафето стана готово, занесох чашата си на стъклената маса в трапезарията. В главата ми бяха нахлули спомени, свързани с Габи. Винаги се усмихвам, когато си мисля за нея. Габи в университета. Габи на разкопки, вързала накриво червената си кърпа, къносаните й кичури се развяват, докато стърже пръстта с лопатката си. Висока метър и осемдесет и три, тя отдавна бе разбрала, че никога няма да бъде традиционна красавица. Не се опитваше да отслабне или да направи хубав тен. Не бръснеше краката и подмишниците си. Габи си беше Габи. Габриел Маколи от Троа Ривиер, Квебек. Майка французойка, баща англичанин.

Бяхме се сближили в университета. Тя мразеше физическата антропология и с мъка се бореше с дисциплините, които по принцип обожавах. От своя страна, аз се чувствах по същия начин в нейните часове по етнология. Когато завършихме Северозападния университет, аз отидох в Северна Каролина, а тя — в Квебек. Виждахме се рядко през годините, но телефонът запазваше близостта ни. Най-вече благодарение на Габи ми предложиха преподавателското място в „Макгил“ през 1990-а. През онази година започнах работа в лабораторията като външен консултант и продължих и след като се завърнах в Северна Каролина. Пътувах на север на всеки шест седмици, както го налагаше натовареността ми. Тази година си бях взела отпуск от университета в Северна Каролина и прекарвах цялото си време в Монреал. Срещите с Габи ми бяха липсвали и сега се радвах на подновеното ни приятелство.

Мигащата лампичка на телефонния секретар привлече вниманието ми. Явно някой се бе обадил преди Габи. Натиснах копчето за прослушване. Лентата се превъртя до началото. Мълчание, последвано от щракване. Прозвуча кратко бипване и след това гласът на Габи. Някой беше затворил. Добре. Отново пренавих касетата и отидох да се облека за работа.

Медико-съдебната лаборатория се намира в сградата на ППК — Полицията на провинция Квебек, или ССК — Служба сигурност на Квебек, както е френският вариант на наименованието. Лабораторията по съдебна медицина (ЛСМ) поделя петия етаж с Лабораторията по криминология — главната за провинцията. Заедно двете лаборатории образуват едно звено, известно като Дирекция за съдебни експертизи. На четвъртия етаж и на последните три етажа на сградата има затвор. Моргата и залите за аутопсия са в мазето. Полицията на провинция Квебек заема останалите осем етажа.

Това разположение си има своите преимущества. Всички сме на едно място. Ако ми трябва мнение за някакви влакна или доклад от изследването на проба от почва, една разходка до другия край на коридора ме отвежда директно до източника. Е, има си и своите недостатъци, тъй като сме леснодостъпни. Всеки следовател от полицията, който иска да донесе веществено доказателство или да получи някакъв доклад, трябва само да вземе асансьора до нашия етаж.

Например онази сутрин. Когато пристигнах, Клодел вече ме чакаше пред вратата на кабинета. Носеше малък кафяв плик и потупваше с него по дланта си. Да кажем, че изглеждаше нервен, би било, все едно да кажем за Ганди, че е изглеждал гладен.

— Нося картона от зъболекаря — каза той вместо поздрав. Размаха плика, сякаш се канеше да съобщи кой печели „Оскар“. — Сам ходих да го взема.

Прочете името, написано отвън:

— Доктор Нгуен. Има кабинет в Розмон. Щях да дойда още по-рано, но този човек си е наел някаква малоумна за секретарка.

— Кафе? — попитах аз. Въпреки че никога не бях срещала секретарката на доктор Нгуен, изпитах съчувствие към нея. Знаех, че сутринта й не е минала приятно.

Той отвори уста да приеме или откаже. Не знам точно кое. В този момент Марк Бержерон се появи иззад ъгъла. Видимо неподозиращ за присъствието ни, той крачеше край редицата лъскави черни врати на кабинетите и спря пред съседната на моята. Коленичи с крак напред и подпря куфарчето си на него. Сетих се за едно от движенията в „Карате Кид“. В тази поза отвори куфарчето си, порови из него и извади връзка ключове.

— Марк?

Стреснах го. Той рязко затвори куфарчето и го спусна надолу с едно движение.

— Приятна работа — казах аз, сдържайки усмивката си.

— Мерси. — Погледна към нас, хванал куфарчето в лявата си ръка, а ключовете — в дясната.

По всички стандарти Марк Бержерон бе странен на вид. Беше някъде около шейсетте, с дълго и кокалесто тяло, неизменно приведено напред от кръста нагоре, сякаш очакваше удар в корема. Косата му започваше от средата на темето и образуваше корона от рошави бели кичури. С нея Марк ставаше висок почти метър и деветдесет. Очилата му с тънки метални рамки бяха винаги мазни и прашни и той често присвиваше очи, сякаш чете някакъв особено дребен шрифт. Приличаше повече на персонаж от филм на Тим Бъртън^[1], отколкото на съдебен стоматолог.

— Господин Клодел е донесъл зъболекарския картон на Ганьон — заявих аз и посочих детектива. Клодел вдигна плика като доказателство за думите ми.

Нищо не просветна зад замазаните очила. Бержерон ме гледаше неразбиращо. Приличаше на объркано високо глухарче с дългото си тънко тяло и бухналата си бяла коса. Осъзнах, че изобщо не е чувал за случая.

Марк бе един от външните консултанти в ЛСМ. Всеки от тях имаше различна специалност. Невропатология. Радиология. Микробиология. Одонтология. Бержерон обикновено идваше в лабораторията веднъж седмично. През останалото време имаше частна практика и приемаше пациенти. Не беше идвал от миналата седмица, така че му описах набързо случая:

— Миналия четвъртък работници намерили кости в двора на Семинарията. Пиер Ламанш реши, че става дума за изкопани кости от гроб, и изпрати мен. Оказа се, че не е така.

Марк пусна куфарчето и се заслуша внимателно.

— Намерих части от осакатено тяло, поставени в чували и захвърлени около преди два — три месеца. Жертвата е жена, бяла, вероятно 20 — 25 — годишна.

Клодел започнала тупа по-бързо с плика по дланта си. Спря за момент и демонстративно погледна часовника си.

Бержерон го изгледа, сетне отново се обърна към мен. Продължих:

— Господин Клодел и аз сведохме възможните жертви до едно име, за което вероятността е най-голяма. Господин Клодел лично е ходил да вземе картона от зъболекаря. Някой си доктор Нгуен в Розмон. Чувал ли си го?

Марк поклати глава и протегна издължената си кокалеста длан.

— Добре — каза той. — Дайте ми го. Ще го погледна. Денис направи ли вече рентгеновите снимки?

— Даниел ги подготви — отвърнах аз. — Сигурно са на бюрото ти.

Той отключи вратата на кабинета си. Клодел го последва. През отворената врата видях, че на бюрото лежи малък кафяв плик. Бержерон го вдигна и провери номера на случая. От мястото си наблюдавах как детективът оглежда стаята, сякаш се кани да я подпали.

— Можете да ми се обадите след един час, господин Клодел — заяви Марк.

Следователят спря насред огледа си. Понечи да каже нещо, после стисна устни, намести маншетите си и си тръгна. За втори път в рамките на няколко минути едва сдържах усмивката си. Бержерон не понасяше някой полицай да наднича през рамото му, докато работи. Клодел току-що го бе научил.

Изпитото лице на Марк се появи в рамката на вратата.

— Ще влезеш ли? — попита той.

— Разбира се — кимнах аз. — Кафе? — Не бях пила нито глътка, откакто пристигнах на работа. Често си носим кафе един на друг, като се редуваме кой да ходи до кухненския бокс в другото крило.

— Чудесна идея. — Той откри чашата си и ми я подаде. — А аз ще се заловя с това.

Взех и собствената си чаша и се отправих към другия край на коридора. Зарадвах се на поканата му. Често работехме по едни и същи случаи, разложени, изгорени, мумифицирани трупове или скелети, мъртъвци, които не могат да се идентифицират по обичайния начин. Смятах, че работим добре заедно. Той, изглежда, бе на същото мнение.

Когато се върнах, върху екрана за рентгенови снимки имаше две редици малки черни квадрати. Всяка рентгенова снимка показваше участък от челюстта, който се открояваше ярко на чисто черния фон. Познатите форми на коронките, корените и пулпата бяха осветени в различни степени на сиво и бяло.

Бержерон започна, като подреди снимките, взети от зъболекаря и направени преди смъртта, вдясно, а тези, направени след смъртта, вляво.

Той сравни двата комплекта за несъответствия. Всичко съвпадаше. И на двата комплекта снимки не се виждаха липсващи зъби. Всички корени бяха цели. Линиите и извивките отляво бяха огледално отражение на тези отдясно. Но най-забележими бяха яркобелите кръгчета, представляващи поправките по зъбите. Разнообразието от форми на предсмъртните снимки повтаряше в детайли тези, които Даниел бе направил.

След като изучава рентгеновите снимки сякаш безкрайно дълго, Бержерон отдели един от квадратите вдясно, постави го върху съответната рентгенова снимка след смъртта и я намести внимателно. Неравномерните форми на кътниците съвпадаха идеално. Той се завъртя на стола си и ме погледна.

— Отговорът е положителен — заяви, облегна се назад и опря лакът на масата. — Неофициално, разбира се, докато приключа писмения доклад. — Пресегна се за кафето си. Щеше да направи подробна съпоставка с написаното в картона, както и по-стриктно сравнение на рентгеновите снимки, но вече не хранеше съмнения. Това бе Изабел Ганьон.

Радвах се, че не аз ще трябва да съобщя на родителите й. На съпруга. На любовника. На сина. Бях присъствала на подобни срещи. Знаех какво изражение ще се появи на лицата. Как умоляващо ще гледат очите. Кажи ми, че това е грешка. Лош сън. Спри! Кажи, че не е вярно. После — осъзнаването. Една частица от секундата и светът се променя завинаги.

— Благодаря ти, че ги погледна веднага, Марк — казах аз. — Както и за предварителното заключение.

— Ех, защо всички не са толкова лесни. — Той отпи от кафето си, намръщи се и поклати глава.

— Искаш ли аз да се оправя с Клодел? — Опитах се да скрия нежеланието си. Очевидно не успях. Той се усмихна хитро.

— Не се съмнявам, че можеш да се оправиш с господин Клодел.

— Така е — рекох. — Точно от това има нужда той. Някой да се справи с него.

Чух го да се смее, докато се връщах в кабинета си.

Баба ми винаги казваше, че у всеки човек има нещо хубаво.

— Просто трябва да го потърсиш — изричаше тя с мекия си като кадифе глас — и ще го откриеш. Всеки си има добродетели. — Бабо, ти не си срещала Клодел.

Добродетелта на детектива беше точността му. Върна се наистина след петдесет минути и влезе в кабинета на Бержерон. Чувах гласовете им през стената. Името ми беше повторено няколко пъти, докато Марк го препращаше към мен. Забавянето на Клодел сигнализираше, че е раздразнен. Той искаше мнението на експерта, а ето че трябваше пак да се примири с мен. Появи се след няколко секунди с навъсено изражение.

Никой от двама ни не промълви никакъв поздрав. Мъжът остана на вратата.

— Отговорът е положителен — казах аз. — Ганьон.

Клодел се намръщи, но видях възбудата в очите му. Вече знаеше името на жертвата. Сега можеше да започне разследването. Запитах се дали изпитва нещо към мъртвата жена, или за него това бе просто едно упражнение. Намери лошия. Надхитри копелето. Бях чувала шегите, коментарите, майтапите над обезобразеното тяло на някоя жертва. За някои полицаи това бе просто начин да се справят с насилието, защитна бариера срещу ежедневната реалност на проливането на човешка кръв. Хумор от моргата. Скрий ужаса зад маската на мъжката напереност. За други нещата бяха много по-дълбоки. Подозирах, че Клодел е от тях.

Наблюдавах го няколко секунди. Някъде надолу по коридора иззвъня телефон. Въпреки че определено не харесвах този човек, принудена бях да си призная, че мнението му за мен ме интересува. Исках одобрението му. Исках да ме харесва. Исках всички да ме приемат, да ме допуснат в затворената си общност.

В съзнанието ми проблесна образът на доктор Ленц — психоложката, която сякаш изскочи от миналото, за да ми изнесе лекцията си.

— Темп — би казала тя, — ти си дете на баща алкохолик. Търсиш вниманието, от което той те е лишавал. Нуждаеш се от одобрението на баща си, така че се опитваш да се харесаш на всички.

Тя ме накарала осъзная тази своя склонност, но не можа да я коригира. Трябваше да се справя с нея сама. От време на време прекалявам в старанието и ставам наистина досадна. Но случаят с Клодел не бе такъв. Дадох си сметка, че през цялото време избягвах да се конфронтирам с него.

Поех си дълбоко дъх и заговорих, внимателно подбирайки думите си:

— Господин Клодел, обмисляли ли сте вероятността това убийство да е свързано с другите подобни през последните две години?

Чертите му се вкамениха, устните му се стегнаха около зъбите така, че станаха почти невидими. Облак червенина плъзна бавно от яката нагоре по врата и лицето му. Гласът му прозвуча ледено:

— Кои например? — Стоеше абсолютно неподвижен.

— Например Шантал Тротие — продължих аз. — Била е убита през октомври ’93-а. Обезглавена, с отрязани крайници и извадени вътрешности. Това, което бе останало от нея, бе намерено в найлонови чували за боклук.

Той вдигна длани на нивото на устата си, преплете пръсти и потупа по устните си. Идеално подбраните му златни копчета за ръкавели на идеално ушитата маркова риза издадоха тих звук. Впери поглед в мен.

— Госпожице Бренън — изрече натъртено той, — може би е добре да не излизате от сферата на професионалната си компетентност. Мисля, че бихме разпознали всяка евентуална връзка с други престъпления, извършени под нашата юрисдикция. Тези убийства нямат нищо общо.

Без да обръщам внимание на укора му, аз настоях:

— И двете жертви са жени. И двете са убити през миналата година. И двете тела показват следи от издевателство или… .

Внимателно издигнатата стена на самоконтрола му рухна и гневът му ме заля като мощна вълна.

— Стига толкова! — избухна той. — Да не би да…

Устните му се нацупиха презрително и той спря, преди да е казал нещо необмислено. Овладя се с видимо усилие.

— Винаги ли трябва да преувеличавате?

— Помислете по този въпрос! — сопнах му се аз. Треперех от ярост, когато станах да затворя вратата след него.