Кати Райкс
Отдавна мъртви (15)

15.

Не бях имала такъв махмурлук от много време. Както обикновено, главата ми бе прекалено замаяна, за да си спомня нещо. Когато се раздвижих, в мозъка ми се забиха болезнени стрели и ме принудиха да не мърдам. Знаех, че ако отворя очи, ще повърна. Стомахът ми също се обръщаше при мисълта да се раздвижа, но трябваше да стана. Беше ми ужасно студено. Цялото ми тяло бе измръзнало. Започнах да треперя неконтролируемо и си казах, че ми трябва още едно одеяло.

Седнах, без да отварям очи. Божата в главата ми бе толкова непоносима, че повърнах малко жлъчен сок. Наведох глава към коленете си и изчаках гаденето да отмине. Още не можех да отворя очи, изтрих уста с лявата си ръка, а с дясната потърсих юргана си.

С пулсираща глава и треперещо тяло, започнах да осъзнавам, че не съм в леглото си. Ръката ми напипа клонки и листа. Това ме накара да отворя очи, независимо от болката.

Седях в някаква гора, с мокри дрехи и цялата в кал. Земята наоколо бе покрита с листа и съчки, а въздухът бе пропит от мирис на пръст и неща, които скоро ще се превърнат в пръст. Над мен се виждаше плетеница от клони — като тъмни оплетени пръсти на фона на черното кадифено небе. Над тях, през листата, мигаха милиони звезди.

Паметта ми започна да се завръща. Бурята. Портите. Пътеката. Но как се бях озовала легнала тук? Не страдах от махмурлук, а от някакво негово подобие.

Прокарах ръка по тила си. Напипах цицина с големина на лимон под косата си. Супер. Втора травма за една седмица.

Но откъде се бе появила тази цицина? Бях се препънала и паднала ли? Или някой клон ме е шибнал? Вярно, че силният вятър вдигаше разни неща във въздуха, но наоколо не се виждаха големи клони. Не можех да си спомня, а и не ме интересуваше. Просто исках да си отида.

Като потиснах гаденето, застанах на четири крака и потърсих фенера. Намерих го в калта, изчистих го и натиснах копчето му. Колкото и удивително да беше, той светна. Изправих се с разтреперани крака и в главата ми избухнаха още фойерверки. Подпрях се на никакво дърво и отново повърнах.

Устата ми се изпълни с горчив вкус и в съзнанието ми изплуваха още въпроси. Кога съм яла? Снощи? Тази вечер? Колко е часът? Колко време съм лежала тук? Бурята бе стихнала и бяха изгрели звезди. Още бе нощ. Умирах от студ. Само това знаех.

Когато стомахът ми се поуспокои, бавно се изправих и осветих с фенера наоколо, търсейки пътеката. Докато лъчът танцуваше по земята, спомних си още нещо. Заровения чувал. Приливът на спомени предизвика и вълна от страх. Стиснах фенера и се завъртях на триста и шейсет градуса, за да се уверя, че наоколо няма никой. Отново потърсих чувала. Къде беше той? Спомените ми се завръщаха, но накъсани. Представях си чувала, но не можех да го открия.

Разрових листата наоколо. Главата ме цепеше и продължаваше да ми се гади, но в стомаха ми не беше останало нищо и сега повдигането предизвикваше само остра божа.

Намерих чувала на не повече от три метра. Треперех толкова силно, че едва държах фенера. Изглеждаше както и предния път, само че найлонът бе по-открит. Край него имаше локви, в гънките му също се бе събрала дъждовна вода.

Не бях в състояние да го вдигна, затова само стоях и го гледах. Знаех, че мястото трябвала бъде претърсено от специалисти, но се страхувах, че някой ще отмъкне чувала, преди да успея да извикам екип от лабораторията. Искаше ми се да заплача от отчаяние.

Стоях така, треперех от студ и всичко останало, опитвах се да мисля трезво, но мозъчните ми клетки отказваха да сътрудничат, сякаш ми затръшваха вратата в лицето и не желаеха да бъдат обезпокоявани. Обади се по телефона! Тази мисъл успя да пробие.

Открих пътеката и си проправих път навън от гората. Или поне така се надявах. Не помнех как точно съм влязла и имах съвсем смътна идея как да изляза. Чувството ми за ориентация ме бе изоставило, както и краткосрочната памет. Без предупреждение фенерът изгасна и останах в мрака, осветяван единствено от звездите. Разклатих го, но той не светна. Не се впечатли и от това, че го наругах.

— По дяволите! — Поне опитах.

Ослушах се за някакъв звуков ориентир за посоката. От всички страни се чуваха само щурци, което нямаше да ми помогне.

Опитвах се да различа по-ниската растителност от по-високата в сенките и пристъпвах бавно в посоката, в която бе обърнато лицето ми. Този план бе не по-лош от останалите варианти. Невидими клони се заплитаха в косата и дрехите ми, спъвах се в разни пълзящи растения.

Излязла си от пътеката, Бренън. Тук растителността е по-гъста.

Чудех се в коя посока да завия, когато единият ми крак увисна във въздуха, преди да пропадне надолу. Полетях напред и се приземих тежко върху дланите и едното си коляно. Краката ми бяха попаднали в дупка, пръстта под коляното ми се ронеше. Фенерът излетя от ръката ми при падането и от удара в земята отново светна. Беше се преобърнал и сега жълтата му светлина сочеше лицето ми. Погледнах надолу и видях, че краката ми се губят в някаква тясна тъмна дупка.

Сърцето ми се бе качило в гърлото. Издрапах навън и залазих към светлината като рак на плажа. Насочих фенера към дупката, в която бях паднала, и видях, че е малък кратер, който зееше прясно изровен като незараснала рана в земята. По края му имаше купчинка от пръст.

Осветих с фенера отвора. Не беше голям, може би около половин метър широк и малко по-дълбок. При падането бях стъпила близо до края му и сега пръстта се свличаше навътре. Загледах се в нея, докато се натрупваше на малка купчинка на дъното. Нещо ме притесняваше. После осъзнах. Пръстта бе съвсем суха. Това заключение бе ясно дори за затормозения ми мозък. Тази дупка е била покрита или изкопана след дъжда.

Отново се разтреперих неудържимо и обвих ръце около тялото си, за да се стопля. Още бях мокра до кости, а въздухът след бурята бе доста хладен. Не се стоплих особено от собствените си ръце, а и така светлината се отмести от дупката. Отпуснах ръце и пак насочих лъча на фенера към кратера. Защо някой ще…

Истинският въпрос отекна и от него ме присви стомахът. Кой? Кой беше дошъл тук да изкопае или да изпразни тази дупка? Той или тя още ли е тук? Тази мисъл ме накара веднага да се раздвижа. Осветих с фенера във всички посоки. В главата ми изригна нов гейзер от болка и пулсът ми се ускори тройно.

Не знам какво бях очаквала да видя. Огромен доберман? Норман Бейтс с майка си? Ханибал Лектър? Никой от тях не се показа. Бях сама с дърветата, щурците и звездното небе.

Това, което видях обаче, докато се въртях с фенера, бе пътеката. Оставих прясно изровената дупка и се върнах при полузаровения чувал. Покрих го с листа. Грубият камуфлаж нямаше да заблуди човека, който го бе занесъл там, но можеше да скрие находката от случаен поглед.

Когато се убедих, че прикритието е достатъчно, извадих спрея против насекоми и го наместих между клоните на съседно дърво, за да ми служи за ориентир. Тръгнах надолу по пътеката, препъвах се в плевели и пълзящи растения и едва успявах да запазя равновесие. Усещах краката си безчувствени, сякаш бяха под упойка, и вървях със забавени движения.

Там, където пътеката излизаше на пътя, забодох ръкавиците си на две съседни дървета и хукнах към портата. Чувствах се болна и изтощена и се боях да не припадна. Действието на адреналина скоро щеше да отмине и силите щяха да ме напуснат.

Старата ми мазда беше паркирана там, където я бях оставила. Без изобщо да се оглеждам, се втурнах през улицата. Не мислех, че някой може да ме дебне. Почти без никакъв усет в ръцете започнах да ровя в джобовете си, търсейки ключовете. Когато ги намерих, се наругах, че съм закачила толкова много на един ключодържател. Треперех, ругаех, два пъти изтървавах ключовете, но най-после успях да отделя този за колата, да отключа вратата и да се тръшна зад кормилото.

Заключих вратата, отпуснах ръце върху волана и облегнах глава върху него. Изпитвах нужда да заспя, да избягам от всичко. Знаех, че трябва да се преборя с това желание. Може би някой ме наблюдаваше и преценяваше как да ме нападне.

Рязко се надигнах и отпуснах длани в скута си. Божата ми помогнала избистря мислите си. Не повърнах. Напредък.

Запалих мотора и цифрите на часовника на таблото светнаха в зелено: 2,15. Кога бях тръгнала?

Още разтреперана, усилих отоплението докрай, макар да не бях сигурна дали ще ми помогне. Тръпките, които ме побиваха, бяха предизвикани само отчасти от студения вятър. Много по-дълбока хладина се прокрадваше в душата ми и никакво отопление не можеше да я прогони. Потеглих, без да поглеждам назад.

Плъзгах сапуна по гърдите си отново и отново. Исках приятното ухание на пяната да ме пречисти от събитията през нощта. Повдигнах лице към водната струя, която обливаше главата ми и се стичаше по тялото ми. Водата скоро щеше да стане студена. Къпех се вече двайсет минути, опитвах се да прогоня студа и да накарам гласовете в главата ми да млъкнат.

Горещата вода, парата и уханието на жасмин би трябвало да ме отпуснат, да намалят напрежението в мускулите ми и да облекчат болезнената схванатост. Не бяха успели. През цялото време се ослушвах. Чаках телефонът да звънне. Притеснявах се да не пропусна обаждането на Райън и затова бях донесла слушалката в банята.

Обадих се в участъка веднага щом се прибрах у дома, преди още да сваля мокрите си дрехи. Телефонистката реагира скептично, не искаше да смущава някой детектив посред нощ. Категорично отказа да ми даде домашния номер на Райън и трябваше да се възползвам от написания на визитната му картичка. Стоях насред дневната, треперех, главата ми още се цепеше от болка, а стомахът ми се канеше за нова атака. Нямах никакво настроение да споря. И думите, и тонът ми я убедиха да се обади на Райън. Щях да й се извиня утре.

Това бе станало преди половин час. Опипах тила си. Подутината още бе там. Под мократа коса ми се стори като твърдо сварено яйце. Беше доста болезнена при допир. Преди да вляза под душа, изпълних инструкциите, които знаех от предишни случаи на удар по главата. Проверих зениците си, завъртях глава наляво и надясно. Ощипах ръцете и краката си, за да проверя чувствителността им. Всичко изглеждаше на мястото си и функциониращо.

Спрях водата и излязох от душ — кабината. Телефонът лежеше, където го бях оставила, мълчалив и незаинтересован.

По дяволите! Къде бе Райън?

Изсуших се, нахлузих стар халат и увих косата си с кърпа. Проверих секретаря, за да се уверя, че не съм пропуснала обаждане. Червената лампичка не светеше. По дяволите!

Легнах на дивана и поставих телефона на кафе-масичката. Райън сигурно щеше да се обади скоро. Нямаше смисъл да си лягам. Затворих очи с намерението да си почина няколко минути, преди да си взема нещо за ядене. Но студът, стресът, умората и сътресението на мозъка се сляха в една обща вълна на изтощение, която се надигна и ме заля, запращайки, ме в дълбок неспокоен сън.

Бях пред оградата, гледах как някой копае с огромна лопата. Всеки път, когато острието се показваше от земята, по него плъзваха плъхове. Трябваше постоянно да ги ритам, за да ги държа настрана от краката си. Фигурата с лопатата бе в сянка, но когато се обърна, забелязах, че това е Пийт. Започна да вика и да ми маха, устните му се разтвориха и описаха черен кръг, който постепенно ставаше все по-голям и по-голям, докато накрая погълна лицето му и го превърна в отвратителна клоунска маска.

Опитах да побягна, но краката ми не се движеха. Бях потънала в земята и стоях в някакъв гроб. Около мен се свличаше пръст. Шарбоно и Клодел ме гледаха от горе. Исках да ме издърпат. Протегнах ръце към тях, но те не ми обърнаха внимание.

Към тях се присъедини още една фигура — мъж с дълга роба и странна шапка. Погледна ме и ме попита дали съм получила първо причастие. Не можах да отговоря. Обясни ми, че се намирам на църковна територия и трябва да напусна веднага. Добави, че само тези, които работят за църквата, могат да влизат през тези порти. В ръката си държеше мобилен телефон. Той започнала звъни, но мъжът не му обърна внимание. Продължаваше да звъни, да звъни…

Също и телефонът на масичката ми за кафе, когато най-после го различих от звъна в съня ми. Събудих се от дълбокия сън и се пресегнах към слушалката.

— Ъхъ — промърморих изморено.

— Бренън?

Сърдит глас. Познат. Опитах се да проясня мислите си.

— Да? — Погледнах часовника си. Нямаше го.

— Райън е. Дано наистина е толкова важно.

— Колко е часът? — Нямах представа дали съм спала пет минути или пет часа. Явно ми ставаше навик.

— Четири и петнайсет.

— Чакай малко.

Оставих слушалката и се замъкнах със залитане до банята. Наплисках лицето си със студена вода и изпях куплет от „Пияният моряк“, докато тичах на място. Увих наново кърпата на главата си и се върнах при телефона. Не исках да увеличавам раздразнението на Райън, като го карам да чака, но още по-малко желаех да говоря провлечено и несвързано. По-добре да отделя минута, за да се приведа във форма.

— Добре. Тук съм. Извинявай.

— Някой пееше ли?

— Хм. Ходих в Сен Ламбер тази вечер — започнах аз. Исках да му разкажа достатъчно, но не държах да навлизам в подробности в четири и петнайсет сутринта. — Намерих мястото, което Сен Жак бе отбелязал с „Х“ на картата. Някакъв изоставен църковен имот е.

— И ме търсиш, за да ми разкажеш това в четири часа сутринта?

— Намерих труп. Много разложен, вероятно само скелет, ако съдя по миризмата. Трябва веднага да отидем там, преди някой да се спъне в него или съседските кучета да си направят угощение.

Поех си дъх и изчаках.

— Ти ненормална ли си?

Не бях сигурна дали говори за това, което бях намерила, или за факта, че бях отишла сама. Тъй като вероятно бе прав за второто, насочих се към първото.

— Мога да позная човешки труп, когато намеря такъв.

Последва дълго, дълго мълчание. После:

— Заровен или на повърхността?

— Заровен, но много плитко. Тази част, която видях, се подаваше и от дъжда се показа още повече.

— Сигурна ли си, че не е някакъв гроб?

— Трупът е в найлонов чувал. — Като Ганьон и Тротие. Нямаше нужда да му обяснявам.

— По дяволите! — Чух щракване на запалка, после дълго издишване. Беше си запалил цигара.

— Да отидем ли сега?

— В никакъв случай! — Чух го как дръпва от цигарата. — И какво значи това „ние“? Твоята репутация на детектив на свободна практика, Бренън, никак не ме впечатлява. Твоите номера може и да минават пред Клодел, но не и при мен. Следващия път, когато ти хрумне да танцуваш на сцената на някое местопрестъпление, можеш любезно да попиташ дали някой от отдел „Убийства“ няма излишна покана за танците. Ние знаем как да си вършим работата.

Не бях очаквала благодарност, но не бях подготвена и за толкова рязък отговор. Започвах да се ядосвам и от това божата в главата ми се усили. Изчаках, но той не продължи.

— Оценявам, че се обади толкова бързо.

— Хм.

— Къде си? — Ако мозъкът ми функционираше нормално, никога не бих попитала това. Веднага съжалих.

След кратка пауза отговори:

— У приятели.

Добър ход, Бренън. Нищо чудно, че е ядосан.

— Мисля, че там имаше някой тази вечер.

— Какво?

— Докато гледах заровения чувал, ми се стори, че чувам нещо, после получих удар по главата и съм припаднала. По това време се разрази бурята, така че не съм напълно сигурна.

— Наранена ли си?

— Не.

Нова пауза.

— Ще подсигуря екип да охранява мястото до сутринта. После ще изпратя криминолозите. Мислиш ли, че ще ни трябват кучета?

— Видях само един чувал, но е възможно да има и още. Освен това някой сякаш беше копал наоколо. Може би не е лоша идея.

Изчаках реакцията му. Не последва такава.

— В колко часа ще ме вземеш? — попитах.

— Няма да те взема, доктор Бренън. Става дума за истинско убийство, не за криминален роман.

Вече бях бясна. Слепоочията ми пулсираха и усещах малък горещ облак точно между тях, дълбоко в мозъка си.

— „Повече дупки от магистралата“ — казах през зъби. — „Намери още нещо.“ Това бяха твоите думи, Райън. Ето, намерих го. Освен това става дума за останки от скелет, което е по моята част, ако не греша.

Последва толкова дълго мълчание, та помислих, че е затворил телефона. Чаках.

— Ще дойда в осем.

— Ще бъда готова.

— Бренън?

— Да?

— Може би трябва да отделиш пари за каска.

Линията прекъсна.